отдавна искам да продължа казванката, но все не става; я началото става прекалено дълго, я това което следва излиза толкова безкрайно, че е неизказуемо в един пост, и ме уморява преди да го започна…

миналото лято намерих в една папка в друга папкакоято беше в трета папка едни стари неща, дето си мислих че са загубени, и си рекох да ги пусна, като илюстрация, що не трябва да се пише, щото никой не може да знае колко е прост, преди да мине определено време, докато го разбере… просто си е закон, във всеки момент /закон на тъждеството/ всеки чувства, че е прав, и е убеден силно, докато реалността не го накара да „поживее“ и се сблъска  с „правотата си“ като стояща отвън, демек новото тъждество не се отдели малко от старото тъждество/ което вече не е „тъждество“, а като старо – друго/… но викам трябва да го туря в контекст, а туй иска увод … и се не видя

туй долу са 6 начала, които можеха и да  са 16, или 36, все тая, но са интуиции, уж са подредени, но и от която да се почне, все до едно ще се стигне – и просто така ще ги изтрещя, без да са общо  свързани, който откъдето иска да си започне…

1.

значи, от известно време, чета Винделбанд и Куно Фишер, история на философията, и много има за разказване, но в случая е само един пример за казването…

за да няма недоразумения, туй не някаква аналогия с Декарт, а по-скоро илюстрация за знание, то е като фрактали за повода и последиците от казването, и предпочтението към мълчанието, Голям и малък; разбира се, при Декарт голям и основен, а при мен малък и смешен…

Куно Фишер отбелязва една съществена отлика между Декарт и Спиноза от една страна и Бейкън и Лайбниц от друга, първите, са саможиви, почти аутисти, търсещи спокойствие и изолация за да упражняват мисленето, докато Бейкън и Лайбниц са дейни, активни, търсещи срещи и изява, Бейкън ако не беше свален като канцлер и низвергнат в последните си години, едва ли би написал основните си произведения, а Лайбниц, завалията до края се надява георг хановерски да го покани в англия, и умира сам, разочарован, изоставен…

долу са няколко писма на декарт, взети от куно фишер /ИНФ; Декарт ‚1994/, като илюстрация за отношение към спокойствие, издаване, известност

първото е кореспонденция с балзак /не е оноре, туй е по времето на ришельо/

„Он пишет весной 1631 года из Амстердама, в то время, когда Бальзак возвратился из своего родового имения обратно в Париж: “Я, право, колебался нарушать Ваш деревенский покой и поэтому предпочел переждать со своим письмом, пока не пройдет время Вашего одиночества. Несмотря на то, что я собирался написать Вам в течение первых восьми дней, я оставлял Вас в покое целые восемнадцать месяцев, со времени отъезда до возвращения, а Вы не благодарите меня за это. Теперь же, когда Вы опять в Париже, я должен выпросить у Вас часть времени, пропадающего от стольких назойливых визитов, и сказать Вам, что в продолжение двух лет, которые я живу за границей, я ни разу не испытывал соблазна возвратиться в Париж; только после того, как я знаю, что Вы опять там, я мог бы быть счастливее где-нибудь в другом месте, чем здесь. И если бы меня не задерживала работа, значительнейшая, по моему мнению, из всех, какие мне могли бы встретиться, то желание наслаждаться Вашей беседой и непосредственно от Вас воспринимать те полные силы мысли, которые вызывают наше удивление в Ваших сочинениях, – эта надежда одна могла быть достаточно сильной, чтобы изгнать меня отсюда. Не спрашивайте меня, пожалуйста, какого рода эта работа, кажущаяся мне столь важной; признание бросило бы меня в краску, я стал настолько философом, что презираю многое из того, что ценится в мире, и высоко ставлю то, на что не обращают внимания. Впрочем, я знаю, что Вы думаете иначе, чем толпа. Вы судите обо мне лучше, чем я заслуживаю, и я хотел бы в свое время откровенно поговорить с Вами о моих работах. Сегодня же скажу лишь следующее: я не расположен писать книг; я не презираю известности, если человек, подобно Вам, в состоянии приобрести действительно великую и прочную славу; напротив того, посредственной и непрочной славе, на какую я разве только и мог бы надеяться, я предпочитаю мир и покой души, каковыми я обладаю. Я сплю здесь каждую ночь по десяти часов, не тревожимый никакой заботой. Я вижу во сне все прекрасные вещи, леса, сады и сказочные волшебные дворцы и, пробуждаясь, еще более наслаждаюсь окружающим меня чувственным миром. Недостает только Вашей близости!” Когда же Бальзак написал другу, что и он теперь склонен поселиться отшельником в Голландии, Декарт ответил: “Я протер себе глаза и все думал, что вижу сон, когда прочел, что Вы хотите сюда приехать. Нет, конечно, ничего удивительного, когда такой высоко одаренный дух, как Ваш, не может более выносить оков двора; и если, как Вы пишете, Господь внушил Вам оставить светскую жизнь, то я, разумеется, согрешил бы против Святого Духа, если бы стал отклонять Вас от такого решения. Напротив, я приглашаю Вас избрать Амстердам своим убежищем и отдать ему предпочтение не только перед всеми капуцинскими и картезианскими монастырями, где столько уважаемых людей нашло прибежище, но даже перед красивыми резиденциями всей Франции и Италии, и даже перед знаменитым местом Вашего прошлогоднего отшельничества. Как бы совершенно ни был обставлен деревенский дом, все же в нем будет не хватать бесчисленного множества удобств, которые можно иметь только в городе, и даже само уединение, которое человек думает найти в деревне, не может быть полным. Ну, положим, Вы найдете ручей, превращающий Он пишет весной в мечтателей величайших болтунов, или уединенную долину, радующую и восхищающую взор, но там вместе с тем явится и множество маленьких соседей, делающих визиты, более нежелательные, чем те, которые приходится принимать в Париже. Напротив, здесь, в этом большом городе, я единственный человек, не занимающийся торговлей, все другие так заняты своими собственными интересами, что я здесь мог бы провести всю свою жизнь, не будучи кем-либо замеченным. Я гуляю ежедневно в самой сутолоке большой толпы народа так свободно и спокойно, как Вы в своих аллеях; я рассматриваю людей, движущихся вокруг меня, как деревья в Ваших лесах и зверей в Ваших лугах, даже шум от их сутолоки так же мало прерывает мои мечты, как журчание ручья. С тем же удовольствием, с каким Вы смотрите на крестьян, пашущих свои поля, я гляжу здесь, как работа всех этих людей направлена к тому, чтобы красивее и приятнее устроить место, в котором я живу. Как Ваш взор радует вид множества созревающих плодов в Ваших садах, так восхищает здесь меня вид прибывающих кораблей, приносящих нам в изобилии произведения обеих Индий и редкости Европы. Нигде в мире нельзя приобрести все удобства жизни так легко, как здесь. Нет страны, где гражданская свобода была бы полней, безопасность обеспеченней, преступления реже,  старая наследственная простота нравов более велика. Я не понимаю, как вы предпочитаете Италию, где жара днем невыносима, свежесть вечера нездорова, темнота ночи, скрывающая разбой и убийство, так опасна; Вы боитесь зимы севера, но какая тень, какие опахала и источники в состоянии так же хорошо оградить вас от жары в Риме, как здесь от холода печка и хороший огонь? Приезжайте же в Голландию, я ожидаю Вас с маленьким собранием моих мечтаний, которые, быть может, Вам понравятся” /203-205с./

а туй е защо пише, станал е вече известен, поне с писане да заслужи името му да не е с лоша слава

“Хотя я и не очень люблю славу, даже, можно сказать, ненавижу ее, поскольку считаю ее врагом спокойствия, которое для меня выше всего, все-таки я никогда не старался тщательно скрывать моих действий, подобно преступлениям, а также не пытался из особой  предусмотрительности оставлять их в неизвестности. Я считал бы все это несправедливостью по отношению к себе самому и привел бы себя этим в тревожное и беспокойное настроение, так же мало согласующееся с полным душевным спокойствием, которого я ищу. Таким образом, при этом постоянном нейтралитете между заботой стать известным и заботой остаться в неизвестности я не мог препятствовать себе приобрести известное имя и теперь считаю своим долгом сделать все для того, чтобы оно было не из худших”. /234с./

това е от писмо до пиер шоню /френски посланик в швеция/ 1646г.

„Я никогда не был столь честолюбив, чтобы желать сделаться известным таким высоким лицам, и если бы я был так умен, как, по мнению дикарей, умны обезьяны, то ни один человек в мире не знал бы, что я пишу книга. Дикари, как говорят, думают, что обезьяны могли бы разговаривать, если бы захотели, но они этого нарочно не делают, чтобы их не заставили работать. Я был не так умен, чтобы бросить писательство, потому я и не имею столько досуга и покоя, сколько имел бы, если бы соблюдал молчание.“/264-265с./

Не мога да се въздържа да изразя възхищението си от умността на маймуните, завист към прозорливостта на диваците и съжаление към слабохарактерността и илюзиите на декарт…

инак цялото туй го пускам главно заради лафа за маймуните, че го намирам у декарт е подробност, просто забелязвам, че всяко обаждане ми създава само проблеми /дори не писане, а просто казване, споделяне, дори с приятел, син и прочие…/, което е свързано загуба на спокойствие, което си е чиста щета, тук даже не става въпрос да те накарат да работиш…

2.

щото не съм хитър като маймуна, брат ми от време на време ме организира със сина да разхвърляме входни врати по етажите на едни нови кооперации; сладка работа, чуден фитнес, два аспирина и след ден си същия; /казвам на един приятел, как сина яко носи, а той ми вика, че не е новина, че той може, чудното е че аз още мога…/

този „занаят“ ме свърза с един невероятен типаж / брат ми, не е възхитен от него и го намира за нетърпим, и каза, че не е никакъв „типаж“, но брат ми, ако можеше щеше да работи с роботи, щото се концентрира върху ефективността, а аз оценявам така да се каже … свободата, креативността, опакостта,  дълбочината и многоаспектността на персоните с които ме сблъсква … труда, щото ми е през оная работа организацията, логистиката и сметката/…

това, разбира се, както горното с Декарт, отново е само илюстрация…

преди няма месец пред една нова кооперация сме се заредили аз, брата и сина, и чакаме „бай иван“, който трябва да докара „едни врати“ от майна си за да ги разхвърлим по местата им из етажите; бай иван е малко по-малък от мен, и много по-нисък, но си е „бай“ от където и да го погледнеш, а аз до него с бялата си брада съм като едно невръстно пионерче от есенна бригада по прибиране на реколтата от захарно цвекло до стар председател на нашенско ткзс подпрян небрежно, пушещ „слънце“ /цигари без филтър, уточнение за по-младите/ на трактор с ремарке пълно с продукция; не ни е пръв път да чакаме бай иван, и затуй наоколо  цари една притеснена неяснота, плацикаме се в неопределенст, едно блуждаене между надежда „може би аха…“ и повяхнал поглед в изживяното „ и този път ли…“, едно циклене в разговори без страст за да убием неизвестното; това аз го кръстих „фактора бай иван“, щото брата и там подобните му шефове могат за всичко да се разберат и уредят, но в крайна сметка винаги един бай иван може да открие и друга възможност… която да осъществи с „пълната решителност“ на ронин или небрежността на нашенски циганин

така през късна есен брата, сина и аз чакахме Човека-Фактор пред един обект от 10 часа, и го дочакахме на смрачаване, след като той беше преценил, че не е натоварен достатъчно, и се самодонатоварил, и закарал „екстра“ товара до някакво село на майна си, та нашия ред дойде в края на деня,  ние, добре че си носих челник да светя, успяхме да вкараме вратите само в гаражите по тъмно…

та, седим ний и чакаме, и бай иван звъни – „аз съм ТУК!“, къде си бе, бай иване?! – „тук съм бе, пред обекта“ – брата ми му пратил локация, и обяснява, че не е ТАМ, щото ние сме пред обекта, а него ТУК го няма; бай иван не се съгласи, и убедено държи на своето; брата щото е по-млад, взе да му обяснява, но и бай иван не е вчерашен и нищо не разбра… накрая разговора се съсредоточи върху това – къде е това ТУК, дето е бай иван; беше описано като място с кран и наблизо багер копае дупка; брата се огледа и преброи 17 крана наоколо /туй е малинова долина / аз гледам багер копае дупка наблизо има и кран, отидох, но не виждам буса на бай иван, крана е друг;  брата му кипна и вика – той трябва да разтовари, да ни търси – но и бай иван не е случаен и знае, че вратите ни трябват и седи при неговото ТУК и чака там да стане обекта; през 20-30 минути се водеха преговори по телефона, и най накрая брата и бай иван при цялата им космична правота и перспектива тръгнаха да се търсят…

намериха се… някъде по трасето и бай иван донесе скъпоценния товар…

бай иван обобщи, че то било лесно мястото, както брат му го бил обяснил, НО си мислил, че от там където минал ще е по-бързо и че където се оказал е … ТУК

аз обобщих, че е удоволствие да се работи с него и си пожелахме нови трудови успехи…

туй го пиша, щото всички сме в някакво ТУК дето си мислим, че е точно дето трябва да сме; когато става дума за доставка на Нещо, недоразумението, поради невъзможност да доставяне на Нещото е повече от очевидно; и лека полека, щем-нещем, ако държим да подпишем приемно-предавателния протокол ще требе да се срещнем; но в сферата на Духа, всеки си е в някакво негово „ТУК“ и никакво приемане и предаване не може да стане…

веднъж докато чакаме бай иван, време бол, а мълчанието неловко, седим с брата и сина и си приказваме глупости; най-накрая нещо се завъртя около филми, аз питам племенниците какво гледат, и брат ми разказа на сина, че съм го пратил навремето да гледа най-тъпия филм; аз мигам на парцаля, щото никакъв спомен за подобно нещо нямам, но се оказва че през 90-те, съм го пратил да гледа в Одеон – „Ловецът на елени“, а брата не просто не му харесал, а направо го побъркал с тъпотата си и на няколко пъти щял да си излезе, пък бил и дълъг; аз направо онемях, едно че изобщо не си го спомням туй пращане, той нищо не ми казал тогаз, друго, гледал съм го /филмът/ сигурно 10 пъти, майкъл чимино ми е любим, с „хейвънс гейт“ са едни от най-любимите и красиви филми, които съм гледал; и ей тъй без време разбирам че брат ми  в Киното е от ТАМ, а аз съм ТУК… и просто няма никакъв смисъл да обяснявам, щото не може да се разберем… камо ли да се срещнем за приемане-предаване

това също може да го турим към ефектите от „фактора бай иван“ – без свободните браунови движения на бай иван нямаше да знам какви вреди съм причинил на брат си в неговата невинна студентска младост…

3.

значи между „тук“ на един и „тук“ на друг, възниква голяма нужда  да се определи къде и кое е обективното „ТУК“ и „ТОВА“ и трябва да се открие и определи някакъв начин, по  който всички да сме съгласни да търсим…

по него трябва да можем да доказваме така че всички да сме съгласни…

туй още в древността открили, че е математиката/геометрията, и в новото време го преоткрили, взели го за модел /начин/ и метод /път/ и му възложили големи надежди…

за туй – открили – че трябва да обучават ума да роботи по даден начин, и се заели да го възпитават, ако не работил по такъв начин, го обявили за лошо, или глупаво работещ… /платон даже забранил да влизат при него без така възпитан ум…/

…

едно време /като бях млад/имаше едни задачи, сигурно още ги има; нещо от сорта:

“намислих едно число, умножих го по 2, към “произведението”/каква дума/ прибавих 5 и получих 17. кое число си намислих?”

вариациите са безкрайни /всички те са някакви функции/, и много по-сложни, но въпросът е в принципа… /да се разбере функцията на функциите…/

като си го намислил туй число, си кажи просто намислих си 6, що сега ще ми умножаваш, прибавяш, вадиш, делиш и прочие глупости, за да търся какво число си си бил намислил…

голЕма Тайна, страшна Загадка, и аз съм си измислил число, разделих го на него си и получих 1, айде да те видя кое число съм си намислил… /винаги работи /

защо се поставят такива задачи… защо ги мъчат /децата/

за да ги научат да “мислят”, да развиват някакви способности, да придобиват ред умения, да трупат всевъзможни “компетенции”, да възпитават…

да станат интелигентни… / тренирани и … форматирани/ – за да има Прогрес, демек постъпателно развитие…

ЩО?!

надали са знаели от самото начало, но “прогресът” го продават като безкраен; вече обаче е сигурно: за да направят голям Компютър, да му поставят въпроси, на които той да се “мъчи” с Изкуствения си интелект да отговоря, докато „Те“ /собствениците на прогреса/ “си въртят синджирката” /туй е визуализирана представа за щастие на роден предприемач, да нареди работата така, че тя сама да върви, и той да върти на показалеца си златно ланче с изражение на току що изходил се запечен мислител

/малко време ще му трябва, след като работата тръгне сама /без него/ да осъзнае /то е като актуалната глупост/, че щом работата върви без него, то той със синджирчето си стават … излишни…

дори като собственици…/

разбира се, вече с големия компютър, може да им се наложи да чакат 7-и-половина милиона години изчисления за някой по-сложни въпроси, но отговор “42” при всички положения е удовлетворителен, за едни атеисти този отговор, а и което и да е друго число, ще е много по-смислен отговор на “въпроса за смисъла на живота, вселената и всичко останало” отколкото допускането/ преживяването на връзка/ на … Бог

пътят който е минат от “намислих си едно число” и някаква функция, до приемането че компютър със самообучила се програма може да отговори,  и отговорът е по принцип число, или е изразим чрез число, е самопораждащ се, самоизвървяващ се…

проблемът е, че има неща които са квантитативни / т.е. качествено еднакви, различаващи се само количествено, като такива сравними и изчислими/ и други, които са квалитативни / демек качествено различни, несвеждащи се едно към друго в измеримо съотношение, демек няма система, която да може да сведе всичко до число и да може да бъде изразено и съпоставено…/

както и да е – Същественото е неуловимо от Числото, но за едни това е трудно да се осъзнае, и те ще правят сума ти фокуси, ефекти, успехи и прогреси, за да докажат обратното /на себе си/

и ще ни обучават в решавани на Задачи, ще поставят Задачи, ще обикаляме, и ще вярваме че Същността е решаване на Задача… докато времето не свърши в решения без Резултат

4.

не всички с падат/споделят по горното, и решаването на задача по едно време се заменя с … игра

/това минава за алтернатива… търсене на различен път, друга интерпретация на определянето на „ТУК“ и „ТОВА“/

човек е Човек, не когато решава задачи, а когато … Играе, Шилер го е казал

играта става изразител на Същност, математиката се заменя от естетика, илюзията за точност и измеримост,  се заменя от спонтанност и … „фонтан“  /Дюшан/

това съответно качва най-отгоре на йерархията на интерпретациите не математиците, а психиатрите

туй е много дълго, друг път повече, но ние сме докарани в един свински свят, в който наистина разликата между психаря и доктора е кой ще превари да навлече бялата престилка…

и от позицията на „бялата престилка“ вече се строят йерархиите на „здравето“

бердяев в “самопознание” разказва за срещата си с богданов

„Моите отношения с А. Богданов (Малиновски) бяха куриозни. Впоследствие той създаде цяло философска система – синтез на марксизма с емпириокритицизма и емпириомонизма. А. Богданов беше много добър човек, много искрен и безрезервно предан на идеята, но беше съвършено чужд на мене тип. По онова време вече ме смятаха за „идеалист“, проникнат от метафизични търсения. За А. Богданов това беше ненормално явление. Той беше учил за психиатър. Отначало често идваше при мен. Забелязах, че системно ме разпитва как се чувствам сутрин, как съм спал, как реагирам на едно или друго нещо и т.н. Изясних си, че той смята склонността към идеализъм и метафизика за признак на начало на психично разстройство. Искаше да определи докъде е стигнало това при мен. Самият Богданов по-късно преживя някакво психическо разстройство и дори беше известно време в психиатрия. С мен такова нещо не се случи. Не бях психиатър но забелязах, че у Богданов има някаква маниакалност. Беше тих и незлоблив луд на тема идея и се държа много благородно по време на болшевишката революция. Като стар болшевик участваше в редица сборници и списания заедно с ленин. Но когато болшевизмът взе връх, той се отврати от неговите уродливи страни, не го признаваше за истински и зае много скромно положение.“

Н. Бердяев т.6 Самопознанието

Изд. Захари Стоянов  С‘2007 619-620 с.

та когато числото не се приема за отговор, нещата не стават по-прости…

кое съществува?! кое не?! какво е реално?!

едно време това са били сериозни въпроси…

от век и половина, вече нещата се рашават според каквото каже Психологията

каквото каже Тя, в това Вярвят

а как знаем какво казва Психологията/Психиатрията – ами четем в  DSM на APA

а какво пише там – ами каквото едни “компетентни” “сертифицирани” експерни гласуват че е “нормално” и какво “извън норма”…

като от село, винаги ме е глождело едно съмнение, кой проверява за вменяемост психиатрите; то е малко като въпроса за нашенският главен прокурор, кой следи правомерността на неговата дейност /“над мен е само Бог“/, или нашенско НПО /сещам се как едни наивници пратиха финансова проверка в хелзинския комитет, и настана такъв КВИИИК, че проверяващите се прибраха немедлено…/;  та имам големи резерви към тези откачалки във Вашингтон, но разбира се, те са с мантите, кой да ги проверява /пък и това не е  математика, няма как да се докаже…/

няма никакво съмнение че мен главата не ме слуша, но имам дълбокото подозрение, че тези там с гласуването и науката са доста по-напред от мен с „непослушаемостта“… той вишински в сталинска русия обобщил  че “невинни няма, има недоразследвани”, по подобен начин стоят нещата и в западната психиатрия, туй че нормални нЕма е очевидно, но кой е по-ненормален го решават баш откачалките / подобно на съветските прокурори /, здрави няма, има недоизследвани

само за момент да се върнем към богданов /това тук го пускам заради него/

значи в първата половина на XIX в. в русия лобачевски се опитва да докаже аксиомите на евклид върху които се строи цялата геометрия; при всичките си опити, не успява /щото трябва да има костенурка, аксиома, и не е дадено да знаем какво имаме под костенурката/ и той решава да обяви „нови начала на геометрията“ – демек че през една точка може да мине не само една права успоредна на друга… и геометрията става „неевклидова“, демек отваря „възможни“ нови светове…

оттогава този Свят вече не е същия…

щото паралелно другите светове с успоредни прави висят и дебнат…

нашият приятел богданов пък обявява, неизвестно дали в психодиспансера, или в съветска русия, че отменя закона за непротиворечието; т.е.  две взаимоизключващи се  твърдения, могат да бъдат едновременно истинни; т.е. това което лобачевски направил на евклид в геометрията, богданов го сторил в логиката на аристотел;

аристотел определено не е разбрал, но ние живеем в такъв свят и го разбираме по-трудния начин…

аз като го разбирам туй, и щото съм задръстен изпадам в потрес… преживявам го физически, някой с бяла престилка би казал, че не реагирам нормално, върху мнение на някой умрял отдавна, и безотносително към доходите ми, които и без друго клонят към нищо…

и решавам да споделя Потреса си с близък човек, в случая брат ми; който ме изслушва с досада, щото той е зает и така да се каже няма свободен капацитет за глупостите ми, още повече за емоциите ми, който са безотносителни към дейността му; та все едно едно дете дето са му пукнали балона и изяли крема от фунийката отива да се изплаче на близкия /бизнес/ клоун, обут с пръцкащи обувки, балансиращ  на въже върху висок юнисайкъл с верига, на челото си на дълга клечка върти чиния, а с ръцете подхвърля седем топки с цвета на дъгата… има ли шанс детето да получи съпричастие… разбира се че не, брата заключи че богданов е абсолютно прав, щото кой е прав /примера е обезоръжаващ/ между него, полски или турски производител на врати, трите вериги, всяка с нейния си баер, и безбройните клиенти с безбройните си претенции – къде е НЕПРОТИВОРЕЧИЕТО…

онемях…

аз само заради УЖАСА го споделих, ако може да ми олекне, като споделено, а той брата го беше узнал, преживял издълбоко и приел…

/една баерка от голяма верига му била казала, че ако доставчиците не я смятат за кучка и не я нарекат курва, значи че не си върши добре работата…/

и аз му обяснявам, че съм открил, че богданов отменил някога закона за непротиворечието и преживявам възможните последици от това…

през перестройката се появи един лаф – „плурализъм в една глава“, може би това е … Бъдещето, а ако и  DSM на APA го обяви за … „нормално“  – направо „пей сърце“

…

това знам че е неясно – но не мога да продължа

само за последно… относно играта и изкуството /алтернативата на математиката/

едно не мога да разбера – как нЕма един нормален да се изпикае в писуара на дюшан…

да го направи „фонтан“…

и щото като го кажа това на някой естет и човек на изкуството и той тръгва да ми обяснява /снизходително, дори си мислят че се шегувам/, че изкуството е … контекст;

и аз викам, да бе, контекст е да сложиш писуар от магазина на изложба…

тогава идва обяснението – какво е изкуство решава … автора

ако той реши – че писуара е изкуство, той е изкуство…

той създава контекста … и стойността

а дедото от горно уйно – дето сковал с летви кенеф у дворо  до сайванта, е архитект, щото той е решил, че е кенеф – но е неразбран, неоценен, и никой алтернативен не иде да му признае … значимостта

аз като публика, масовка, тълпа, невежа, непросветен, обскурант мога ако не да ти пикам в писуара, да кажа „да ти пикам на контестта, да ти пикам на изкуството“

5.

оня ден ми попадна някаква статистика за най-слушаното на spotify, 20 певци, 20 албума, 20 песни … абсолютна terra incognita, никой, може би само coldplay съм слушал случайно някога, преди много години…

този Свят не е мой…

преди три години се спуках от смях и щях да пиша, щото rolling stone пуснаха класация на 200 най-добри певци за всички времена; разбира се, трябва да си болен да обръщаш внимание на класациите на rolling stone, но имаше едни болни фенки на селин дион, които се почувствали обидени, и отидоха да протестират пред редакцията; ако не беше този протест, демек тези болни, които обръщат внимание на такава глупост, изобщо нямаше да чуя за нея; на кой му пука…

беше пълен майтап, щото франция и италия, разбира се, нямаха и един представител, но не се сетиха да протестират, африка беше горда с осем представителя, първите 10 бяха негри, изобщо си викам – туй че в тая работа „критерий“ няма, или че „критерия“ не е до глас, е ясно; но дай да видим кой определя без критерий, за да се посмея – и то си го пишеше отдолу 28 „контрибутора“ съставили тази класификационна прелест; чинно си ги отворих за да ги лицезра, и то бе една манифестация на неслучайността на една изначална избраност…

/ туй кое е талант е „квалитативно“, и трудно може, с големи усилия и насилия върху даденото да бъде представено като „квантитативно“, то става главно като манифестация на безсрамието на комисията на гласуващите… /

твърде много внимание… но да продължим с друга класация на rolling stone 250 най-велики китаристи на всички времена; там 33 „контрибутора“ са се опитали да се изложат като прогресивни и правилни, пак със същите … „критерии“; и успели да вкарат в десятката на най-добрите китаристи на всички времена … джони мичъл и систър разета тарп;

всеки ще си намери своя липсващ, но сред 250 да го няма Alvin Lee от Ten years after, ми е как да кажа, малко ми стана селин-дионско…

това е илюстрация за туй как не може да има общ Канон, поради природата на предмета, който се мери и тегли, но има едни които се правят, че го има, като го правят, а има други, които слушат и го приемат туй /на някакви 28, или 33, „контрибутори“ като  нещо обективно, и резонират върху него като дадено и значимо… /

туй в литературата е още по-смешно и … очевидно

но никой не може да го спре

нещата са в развитие, нещо непрекъснато се актуализира, и класациите с тях – за 20 години джони мичъл от 75-а станала 9-а най-добра китаристка, а систър розета от изобщо нямане направо 6 най-добра /туй е сравнение на топ100 – 2003г. и топ250 – 2023г. най-добри китаристи на rolling stone /

тъй стоят нещата с развитието на обективните класации

…

през лятото на село, намерих в една папка на външния диск дето си нося едни неща дето мисля че са се загубили; просто търсих нещо, и в документ с някакви букви, дето нищо не ми говорят ги гледам, те са от 2002, от самато начало, дето се бях разписал; не че бях забравил какво е вътре, но е съвсем различно да прочетеш какви простотии си писал някога СЕГА … голЕм СРАМ

то вече ги няма никъде, но Срама е вътре и не мога да се скрия по-навътре…  викам трябва да ги пусна… щото да е явно, и Урока да е пълен…

и все ще го пусна… и все контекст да поставя, то урокът да е ясен и все се се оплитам в обстоятелства, обяснения и подробности, които те впримчват като тъпа овца в трънак

…

Началото на миналото лято ми гръмна компютъра, аз облаци и други прости услуги не ползвам, и всичко си пазих като линкове в папки на браузърите… туй не става за първи път… но всичко “запазено” си отиде, и огромната част даже не помня какво и било, макар че беше много…

но имаше едно, дето го помня, интервю на някакъв еврей, световно неизвестен философ, та питат го “какво мисли за философията на бертран ръсел” и тоя отговаря “от кой период?”

спуках се от смях… това е велико “техне”; най-готино е на въпроси на които не искаш, не можеш или не ти пука да отговаряш с въпрос, да завъртиш мелницата с подробности, за да се загуби въпроса в обяснения; това не е като с “а вие защо биете негрите?”, а просто влизане в конкретика, която досадния питащ трябва да влезе в подробности, изискващи някакво знание, а не просто чешене на сърбеж с тъпи общи въпроси колко любопитно умен и знаещ съм…

та това е “техне” на пращане у лево, което е много весело и освобождаващо, но универсално, щото всичко което е във времето, си има развитие, и не е просто това, което било в началото, и преминава през “периоди”, които в конкретика представят нещата неподлежащи на обобщение “в цялост”…

…

та някак и аз осъзнах, не че имам философия, и каква е тя, или не е; а че имам “периоди” на “мненията си”, и че това което съм мислил някога, и съм бил аз, сега не само не го мисля, а направо ми е “смешно” или “срамно”…

демек имам някакво “развитие”, което разбира се, в зависимост от гледната точка, може да мине и за деградация, макар за мен да си освобождаване от илюзии, заблуди, тъпи надежди и прочие мъгли, продукт на невежество и наивност…

в това развитие, разбира се, изглежда че съм човек без “твърди убеждения”, което е жалко и срамно, щото само глупаците се литкат от едно мнение към друго, според обстоятелства, настроения и промени във “времето”, но очевидно че “умен” не съм бил, а и “убеден” в променливи неща е трудно да останеш, тъй че “развитието”  като такова е … такова, и толкоз…

какво е моето мнение за нещо, очевидно зависи “за кой период от моето мнение” става дума…

жалка работа…

6.

значи, няма нужда от споделяне, едно, нарушаваме си спокойствието, второ, споделеното мнение нищо не променя, но има и чудната способност не след дълго да се променя, така че е напълно безсмислено, трето, написано остава единствено паметник на глупостта, нещо което паметта услужлива замита под чергата на новите мнения, но по някое време излезе и те тресне с „а ти помниш ли, че тогава мисли така…“ и срам

днес  какво си мисля…

мисля, че предстои война и революция… нямам идея от тази турболенция какво ще излезе, щото то е очевидно, че иде, и щях да съм умен ако го виждах 2002, да го приказваш 2026, е все едно нищо да не казваш…

когато путин казва –  “а за чем нам такой мир если там не будет россии?”

е поставяне на граница – от която е очевидна руската война

войната която иде е по-голяма – и тя не е руска – тоя свят е много време се контролира/управлява от две племена англо-сакси и евреи, които от 17 век са в постепенна симбиоза, и чиято доминация оттогава досега непрекъснато расте –

днес те са на тяхната граница „за какво ни е такъв свят, ако ние няма да го управляваме“; за тях е немислима позиция да са част от концерт, да приемат друг за равен, имат само кратки паузи, докато се изчака „добрия момент“ до бъде другият поставен на мястото му, но принципа е очевиден и доказан;

тъй войната е неизбежна… щото предизвикателствата не могат да се скрият, а силата не очевидна, без да бъде наложена

твърде много и твърде дълго седене в такава позиция на безспорна доминация атрофира живото чувство за реалност, вярата в собствената пропаганда и презрението към жалките претенденти омъглява преценката, смяната на поколения вървяща с умора на материала и отрицателния отбор  не прощава…

та ще се мине през голяма колизия… това е неизбежно

проблема е, че тези които чакат изобщо нямат идея, какво искат освен това, че искат те да решават за себе си…

а какво искат да решат не им ясно – като се освободят ще мислят…

това формула за Хаос и Трагедия

след туй ще дойде Революцията – която не е от границата навън, като войната, а на границата вътре /в обществото /

туй е дълго, и щото четох много , не мога да го обясня кратко…

хванах се и изчетох мелие, бабьоф, всяква революционна измет…

жан мелье в началото на XVIII в. в своето „завещание“ пуска един лаф, като го приписва на неизвестен за да върже гащи – „По этому случаю мне вспоминается пожелание одного человека, не отличавшегося образованием и ученостью, но повидимому не лишенного здравого смысла для того, чтобы трезво судить о всех тех возмутительных злоупотреблениях и обидах, которые я здесь порицаю. Судя по его манере высказывания, он повидимому был достаточно прозорлив и достаточно проник в ту мистерию несправедливости, о которой я вам говорил, так как он хорошо понял, кто ее зачинщики и вдохновители. В связи с тем, о чем я вам говорю здесь, он высказал пожелание, чтобы «все сильные мира и знатные господа были перевешаны и удавлены петлями из кишок священников». Эта тирада не может не произвести несколько грубого и резкого впечатления, но ей нельзя отказать в наивной прямоте.“

това по-късно е синтезирано отделно от волтер и дидро, та до пушкин, в стегнатото „Свободата ще дойде когато последният крал бъде обесен на червата на последния свещеник“

самото „завещание“ започва забележително – „Дорогие друзья, мне нельзя было при жизни открыто высказать то, что я думал о порядке и способе управления людьми, об их религиях и нравах, это сопряжено было бы с очень опасными и прискорбными последствиями; поэтому я решил сказать вам это после своей смерти. Я желал бы сказать вам это во всеуслышание перед смертью, когда я почувствую, что дни мои подходят к концу, но буду еще свободно владеть способностью речи и суждения. Однако я не уверен в том, что в те последние дни или минуты в моем распоряжении будет достаточно времени, и я сохраню присутствие духа, необходимое для того, чтобы открыть вам свои мысли. Это побудило меня изложить их вам теперь в письменном виде и вместе с тем дать вам ясные и убедительные доказательства всего того, что я намерен вам сказать. Цель моя — по мере сил моих открыть вам глаза, хоть поздно, на те нелепые заблуждения, среди которых мы все, сколько нас есть, имели несчастье родиться и жить, заблуждения, которые я сам имел неприятную обязанность поддерживать в вас. Говорю — неприятную, потому что эта обязанность поистине не доставляла мне удовольствия. Поэтому я лишь с великим отвращением и довольно небрежно исполнял ее, как вы могли это заметить.

Вот, искренне признаюсь, что побудило меня вначале к замыслу, к выполнению которого я теперь приступаю. Как я естественно чувствовал это и в себе самом, я не находил в людях ничего столь приятного, привлекательного, любезного и желательного, как спокойствие, доброта, нелицеприятие, справедливость и истина; мне казалось, что они должны являться для самих людей бесценными источниками благ и счастья, если люди будут бережно сохранять в своих отношениях столь любезные добродетели. Как я естественно чувствовал это на себе самом, я не находил также ничего столь ненавистного, противного и пагубного, как смуты и распри, злостный обман, несправедливость, мистификация, тирания, которые губят и убивают в людях все, что может быть в них лучшего, и являются поэтому роковым источником всех пороков и всего дурного в людях и пагубными причинами всех несчастий, обрушивающихся на них в их жизни.“

тоя свещеник, ценил толкова много спокойствието си, че чак накрая се разписал, като при това с отвращение извършвал цял живот свещеническите си обязаности редовно…

някой път ще разкажа по-подробно ,щото той е не само важен, но и много показателен и представителен за туй което се случва…

за няма 100 години по-късно от „завещанието“ във франция екзекутират и краля и сумати свещеници – в името на свободата – но тя все не идва…

преди време бях пуснал как ли биха реагирали днес ако някой нов  идиот подобен на волтер или дидро реши да изтресе, че свободата ще дойде когато последния банкер бъде обесен на червата на последния равин; мисля че ще е страшно „Уа“, но то ще е само щото банкерите и равините си пазят своето, и подобни волтеровци и дидровци днес са невъзможни, докато през Просвещението църквата и монархията във франция са … виц; и прискръбната им съдба е само следствие на смешната им неадекватност…

на бабьоф приписват лафа, който по-късно други по време на всяка революция повтарят, че може само 10% да оцелеят, но те ще бъдат свободни; жертвите са само статистика… целта оправдава и освещава всяка жертва /щелин преди месец цитира шухевич, който казал „нека да остане и 1 милион, но те ща са украинци“/

силвен марешал в „манифеста на равните“ казва – „Французская революция — лишь предвестник другой революции: гораздо большей, гораздо более решительной — последней революции.

Народ прошел по трупам королей и священников, которые были в сговоре против него: он сделает то же самое с новыми тиранами, новыми политическими лицемерами, занявшими место старых. Чего же нам еще может быть нужно, кроме равных прав? Нам нужно равенство — не только такое, какое написано в Декларации прав человека и гражданина, но и прямо здесь, среди нас, здесь, под нашими крышами. Мы сделаем все, чтобы завоевать его, чтобы начать с чистого листа и посвятить себя исключительно равенству. Пусть погибнут, если нужно, все искусства, лишь бы у нас осталось реальное равенство!“

това няма край … и предстои

въпросът е само в името на какво…

ония които уж са „други“ и ни пазят от туй, залагат изцяло на „инструментите“, да се „опазят“ „те“

залагат на „Прогреса“; щото единственото в което виждат своята сигурност е „технето“ на инструментализиране и операционализиране на Контрола; тая работа не може да проработи, щото са бездарници и изроди; Злото може да победи, но няма същност и в последната си победа ще се самоунищожи, щото е неспособно на нищо истинско, без да краде и смучи от здравото което убива, то само умира…

оня ден CEO на Standard Chartered обявил уволнението на 7800 души поради „Lower-value human capital“ /ако кажеш негър и педал ще те осъдят, но ако кажеш на някой че е ниска качество, все едно казваш nice day/, тоя тъпак сигурно е  very  high … там по тяхната скала, но е сигурно че няма акъл да си носи въженце, щото си мисли че „Lower-value“ нямат квалификацията да го качат да виси на дървото на свободата… пак преди месец фейсбук уволнили 10% от служителите / 8000 души / заради AI /още едни с „Lower-value“/, и тъй постепенно едни дето са си мислили, че са HIGH, разбрали че не са, демек някак до тях достигнало, показано им от някой HIGHER, че не са… това не става за пръв път в историята – питър турчин, излезе скоро на български, обяснява революциите със свръхпроизводство на елит – днес много бързо се извършва процес на изтрезвяване на едни – дето са се мислили за печеливши, а се оказали насред всички останали лузъри от които мислили, че са се откъснали, и почнали да търсят причината… с предишното си самочувствие в настоящатата си несрета…

тъй станал френският лаф, който бил много разпространен в континента на революциите /латинска америка/ през 19век, че революциите се извършвали от студенти с невзети изпити и адвокати без практика – тепърва започва производството на тази „революционна сила“ – те не знаят какво точно искат, щото не това са учили /учили са да бъдат удобни за употребени, за слуги/ но няма вече нужда от тях, а те са мислили че ще са от онези които ще споделят трапезата на онези отгоре…

тая работа е неизбежна – премного хора са възпитавани и лъгани, че ще бъдат от управляващите, а истински управляващите нямат ресурса да подържат претенциите и илюзиите им…

това ако не е точно обратното на което съм мислил преди 25 години, е много различно, но … такова е „развитието“ и … мнението

разбира се, винаги има място за Чудо, но то не зависи от мен, и не знам нищо за Него…

инак това е Алвин Ли, тази песен е гениална, наистина трябва много въображение той да не намери място сред 250те „най-велики“ китаристи на всички времена…

но на кой му пука, след като е направил ТОВА

Дейв Мейсън го открих късно, но имаше период в който го слушах много интензивно; мисля, че е един от най-добрите певци в рока, аз от гласове не разбирам, но начина по който пее много ми харесва и ме действа… затуй казвам певец, а не глас; много е премерен, няма нищо излишно и в повече, има Вкус и Мяра… всичко при него е пипнато по-много готин начин, без евтини ефекти, но топло, докосващо и е пълно с много музика

често си го пускам… и преди няколко седмици гледам някакъв в тубата отдолу пише… „RIP“, викам си „баси, Чичото си отиде… трябва да споделя нещо“; никъде из мрежата дето зяпам не го отбелязаха, очевидно не е от мащаба на мейнстрийма, което от където и да го погледнеш е Комплимент, а си имам лично Чувство към него… и почна голямото мислене, трябва ли, какво толкоз мога да кажа…и време се изтъркаля…

мисля, че един Концерт стига…

туй ми е един от любимите концерти, вече съм го пускал тук /мисля че това е чист Rock`N`Roll/ и специално любимо изпълнение /слушано е хиляди пъти, песента е на боб дилън, но аранжимента който я прави това което е, го правят една вечер дейв мейсън и джими хендрикс/ а това „специално“ изпълнение го прави Джим Крюгър

джим крюгър свири с дейв мейсън още от 1973, до ранната си смърт през 80-те, винаги съм си мислил, че са Приятели, четох по-късно, че изобщо не са си били близки, просто само музика и „бизнес“, но каква … Музика

между другото за Света… миналия месец се навършиха 400 години от смъртта на Френсис Бейкън, щото помня лесно цифри и дати, и като дойде деня си викам дай да проверя как се чества и гледам тук и там някакви събития /в англия, по света, разбира се, нищо/ но толкоз семпло и тихо… в медиите нищо /Бейкън не е кой да е/, а колко шумно и грубо ти пробутват някякви „актуални“ глупости и простотии, в които няма нищо и от които нищо не може да остане…

безсмъртната формула за „Успеха“ на Бейкън е „да си малко глупав и да не си много честен“, мисля че напълно верифицирана; но днес да си „малко глупав“ не е достатъчно, а „честност“ е нещо, което ни много, ни малко не влияе, щото просто е нещо, което не може да се отчете, като напълно безсмислино и ирелавантно към „постиженията“, които мерят „успеха“

тоя днешен свят е толкова плитък и мътен, че единственото с което мога да го оприлича е … локва

в него ни небе може да се отрази, ни нещо живо да е вирее вътре…

но това може би ми се струва така, щото съм просто стар и изтъпял…

…

в общи линии живота ми вече се затваря от двата пътя на едни персонажи от безсмъртни песни – съзерцателен, на героя на камен кацата

боли ме главата, дебелата глава,

боли ме в мъглата, гъстата мъгла.

не знам какво ми е , но не отивам на добре,

забравил съм какво търся, но не е какво да е.

а в активен модус съм обладан  като чичо пей на джандема

бе я го глей

май облак зрей

му духни

го махни

както и да е…

…

туй трябваше да е за Дейв Мейсън

Почивай в Мир

жув съм…

и толкоз…

1. „vivere“

има един френски ренесансов гений Шарл Бовел; 1509 издава една книга “Мъдрецът” където определя 4 стадии на Битието: esse-vivere-sentire-intelligere /демек съществуваш-живееш-чувсваш-мислиш/; камъкът само съществува, от растението нагоре живее, животното чувства и т.н. за по-нагоре нямам представа…

преди седмица ме Заболя зъб както не помня друг път да ме е болял; от 7-8 години си бях спестил зъболекаря, жена ми все ще сменя старата, щото вече е стара и рядко има свободни часове, и тъй не я смени и ходеше при други; старата, с която бях свикнал, щото ходих рядко, ми беше казала преди време, че съм “проклятие за зъболекарите”, щото съм имал здрави зъби и обсъждаше със сестрата “гена ми”; доверих й се и след 7-8 години вдигнах нивото на Битието от “живеене” в “чувстване” – беше силно Чувсто…

та тръгнах на зъболекар,  едно младо дете /дъщеря ми ме записа/ се учи много мило върху мен…

стига ми само да живея, да чувствам не ми е на оферта…

главата отдавна ме е предала, не ме слуша, но аз не й преча да блуждай, все има какво да кажа, но след малко забравям какво беше, НО ако те боли зъб, чувството е много ясно и определено и не можеш да забравиш “мисълта” за болката… /

та…

имам проблем вече с казването, споделянето и прочие на хаоса у тикавата върху туй бялото на екрана…

дето на времето бай тошо казваше: “сега всеки ден, всеки час, навсякъде има матриал” – демек все нещо бръмчи в главата ми като барабана на стара пералня; “КАКВО” винаги е имало, “КАК” никога не ми е пукало, като илитерат, даже не го забелязвам, “ЗАЩО” е твърде сложно /то е въпрос от сферата над “чувстването” и ми е непознато/ за да ме спре; НО някак вдянах, по-скоро интуитивно, отколкото от опит /тук е сложно, идиотите нямат опит, т.е. те имат, но не го забелязват; и отвън изглежда че отказват да учат, а те всъщност, не правят избор да откажат, просто не го отчитат и си перат през полето на тъпотата си/; та забелязах / не в очите на другите/, или по-скоро усетих /то си е чувство, вътре, не може да си види, но е като зъб, усеща се някак/, че туй което плещя и за мен не е маловажно, за другите е “баси простотията”;  и значи по-добре да си спестяваме споделяне на чувства и открития, за да не си създаваме други чувства и открития от които не се нуждаем и можем просто да си ги спестим като не ги индуцираме; и някак разбрах, че НЯМА на КОГО; това разбира се е инфантилна пуберететска драма, и всеки я е изживявал навремето си, но е забележително как когато се връщаме по колелото на живота там откъдето сме дошли минаваме през същото място навръщане; това не може да бъде обяснено на “човек на пика на силата си”/ щото той екстрапулира временото си като вечно, и никой не може да го лиши от тази илюзия/,но може да бъде наблюдавано у запътилите се “към началото” склеротици; в началото по-бойките и тъпите от тях даже протестират, и намират липсата на идиоти, които да ги слушат за несправедливост… а това трябва се приема спокойно, как да се изразя по- изискано: “радвай се на “живей”, зарзават спаружен, и стига си се занимавал с “чувствата си”, ти мисли нямаш!”

та

тази липса НА КОГО, ви спестява излияния, които само биха ви убедили, че е по-добро, че ви се спестява; тук има дребен парадокс, ако си стигнал до тук, а ти си стигнал до тук, щото още го четеш туй, означава, че има някой достатъчно тъп да настоява, НО просто не мога да си представя ЩО за идиот ще чете това, от какъв зор, какво търси, какво му е интересно, каква липса на зъбобол го мъчи, и единственото което ми идва на акъла, е че това може да прави само психиатър без практика, който търси материал за “изследването си”, която поради некъдърност и нефелен материал никога няма да напише…

та…

как се пише на психиатър…

заеби…

туй лято на два пъти ме напъпи да споделя, и двата пъти обрастна стана ГОЛЯМО и се спихна в нищо… но поводите си останаха…

кака Кинка си отиде…

и това и единствено което СТАНА това лято, другото са глупостите и трагедиите по телевизиита…

2. „какво“

искам да бъда кратък, щот ако се разхвърлям, пак няма нищо да излезе

има едно нещо което е хубаво да видите, хубаво е да видите цялото, сигурно е, че сте гледали много по-големи час-и-половинови глупости в живота си, но  изгледайте поне 18-27 минута

щото всичко чезне, и туй след време няма да го има, въпроса е дали този сайт или този линк първи ще даде фира, за туй е хубаво да го разкажа, но тогава “ефекта”, а и контекст и чувство се губи, затуй само същината:

“изведнъж усетих съдбата на емигранта; няма пред кого да се похвалиш”

това е абсолютна “диагноза” на съвременния социален атом, освободен от горе-долу, дясно-ляво, добро-зло, сакрално-профанно блуждаещ като “вечен емигрант” в едно “вечно Никъде”; преди, когато е имало Граница, “тук“ и ”отатък”, “туй” и “после” е имало нужда от Въображение да си представиш, и Надежда че има къде да отидеш, да Искаш, а когато си вече “там” да си мислиш какво е другите да те Видят вече “Тук”, това което придава илюзията за “Битие” и неговата “значимост” е да се “покажеш-похвалиш” – “къде си”, “как си” … върху това “положение” на “емигрант” паразитират всички социални медии днес… всички тези снимки с незапочнати трапези, с екзотични изгледи и тъпо изплезени идиоти на преден план, с недочетени разтворени книги на маса, е просто вик, или скимтене, на емигрант “ех, да можеше да ме види…”, преди пак да се върнеш в атомизираната си самота…

цялото това пришиване, преливане, хлуйване към виртуалното е резултат от оная празнота, скъсаност, ущърбност на онова, което преди да бъде забравено с гледане в екрана или телефона сме възприемали за Реалност…

удоволетворението от Виртуалното е като от чикия… терапевтично Нищо

та какво да ви разказвам…

3. „как“

това лято отидох рано на село с “големи очаквания”…

имам нов голям киндъл /който е леново/ пълен с книги, донесох си и други, щото в началото на Лятото /началото на лятото е младостта изживявана всяка година/ очите и плановете винаги са Големи…

инак боба не стана, доматите и  те /късно ги засяхме, но и тези дето рано ги засяха и на тях не им стана, годината бе куца/, но аз поливах, наместо фитнес; работата на село дебнеше отвсякъде, но аз се правих на кьорав, и уж се грижих за душата, като четях глупости…

мама повечето време беше  в софия, но все повтаряше по телефона как като дойде  трябва да отидем при кака Кинка да я видим, щото “не може така”

кака Кинка, която не можах да разбера дали е на 93 или 95 /тече спор/ ми е хем чужда, щото е първа братовчедка на мама, от съседен град, и съм я виждал няма десет пъти в живота, като е идвала на село през летата при баба и мама /тогава трите сестри на кака Кинка идваха на гости, аз стоях горе в стаята си, и чувах през дъските на пода, как долу в кухнята се смеят и приказват безспир глупости, чуруликат като лястовици на жица/; хем ми е стана близка, щото някак ми стана чувство да я мисля, като пример за Съдба, живот и прочие неща, които почваш да мислиш след 50-55, когато едни хормони се спихнат, а едни интуиции почнат да се прескачат между ушите…

та аз мисля, че трябва мама като дойде да се ходи до един град да видим кака Кинка, като както мисля, разбира се, нищо не правя, само планове, а времето минава…

… а слънцето пече ли пече…

наистина по едно време беше невероятно горещо…

и насред туй звънна телефона /стационар/ и…

глас / веднага познах леля Д., сестра на кака Кинка; кака Кинка е по-голяма но се води “кака”, а леля Д. най-малка, но заради братовчедите се води “леля”/

– К., майка ти у вас ли е?

викам – в софия е

Аааа – и започна нещо което може да се сравни с картеч насред мирна демострация за свобода, равенство и справедливост, някакъв вербален орешник, прелетял неизвестно откъде, изпепеляващ и поразяващ всичко което се окопало дълбоко в мен… – виж сега ние с А., дойде от В., ходихме до П. да  видим кака, отвън даже си помислих че я виждам, бяха изкарали хорицата на  слънчице, но я нямаше, припознах се. Майката ти да не ходи, няма никакъв смисъл. те я държат в една стая, сама, щото мирише, но превръзките й са чисти, сменят ги, имаше бутилка върху шкафчето , но нямаше водичка. Тя отначало не ме позна, ама аз й говорих; Майка ти няма смисъл да ходи. Окото й е  черно, нали знаеш – тъкмо да кажа че не знам – започна с невероятни подробности, имала рак на кожата, като френски натуралист или немски експресионист, завършен вербален терорист, да описва неща, които и да гледаш, не можеш да видиш по-добре, отколкото когато леля Д. ти ги разказва; на всеки три изречения следваше рефрена ний с А. бяхме, майка ти по-добре да не ходи; и всичко това с интензивност и експресивност, която не могат да постигнат и онези с подкастите които за ефект махат паузите между изреченията /мислите си/ и ги лепят тъй, че преди да осмислиш едното, което си чул, вече те е ударило третото… некакъв шок, некакъв ужас, некакъв ад… и след 5 минути канонада леля Д. отнякъде каза “Да поздравиш майка си” и затвори

и аз бях …

довършен… нямаше нужда и от контролен изстрел

значи туй е все едно главата ми да е някакъв вир, голям гьол, да плуват вътре некакви кротушки, заблуден сом и други неидентифицирани с хриле, раци да се шматкат по плиткото, да дойде някое диване, да вземе една шашка, да я палне и да хвърли у вира … да стане едно БАМ… и да си тръгне, все едно Нищо… всичките ми “мисли” след малко плуваха в гьола на съзнанието ми избелили коремчета нагоре… няма никой

кака Кинка заседна в съзнанието ми окончателно…

ни напред – ни назад

чувството стои – мисъл по идея не мога да родя – нещо трябва да се направи – но какво – не знам

туй за което го разказвам  туй – е за КАК

КАК леля Д. разказва; ако можеш така да разказваш, дори Ужас, си заслужава да разказваш; щото го умееш; след твой разказ оставаш в стаята само разхвърляни, висящи, разкъсани ментални трупове…

леля Д. е много самотна, и много дребна, слаба женица, тя си живее сама /децата са другаде, на майна си/,  ходи за едно нещо от единия магазин, връща се, а за друго от другия, не заради промоциите, а за да среща повече хора; щото иначе с едно излизане, стои повече сама в къщи; където сигурно си мисли какво да разкаже ако срещне някой… и като го хване, ако онзи е загубил инстинкт за оцеляване, 5 минути вербален орешник, и завалията вече не е същия…

дали искам да и имам нейното “КАК!”, о, и още как, но затова трябва много самота /за сила на експресията/, но и много око да Види /за подробностите които разкъсват/, но с туй се раждаш, не може само с култивиране… при мен е умножение по нула

като го нямаш КАК, трябва да го приемеш, и да си въртиш глупостите глупаво в глупавата глава сам…

добрите разказвачи са като добри убийци, такива се раждат

4. „защо“

защо? е най-безсмисленият основен въпрос

отговорът на защо, е винаги някоя костенурка…

/щото не знам, кой чете, трябва да обяснявам, ако знае, се сеща, и ще му е досадно, че обяснявам ясни неща, ако не, а това е повече от нормално, щото никой не е длъжен, да знае какво може да си мисли друг, хеля пък откачалник, откачалникът трябва да се илюстрира, а така текста набъбва, и експресията се изпарява, и остава една проста подробна манифестация на липса на КАК /би трябвало просто, ясно и естествено да се подреждат мисли, чувства и прочие напъпили неща…/

та древните индийци си представяли света стоящ на гърбовете на три слона, един досадник, рекъл да блесне с ум и задал големия въпрос “а на какво стъпват слоновете”, отговорили му “на костенурка”, туй се ядва, но досадата винаги градира, и след като един попитал, друг рекъл по аналогия да попита /хитроумно му изглеждало/ – “а върху какво стои костенурката?” – на което получил достойния отговор по аналогия – “от там надолу са само костенурки!”

та на Защо? получаваш винаги някаква “костенурка”

тъй като Светът е пълен с бездарни Оригиналници, които си мислят че всичко започва с тях, и светът трябва да бъде преразказан от тях – започват с умния въпрос “а върху какво стои костенурката?” и или ги пращат у лево с отговора “друга костенурка”, или откачалникът успява и ти продава някаква своя “костенурка” за нещо Ново и нечувано…

Преди време в тубата гледах един хабадник заради някакъв екстремум от наглост, защото нещата се познават единствено в сравнение, евреите с наглост не могат да изненадат, фоновото ниво, очакванията и търпимостта към тяхната наглост по принцип е висока у публиката, но има наистина забележителни, откровени екземпляри, които чупят наглометъра и се открояват и стават забележими и изпъкващи /върхове сред високи планини/; та гледах някакъв хабадник, и между другото ме умери, щото точно тематизираше въпросите КАКВО-КАК-ЗАЩО

та за него Какво? трябва да се прави – е в тората, там са 613 заповеди

Как? да се изпълняват законите – е в талмуда

а Защо? са се обяснява в кабалата…

туй ми направи впечатление, щото е забележително, как най-напред има едно КАКВО?, което каквото и да е, е просто и ясно, дори някое да изглежда при мислене измислено, нелепо, ненужно; туй го търсим в нещо старо и скрупольозно го изнамираме и прошнуроваме / 365 забранителни и 248 задължителни заповеди/

после започва едно обяснение на Как?, което обраства с мнения, школи и подробности до туй което се получило като талмуд, за което Как да му мислят евреите

и накрая дошли хабадниците, които почнали да претендират че знаят Защо?, било всичкото туй “какво” и “как”,  демек сложили последната “костенурка”

/смешно е, но кабалата си е поеврейчен елинистичен гностицизъм, който евреите, като добри преразказвачи и търговци, като го преопаковали го  продават на заблудените балъци като тяхно си еврейско, нещо което те правят от както са се обявили за “светоч человечества” с много други неща…

но същина е, че това е “костенурка”, за тези които търсят нещо под “слоновете”

само като допълнение – И Цзин е същата работа с четирите слоя; едно допълнително разясняване, нещо което в началото е било ясно с една дума, с времето все повече е било обяснявано и разширявано, обрасвало, за да могат повече идиоти да го разберат, за да стане дебела книга с подробности и тънкости…/

всичко туй разбира се са само предпоследни глупости, последните глупости винаги предстоят, последното “Защо?” винаги предстои…/

та

беше неделя сутрин, 10 и нещо, и телефона звъни, мама беше на село, вдига и каза “кака Кинка е починала, погребението е в 2 часа”; почнаха планове, но неделята рейсовете между градовете са редки, и настанаха планове и накрая … нищо

после мама се сети че заради  племенника не може да ходи на гробища /некакъв “закон” или суеверие, но нещо което работи в човешките глави, и обяснява какво-как-защо/

и тъй…

мама заключи: “Животът е Несправедлив!”

как може такъв човек да си отиде по такъв начин…

имаше изобилие от ЗАЩО?

но костенурки нЕма, дефицит…

изобщо забелязвам, че евреи и мюсюлмани, китайци и индийци някак добре се справят с костенурките-подложки, но белият човек, европеец, я кара смело някак насред едно голЕмо Нищо, и когато го удари по чутурата нЕкое неприбрано от улицата Защо? се омотава в едно:  ама Как може?! де е Държавата? тук е Европа! все едно държава и европа могат да са отговори и решения на нещо Важно!   

костенурката на Европа е думата “Прогрес”

а европейският  “Прогрес” е онова непрекъснато очакване на следващото Ново, което да те отплесне от това да Видиш, че си сред едно голямо НИЩО; или казано по-кратко –да замениш Нищото с Промяна за да не го забелязваш… /тук е дълго, за друг път ако дойде …/

XVI в. средната продължителност на живота била 20-25 години; ако епидемиите се забавят, ще дойдат войни, за да се върне продължителността към“средната”; в началото на XX в. поради липса на големи епидемии и войни  в европа, и най-вече благодарение на откриването на … хигиената, средната продължителност се вдига до 40 години; идиоти мислителите се изнервят, а дейните нерваци почват да плещят за “място под слънцето”и с войни, отново регулират прирастта; след 45-а няма войни, няма епидемии, и вече среданата продължителност на живота е над 75-80 години; но … някак липсва ищах за Живот, толкова е хубаво, че чак няма нужда от това да се размножаваме,  та почваме да си вкарваме “живот” отвън… / туй не е ново, очевидно е цикличен “закон”, разказан още от Полибий за Ахея, после наблюдаван и в Рим/ да има кой да сменя пампарсите, и да изкарма пенсиите; и изведнъж основна причина за финал на Хубавото стават не куршум или вирус, а дегенеративните заболявания; “Прогресът” обещава да го реши, и всички очакват поредното решение на “последната” пречка; паралиите се замразяват в креонни камери да дочакат … вечното “Бъдеше”

Цин-ши-хуан-ди в края на III в.пр.Хр. като завладял Поднебесната, създал Империята, изкоренил конфуцианството /така му се сторило/, пратил народа да строи Стената, щото сибир бил далеч, а на народа трябва да се намери работа за да не прави глупости, му се дощяло … най-естествено … Безсмъртие, и  се заобиколил с даоски алхимици, те му го обещали, и като го взели за бяло зайче, го уморили без време с експерименти за безсмъртие…

серсеми… /не даоските алхимици, туй е занаят, а тези които ги търсят и си поръчват безкрайност/

татко като видя свако как строи къща със стръмни стапала за спални на втория етаж му каза: “абе В., ти няма ли да остаряваш…”, но свако беше млад,  и екстрапулираше туй и сега като вечно и завинаги…

уви, туй е необясняемо/ съответно неразбираемо;  хормоните не вярват на доводи…  аргументите са безсилни пред илюзиите, само болката лекува

та човек ако живее дълго и се задържи повечко, надживее децата и се обърква веригата и идва … ЗАЩО? И КАК така?

дядо викаше “синът ми в земята лежи аз ще живея, ба…”

когато чуя за безсмъртие се сещам за зъбобол; има идиоти /социопати и психопати/ които прекарват целия си живот в болната си психарска културна анестезия, мечтаят за  безсмъртие, и лекуват липсата на Смисъл с мечтата за “Вечност”

5. др. Пешева

туй за кака Кинка не може да се говори с млади, то с никой не може да се говори, щото е … такова; като съм на село, като отида в града вече няма при кого да отида; / туй е щото съм темерут, и не мога да поддържам контакти, т.е. празно поддъдржане на разговор, с приказки за времето, като почна да приказвам на някой, усещам, че е по-добре да не съм го правил/;  всички познати са в гробищата и ходя там да си говоря, те не протестират; има само една бабичка при която ходя от време на време, която като сама е много петимна за приказки; тя е на почти 80 и си е болна по неин си начин /туй здрав-болен е като щастливите-нещастни семейства при толстой/, но продължава да е любопитна, а като всеки стар човек има нужда да се разказва… та и разказах за кака Кинка, а тя ми разказа за другарката Пешева…

другарката Пешева – казва леля Ц./ така се казва бабата при която ходя/ – за мен винаги ще си остане другарката Пешева; ми е учителка, тя е вече на 95 години; още преди “100 години” куцала, нещо със ставите на коляното, така й не се оженила; тя била от другия град, там била учителка, но пенсионерка дошла в нашия, дето имала племенница; мъжът на тази племенница ходи два пъти в седмицата да й пазарува, тя живее на четвъртия етаж, без асансьор; леля Ц. разправя как преди 5 години, др. Пешева й се обадила по телефона /обажда й се всеки месец, за проверка/, веднага да ходи у общината, как срока изтичал, да се запише за социален патронаж и прочие програма, и че говорила там с някоя си жена, проверила е и е сигурна че отговаря на условията; др.Пешева няма нужда от тази програма, нищо че е 15 години по-възрастна, но грижата за “учениците”, които гонят 80 още я носи; леля Ц. разправя, че я чула само  веднъж да  се оплаче, че книгите вече й тежали, щото ходи два пъти месечно до библиотеката й си вземала по 3 книги… викам – “стига бе, лельо Ц.”, а тя – да бе тук преди месец някаква друга съученичка я срещнала на улицата й е помогнала с книгите до тях…

просто не знам…

др. Пешева без съмнение няма да е вечна, но някак си мисля, че е Безсмъртна…

има неща, които са чудеса, и са толкова големи, че са невидими, незабележими…

те не са Чудеса, щото са някакви големи Победи, а са такива /Победи/ щото просто са успели да Бъдат, да се Случат; толкова са Големи, че даже да не ги забелязваш и не им се уЧУДваш като минеш покрай тях, приемаш ги за ДАДЕност…

кака Кинка, която ми е чужда, но явно е от тях – един от село я познавал й казал на мама “Каква Жена беше…” тя си Е, щото е Била такава…  

6. captain beefhearth

за да захапем опашката, да се върнем в началото…

цветан марангозов е поет и кинаджия, аз нито стихове чета, нито филми вече гледам, не мога да имам мнение за него; онуй горе в началото го изгледах с интерес, и има много неща, които ме работят като “истории”, одраскват ме;  

не знам що човек почва да се разказва на стари години стари истории, някак придобива склонност да си спомня; според мен, тогава интелекта вече гасне, асоциативните вериги стават все по-къси, делата намаляват и почваме да мислим за себе си в ретроспекция, а и хората вече почват да ви възприемат като “бил”… и затова затова ви питат, как е било, а не какво предстои…

смисълът е функция от перспективата, и нещата придоват разказания смисъл, като свършени в минала цялост, а не като част от още биващо…

туй лято прочетох между другото спомените бернард барух, не знам какво съм могъл да очаквам, но беше доста семпло за толкоз “влиятелен деятел”, сигурно щото е писано на стари години, а може би условие за определен вид “влиятелност” е да си особено “семпъл” /прабаба ми казваше – “дюс, дюс, семплото не е за нас”, демек “семплото” сложно й се виждаше, ако мога да се изразя по бабешки, бернард барух ми си видя доста дюс/

определено не е безсмъртен, а че е бил влиятелен спор няма

инак марангозов ми прилича физически много на кейптан бийвхърт; с този мустак, бретона, а й очите, и тази … несериозност някаква, ирония   

преди хората да остареят някак поради онова вътрешно дюс-дюс в което е затворено цялото им “какво-как-защо” за пред другите, му придават някаква несериозност, представят го с някаква ирония, скриваш онуй което чувства в теб, за да излезе навън, онуй което вече е почувствано…

а то интересното е Онава което Чувства

и затова днес всичко е представено или несериозно или грубо, и като такова … Никакво

както и да е

имам една любима песен на кейптан бийфхърт, тя е чудесна, но е отровена от ирония, щото времето ни се срамува от хубостта

между другото кейптан бийфхърт пее в единствено парче с текст Willie The Pimp  в Hot Rats на Zappa; и май никой друг не го пее повече и си остава инструментал…  

туй го писах преди месец, но не годовърших, и тъй си остана…

Синът ми и Моят Приятел, гледат някакви подкасти, и ме карат да ”Видя” нещо дето са гледали или очакват да видят, тъй снощи гледах “разговор” андрей райчев с Николай Гочев… потрес

тази сутрин пускам радиото докато джвакам филийка и красен станчев се упражнява върху Референдума за еврото с някой си панчев и водещ, който ачик си каза че “защо трябва да се водим от плоскостта на общественото мнение, не винаги общественото мнение е правилното, е правилната позиция на държавната политика”, и “то мнозинството може утре да поиска излезане от ЕС, излизане от НАТО, то значи ли, че трябва да следваме желанията на мнозинството… ”

тоя тъпак, водещият, които работи в обществена медия, и получава пари не от реклами, а от данъци, е плакатна Илюстрация на цялата Система, и медийна и политическа, а тя е че сам те карат да плащаш за да те ЕБАТ у ГЛАВАТА

но докато с Властта е ясно, то със свободата на независимите сеячи на Глупости ми е още по-… тема

та туй е объркано, разхвърляно, неяно и  незавършено, но каквото – такова, колкото – толкова,  и кой разбрал – разбрал каквото могъл

даже и аз не могага да го прочета

1. значи едно е едно да си го мислиш, друго е да го кажеш…

удивително е, колко разстояние има мужду двете, понякога сврахестествено демек, абсолютно…

между нищо и друго Нищо…

четеш нещо, или просто зяпаш нещо си, и между туй в момента и нещо друго вътре вече стоящо се светне ел.импулс, некакъв синапс блесне, припламне, или неколко синапси направо се изпразнят, разредят, един след друг, и на теб ти се струва че тази дъга или  микродъги електрически, в този асоциативен разряд, ти се е открила, някаква констелация, демек постоянна връзка, очевидност, дето освен несъмнено, е и нещо не съвсем незначително…

и ти стане едно важно, почти откривателско…

и си викаш трябва да го споделя…

щото го е нямало, Избухнало е от Нищото, ей го свети някъде у теб, очевидно, и следва волеви импулс да го пратиш навън, извън породилия го вътрешния разряд…

и тогава почва големото мислене…

 що?, на кого?, и какво от туй…

и тази очевидност щото е само импулс, разряд, постои, постои, почака, отначало свежо и вълнуващо, после леко се спаружи, тихо и бавно увехне, аз се назландисвам има ли на кой да му е интересно, щото то не е просто “ей го…”, а трябва толкоз повече да се обясняват условия за да се разбере, да стане ясно и просто, естествено, демек требе му контекст, пейзаж на който да разположиш “дъгата на разряда”, за да е видима такава каквато е, и прочие … и времето минава, а ти не си на “стоя и чакам” за да го пратя, а то други “дъги” се разреждат, през цялото време в тиквата текат някакви други мимолетни разряди, и накрая … оная Констелация от разряди така се разреди че остане спомен за нещо, което беше, но какво точно беше, вече не помня ясно и … тя отлети в “табора на сенките”, “разредена”, откъдето се е “заредила” и демек долетяла…

и седна и се опитвам да си спомня какво беше онова толкозо важно дето трябва ше да кажа, а то не е едно, щото има толкоз важно изчезнало у “табора на сенките” и мисля…

парижани след като Роден изложил “Мислителят” / който всъщнос бил “Поет”, поетът всъщност бил Данте, а за модел на Данте Роден използвал … парижки боксьор/ набързо го кръстили “Констепация”…

разбира се, веднъж изложена скулптурата развълнувала, станала е известна, даже може би и символ на нещо си се явила, но все пак – като видя “мислителят” и се сещам за парижани и тяхната интерпретация…

бедният Роден…

2.попадна ми една стихосбирка на кирил христов, първо издание 1901, много добре запазено; аз чувство към книги като тяло нямам, към поезия още по-малко, прочетох две три и нищо не ми стана, и викам дето ще я туря някъде между другите, и децата като ги хвърлят, като тръгнат да продават апартамента, без да разберат какво е, по-добре е да я подаря на Моят Приятел, който има “чувства” към поезията…

и му я подарявам, а той моля ви се – знате ли какво ми казва – проверявал на коя дата бил роден тоя екземпляр, кирил христов, щото си мислил, че е роден на моята рожденна дата, щото мислил другите за глупаци, а себе си за голяма работа…

направо да паладеиш…

и туй Моят Приятел, дето му казвам всичко…

няма как да не вярвам в Съдбата, ако не ми попаднала тази книжка, никога нямаше да разбера какво си мисли за мен… кирил христов, мола ви се, некакъв поет

можете ли да си представите какъв ужасен човек съм… щом Моят Приятел туй … и след всичко туй какво да споделям…

истина е, че съм му казвал, че Платон е “гърче педерасче”, ама туй не е щото се смятам за умен/напротив/ може ли умен човек да каже подобно нещо, а него за глупав/още по-напротив/, няма съмнение, че е “Божествен”, цял живот живея в “една бележка по линия” на негов диалог, а щото само “гърче педерасче” може три пъти да ходи до сиракуза да осъществява … Идеал /при това и на зряла възраст, на години когато човек илюзии не би трябва да има/; но като си казал нещо, то си остава и … накарая: кога е роден “кирил христов”?

та ужасните хора като мен трябва внимателно да мислят какво мислят, и по-добре пропаста между “мисля си” и “казвам” да е непреодолима, та ужасите да са по-малки…

НО…

Моят Приятел гледа разни подкасти и ми казва какво някой е казал, или направо ме праща да го гледам, и аз му казвам, какво си мисля, за тези от подкастите и после… “кирил христов” кога беше роден?!

3. бях преди време на село; да сеем с мама картофи, арпаджик, тикви и прочие “коктейли молотов” в сърцето на пазарната икономика…

та лежа в леглото и чакам мама да даде сигнал да ходим да садим картофите и зяпам телевизия; в къщи телевизия нямам, но на село е особен кеф, морен да си лежа горе в леглото и да обикалям по каналите на едно малко телевизорче; та… зяпам по скайнюз някакви женки в синьо и джеф безос в някаква стая се прегръщат, после коли ги доставят до една ракета, качват се с асансьор, бият една камбана на някакъв мост във въздуха и … мама отдолу вика “Айде…”; айде, айде, викам, тези докато ги изстрелят ще ударя два реда картофи и ще видя как излитат; изпрасквам два реда картофи, влизам в къщи  и … онези кацнали, джеф безос обикаля с една брадва около една капсула /даже си помислих, че капсулата е паднала от ракета без да излети, щото два реда картофи не е … вечност/ и се оказа че съм отървал цялото шоу, което било 10 минути; сигурно труженичка на тираджийски паркинг би се бавила в кабината на камиона малко повече…

както и да е…

важен е резултата – кети пери е космонавт

/другите космонавтки не ги знам, но сигурно са същи валентини терешкови…

и кети пери нямаше да я знам, но тя ми образува незабравима “констелация” която ме потресе почти колкото мислителят на роден, но не я асоциирам като “констепация”, а като диария…

преди години с един приятел се срещахме от време на време у едно кафе, което имаше екрани на стената и вървеше mtv, но със спрян звук, а музиката вървеше от някаква уредба; та звучи някакво парче, а на екрана върви клипа Katy Perry – California Gurls (Official Music Video) ft. Snoop Dogg

 не мога да си позволя да го кача тук, но ако ви е нужда си го причинете, но без звук за да е ефекта пълен, музиката само ще ви разсейва…/

връщам се от село и синът вечерта влиза и ми казва гледай туй: и ме праща в 65 аудитория, дето андрей райчев и иван кръстев “дебатират” “войните на XXI век”; и него по горните причини няма да го кача, но можете да си го причините със или без звук, без особена разлика… това беше също “констелация” подобна на кети пери и снуп дог;

Кети Пери и още пет женички са космонавти от близо месец по същия начин по-който, андрей райчев и иван кръстев са анализатори от тридесет и пет години… това е едно непрекъснато снизхождане от политическата стратосфера с послания от миналото и разкриване тайните на бъдещето…

тая работа е неспасяема, но отговаря на фундаменталните родни политически въпроси “Как са възможни Киро и кокон Кокор?”, “Защо Пеевски?” и “Докога с Бойко?”

Моят Приятел все гледа някакви подкасти, и понякога ми споделя неща, аз щото … “кирил христов” и прочие, го храня и си въздигам дупка недостижима като плювач и глупак с голямо самочувствие…

а само искам да кажа, че трябва да се чете; докато гледаш как едни от екрана бистрят, цял живот ще ти е Мъгла; единствено самотното занимание е занятие което дава шанс, но туй си иска време и усилия…

Моят Приятел е голям почитател на “Философско каре”, много е гледал и свалял, аз му обясних че това е “духобол”; и той не може да разбере какво е… аз съм раснал до четвърти клас в студенско общежитие; туй е средата на 70-те, здрав соц, имаше “димитровска стая” с телевизор, голяма маса със столове за президиума, и много столове за събранията, а най-отзад стоеше тенис маса, и беше зор да се докопаш да играеш; понякога се махаше мрежата, от двете страни на масата клякаха по 9-10 души, и мощно духаха така топчето за пинг-понг та да падне от страната  на другия отбор; беше невероято забавно и сериозно, аз щото “барабар петко с мъжете” се включвах, а съм сигур на 8-9 години, а те са солидни чичковци на по 20-21 години, абсолютни авторитети, номера освен да духаш е и да разсмиваш онзи отсреща – щото опитай се да духаш докато се смееш… та да гледаш “философското каре” е като да гледаш духобол в димитровска стая в средата на 70-те;

както и да е, в края на краищата и на кирил христов накрая са кръстили улица в софия…

снощи  Моят Приятел ми се обади, докато гледа телевизия дали да си купи “ориентализмът” на едуард саид, щото “проф. иво христов” е препоръчал по телевизята, аз за малко не го напсувах, но това са рисковете да имаш Приятели които гледат телевизия и подкасти…

едно от най-големите дрисни писани от “мислители” е “ориентализмът” на едуард саид…

а инак единствено нещо което знам за кирил христов е от стилиян чилингиров от неговите спомени…

4. туй са няколко цитата от Стилиян Чилингиров “Моите съвременници” БП 1955

С 131-132

кирил христов отива в берлин и посещава там стоян чилингиров и разказва какво ново в България; излиза списание “Художник” на Павел Генадиев, вътре стихотворения на Теодор Траянов като “сътрудник” и и кирил христов ги хвали, стоян чилингиров обобщава: “Слушам и не вярвам на ушите си. Това Кирил Христов ли го говори, и то за свой колега? Наистина неверятно.”

на път за берлин, кирил христов се отбил във виена, и там посещава братя торчанови, пианист и цигулар, гостувал им 1-2 пъти, не може да нахвали тяхната музикална дарба; и в историята на нашата музика им определя същото място каквото и на траянов в литературата

– А братя Торчанови, представи си, синове на някакви аптекари в Разград, чудо ти казвам. Свират, та се тресе цялата къща , Виенска, и многоегажна къща е туй, а не някаква нашенска паянтова колибка, която се люлее и когато дишаш. И поцели дни единият на пианото, а другият с цигулката до него. Замърчи ли, запалят угарки от свещ – ей такива на –  и пак по своя музикален унес. Чувстваш, че без музика не биха могли нито час да живеят. Чувстваш и почваш да се питаш: Отгде пък в Делиормана да се паднат такива дарби. Не, благословен от бога е нашият народ, който каквоот и да казва. Не го давам за нищо на никой друг народ на света.

/туй като го четох, си викам Боже, как мога да не съм ги чувал тези делиорманци – и се спуках от смях – как в делиормана “падат такива дарби” – https://ekip7.bg/2020/02/27/muzikantite-torchanovi-gordost-za-razgrad-i-za-balgariya/ /

135-136 с.

мащаба е много важен, като предложили да кръстят някаква улица на кирил христов, той преценил и отказал – “Мънечка е!”

стилиян чилингиров разказва за един разговор на маса, подсказан от кирил христов; темата не е дребна – “Кой е най-великият българин?”, поета предлага да се направи анкета в някакъв вестник,  и седят на чашка и се питат, а на всички е ясно, че е на масата, но се въртят около името му, но с усмивка все не го казват…

завалията поет не издържал:

– Това сме то ние. Пуста му завист! В устата с името ми, но не искат да го изговорят.

– От страх да не те оскърбим. Разбира се, ти ще събереш най-много. В това съмнение не може да има.

– Нали?

и Моят Приятел проверявал на коя дата е роден…

аз съм Идиот

5. инак имаме една леля Кинка…

тя  е далечна роднина… първа братовчедка на мама, но имат по-голяма разлика, щото майка й била най-голямото дете, а дядо пък изтърсак, тъй че беше по-свързана с него; но мама и звънеше от време на време, а тя през лятото идваше редовна на село да се видим…

та, веднъж мама й звъни:

– како кинке, здравей, как си?

– лежа и гледам тавана.

– що ма, како кинке, да не си болна?

– не ма, наоколо навсякъде работа, само на тавана няма…

тя е невероятно къщовница, мама тъй разправя, къщата й по конец; като идваше на село все разправяше, че прави по 500 компота, за 3 къщи, туй са само компотите, и почват да си мерят бурканите…

тя имаше два сина, и няколко внука, но синовете й починаха, тя е над 90, внуците й се махнали от града останал един и снахите…

абе  живот  

и мама преди време и звъни, тя не вдига, притесни се, па звънна на сестра й, па и тя не вдига, пък после стана ясно че била в болница, пък най-най-накрая се изясни, че леля кинка снахите я пратили в старчески дом в някакъв съседен град където било много хубаво; но се оказа, че тя отначало си мислила че са я пратили в болница, пък после разбрала каква била работата… и се отчаяла… и изобщо едни бабини телефонни истории, които човек под 55 не са му интересени, щото на него няма и не може да му се случат, пък то в Живота, както при Крез, чак накрая се разбира, че нищо докрая не е ясно…

туй го разправям, щото е Илюстрация на нещо, дето е навред, но е неописуемо – то е вътре, чувство, нещо като “как може?”, “не е честно!”, и прочие, онова O`Dear, но  не адам-къртисовия O`Dearism, а по-жестоко и по-чудовищно, щото е лично и близко…

и тук … какво мога да направя… нищо не помага, и нестава с жест, за облекчаване  и отминаване…

а за безпомощност и пълно неразбиране… въпреки че всичко е логично е естествено

туй с болест и лекарство не може да се обясни

не е в медията, а в нас…  

Oh dearism – Adam Curtis

та кака Кинка винаги ще остане с един убийствен лаф за тавана и работата…

при нея новината не е работата, а че погледнала за кратко тавана…

дядо като седеше на двора и минеше някой и го поздравеше “до сто години дядо да живееш” – той викаше “ти що ме пцуеш бе!”

и казваше “една майка десет деца може да отгледа, но десет деца една майка да гледат не могат”

изобщо мисля си кака Кинка в Живота и в старческия дом, като рамка, през която зяпам андрей райчев, иван кръстев, проф.иво христов и прочие медиен планктон, и всеки напън да споделя нещо напъпило… се спихна, не се смирявам, щото за туй е нужен Дух и Характер, аз го нямам, но едно тихо O`Dear и пременавам на следващата … книжка

нещастник

6. а сега пок отначало

туй е просто, но за това пък не е лесно за осъзнаване… /не е лесно, не е лесно, колко пък да е трудно…/

като нещо много близко, направо “вътре” в теб /колко ли пък да е вътре…/, е трудно да го отдалечиш за да го видиш…

та

очевидното не е очевидно или обратното не е очевидно очевидното

живеейки заобиколени с очевидности /за нас/ ние непрекъснато се сблъскаваме  с някой за който “очевидното” не му е видно и ако не сме толкоз заврени у себе си, по анология, можем/ще трябва да заключим, че и неговото очевидно не ни чак е толкоз очевидно…

и като си викаш: баси, какво ли му има на този… е хубаво да предупреждаваш кибика отсреща, да не се шашка, че не ти е у ред ряпата, и неговото очевидно не ти е тъй ачик просто и ясно  както му е на него у него си…

затуй за да се “разбираме” е добре да се ограничаваме в споделяне на  “труизми”, като “А е А”, “снегът е бял”, “днес е много студено”, и изобщо общи неангажиращи разговори за времето, като внимателно избягваме теми относно климата, неговото изменение и прочие неща които предполагат лични “очевидности” и “знания”…

като махнем “труизмите”, които не са много и затова са досадни и по правило неинтересни, изобщо, по принцип в тях нас ни няма, и  като винаги верни извън нас  те са някак “просто така” незаслужаващи споделяне, та като махнем “труизмите” при отваряне на уста ние изпадаме в едно безкрайно бръщолевене, в което се опитваме да се удавим едни други, уж за да се разберем, а всъщност за да се… и аз не знам какво, да се занимаваме с нещо като пълним нищото…

тъй туй мога да го редя с метри надолу, но нема смисъл…

да предлагаш бръщолевенията си е тъжна история

да ги продаваш се е направо жалка работа

/но живеем в свят в който поради “базова задоволеност” и вървяща с нея “основна неадекватност”народа е луднал и се е завъртял в едно активно -пасивно самопредставяне/излагате  –  зяпане/сеирджийство без начало и без край

следвай-лайквай-подписвай-кеширай…/

тъпо е да мязаш на онзи индианец с кошниците на Торо, но много виртуално чукат на вратата

Неотдавна един странстващ индианец-кошничар спрял пред дома на известен адвокат, мой съсед. „Ще си купите ли от моите кошници?“ – попитал. „Нямаме нужда от кошници“ – бил отговорът. „Така значи! Да не искате да ни уморите от глад?“ – възкликнал индианецът и си тръгнал. След като се е нагледал как процъфтяват предприемчивите му бели съседи и особено адвокатът, комуто е достатъчно да изплете своите пледоарии, за да дойдат като с магическа пръчка богатството и общественото положение, индианецът трябва да си е казал: „И аз ще се заловя за работа, ще плета кошници, това мога.“ Мислел си е, че неговата задача приключва с изплитането на кошниците, а купуването им е задача на белия човек. Не се е досещал, че покупката трябва да е изгодна за другия или поне да му бъде представена за изгодна, че може би се налага да изработи нещо друго, което да заслужава парите на купувача. И аз веднъж бях изплел една много фина кошница, но тя не се оказа на сметка за никого. Въпреки това обаче не си направих извода, че не ми е изгодно да плета кошници и вместо да се уча да ги правя така, че да са на сметка за другите, научих се как да избягвам необходимостта да ги продавам. Това, което хората са свикнали да признават като житейски успех, е само една от разновидностите му. Защо да я превъзнасяме за сметка на всички останали?

Торо Живот без Принцип ЛИК 2001 282 с.

не че ви чукам на вратите да ви продавам “плетените” си бръщолевения, нито пари ви искам, но да “споделяш” днес по принцип, а след една определена възраст е Срамно, невменяемо…

забележително е /колко да е забележително, но е видно/, че живеем във време в което не работата, или по-скоро не “неспирния труд”, а “прекарването на времето” и  представяне на различните негови форми се е превърнало в начин на изкарване на “доход”, т.е. станало е “работа”; това може да минава за голям късмет, или дори за успех, направо Прогрес, но си мисля, това е по скоро “хакване”, отколкото “решения” в живота; “публиката”  иска да си загуби времето, щото и стои като налично, но  й е непотребно, но тя не може да си признае че “иска” наистина да го губи, но като не знае за какво й е, “неспирен труд” звучи тъпо, ако не и направо зловещо, и тя предпочита да загуби, като оставя направо да й го откраднат;  това идиотско празно време трябва да бъде напълнено с нещо, не трябва да е с усилие, щото е неприятно, най добре е да е впечатления, по-възможност приятни…

и ти се пълниш с Нищо и Нища

 т.е. демек “неща” свидетелстващи “имане”, демек свидетлества за “живот”, публиката иска да бъде впечатлена, тъпо е живота ти да тече празно,  така тя усеща уж нещо, без да в усеща в действителност нищо, иска да бъде забавлявана, да е свободна и да не чувства задължение…

ТОРО има едно велико наблюдение…

Нека преценим начина, по който прекарваме живота си.

Тоя свят е място за труд. Какво само непрекъснато суетене! Почти всяка нощ ме буди пуфтенето на локомотив. Прекъсва сънищата ми. Без почивка. Прекрасно би било поне веднъж да видя човечеството в бездейство. Всичко е работа, работа, работа. С мъка си набавям бележници с бели листове, в които да записвам мислите си – повечето са разчертани за нанасяне на долари и центове. Един ирландец, който ме видял да си отбелязвам нещо насред полето, решил, че си броя парите. Ако някой като дете падне от прозорец и осакатее за цял живот или пък, изплашен от индианци, загуби разсъдъка си, най-често го жалят, защото е станал негоден за… работа! Според мен нищо, та дори и престъплението, не противоречи до такава степен на поезията, на философията, на самия живот, както тоя неспирен труд.

Торо Живот без Принцип ЛИК 2001 248 с.

ние живеем ПОЧТИ в мечтан свят на ТОРО, работата в голямата си част е от пусто в празно, като всичко тя в голямата си част е ерзац, но броенето на пари е останало, то заменя същността на работата /аз не смятам адвокат, счетоводител, журналист, актьор за работа, производителя на цигари, крупието в казиното, оръжейника също, мисля че само селянина създава доход; демек представител съм на школата на физиократите, и смят Франсуа Кене за най-големият икономист, който е успял да не бъде/стане мошеник/

НО без “неспирния труд” уви ние не сме отдали на поезияТА и философияТА, както си е надявал ТОРО, просто са дошли ПразнотаТА и ДосадаТА

 у един френски офицер участник в наполеоновите войни почти съвременник на ТОРО бил в испания и разказва  

На другия ден  от пристигането ми във Витория, аз влязох в един обущар, за да ми поправи обущата, обаче не видях никого в магазина; господарят беше седнал на отсрещната страна на улицата и си пушеше. Една надупчена дреха покриваше раменето му, и той проличаше на просяк, но на испански просяк, който се гордеше с мизерията си, вместо да се срамува. Той се приближи до мене и аз му обясних за какво съм дошъл. “Почакайте”, ми каза той, и извика жена си.

– Колко пари имаме оше?

– Дванадесет монети ( 14 лв. И 40 ст.)

– Тогава не работя.

– Но те ще свършат лесно, казах аз.

– Qui eu has rista magnana? Кой е видял утрешния ден? отговори той и ми обърна гръб.

Отидох у един негов колега, който не притежаваше навярно толкова огромна сума, защото благоволи да ми услужи.

капитанъ Е.Блазъ Спомени на един офицер от Великата армия

Изд. Ст.Атанасов с.49

това е границата на цялата ПОЛИТИЧЕСКА ИКОНОМИЯ и началото на всяка СВОБОДА, разбира се можеш да мислиш за утре, за нови дрехи, за възможността да си купиш банани, кола и часовник, но това е само ако поправиш обувките на този който ще те обира… /разбира се в един град-държава, това не е така, но кой днес живее в град-държава… кой днес е СВОБОДЕН/

нито англичаните, нито аристокрацията, нито масоните, нито евреите, не са спрели наполеон, мамата са му ебали испанските и руските селяни – само те са имали истинска идея за СВОБОДА

/пазарните фундаменталисти разбира се ще разказват за крепостничество и цивилизация, простотия и просвещение, но те нищо не разбират от СВОБОДА, свободата за тях е ти под гнета на обстоятелствата да си им доброволен роб и да им поправяш чизмите, за да могат по-добре да те тъпчат… /

и още малко…

цивилизацията е приятен брътвеж, приятен, но брътвеж…

селото е тежко мълчание сред облаци гъст многозначителен дим

Всичко беше ново за мене в тази чудна страна, и аз тичах цял ден по улиците, за да гледам. Испанският език е много лесен за провансалеца, особено ако знае латински и за туй аз много лесно го научих. Но, испанците не обичат да говорят; вместо веселостта, искреността и лоялността които характеризират нашата нация, тук намерих намръщени чела, присторени, като героите на нашите мелодрами. Вижте тези групи по площадите и ъглите на улиците, те бездействат и пушат и изглежда, че това сътавя най-висше щастие. Когато във Франция се съберат десет души на едно място, те не могат да се чуят, защото всеки иска да говори, всеки иска да блесне в разговора: в Испания – всички мълчат. Загърнати в техните мръсни горни дрехи, които покриват още по-мръсни долни дрехи, испанците седят по цели часове един срещу други, без да си продумат и си изпращат облаци дим. От време на време, някой се наканва да проговори и веднага млъква, тогава най-словохотливите от слушателите отговорят pues. Това pues е предлог, съюз и възклицание, което отговаря за всичко. Според начина по който го произнасят, според утвърдителния, съмниителния или отрицателния знак, който правят, тази дума да значи: да, не, според, но, обаче, имате право, не вярвам и пр. и пр

В испанския език се среща още една дума много често употретребявана: тя е carajo. Ако махнем тези две думи от разговора на испанците, ще остане само димът от цигарите им.  Вместо да казват carajo, жените си служат с  едно умалително carai  – и  carajo, каквото е френското je m`en fiche е за едно неизвестно изражение не утвърдено още от френската академия.

 капитанъ Е.Блазъ Спомени на един офицер от Великата армия

Изд. Ст.Атанасов с.46/47 с.

carajo / по дяволите, не ме интересува/ – е началото на истинската СВОБОДА

останалото е брътвеж, френски, цивилизационен, просвещенски – но нищо не казващ

та какво да ви приказвам…

за протокола – Не на Еврото

не щото нещо, но просто не се прави така, евтини дребни шмекери и бездарници; Убедете; като не можете, Духайте го; цял живот, и при комунизма, и при либерализма, стадо „служебни“ победители, слуги на скрити Изроди продават трици на маймуни…

ако не… то…

какво ТО!?

ще изпаднеш от Историята – ами голям праз, то пък една История

щото сигурно вие, платени свирчовци, сте се качили на теснолинейката на вековете

смешници

това с Еврото, е само в интерес на банките, да си намалят разходите, и увеличат печалбите; за нас остава славата да сме им добри слуги, слуги на слугите…

2017г. си нямах работа и изчислих печалбата на банките към бвп; туй съм го пускал тук, беше 1,5% от БВП; проверих тогава как е в германия – печалбите на банките беше 0,5%; миналата година 2024г. – при 202,8 млрд лв БВП, печалбата е 3,7млрд лв, или 1,82% от БВП; при всичките им номера с раздути разходи, абсурдни такси /някой ако ги отвори че тук сме плащали данък на турците че си хабят зъбите като ядат, тези ще се светнат да търят и такса зъби на банкери/, аутсорсване, схеми с  изпълнители и прочие официален некорупционен грабеж, става дума за ПЕЧАЛБА, нещо дето си изнасят, големите банки преобладаващо не са български… през ковидната 2020г. “най-трудната”, когато БВП падна с над 4%, печалбата беше 0,69% от БВП; това е ПЕЧАЛБА на банки, някой страни в НАТО, като италия и испания не могат да направят %та на военни си разходи от БВП, колкото банките в България си правят ПЕЧАЛБА; аз като гледам те само с печалбата си  могат да наемат армии и да я окупират тази страна, НО това ще им е по-скъпо, засега е по-евтино да държат тези политици на власт…

инак CARAJO

или както каза един Дебил на заплата от данъците на неговите съплеменници в общественото радио днес

“то мнозинството може утре да поиска излезане от ЕС, излизане от НАТО, то значи ли, че трябва да следваме желанията на мнозинството… ”

https://bnr.bg/horizont/post/102155880/krasen-stanchev-impiichmant-za-prezidenta

едно време имаше един виц на който сме се смели, днес не знам защо

през девет морета в десето имало остров, на него през девет планини в десета се ширила гора, а насред нея на една полянка стояла къщичка на един кокоши крак. една сутрин вратичката със скрибуцане бавно се отворила и от нея баба яга скочила на земята. протегнала се, пръцнала и си казала: бе да се еба у бабата колко далече живея…

всяка сутрин като се събудя и скоча от леглото, като се протегна и прочие, си кажа – баси колко съм умен… схвана че съм толкоз “далечен”, че никой няма да ме разбере, и отлагам снощното решение да си кажа казванката за другия ден…

та тъй… летят дните и съм толкоз … “далеч”

до глават ми стои “българска енциклопедия” на братя данчови от 1936 г.; отдавна не съм я отварял, но доста време четох по една страничка вечер да се приспивам, все откривах непознати за мен персони от близкото минало; покрай нея си открих един весели глупости, които все ми иде да споделя, а годините минават… тя /енциклопедията/ сама си е откритие, но в общи линии, основното се състои в това, че при четенето на стари енциклопедии (по принцип енциклопедията е/съдържа основното общопризнато знание за своето време)  през призмата на времето човек вижда колко летливо, непостоянно и относително е това в което хората са вярвали или мислили че знаят, и ако приложим аналогия това в което (днес) вярваме; фактите са си факти, хората са си хора, те са, но тяхната значимиост и интерпретация е толкова флуктуираща, че само избледняването на спомена и забравата с времето ги даряват с постоянството на безразличието;

както и да е…

все исках да споделя три / те са много, но за пропорция ги съкратих до три/  неща от енциклопедията; за едни островитяни, една игра и една способност… и то не е кой знае какво, или пък колко, но като много просто, за да стане нещо го поставях в контекст, обримчвах в мъдуване и то само си разви връзки и си стана като прото-енциклопедия, и тъй хипертрофирало в хрумки и обем стана невъзможно за споделяне…

но си стои… и чака

та отнякъде ще почна… като начало ще се абстрахираме от целия този бълбукащ, клокочещ информационен казан, в който като хипнотизирани гледаме пяната, пукащи си мехури, и дишаме отровни му изпарения, и то не само това, ние пием без да се заситим гадната му отвара, с отговорност и решителност, че това е нещо важно и необходимо, без да съзнаваме, че само се омъгляваме и губим воля, докато живеем около този казан; без да се питаме защо, какво е това, дето пием, на кого е, кой го е направил, чия е рецептата, докога и каква е целта…

наскоро в дейли мейл в един ден излезнаха две $новини$ които искрено ме разсмяха; работата е наистина много весело изтървана – няма нужда от много контекст – но, все пак, има един натрапчив конспиративен “наратив”, който бих го обобщил, че ние, масата атомизирани овце, живеем в един “юдео-масонски” симулакрум,  в едно смислово нищо, възприемано от нас за нещо, създадено от евреи и масони, стоящи в сянка, знаещи как стоят нещата “на самом деле” и можещи да скриват от нас Нещото в нищо, и да създават за нас  от Нищо – нещо;  

тайната не е в това, че ние овцете възприемаме “нищото” им за “Нещо”, а в това че с въображението си, рисуваме в тяхно притежание някакво особено “знание” и “можене”, и с това собствено наше “корумпирано” от симулакъра въображение се превръщаме в онова удобно за употреба стадо…

В това както се казва няма “новина”, но се оказва, че тези масони дотам се изпаднали, че … “отворили вратите” за да покажат цялото си “величие”; както се казва: не оставили нищо на … въображението

както бивша любовница на футболен бездарник поства клипчета и снимки в инстаграм без срам, и тези мили хора са ни пуснали у своята “светая светих”

https://www.dailymail.co.uk/news/article-14388347/Secrets-Freemasons-revealed-TikTokhandshakes-gatherings.html

ами то си е също хабад, сам че без бради и с престилки…

а аз какви неща си представях…

да ви кажа „джедаизма“ /обеденнените джедаи по света и у нас/ е с далеч по смислена философия, и облеклото им е по-ефекто, а идеологията по-въздействаща…

а и симулакрума им е по-вълнуващ, и учението по-дълбоко…

но все едно, че това беше малко, та евреите решиха в същия този ден да отговорят на оня негър с голата…

сега, щото живеем в “юдео-масонски” симулакрум, се оказа че негър като вземе една бяла пача, и я разходи като циганин мечка по червен килим, вземе че “разбие” интернета, търсачката демек; всички търсят пачата с циците, и така прави …трафик, демек циганина с мечката е „голяма работа“; негъра решил да си отпусне душата и покрай циците на жена си пуснал и проект за “мечтана” тениска; а пък евреите се обидили на “памучената му мечта” и накарали AI да измисли нещо и да отговори; AI отговорил както ще видите особено тъпо, едно щото е изкуствен, друго щото не е интелект, но евреите щото вече не са умни не разбрали че е тъпо и гордо го пуснали; манифестация на бездарието, липсата на стил, вкус и класа, плюс очевиден дефицит на фантазия, там евреи и AI да се разберат и да си поделят безхаберието…

/ аз дори не подозирах, че има толкоз бездарни евреи, все си мислих вътре в мене си, с Въображението си, че подобно на плътно затворена тайна масонска ложа,  евреите са някакви много умни и интелегентни непознати за мен гении, а пък то … баси, пари, кофти музика, лоши актриси и пошло чувство за хумор/

https://www.dailymail.co.uk/tvshowbiz/article-14388367/Hollywoods-monster-Kanye-West-AI-video-Isla-Fisher-David-Schwimmer-anti-Semitic.html

инак е забележителна липсата на фашисти в днешния свят, нЕма един фашист да се обиди на негъра за тениската; или наистина сме напълно излекувани от чумата, или бацилите на фашизма са сред такива путювци, че ги е страх от негрите и не смеят да протестират срещу присвояването на символите им…

за да окръглим, завършим един вид онагледяването на разпадането на т.нар. “юдео-масонски” симулакрум, дойде и най-гледаното предаване в медийния “казан” всяка година – т.нар. супербол; моето отношение към това събитие е подобно на това на оня американски турист в испания 1982 случайно попаднал по време на световно първенство по футбол учудено питащ – “ама нима някой се интересува от това…”; тъй и аз не знам нито шампиона, нито резултата, нито го очаквах, дори не разбрах че съм го изпуснал, но грижливо съм информиран, че някакъв негър пял на почивката “противоречива” песен срещу някакъв евреин рапър; синът ми ме уведоми, че имало някаква рап-война /предполагам че е нещо подобно на нещо като наша чалга война, родната фолк дива Хайрсъзка казала за другата фолк-пача Темурутка нещо си, Темерутка отговорила на Хайрсъзка подобаващо, всичко това обляно със снимки “не оставящи нищо за въображението”, гадуларя Мадър Ф. Тенеджиев подкрепил Хайрсъзка с пост във фейсбук, но пък кларнетиста Педро-Ромео Трътлев във инстаграм отговорил с  фотос в цял ръст с Темерутка от дискотеката в Айтос… / ; предполагах че това се прави за рейтинг, но се оказа, че този черен изпълнител сътворил в тази война срущу еврея рапър някаква песен, дето станала голям хит, с веселото заглавие  NOT LIKE US… викам си, баси, туй звучи като политически манифест по карл шмид… и за капак научавам, че на това най-гледаното “шоу” объркан участник на подиума развял знамената на судан и палестина… и само си казах “накъде отива този свят, вече нищо не е същото…”

и си представям какво е в душата на “собствениците”, всичко да правиш да държиш добитъка доволен и той все недоволен да ти придиря…

по-красиво заглавие за книга / а и изобщо за всичко, песен, поезия, опера, картина/ от “Слава на нашите господари” /Режис Дебре/не знам… но хората са завистливи, неблагодарни и … проклети…

ресантимента, робският морал управлява този свят…

NOT LIKE US... баси, това могат да си го пеят само онези, а не и тия… /в туй е цялата политика, ако и двете страни ги мислят тези неща, демек ги осъзнават, мирише на революция… /

радио не слушам, само в кухнята докато закусвам и обядвам по няколко минути, колкото да се убедя, че нищо не губя, а само си образувам нерви; това хоризонт е някакъв зоопарк от малоумни лелки в звукоизолирани кабинки посещавани от случайни екземпляри избирани от неидентифицируем алгоритъм, избиращ участниците по критерий да са достатъчно тъпи да отидат в радио да покажат, че са доказано достатъчно тъпи, да участват “по” радиото; тъй преди години случайно си пускам радиото, и дъвча нещо, и госта беше, някакъв екземпляр, който се представяша за “първия роден рапър”, “още отпреди 10и ноември”, не знам но може и да има и родни порноактриси, които са снимали порно преди 10и с  риск за своята свобода, които да са горди със … “свободата” на изкуството си… НО не за тази свобода говоря; нашият рапър каза нещо което така ме ПОТРЕСЕ, че не мога да  го забравя – не го предавам по смисъл, а точно, щото беше казато ПРОСТО и ЯСНО – рап музиката е велика музика, щото дава възможност на хора които не могат да пеят или не са музикални са правят музика!

ТОВА Е!!!

искам да обобщя, това не е само с Музиката, не е само Рапа, това Днес е навсякъде, това е с писането, с поезията, с рисуването… това е и с политиката, и сума ти други занятия…

/сега не съм чул да е така с миньорството, някой който да не става, но му позволяват там да рути с кангото, но що е изкуство, вече тъй е организиран света, че ВСЕКИ може да се упражнява без особени способности и дадености, просто с няколко машинки и миш-маш-ване, или курс по “творческо” писане/

на това се вика – СВОБОДА

сега дали е … СВОБОДА е друг въпрос, но е наречено така, и съвременната МУЗИКА е такава, че ВСЕКИ стига да ИСКА – МОЖЕ да мъчи другите със себе си и изкуството си… ЧУДОТО е, че маймунарника е докарен до там да се самозабрави, че цялата тази МЪКА на неможене, но искане, да му харесва; и най-вече да се ЖЕЛАЕ, а този който е запазил капка свяст и се МЪЧИ като СЛУША, не може да не слуша щото е заливан от туй продавано за свобода и ако каже “ниц”, то ще е, щото е тъп, комплексиран, и ще се самоманифестира като “задръстен”, и ще е “свободен” само ако се “зазида” у себе си, вътре, най добре в килера си и не си подава носа навън…

/ само лека актуална ремарка, туй което политически ни заля от жълтите павета е един политически рап – кирето, кокон асен, кокона лена, академика, татко петко, баджо миро, лена от посолството, кака цона, ицето този донкихот на съдебната реформа, дулсинеята му йорданова, санчо мирчев, дженарале танас, и онзи ристо дето с рап отиде в брюксел, цялата плеада звезди на родната политическа рап мъка; и на който не му харесва тази менажерия, тази политическа мъка, е путинист, подръжник на прасето шиши и прът в колелото; и при всичко това бедното дете-чудо на административната компетентност, моят Приятел  ДАНИ КИРИЛОВ, стои забравен някъде като касетка с евъргрийни в чекмедже в къща без касетофон…

та тъй си стоя “зазидан” и “свободен”, щото нали…  и само да излезна навън и стане… сложно, и бързам да се прибера…

и честно – направо се чудя – как стана тъй

и си мисля вътре в мене си, самозазидан в килера, ами ако масоните  са го докарали до … както у нас с киро и асен, а евреите наистина са само холивуд и ония тъпанари милиардери, ами ако и те подобно на рападжиите, да са открили, че не е необходимо да можеш и да имаш способности, а е достатъчно само да искаш, и да си от “наш`те” за да се пускаш  “творчество”…  и тъй всичко да се свежда до социология и психология, до техне, инструментализираш, операционализираш, “миксваш” и “Света” е туй … което е станало…

реалността е резултатна на квантите способности и потенция на активните участници, когато свободата като условие е налична за смелото упражняване на лишеност и неможене пакетирано от политически техники и ПР-опаковки като Прогрес и Право, получаваме това което е … Цивилизация Труп

после си викам, Слава на нашите Господари, нас кучета ни яли, ама и те, бедните, масони и юдеи май са се загубили в наратива, и те на светло излизат и показват … престилки и ръкавивици или пък смело  дефилират … със среден пръст… за да напомнят че съществуват… демек, че за нищо не стават

нищо скрито

изобщо… Баси  

и сега видяхте ли какво стана – в началото казах че трябва  “като начало ще се абстрахираме от целия този бълбукащ, клокочещ информационен казан” и през цялото време обикалях около него… и ви занимавах само с неща от него

за какво да пиша… като вие и сами си го пиете

имам една любима песен, тя е с невероятен текст;

често си мисля, че съм с половин мозък, щото поезия не може да ме одраска, чета и нищо не чувствам, но това е просто много силно, просто е … ВСИЧКО, цял живот, разказан в осем стиха…

/ що ви го пускам – щото неможачите счупиха симулакъра, не могат да пуснат нито ангел от монгомери, нито могат да направят готин плакат от родео…

нищо вече не могат…

а всеки има нужда от нещо за което да се държи…

Джон Прайн е чист Гений/

Make me an angel
That flies from Montgomery
Make me a poster
Of an old rodeo

Just give me one thing
That I can hold on to
To believe in this livin’
Is just a hard way to go

1.главата вече не ме слуша

но тези неща  трябва да се приемат за естествени, гаранциите отдавна са изтекли, срока за рекламации минал

на кого да се оплача, и с какво да я сменя  

май става обичайно да започвам с обясненение, как съм писал, писал, и все дълго ставало, изтрил съм го, та сега накратко, и следва чаршаф, ферман, безкрайна логорея, глупости, които като ги прочетеш си мислиш, що ли си си мислил, че си имал какво да кажеш…

и ако е туй краткото… какво ли е би било онова дългото, демек цялото…

както и да е…

на село се хванах да го пиша туй, но не можах да го свърша за ден и го оставих за софия…

тук сега стана друго, но все си е същото…

инак може да е дълго, но поне не е регулярно, демек не е често и редовно, т.е. не настоявам за особено внимание

Боже опази…

един козел по медиите преди време на друго място бях оприличил на  мрънкало, което като празна кутия завързана от непослушни собственици на медии за опашката на котката на събитията, която дрънчи кухо, но за сметка на това регулярно по медийния калдъръм

мен никой не ме е вързал, а претенцията ми не е, че не дрънча кухо, но поне не е с оная регулярност, която очевидно съдържа претенция, че има нещо за казване…

та най добре си е така – тихо и … нищо

но току ще си помислите, че съм се гътнал, щом ме няма, а аз още мърдам, макар че главата вече не ме слуша, и мръдването ми е такова… просто съм мръднал

…

инак и в реалното е като тук…

ходя на фитнес…

там има един младеж дето работи, симпатяга, на 23, открил Бога, станал протестантин /и пред очите ми стана … гардероб, физически, като разположен в пространството/, и го напъва да покаже Пътя към Абсолюта на слепците с щангите; те му отговарят подобаващо с тонаж вдигнат, поместен, преместен, като същи хамстери в аквариум, и със също хамстерско съпричастие към темата с Бога; аз единствен му отговарям, споделям му за нуминозното, оня страх и трепет, който щанга не може да заземи, добавям едно друго, но обяснявам, че по скоро съм “философ”, демек скепсиса ме е отровил, и Спасението ме е заобиколило ондалеч, а той пък се амбицира да ми помага, не с щангите /където съм безнадежден/ а за Душата, където вече е особено без-Надежда…

сега що се реши на туй не знам – но трябваше усилия от моя страна да го отчая…

разбира се, загубата е само моя…

/имам един приятел от най-детски години, той … нещо му стана, и се Спаси, стана пастор нейде по някакви цигански махали из прованса, но като приятел беше решил и мен да ме Спасява, беше трудно за него, за мен като обречен докато съм тук никак не ми беше трудно; Страшното ще е след Туй; та вървим с този мой приятел по Витошка, и някакво далечно, глухо и безсмислено разменяне на “приказки”, и там покрай нас стои някакво магазинче за сувенири, с куклички в народдни носии, мускалчета “Българска роза”, чинийки, чашки, и тениски “Bulgaria” и “Sunny beach” и му викам “Туй ме разплаква, мога да застана на колене пред витрината на колене и да Благодаря…”, той вика неразбиращ “Но това е Кич!”, аз – “Знам, но е по-силно от мен…” Милият нищо не разбра, или сигурно си разбира нещо си негово, пастИрско, далечно от мен, овцата…/

моят млад приятел във фитнеса, е учил някъде в прованса, гордо казва че матурите са му тройки, че е чел само една книга освен Библията, на Карнеги “Как да печелим приятели”, оказа се че не знае кой е Захари Стоянов и много други неща не знае се оказа, но също Очевидно знае, че подлежа на Спасение и че той е предопределен да помогне…

…

освен с него общувам с още един Субект, на който трябва да се признае че притежава невероятната способност да руши Стени; в библиотеката с години с никой не говоря, едно щот съм темерут, друго няма ни подтик, ни какво да кажа на когото и да било, там всички са по-умни от мен, и ще е само загуба на времето им… та един младеж при цялата ми съвършена защита успя да ме пробие и разговори, просто щото е от някакво ямболско село, и владее кукерски магически похвати, напеви, заговорки, и прочие вувузели за разваляне на дувари; и стана страшно… едно щото е нЕкакъв нечуван либераст, дивен селяк, непробиваем левак; цялата съвременна  образувателна Система се напрегнала и му е изсрала едно лайно за мозък, и с него идва да ми обяснява Неща като уж ме пита; аз направих няколко опита да му обясня нЕкой други неща, но той има не дувари, не стени, не валове, ами направо израелски “Железен купул” над лайното с което мисли…

както и да е…

аз упорито отказвам, той настъпателно настоява да си общуваме, щото сме били “заедно”; аз му обяснявам че нямаме нищо общо с него, че обитаваме различни “Светове”, той непрекъснато търси повод да сме “общество”; обяснявам му, правейки се на cruel, че съм като Гобсек /милият Балзак го описва така/ “ако човечността и общителността наречем религия, то той можеше да бъде смятан за атеист”, не помогна; викам му /буквално, щото и аз съм селянин/ “Къш от мен птицо проклета”, а той се спуска като ястреб и просто резпердушинва гълъбицата на моята крехка вяра в човешкия разум, гургулицата на призрачна ми надежда за младите и врабчето на изтляваща ми любов към родната туземна популация; обяснявам му, че обитаваме пренаселен остров, в който аз съм Робинзон, които се опитва въпреки всичките му петканови канибалски джаджи да съхрани Цивилизацията в малката си пещера, маскирана в клони и храсти, а той е Петкан културен канибал, който е нахлул вътре; а той се смее и не ми вярва… стигнах до там, да си мисля да взема голяма сума назаем, за да му е дам, за да не може да ми я върне, и да ме избягва като длъжник, но прецених, че неговата лява семка е такава, че това, че ще дължи изобщо няма да му попречи да се натрапва, дори може да го мотивира още по-настъпателно да ми “връща” заема с “помощ” и “просвета”…

няма нужда от обяснения, но той е 25-27 годишен, политолог, и май вече е защитил нещо, и работи в университета, аз само го зяклевам да не преподава на деца, щото е грях да направи на другите това, което те са направили с него; че ще ги направи като себе си, което ще е наистина непростимо; той все си мисли че се шегувам, а аз съм отчаян; неговият мерак за общуване с мен е подобен с този на моя приятел от фитнеса, иска да ме … спаси; той си мисли, че само недостатъчното опити, и липсата на време и системни усилия не позволяват да ме убеди да повярвам в глупостите му; от друга страна е тотално лишен от способността да бъде одраскан, реших да му обясня, илюстрирам, нещо с пример, и му говоря пет минути нещо за темистокъл, атина, морето, пирея, и по погледа разбирам, че нещо не вдява, питам го – нали знаеш кой е темистокъл?!, той щото не познава отговора “Не”  казва: “да, малко”, и се оказа, че го бърка с терсит, някой който там при омир са го били за нещо, но и името на терсит не помнеше, тъй че това му помогна да си мисли, че знае “малко” кой е темистокъл…

той знае че знае, целият му свят го потвърждава, и просто туй което остава е само да ме включи в … обществото си

това са единствените двама човека които търсят общуване с мен

другите не ме подозират в съществуване, а малкото които ме знаят сме се научили да не се мъчим

хеля пък близките…

веднъж се връщам с четири дребно изписани страници от сен симон, и просто не се стърпявам накого да ги прочета; идва жената, ляга до мен, аз “днес прочетох нещо страхотно, искаш ли…”, “искам…” и почвам,  и на първата страница вдъхновен прелиствам и виждам, че е заспала… просто не е било нейно; после го чета на малкият, щото ме напиня да “споделя”, за да облекча вдъхновението, и той се направи на голям, като обобщи, че сигурно си измисля, че не може човек да забелязва толково неща като наблюдава, просто си реди думи…

с брата ходим до морето без да обелим два лафа, той със сметките и телефона си, аз с пейзажа отвън и глупостите си, вътре в мен; инак аз си го обичам, но той ме е научил, че е по-добре да си държа глупостите там където са си…

тука преди година, по някакъв повод се бяхме е събрали в къщи, туй е рядко, приятели, и разни приказки, всеки със света си, а те са един в вдясно, друг в зелено, трети в точки и  на раета, и аз прочел някакъв невероятен цитат който ми е отвинтил главата и се отворил контекст и викам, чакай да ви прочета нещо забележително, и отивам, вземам си тефтера, и съм толкова досаден насред масата с “невероятния цитат”  от четири изречения, че не можах да го прочета докрая… и това е с приятели и близки…

и насред туй да споделям в празното на непознати…

толкоз…

/само белият лист търпи всичко, и съответно сървъра, да го пълнят с всякакви байти и байтчета, ако се замислите и вие сте нещо подобно, има някакво простраство /като сървър да речем/ и вие, тЕлото ви е разположено там в някакъв обем в сантиметри, дециметри и прочие, подобно на текст в някакъв сървър… колкото на сървъра му пука какво е качено, толкова и на пространството – какво сте точно; вече е друг Въпрос, ако Сървърът има собственик, дали ще търпи туй което качваш, и дали Светът/Пространство си има Собственик,  и ще търпи тЕлото ти да се шматка безгрижно насам-натам…/

та в горното със споделянето няма драма, туй си е живота, повече от естествено е да си … несподелен, споделянето, срещата, е Чудо, и го разказвам, само що не пиша/ споделям…

споделянето, съдържа скрита декларация за илюзия, че има надежда за някой на който може да му е интересно; това може да е оправдано, само за младежи, които дотолкова са обсебени от аз-в-света-си, че не забелязват че Света-е-без-тях…

ние сме в онази смешна ситуация в която заселени в пренаселен остров, пишем писма с зов за помощ, затваряме ги в бутилки, и ги пускаме във Владайска река/канал… бутилката обикновено засяда в циганската махала, където ако изобщо има кой да прочете, ще каже само “Баси Идиота!!!” и ще е напълно прав…

та какво да напишеш за писмото в бутилка по Владайския канал…

какво…  и да има нещо, то на кого, въпросите защо? или как? са толкоз далечни и безсмислени, че чак не е интересно…

2. съзнанието е реверсивно…

демек работи навън и навътре/ има режим на възприемане, когато външното става вътрешно, и режим ва възпроизвеждане, когато вътрешното се обективира като външно

това не е сложно за разбиране, очевидно е

има режим в които външни текстове стават твои вътрешни преживявания, и режим в който твои вътрешни преживявания се обективират във външни за теб твои текстове

преди години преминавах между двата режима много бързо и естествено, без усилие, вече не мога, дори да ме напъпи идея, механизма чрез който, от това да си чета, и да си се пълня, да премина към писане, демек навън, е клеясъл, ръждясал, кранът е счупен, изисква се усилие, следва назландисване,  търси се някаква особена мотивация, която вече ми бяга, време което все не идва…

съзнанието е реактивно…

самото съзнание не е просто фотографиране на нещо отвън, то има фокус, център, периферия, контраст, интерес, предпоставки, предразсъдъци, интуиции и прочие, неща, които едното отвън, го правят много, като различно във всеки от нас…

преди години, като се появиха влогърите, се появи “реактване”; някакви сядат и се записват как гледат даден клип уж за първи път… и ти ако си нямаш друга работа гледаш как някакви емоцианално зяпат нещо си… и след туй коментират;

всеки реактва, това е природата на самото съзнание, но да записваш реакциите си за да ги показваш на други си е клипове с мастурбация, смешното че това се качва за да влияеш, инфлуенсваш, тези видео емоционални мастурбатори са възможни само заради онези празни и болни воайори, дето зяпат мастурбацията им защото не знаят какво да правят със собствената си менталната сухота и немощ…

съзнанието обича да резонира…

това е естествено; минава за факт, че мозъкът е 2% от масата на тялото, а използва 20% от енергията, която то произвежда; тялото е много ефективна система, но тази ефективност се заключава в икономичния режим в който функционира; което може да си спести, ще си спести; опита, навика, предразсъдъка са велики икономистващи способности и фактори; голяма икономия е да вземаш отговори наготово, а не да откриваш колелото, огъня и топлата вода всеки път отново…

тъй човек “скипва” пътя /минат от друг/ за да се наслаждава на резултата от пътя; ние обичаме да притежаваме Истини и да изпитваме силни чувства и емоции, но не обичаме да плащаме Цена, да поемаме Рискове, и да се хабим за нещо без сигурен Резултат… тъй сме научени, да си спестяваме Мисленето /страшен разход на енергия, която можем да използваме за нещо по-приятно/и да доволстваме с Мнения /чиито основания се губят в дебри, които ни мързи да пребродим; някога там е имало пътечки правени от други, резултата е налице, но пътя за тях вече е непроходим, щото е изоставен/ ; тъй стигаме до онази забележителна мисъл на Бъркли, която има свои образци още в древна Гърци и е очевидно универсална за всяко време и място – “Малко хора мислят, но всеки държи да има мнение.”

днес резонирането е основен режим на функциониране на съзнанието на популацията; в нея влизат не само т.нар. маса, но и т.нар. “елит”, разликата между двете както Давила каза е само в … парите, едните са по-богати, другите са бедни, но по отношение на съзнанието,  разлика няма, всеки резонира готови Глупости, като бройлери…

собствено това исках да кажа; то не е нищо особено, но обяснява по друг начин защо не пиша…

трудно минавам в режим на споделяне, отвътре-навън, срам ме ментално публично да мастурбирам реактване на простотии отвън, а да се резонират чужди мнения, без път на стигане, е простотия

3. Торо го е казал прекрасно:

... отдавна бях се наслушал на неважни неща…

след операцията почнах да излизам да правя кръгчета…

бавно и кратки…

изведнъж открих че кварталът е пълен със стари и куци хора, които вървят бавно, влачат, тътрят се, гледат с огромни тъжни любопитни очи…

всеки ден ставах по-бърз и кръгчетата по големи…

за седмица стигнах до славейков, на втората отидох до библиотеката

подобрих скоростта…

някак старите, бавните, куците и прочие обитатели на квартала … изчезнаха от него

/ изчезнаха … за мен, те са си там, пак стоят и се влачат, и гледат и виждат, но аз не ги, щото съм бърз; бърз и съсредоточен, напрегнат и с цел

всичко е функция на перспективата, скоростта задава перспектива; когато си с определена скорост, определени форми на живот с по-бавна /от даден праг/ скорост стават незабележими за теб…

голямата ходи навсякъде където съм искал да бъда – беше в камбоджа, виетнам, индонезия, япония/”почти” китай /, пуерто рико /”почти” перу/ и покрай нея разбрах че нищо не е видяла; ходенето със самолет, доставянето на гъза ти като пакет по DHL от… до …, със скорост която скипва разстоянието, с минимално усилие, спихването на мащаба, лишава Преживяването от Дълбочина… и Перспектива

туй е дълго, макар и важно,  а и вeче съм го разправял, за прапрабаба ми дето 1880 ходила от котленско до рилския манастир с волска кола, три седмици, една до там, една наобратно, една там на служби… дълбочината на нейното преживяване е несъмнено по-дълбока от ходенето днес до Нова Зеландия…

а мащабите са всякакви…

друга баба, дето поздравила ферди през оградата на двореца, като била при сина си в софия, той я завел  на театър; и тя стои и на местото си в театъра, на сцената върви драмата, а тя гледа надолу, като с ръка прикрива очите си; и синът пита: “мамо ма, добре ли си”, “добре съм”, “не ти ли харесва?”, “много ми харесва”, “е що не гледаш?”, “а-а-а тез красоти, ще седя да ги гледам, моите деца стоят диви на село!”; срам я било че е там, да гледа нещо, дето децата й не са видели…

един дядо съм имал, хаджия, дето жена му с парите му като умрял купила камбаната на църквата; та туй още по-турско, ходил често до цариград и купувал армаганчета за дъщеря си, а тя се радвала, той й кавзал “о, къзъм, какви неща мога да ти купя, но другите ще ревнат…”, туй другите били другарките й, а ревнат, ще рече не да плачат, а че ще ревнуват/завиждат, а не е хубаво да даваш повод за това…

това са “мащаби”, полета на разполагане на пътувания, преживявания, армагани…

разбира се, Тончо и като Ковбой и като Търговец е класика и мащаб

та

Торо е като Шекспир, в него можеш да намериш всичко, животът в цялост и в детайл

… На Кохасет Рокс тогава още се строеше новият железен фар – във формата на яйце, боядисано в червено и поставено на високи железни стълбове, все едно яйце на морско чудовище, носено от вълните; беше замислен да е фосфоресциращ. Като приблежихме, видяхме, че пръските от вълните почти достигат яйцето. И в тази яйчена черупка щеше денонощно да живее човек, на цяла миля от брега. Когато минах оттук на следващото лято, фарът вече беше завършен и в него живееха двама души, а друг един пазач на фар ми каза, че при неотдавнашната буря яйцевидният фар така се клатил, че чиниите изпопадали от масата. Помислете си само как лягаш да спиш връз гребена на огромни вълни! Вълни, които като глутница изгладнели вълци денем и нощем са вторачени в теб и от време на време ти скачат, додето накрая непременно те повалят. И ни един от преминаващите кораби не може да ти се притече на помощ – а когато светликът на фара угасне, това ще е знак, че светликът на животът ти също е угаснал. Какво само място да сътвориш нещо върху вълните! Този фар привлече всички погледи. Нямаше пасажер, който да не го разглежда поне половин час; само цветнокожият корабен готвач, когото на няколко пъти бях виждал да излиза на палубата и да опразва със замах разни съдове през борда, взе че се появи точно когато бяхме най-близо до фара, на не повече от четиридесет рода и всички вперили там очи, и възкликна: “Я, какво е това?”. Той работеше на парахода от година и всеки делничен ден беше минавал покрай фара, но тъй като не беше се случило да опразва съдовете точно в този момент, не беше го виждал дотогава. Да гледаш фаровете, беше работа на капитана; неговата беше да пъддържа огъня в кухнята. Това даде повод да се замисля, че някой хора може да обикалят света , без почти нищо да видят. Не е трудно да си представим, че сигурно има и такива, които никога не са уцелвали верният момент да зърнат слънцето. Каква полза от фар на върха на хълм, когато живееш в подножието на хълма?! Със същия успех може да си свети и покрит с буре. Както е добре известно, въпросният фар беше отнесен от силна буря през април 1851-ва заедно с двама мъже в него, а на следващата сутрин вече не се виждаше и следа от него.

Торо Кейп Код Кръг`2022 354-356 с.

та не сме ли като негър готвач в трюма на Живота кръстоващи Света

и може цял Живот зает в дела да не го  забележиш и да ахнеш – “Я, какво е това?”, Животът рядко ти се явява във Вид, който да го забележиш като Такъв, малкото краче на дъщеря ти пеленаче, или ходенето с кръста в последния път на твой близък може да е повод, но може и да остане само момент, последван от още … дела; същото е и със Света, наистина е пълно с хора обиколили Света, които не са го забелязали – “Я, какво е това?”, дори колкото повече обикалят, толкова по-малко го забелязват…

май трябва да си куц, бавен, гладен, беден за да почувстваш “Какво е… Животът , и Света…”  

както и да е, не трябва да се отчайваме, решението винаги е близко и непосредствено…

Между изпадналия дивак и най-ниските прослойки в големия град има удивителна и неочаквана прилика. Единият не е повече дете на природата от другия. С напредването на деградацията разликата между расите бързо се загубва.

Торо Мейнските гори Кръг`2024  107с.

4. признавам тази година три пъти ме напъпи силно да споделям…

единият път направо щях да почна – исках нещо да кажа – но то така обрастна в главата ми, от едно голяма, стана три не по-малки, щото и това да кажа, и другото, да не пропусна трето, щото е “важно”, и се разрастна и стана прекрасно в главата ми … и се разпадна в нищо

беше все едно три тибетски монаси надупени над мандала с фунийки цветен пясък си я рисуваха, и аха стана… и с метлата я изметаха като … вече ненужна

беше през март, отиде си Стив Харли /Cockney Rebel/, открих го сравнително късно, но го преживях особено пълно, той не знае, но аз съм открил и вложил много в него, което той може и да не е мислил да дава, но това са Чудесата

наистина го Обичах /много /други/ харесвам, но само той и Van Morrison могат да ме разреват/

та беше голямо споделяне, но си беше реактване, и като такова особено глупаво /спестих си го/

…

вторият път, беше още преди март, края 2023 година в конгреса на сащ имаше изслушване  за антисемитизъм  в кампусите на американските университети; самите “разпити” бях забележителни сами по себе си, като тон, възмущение, оставките и страстите след това също, но има едно което не беше резултат, а демонстрация, довела до крайния резултат, изведнъж някакви финансисти филантропи, които се оказаха най-големите спонсори на университети решиха да спрат “помощта” заради антисемитизма в кампусите, почнаха да говорят за “donor exodus”, може сами да си ги намерите Ackman, Wexner, Blavatnikq Griffin,  Ofer…

туй го пиша, не за парите, а линиите, не за поръчките, а за принципите…

всичко което става в американските и канадските кампуси от толкова дълго време е такъв ТАШАК, и е не очевидно, а крещящо, и никой нямаше проблем, щото важните линии и позиции на “Собствениците” не бяха застрашени; в момента в който бяха преминати и последва Реакция; щото не мъртвото, а живото реагира; християнство, традиция, консерватизъм в америка е мъртво, и ако не е, и мръдне се доубива; евреите да са живи и здрави, са си живи и здрави, и показват, кой е жив и здрав и кой е собственика на играта…

и туй не е отсега – имаше един ноел игнатиев, сега видях че е пукнал; той беше в харвард и написа /не помислил/ а написа – че “бялата раса трябва да бъде “изтрита” /abolish/”, че тя била “социален конструкт” и като такава трябва да бъде унищожена, та като го написа и го защити,/ щото минаваше през “мъртви полета”/ не му пукаше и продължаваше да си преподава в същия харвард; после  рече да е принципен и “откри” че в израел има апартейд и че е расистка държава и се опита да се защити… ама скоропостижно га “закриха” /щото мина “живи”“линии”/ и  отиде да “работи” в масачузетцкия колеж по изкуствата /каквото и да е това/ и вече не се чу

има една пача, сюзан зонтаг, която съм се опитвал да чета, наистина, и наистина не мога да разбера, какво толкоз “интелектуално”, “ново” или “интересно” или “умно” може има в тези глупости които пише, единственото забележително е че е еврейка, което очевидно дастатъчно забележително, че да е забележителна; тя милата си изплака душата в една статия, че “бялата раса е рак в човешката история” и че тя /”бялата раса”/заплашва живота на планетата земя; тя не беше толкоз последователна като игнатиев да проблематизира “държавата израел” и успя да остане “икона” за малоумниците които се интересуват от фотография, женски страсти, комунистически контракции и прочие страсти спохождащи малоумното западно общежитие…

та не е хубаво да казваме, че евреите управляват света на който са собственици, но е тъпо да не го забелязваме, хеля пък като го демонстрират ачик пред всички…

…

сега какво да направя , но следващия път в който за малко да тръгна да се освобождавам от впечатления и да “реактвам” беше едно видео в което трима евреи, портников, фейгин и латинина, двама от израел, един в украйна, обсъждаха руско-украинските исторически, културни и прочие отношения… не е прилично и няма да го направя, но си мисля, че ако бях преди години, и имах подтик за обобщения, щях да пусна една тема “Митът на еврейската интелегентност”; ако се абстрахираме от парите, за чието правене над определени мащаби същесвено условие е определена култивираност в психопатия и социопатия, която пък /социопатия и психопатия/се описва, и минава, от същите тези с парите по книги и медии за “рационалност”; та ако се абстрахираме от парите, при евреите по някакво неведома за мен причина се приема, че определена проява на  “наглост” е “интелегентност”; махнете тези две неща “пари” и “наглост” и евреина ще е един средностатистически кибик, който не може да ви каже нищо особено интересно… за Дълбоко да не говорим /помежду си може и да са интересни и дълбоки, но ние това не можем да знаем това, говорим за интелигентност публично демонстрирана, тъй пред всички…/

/щото сигурно някой може да се сети за “чувството за хумор”, бих казал че чувството за хумор на еврея е напълно лишено от класа, освен това еврейското чувство за хумор е по-отношение на други, но не може да търпи изобщо чуждо чувство за хумор върху себе си, щото много е чувствителен, приема го за проява на лош вкус, типично за средностатистическия кибик…

от друга страна, кой разказва виц за шефа пред Шефа си, нъл тъй, или за Партията пред партийния секретар…/

значи, ако имаше антисемит, който иска да създаде някакъв прототип на “семит” с който да плаши/разсмива света той щеше да създаде портников; по принцип антисемитите са особено бездарни, поради фиксираността и обсесията си, и нищо не могат да създадат, за сметка на това еврете са ни подарили … портников

…

инак всеки ден край мене валят отнякъде някакви “факти” които ме шашкат, и които просто ме побъркват да ги споделя, но тъй като “крана” занавън е счупен и си остават у мен, и си ги трупам…

само един, ей тъй за илюстрация…

руските окупатори имат авоари в банки които са замразени на запад, и които цялото прогресивно човечество  силно иска да усвои за един по-добър и по-справедлив свят, и най-вече за борба със злото, което русия без съмнение е; да, сума ти политици правят декларации как тези пари трябва да се дадат на гордия украински народ, за да ги даде на запад, за да запада помогне с тях на смелите украинци , които пазят запада от мечката, която ще нагази европа и ще стигне до … ламанша и т.н и т.н

и викам хубаво, ха дано, и някой се обади след спарведливите искания и чета “не е толкоз просто”; и си викам що да не е просто – кой е този прът в колелото на справедливото отнемане на пари на кремълското джудже и чета –  некакви евроклиър, помислих си, че някаква европейска фирма с гръцки собственици за пране на килими и химическо чистене на бельо от хотели и бардаци; истината се оказа страшна – било някаква  клирингова къща, и AUM-а й е 37.5 трилиона евро

https://en.wikipedia.org/wiki/Euroclear

демек парите които управляват е повече от всичкото там блекрок, вангард, стейтстрийт, фиделити и прочие взети заедно; ясно е че туй не инвестиционна институция, а клирингова, но баси, русия трябваше да нападне украйна за да я забележа; тя си стои като голяма фосфорисциращо червено яйце насред вълните и аз все в трюма на живота улисан в промоции и покупка на четвърт шпек, бурканче кисело млеко, франзела /и аз се гевезя, угаждам си/, Фафла морени тъй можеше всеки ден покрай нея и да не я “видя”, и чета, гледам и само си викам като негър от корабната кухня  – “Я, какво е това?!”

живеем във времена в които всеки ден по някой Факт те удари и ти си викаш “Я, какво е това?”, вие знаехте ли, че сащ и израел, заедно с русия, китай и судан, не са членове на международния наказателен съд в хага… к`во ми беше да излизам от трюма…

5. лятото си бях на село…

по принцип туй е темата, цялата казванка е тук, но е дълго, и вече ви затрупах с достатъчно “неважни неща”

беше адски горещо, мама по-голямата част беше при сестра ми и аз си бях сам…

някакви идиоти ми хвърлиха през оградата едно коте, съвсем малко, в двора, аз котки не обичам, имаме две дето ги храня рано с кучето, но туй стои пред вратата и само мяука, аз не му обръщам внимание, но то победи, и почнах … да му говоря

щото ме мързи да си готвя цяло лято ядох препечени филийки с кашкавал, оказа че съм наддал пет кила, и си пуснах симпатично шкембенце…

съботите си ходех в града да се изкъпя и изпера, да си купя кашкавал и хляб и туй беше културния живот…

сутрин ставам докато е хладно, чакам комшията да изкара кравите, отивам да пълня от чешмата му, щото има сонда, 12 туби с вода, и вечер с едно канче на коренче по коренче поливам домати, боб, пипер и прочие дето мама е оставила за грижа…

нищо от туй не стана – едно щото от горещината цвета просто пада колкото и да го поливаш отдолу, друго пипера не порасна, и ябълките изпопадаха, орехи тази година немА, изобщо куца работа – но аз си се уморявах, все едно че работата е свършена…

бях си разпечатал Гатри 4 тома, и си четох предсократици и платон успоредно с него

и май туй беше всичко…

едни доматени корени, кофа вода с канче и коте в краката където и да отидеш…

тази година кладенеца пресъхна, миналата издържа, но тази не, и два месеца по-късно вода още няма; къщата е нависоко, той и къщата сигурно са на 120 години, дядо разправяше че под къщата има извор, и преди се виждаше как долу в него водата леко се движи, наточваше се бавно, щото долу явно тече нещо; из селото от как се помня от май-юни до коледа вода по чешмите няма,  всеки си направи сонда, спасява се поединично, и извади вода, някой на 30, друг на 60 метра, но туй вадене, явно намалява налягането и лятото кладенеца вече не се пълни; разбира се веднъж като туриш хидрофора, се чудиш какво друго да прибавиш, слагаш кенефа в къщата с казанче, купуваш пералня, и почваш да поливаш на воля, направо си като у градо само че на село… но и консумацията расте, а един Бог знае това отдолу колко има, и колко време ще изкара, щото и подводното не е безкрай… и върху туй неизвестно се гради “цивилизацията” насело…

беше си откровение да се наблюдаваш колко вода разливаш, щото всичко минава през ръцете ти… /туй ми е цялата казванка/

ако обобщя, осъзнаваш само това, което мине през ръката ти, инак си мислиш, че знаеш, но само така ти се струва

/имаше един японски филм навремето, като дете съм го гледал, мъж и жена слизаха някъде долу с две канчета на нещо като бъклица и после се катереха нагоре по една стръмна пътека да поливат, туй няма какво да помня, но жената се спъна падна и си разля водата и мъжът я преби, едно че падна, ами я и би… сега като разливах, все се ядосвах…/

четенето на антична философия  на фона на едно таково “канчево-коренно-поливане” е особено просветляващо, щото пелената покриваща Битието се свлича пред ръка с черпак с вода, отсреща до корена те зяпа едно дребно просто коте на което му се играе и тъй от коренче до коренче

инак тук щях/трябваше  да пиша нещо за Ксенофан и Емпедокъл, бях го открил, но вече забравих какво точно беше… във всеки случай важно беше

главата наистина не ме слуш

6. сега за най-простото

войната, баща на всички неща… /туй е хераклит/

войната е онова състояние на нещата при което въпросът за властта се решава по най-груб  и непосредствен начин

да се мисли това от кибици е занятие смешно и жалко, затова за тях Войната е Зло

човек който ходи на работа, получава заплата, не може да уволни не секретарка, ами чистачка, да мисли за войната и мира е занятие подобно на мислите на златна рибка в аквариум, тя не може да реши кога ще и сменят водата, ни каква светлина да има и кога да свети, ни кого да пуснат при нея за компания, ни ката ще се храни, ни нищо…

тя чака, плува и ако може си мисли, разни мисли… например „какво ли има отвън аквариума“

тя може да си мисли, ако изобщо може да мисли, това е добро, това е зло, това е хубаво, това е гадно, но тя нищо не може да направи, и затуй се адаптира… към аквариума, и условията които са там, каквито са

Доброто и Злото не са въпроси за Властта, Доброто и Злото са въпроси на кибика, които и в най-висши и абстракти планове не е помирисвал Власт и конкретика; Въпросът за Властта е въпрос за Контрола, кой държи, кой контролира ресурси, средства, организации, изобщо Кой решава…

тъй има два типа хора, кибици, добри, мили хора с които може и да си разговаряш, шляеш, разминаваш, прескачаш, но които живеят в свят разделен през призмата : това е  Добро, а това Зло, и други, обикновено, по принцип психопати и социопати / демек тъпи или умни, задръстени или общителни, но изроди, които не чувстват отговорност за последиците от действията си, фокусирани върху себе си и своите цели, преживявания и удоволствия /, които живеят по един вертикал / не какво има Отвъд, а Кой е горе, Кой решава/,в който винаги някой контролира нещо и някой, и цялото е битка за ресурс, средства и … власт

тези изроди с контрола винаги представят нещата на свой контрол като “добро” и “зло”, за да мобилизират кибиците, които вярват, че контролираното от изродите “добро” е тяхното Добро, и некотролираното от изродите е “зло”, и е тяхното на кибиците Зло; всички щеше да чудесно ако можеше кибиците да се обединят и организират, или поне разберат, да покажат на изродите един среден пръст, но това е невъзможно, щото веднага, като организирано, се появява нещо което трябва да е контролирано, сруктурирано, и се появава по необходимост изрод, който отпочва играта отначало, тъй нещата стават някак безнаддежни…

единствено което можеш да направиш е да не им съдействаш на изродите, и най-малкото да не лъжеш със заблудените тъпанари, които резонират със спуснатите от изметта по йерархията…

значи винаги можеш да си растеш по Вертикала /навътре, не по йерархията на тепсията/, колкото са ти силите, стига да си намериш място “в някоя пукнатина на обществото”  

ВИНАГИ трябва да помниш и да разглеждаш нещата през въпроса за КОНТРОЛА, да ти е ясно, че никога няма да има Контрол, щото ако имаш си станал един от изродите

трябва да ти е абсолютно ясно че Принципа на академичната свобода е нещо Добро, но неговите граници са поставени от тези които плащат, издържат и контролират с това /и затова/ тази Институция; ти можеш ли да имаш мнение относно границите на “академичната свобода и автономност” – не, нито можеш да контролирш, нито да се обаждаш, когато се виждаше че университети в америка станаха разсадници на смехотворни и абсурдни теории и учения, нямащи нищо общо с това което Е, и представляваха опитна площадка на социална инженерия от най-извратен план върху “чиситите дъски” на деца, на тебе ти обясняват че това било “наука”, а твойто е биготство и задръстеност, когато същите тези развивайки мъдрите учения го докараха до „антисемитизъм“ и им скъсаха тирантите на които висяха в пространството;

има един забележителен цитат, демонстриращ тази менталност на “политика” психопат и социопат – в края на “втори шанс” с.234-235 бжежински пише, не си го помисля, пише го

“Основните изисквания на глобалното лидерство днес са много по-различни, отколкото са били по времето на Британската империя. Военното могъщество, подсилено от икономическа мощ и упражняваното от умел елит, следващ добре разработена стратегия, вече не е достатъчно за поддържането на имперско господство. В миналото контролиращата сила е надхвърляла разрушителната мощ. Управлението на един милион души е коствало по-малко усилия и по-малко разходи, отколкото избиването на един милион души.

Днес е вярно тъкмо обратното: разрушителната мощ надвишава контролиращата сила. А средствата за унищожение са станали по-достъпни  както за повечето държави, така и за повечето политически движения.”

и по-нататък вече го удря на добро и зло, но същината е в Контрола, губиш ли Контрола, губиш властта, губиш Играта на социопатите…

когато путин казва “а за чем нам такой мир если там не будет россии?” той си представя една русия, а някакви си представят друга русия, и останалото от нея освободено за тях… туй е въпрос на Контрол, добро и зло е спрямо това за кой кого какво и колко ще контролира… и въпроса е по бжежински тук – колко може да контролира и колко може да унищожи

но путин не е сам социопат, той е зъл, за тези които не могат да го контролират, но те също разкрачени между колко могат да управляват и колко да унищожат, вече очевидно си мислят “за какво ни е такъв свят който няма да можем да управляваме?”, някой ги възприемат за добри, и активно резонират в разказа им…

тук наистина е много дълго и изсква преди това няколко проясняване и предизяснения по основания и позиции, но тъй като кой знае кога пак ще се обадя, само ще пусна няколко неща за гледане…

значи има един ненер, които е много весел мечок /борсов/ който с удивителна регулярност дава несбъдващи се прогнози /това наистина е виц, още повече продължаващ, щото си настоява/; през 2011 /тогаз съм го пускал това/ прогнозира крах на борсата заради война 2012-2013 тогава се смях от сърце на журналистите в студиото, който само казаха А-а-а и запецнаха “каква вйна?!” и той обяснява за “военни и мирни цикли…”

– тогава журналистите бяха смешни

същият преди година даде едно интервю, в което заяви че този военен цикъл, които започва, ще отнеме живота на 2 милиарда души, как го е изчислил, сигурно с калкулатора в ермолката си; забележително е, че се приема като предопределено, и някак за причини не се пита, просто даденост, цикли циклят; и второ този симпатичен оптимизъм, при който при толкоз жертви, предполагаш, че ще си сред оцелелите и е хубаво да се погрижиш да запазиш стойността на активите си, все пак в този дизастър в потопяване в Злото, да си запазиш от “доброто”… /има видео…/

https://www.zerohedge.com/geopolitical/2-billion-could-die-current-war-cycle-charles-nenner-says-buy-gold-two-year-treasury

но има едно още по-велико и пророческо, то плаче, направо реве та се къса за подробен анализ, и наистина си го изслушайте с лист и химикалка, правете си бележки, щот в него е целият Конспект на изпита, на който ще се явявате скоро…

дова са два телемоста / пишете никонов лайтман в тубата/, общо два часа и нещо, между един смешен руснак и един весел евреин, отпреди сигурно 15  и 13 години

важното е туй – за което го пускам –  преди  15 години

има  два пътя, единият добър широк, прав и мирен, в който слушате каквото ви кажат, ако не слушате, ще е другия, с война и насилие, крайният резултат пак ще е, че пак ще слушате, но след болка… ще стигнете так където трябва да стигнете, ако оцелеете

забележително е, как са описани тези от изтока, и как като избрани с его, руснака просто не може да проумее и отказва да приеме какво му готвят; в разговора има “как не е справедливо” русия да има толкоз много, не е “добро” и това обяснява много…

същата адженда е на жак атали, друг весел човек, който макар и да не продава кабала, казва същото по съвсем друг начин, същината е една, “задължение за гостоприемство”, какъв си, какъв трябва да станеш, и къде да стигнеш, че трябва да слушаш туй тези дето знаят и контролират кажат, и ти или ще слушаш и ще е мирно, или … колизия и войни, докато ти дойде акъла та доброволно станеш задължително “гостоприемен”…

това е от-до-, цялата палитра…

оня ден гледах някакъв коткин, дошъл да ни чете лекция в софия /гледах го в тубата/, публиката ни беше забележителна, преразказа ни тоя света, нашите мигат умно, и утре ще резонират с новото ново, същите преди двадесет години резонираха с друго “ново”, след десет ще резонират с най-новото ново; тези все нови разказани неща няма да имат нищо общо едно с друго, то не е даже калибриране, а чисто ново от ръкава, всеки път, от един и същ ръкав, но всеки резоньор във всвеки момент е убеден че прав и последователен…

преди години гледах “лекция” на харири в германия, гледах публиката, европа е свършила; не е въпрос какво дъно на анализ и разказ е вегетарианеца гей, чудото е че съществуват същества които го гледат като “свод”…

толкоз…

1.

туй го почвах преди село, почвах го на село, и все се получава много дълго и объркано, а пък инак е толкоз просто…

преди бая време още при старата Изгора ме среща на улицата случайно един познат от времето на наивна активност и вяра в участието и съпричастието, и след първата радост от виждането ме пита “още ли пишеш…”, аз си викам “ако те е интересувало щеше да си проверил”, ама казвам “не”, щото съм вътрешно благодарен, че не следи, за да не се налага да обяснявам дрейфа на идеите де са ме отвели и що… отдруга страна ми е ясно и че той също “дрейфува” в главата си някъде, но за какво да влизам в продължението на филма му; тъй се срещаме като замръзнали от преди време и като такива се разделихме… до следващия случаен път

та той след моето “не” и неговият очевиден безинтерес, ми вика: “да знаеш трябва да напишеш книга, пишеш нали…” и се  усмихва, все едно ме е разкрил… и да напиша надали ще я прочете, а надали и някой би чел нескончаем брътвеж от объркан илитерат, тъй че нищо не позна, но и аз влизам в тона на разкритата “тайна” и многозначително не отричам “факта”

в момента в който по едно време “открих” че писането на книга е свързан с четенето й, разбрах, че никага няма да пиша книга… дори на моя Приятел, на който по принцип са му интересни глупостите ми, след кратко време на слушане му свършва кислорода и “ме загубва”… а при това той е трениран; а това са моменти, от време на време, какво би представлявало един нескончаем ред от безсмислени микро експлозии от текст изсмукващи кислорода от подчерепното пространство на жертвата сглупила да вземе подобно “творение”…

та тъй…

все си мисля, че платоновото че знаем всичко и само си припоняме забравеното е много по близко до реалното, от туй някой или нещо да пише върху нас като по “чиста дъска”…

това което знам, “мисля че знам”, съм го открил след като някой ми е обърнал внимание, разбира се, бил е убедителен, интригуващ, или вдъхновяващ, но аз съм се обърнал го нещото, веднъж посочено, щото съм открил нещо в себе си докоснато и съм провел собствено проучване, почнало оттова което ми е казал /обърнал ми е внимание/ да ме интересува и сам да се вложа в научаването и откриването…

едва тогава е станало мое…

преди това другото е било само резоньорство, нещо взето наготово, да се тури да запълни гнетящата пустота в мен /това е звучи много драматично, обикновено няма нищо гнетящо, има единствено скука, безкрайно време за доизживяване без драма и надежда/ или да дрънка из суетливата празнота извън мен /туй е същата скука само че отвън, екстровертите там я намират/, или да трябва да се вложиш за да стане … твое, да забравиш повода или подбудата, нещата тогава вече са твои и “припомнени”, все едно винаги са били в теб…

/сега горното безсмилие го множете по страници и страници и си представете … книга, баси Нищото…/

та мога, ама що…

единственото смислено е да дам повод, да си “спомните” нещо свое, дето сте го забравили, и ако нещо тук ви заинтригува, да се отдадете на търсачество, примняне, и да си го откриете в себе си…

мога да съм само повод, но нищо не казвам… 

2.

хубаво е да прочетете панини “един свършен човек”…

не че нещо, но може би…

за джовани папини знаех, виждал бях “един свършен човек”, но никога нямаше да го прочета без мирча елиаде; като четох автобиографията му, ми направи силно впечатление как той ученик си пише с папини, от който по юношески се възхищава, което /писането на писма/ сигурно е естествено, но забележителното е, че папини му отговаря, и си представям времето когато един знаменит италиански писател /той е преведен из цяла европа/ си кореспондира с един неизвестен румънски ученик… и тъй реших да то прочета

значи, да си пишеш автобиография на 30 години е диагноза, такива ранни обобщения на житейския път са характерни за спортисти, шахматисти, певци, математици и други идиоти, който има чувството че са минали билото на живота и е настанало време за обзор на пътя…

тази книга /такива книги/ може да се появи само преди лятото на 1914 /тя излиза 1912/, щото е продукт на Време, лично и историческо, което просто се живее като … изживяно /хем без интуиция за нищо напред, просто рекапитулация… хем очевидно с интуиция, че отпред е нещо съвсем друго, за край на туй тук досега…/

книгата е забележителна, но тук ми е само като илюстрация за Четенето и Амбицията на Времето, страниците в началото с библиотеката и “милион книги”, с инфантилното писане на енциклопедия, философия, история и прочие “знания”са просто гениални и … задължителни / те настина заслужават да се препишат тук, но ще стане дълго… /

накрая като преминава през целия конспект на живота на 30 години папини се оказва “един свършен човек”, цялото туй го разтягам, за да го докарам до един цитат от папини

Когато някой се удивлява на моето познание, на моята “ерудиция”, иде ми да се смея. Аз сам зная колко страшни празнини зеят в мозъка ми. Само аз, който исках да позная всичко, зная колко са близко границите на моето познание. Подвизите на древността, мъртвите езици на големите народи, науката за светлините, за движенията, за живота са почти затворени за мене. Познавам речника на някой и друг параграф, имам представа за цялото, но не зная да ходя на собствените си нозе. Аз съм невежа – неизмеримо  и неизличимо невежа!  И най-лошото е, че моето невежество не е онова чисто и естествено невежество на горския и полския човек, невежество, което върви ведно с простотата, с мира и даже с до известна степен с талантливостта. Но аз съм невежа, обект в книги, аз съм едно библиотечно магаре, аз съм онзи, който е научил толкова много работи, че е изгубил спонтанността без да може да се сдобие с чиста наука.

Джовани Папини

Един свършен човек / игн&синове/с.143

3.

сега трябва да се върнем малко по-рано от папини и да отидем в англия;

там през 1821г. се ражда Бокъл / Хенри Томас Бъкл 1821-1862/ /тъй и не разбрах как трябва да го произнасям туй Buckle/; много малко книги веднъж започнати, не съм дочитал; съвсем слуайно ми попадна “История на цивилизацията в Англия” , даже не подозирах че я има на български, щото се интересувам от философия на историята, знаех, че той е момент там, мислех като се появи време да го чета на руски, и по едно време ми попадна българско издание от 1894; хванах, почнах, смях се, подскачах, рИвах и спрях… след време пак отначало, и отново същото, и тъй още веднъж отначало и пак до края на първия том със зор и не мога, не върви, а по принцип съм абсолютно всеяден…

тогава се хванах да чета за него, има едно биография на някакъв соловьов /ЖЗЛ 1895/ от края на 19 век, когато той е бил още знаменит /тия дни щото чета гомперц “древногръцките мислители” и там гомперц  между другото споменава “макар и индуктивното и дедуктивното изследване да не стоят в принципно противоречие едно срещу друго, както много мислят в наше време , особено под влиянието на Бокл, най-великите представители на едно от тези научни направления често до странност биват лишени от дарование в другата област на научното изследване.” туй само като илюстрация на авторитета му /и в германия е “авторитет”/, щото е писано горе-долу когато Бокл излиза на български… плюс разбира се самия превод, от европейската философия до края на 19 век не излизат чак толкова много преводи…/

туй го разправям за друго, Бокл е забележителен типаж, разправят че на 13 години спечелва някакво математическо състезание, баща му обещава да изпълни едно негово желание и той пожелава да не ходи повече на училище и да се отдаде на самообразование… баща му търговец изпълнява обещанието си; и Бокл започва да чете… всичко и системно; за 15 години, прочита 20 000  книги, това изглежда невъзможно за нас, но разправят че те са конспектирани, Бокл определено е феномен, бил с невероятна памет, работоспособност и /след ранната смърт на баща си/ с условия да се занимава с каквото реши, бил е и  между другото първия победител в шахматен турнир във англия. Както и да е, решил / подобно на папини в детските му години / да напише история на  Цивилизацията /не е известно да започнал с енциклопедия/, постепенно разбира необятността на мащаба на замисъла и се ограничава като начало с “история на цивилизацията в англия”…

Жертва на времето той придава на статистиката /и числото/ доказателствена сила и силно вярва че със статистика може да обясни ако не всичко, то поне най-важното…

бил една ходеща “Алекса”, естествен интелект, предтеча на изкуствения, който знаел всичко и имал отговор на всичко; разбира се, това си има цена /щото е естествен, а не изкуствен интелект/  той леко се гътва от преумора… голям удар е и смъртта на майка му; за да се възстанови /почине/ тръгва да пътува в близкия изток, минава през египет, и на път за дамаск умира през 1862 на 40 години…

последните му думи са:   “Книгата! Моята книга! Аз никога няма да завърша моята книга!”

живота му, много повече ме работи от книгата му, макар че животът му е книгата… той е просто еманация на началото викторианска англия, и то се заключава в едно /най-вече/ оптимизъм, а след туй методичност и глупост… всичко изглежда достижимо, вярата че времето ще стигне за всеки замисъл се доказва от всички скорошни замисли, които са нямали времето да се провалят…

4.

успоредно с бокъл на другия край на империята, която още не Империя, /дизраели още не е дошъл да я обяви/, се ражда и живее Рамакришна /1836-1886/…

много може за се разздува за обем, но няма нужда, имаше време когато си мислех че рамакришна може да е Личността на 19 век, сега е ми  е смешно, но може би е по-близо до истината, отколкото когато съм го мислил, щото 21 век може и да века на индия…

може за си прочетете уикипедията, може и ишъруд “рамакришна и неговите ученици”

разбира се, рамакришна без вивекенанда нямаше да е това което е, както и вивекенанда без отиването в англия и преоткиването оттам на индия и хиндуизма…

туй може и да се обяснва, може и да не е нужно, това за което го разказвам е „че живеят двама души паралелно единия в пъпа на империята, който чете, пише и си мисли че е открил защо неговото е най-доброто, най-разумното, най-свободното, най-цивилизованото, най-прогресивното и макар да няма идея за “хилядолетен райх” би заложил че живее в началото на такъв…

другият е роден в една завладяна, управлявана, потънала в предразсъдъци и смешни поверия земя, и той ги изживява всички тез вери и нелепости повече от пълнокръвно, тъй че дори за хората около него и от неговата култура не е съвсем наред…

единият живее с племето си по тепсията, равнината на физическото, и поради липса на по-добра идея го завладява и цивилизова, другият седи в родната кал, владяна от други, и пътува по вертикала, като дори по съвършено смешен начин става и християнин, и мюсюлманин, за да може да сравянава “пътя” нагоре…

след 150 години англичанина даже специалистите не го помнят, а и да го помнят не го четат, щото е само момент, при това не много интересен, съществен, значим… просто щото това което говори е мъртво, или поне тези които би трябвало да го живеят неговото…

а на „лудия“ служител на кали, племето и вярата е в повече от добра форма, пратиха апарат на луната, и той взе че кацна, изпревари всякакси бившата метрополия, услужи с представители на племето като министър-председател на същата метрополия, а и на най-големите корпорации с управители…

как..

с вяра и идентичност, която не се подменя… и не се проблематизира

5.

сега малко с видео, щото с думи не е толкоз видно…

за да може от ухото да стане като око /от казано да стане видно/ си требе талант, който нямам, а при моето многословие ще е направо безсмислена загуба на мегабайти…

има една песен която е просто Химн, но има едно нейно изпълнение, което е как да кажа екстатична Служба

линърд скинърд 1977 оукланд, калифорния freebird

ВИЖТЕ публиката, вижте и знамето, вижте ако можете и духа, това е преди няма 50 години и вече го няма

и никога няма повече да го има

то си е заминало, и както изтичайки си е отивало тези които са там са пуснали/изтървали/проспали/проиграли/предали без изобщо да разберат

те са платили със Свободата си, тази моментна свобода, с неразбирането на момента бъдещата си възбожност за всякакво разбиране…

и при все това е ТОЛКОВА КРАСИВО, че изродите трябва да го скрият/изтрият/унищожат щото това взривява само с гледане цялата им сегашна жалка кочина

нина симон 1968 лондон

пак гледайте публиката, тия мили империалисти, току що за загубили Империята си, без да разбират приемат първите освободителни уроци “по нямане и имане” от тази “Дива”, вече нямат култура, но имат коса, и всички други физиологични външни белези, и имат живот и свободаааа … изпразнени от смисъл

това е един филм Raga /1971/ на джорд харисън за рави шанкар /само да не го изгледате целият…/

изгледайте 2 минути и половина, пак заради публиката, “търсенето” и “енергията” на изгубните в тепсията младеж, която лови всичко за … “вертикал” и духовно

/от бокъл и “история на английската цивилизация” до джордж харисън и “my sweet lord” /ако не те мързи гледай клипа/има няма 100 години… /

там има в началото на кадъра от филма един белобрадат козел /”голям гещалт психолог”/ фриц пърлз, самата сценка на урока на рави шанкар е снимана в есулин институт в биг сър, калифорния

адам къртис във “векът на аза” 3 серия, разказва за пърлз и есулин институт

/това е последното, но най-важно, макар че съм го пускал няколко пъти през годините, изгледайте 10 минути от пърлз до манастира…

уви не мога да намеря в тубата отделно 3 серия, и тъй че е каквото такова…/

след “терапията” на пърлз и експеримента с” черните” братя и “белите” монахини, можем да обобщим, че едни техники работят само при едните, и са напълно безпомощни при други, т.е. изобщо не са универсални… затова и имат “таргет”, който не е абсолютен, а локален, определен…

забележително е накрая когато пръдльото експериментатор обобщи, че размонашилите се девойки станали в процеса на експеримента “личности”, щото очевидно преди в манастира са били хомункулуси в изродската му кординатна система;  а тези дето са станали не само “личности”, но и лезбийки, сигурно са станали два пъти личности; още по-забележително ще е ако тези мошеници заявят, че “черните” братя оставайки верни на групата, клана, расата си и прочие “идентичност” са пропуснали шанса да станат “личности” и са останали стадо, групово идентифицирано, затворено във вярата на брадството си подобно на монахини в манастир… дали ще го кажат? Надали…

Защо ли…

Защото програмата която ги пуска е … Програма със съставители

за да разбереш Що е така и Каква е Целта, най-добре е да изследваш експериментаторите…

тогава нещата стават  Очевидни

6.

та, собствено няма нищо за казване, щото нещата са ясни, стига да можеш да си спомниш…

ако не откриеш нищо за спомняне оттук, то е защото е нямало нищо от това в теб, демек има друго, други спомени, спомняй си ги /търси ги/ тях…

това тук е само за да започнеш да си търсиш сам…

това което знаеш, е само това което сам си открил /спомнил/ без значение повода

само за завършване, щото сигур няма да имам повод да говоря пак за папини, има едни сборник разкази “всекидневен трагизъм”, ако ви попадне там има един разказ “човекът , който не успя да стане император”… прочетете го, пак да вържа гащи не е задължително, но няма да е загуба…

папини има и още едно на преведено на български “Животът на Христа”, то е писано десет години след “ницшеанската” “един свършен човек” и без да е отново задължителна е интересна, едно като стил, друго като документ на търсене на един блуждаещ човек, който е осъден никога да не намери…

100 години след излизането й е силно под въпрос дали още е възможен един такъв ход днес, такова възвръщане в Пътя на начетения шматкащ се в дебрите на глупостите търсач; тези 100 години “прогрес” наистина успяха така да отровят всичко в “почвата”, че трудно нещо истинско и органично може да расне по тези земи, в които нявга Християнството е цъфтяло…  

та папини “Животът на Христа” започва така:

От петстотин години насам “свободомислещите”, наречени тъй поради тяхното бягство от Истината и Светлината на Христовото учение, се мъчат да погубят още един път Исуса Христа, да го убият в сърцето на хората.

Сторило им се веднъж, че втората агония на Христа е в последните си издихания, ето че се явяват и “гробарите”. Черни самонадеяни и превзети биволи, които взеха библиотеките за обори; хвърчащи мозъци, които качени на летящия балон на философията, повярваха, че леко ще достигнат небесните висоти; пощръклели професори, в фаталното си опиянение от филология и метафизика си рекоха: “- Човекът желае!” – и се въоръжиха като същи кръстоносци срещу Кръста. Известни ветрогонни волнодумци, с едно въображение, от което би се засрамила даже известната Radcliffe, подсказаха, че евангелската Истнина е една легенда, от която в най-добрия случай би могло да се почерпят известни данни за живота на Исуса, който според едни от тях, е бил пророк, според други – некроман, – магестник, а според трети – бунтовник, размирник на народи. Извън хипнотическото изцеление на някой и други побеснели, те не признават други Христови чудеса; Той не е умрял на Кръста, казваха те,, а събудил се в студенината на гробницата, тайнствено се е измъкнал и наново се явява за да накара всички да повярват в неговото Възкресение. Други доказваха, както две и две прави четири, че Исус е митологическа личност, създадена във времето на Августа и Тиберия и, че Евангелията в края на краищата се свеждат до едно несръчно сглобяване на пророчески текстове. Трети пък представяха Христа, като скептик-авантюрист, учил се при гърците, будистите, есеите, умело стъкмил откраднатите принципи, за да накара да Го повярват, че той е истинския  Израелски Месия. Други направиха от Него налудничав човеколюбец предтеча на Жан-Жак Русо и на божествената Демокрация: “превъзходен човек на своето време” – повтапяха те – но днес биха спокойно Го изпратили в някое психиатрично отделение. Четвърти пък, за да турят веднъж – завинаги край на цялата тази история, поддеха идеята за “митологическата личност” и с разни сравнения, предложения, отсякоха, че Исус никога не се е раждал, в никое място на света.

Но кой би трябвало тогава да заеме мястото на Великия Мъченик и Изгнаник? Всеки ден ямата ставаше по-дълбока и при все туй не сполучваха да го заровят цял.

Но ето, че се задава цяла една чета  от напътвачи, зидари на духа, строители на религии за храна на безверниците. През всичкото време на 18 век, те ги фабрикуваха по две-три, по половин дузина наведнъж; Религията на Истината, на Духа, на Пролетарията, на Човечеството, на Отечеството, на Империята, на Разума, на Красотата, на Природата, на Солидарността, на Сревността, на Енергията, на Мира, на Скръбта, на Милосърдието, на  “Аза”, на Бъдещето и т.н. Някой от тях не бяха друго, освен преравено християнство, обаче, без Бог. Повечето пък бяха политически теории и философии, търсейки да вземат мистически характер. Вярващите в тези нови религии бяха съвсем малко и обаяните от тях много слабо. Студенината на отвлечената софистика, макар че понякога да съдържат дъждения от обществен или литературен интерес, те не са съждения от обществен или литературен интерес, те не са сполучвали да изпълнят сърцата, от които искаха да прогонят Христа.

Тогава се опитаха да съберат всевъзможни откъслеци от разни други религии, които съдържат именно онова, което въобще човек търси в религията. Спиртистите, Теософите, Франкмасоните, Окултистите и пр. Помислиха че са открили непогрешимия сурогат на Християнството. Но тези сосове-подправки от мухлясъли суеверия, от прогнила кабалистика, от маймунджийска символистика и възкиснал хуманитаризъм; тези нескопосани кърпежи от експортен будизъм и изневерено Християнство, могат да задоволят няколко хиляди безгрижни жени, които скучаят от безделие и душевна празнота, неколцина диванета и двукраки магарета, ветрогонци и шарлатани, но по-нататък не могат да отидат и спират там.

В туй време, между един германски олтар и една швейцарска катедра, се готвеше да изкочи последният Антихпист. “Исус оскърби жестоко човеците!” – каза той, слизайки от Алпите на слънце – “Грехът е красив! Красиво е насилието!” Хубаво е всичко, което казва “да” на живота! И Заратустра, след като хвърли в Средиземно море гръцките текстове от Лайпциг и трудовете на Макиавели, започна да подскача с онази грация, която може да притежава един немец, роден от един лутерански пастир и слязъл току-що от една швейцарска катедра, пред пиедестала на Дионисиевата статуя. Макар и неговите песни да бяха приятни за ухото, той не можа да обясни що е, какво представлява  този прекрасен живот, за който би трябвало  да пожертва  човек една голяма част от своите земни удоволствия, побеждавайки в себе си животното? Той не можа също да обясни в какво собствено и по какъв начин верният Христос на Евангелията се противопоставя на живота, Той, който иска да го направи по-възвишен и щастлив. И бедният парализиран Антихрист, когато вече пред прага на лудостта, подписа последното си писмо: Разпнатият.