137. За едни … и прочие… 04.

отдавна искам да продължа казванката, но все не става; я началото става прекалено дълго, я това което следва излиза толкова безкрайно, че е неизказуемо в един пост, и ме уморява преди да го започна…

миналото лято намерих в една папка в друга папкакоято беше в трета папка едни стари неща, дето си мислих че са загубени, и си рекох да ги пусна, като илюстрация, що не трябва да се пише, щото никой не може да знае колко е прост, преди да мине определено време, докато го разбере… просто си е закон, във всеки момент /закон на тъждеството/ всеки чувства, че е прав, и е убеден силно, докато реалността не го накара да „поживее“ и се сблъска  с „правотата си“ като стояща отвън, демек новото тъждество не се отдели малко от старото тъждество/ което вече не е „тъждество“, а като старо – друго/… но викам трябва да го туря в контекст, а туй иска увод … и се не видя

туй долу са 6 начала, които можеха и да  са 16, или 36, все тая, но са интуиции, уж са подредени, но и от която да се почне, все до едно ще се стигне – и просто така ще ги изтрещя, без да са общо  свързани, който откъдето иска да си започне…

1.

значи, от известно време, чета Винделбанд и Куно Фишер, история на философията, и много има за разказване, но в случая е само един пример за казването…

за да няма недоразумения, туй не някаква аналогия с Декарт, а по-скоро илюстрация за знание, то е като фрактали за повода и последиците от казването, и предпочтението към мълчанието, Голям и малък; разбира се, при Декарт голям и основен, а при мен малък и смешен…

Куно Фишер отбелязва една съществена отлика между Декарт и Спиноза от една страна и Бейкън и Лайбниц от друга, първите, са саможиви, почти аутисти, търсещи спокойствие и изолация за да упражняват мисленето, докато Бейкън и Лайбниц са дейни, активни, търсещи срещи и изява, Бейкън ако не беше свален като канцлер и низвергнат в последните си години, едва ли би написал основните си произведения, а Лайбниц, завалията до края се надява георг хановерски да го покани в англия, и умира сам, разочарован, изоставен…

долу са няколко писма на декарт, взети от куно фишер /ИНФ; Декарт ‚1994/, като илюстрация за отношение към спокойствие, издаване, известност

първото е кореспонденция с балзак /не е оноре, туй е по времето на ришельо/

„Он пишет весной 1631 года из Амстердама, в то время, когда Бальзак возвратился из своего родового имения обратно в Париж: “Я, право, колебался нарушать Ваш деревенский покой и поэтому предпочел переждать со своим письмом, пока не пройдет время Вашего одиночества. Несмотря на то, что я собирался написать Вам в течение первых восьми дней, я оставлял Вас в покое целые восемнадцать месяцев, со времени отъезда до возвращения, а Вы не благодарите меня за это. Теперь же, когда Вы опять в Париже, я должен выпросить у Вас часть времени, пропадающего от стольких назойливых визитов, и сказать Вам, что в продолжение двух лет, которые я живу за границей, я ни разу не испытывал соблазна возвратиться в Париж; только после того, как я знаю, что Вы опять там, я мог бы быть счастливее где-нибудь в другом месте, чем здесь. И если бы меня не задерживала работа, значительнейшая, по моему мнению, из всех, какие мне могли бы встретиться, то желание наслаждаться Вашей беседой и непосредственно от Вас воспринимать те полные силы мысли, которые вызывают наше удивление в Ваших сочинениях, – эта надежда одна могла быть достаточно сильной, чтобы изгнать меня отсюда. Не спрашивайте меня, пожалуйста, какого рода эта работа, кажущаяся мне столь важной; признание бросило бы меня в краску, я стал настолько философом, что презираю многое из того, что ценится в мире, и высоко ставлю то, на что не обращают внимания. Впрочем, я знаю, что Вы думаете иначе, чем толпа. Вы судите обо мне лучше, чем я заслуживаю, и я хотел бы в свое время откровенно поговорить с Вами о моих работах. Сегодня же скажу лишь следующее: я не расположен писать книг; я не презираю известности, если человек, подобно Вам, в состоянии приобрести действительно великую и прочную славу; напротив того, посредственной и непрочной славе, на какую я разве только и мог бы надеяться, я предпочитаю мир и покой души, каковыми я обладаю. Я сплю здесь каждую ночь по десяти часов, не тревожимый никакой заботой. Я вижу во сне все прекрасные вещи, леса, сады и сказочные волшебные дворцы и, пробуждаясь, еще более наслаждаюсь окружающим меня чувственным миром. Недостает только Вашей близости!” Когда же Бальзак написал другу, что и он теперь склонен поселиться отшельником в Голландии, Декарт ответил: “Я протер себе глаза и все думал, что вижу сон, когда прочел, что Вы хотите сюда приехать. Нет, конечно, ничего удивительного, когда такой высоко одаренный дух, как Ваш, не может более выносить оков двора; и если, как Вы пишете, Господь внушил Вам оставить светскую жизнь, то я, разумеется, согрешил бы против Святого Духа, если бы стал отклонять Вас от такого решения. Напротив, я приглашаю Вас избрать Амстердам своим убежищем и отдать ему предпочтение не только перед всеми капуцинскими и картезианскими монастырями, где столько уважаемых людей нашло прибежище, но даже перед красивыми резиденциями всей Франции и Италии, и даже перед знаменитым местом Вашего прошлогоднего отшельничества. Как бы совершенно ни был обставлен деревенский дом, все же в нем будет не хватать бесчисленного множества удобств, которые можно иметь только в городе, и даже само уединение, которое человек думает найти в деревне, не может быть полным. Ну, положим, Вы найдете ручей, превращающий Он пишет весной в мечтателей величайших болтунов, или уединенную долину, радующую и восхищающую взор, но там вместе с тем явится и множество маленьких соседей, делающих визиты, более нежелательные, чем те, которые приходится принимать в Париже. Напротив, здесь, в этом большом городе, я единственный человек, не занимающийся торговлей, все другие так заняты своими собственными интересами, что я здесь мог бы провести всю свою жизнь, не будучи кем-либо замеченным. Я гуляю ежедневно в самой сутолоке большой толпы народа так свободно и спокойно, как Вы в своих аллеях; я рассматриваю людей, движущихся вокруг меня, как деревья в Ваших лесах и зверей в Ваших лугах, даже шум от их сутолоки так же мало прерывает мои мечты, как журчание ручья. С тем же удовольствием, с каким Вы смотрите на крестьян, пашущих свои поля, я гляжу здесь, как работа всех этих людей направлена к тому, чтобы красивее и приятнее устроить место, в котором я живу. Как Ваш взор радует вид множества созревающих плодов в Ваших садах, так восхищает здесь меня вид прибывающих кораблей, приносящих нам в изобилии произведения обеих Индий и редкости Европы. Нигде в мире нельзя приобрести все удобства жизни так легко, как здесь. Нет страны, где гражданская свобода была бы полней, безопасность обеспеченней, преступления реже,  старая наследственная простота нравов более велика. Я не понимаю, как вы предпочитаете Италию, где жара днем невыносима, свежесть вечера нездорова, темнота ночи, скрывающая разбой и убийство, так опасна; Вы боитесь зимы севера, но какая тень, какие опахала и источники в состоянии так же хорошо оградить вас от жары в Риме, как здесь от холода печка и хороший огонь? Приезжайте же в Голландию, я ожидаю Вас с маленьким собранием моих мечтаний, которые, быть может, Вам понравятся” /203-205с./

а туй е защо пише, станал е вече известен, поне с писане да заслужи името му да не е с лоша слава

“Хотя я и не очень люблю славу, даже, можно сказать, ненавижу ее, поскольку считаю ее врагом спокойствия, которое для меня выше всего, все-таки я никогда не старался тщательно скрывать моих действий, подобно преступлениям, а также не пытался из особой  предусмотрительности оставлять их в неизвестности. Я считал бы все это несправедливостью по отношению к себе самому и привел бы себя этим в тревожное и беспокойное настроение, так же мало согласующееся с полным душевным спокойствием, которого я ищу. Таким образом, при этом постоянном нейтралитете между заботой стать известным и заботой остаться в неизвестности я не мог препятствовать себе приобрести известное имя и теперь считаю своим долгом сделать все для того, чтобы оно было не из худших”. /234с./

това е от писмо до пиер шоню /френски посланик в швеция/ 1646г.

„Я никогда не был столь честолюбив, чтобы желать сделаться известным таким высоким лицам, и если бы я был так умен, как, по мнению дикарей, умны обезьяны, то ни один человек в мире не знал бы, что я пишу книга. Дикари, как говорят, думают, что обезьяны могли бы разговаривать, если бы захотели, но они этого нарочно не делают, чтобы их не заставили работать. Я был не так умен, чтобы бросить писательство, потому я и не имею столько досуга и покоя, сколько имел бы, если бы соблюдал молчание.“/264-265с./

Не мога да се въздържа да изразя възхищението си от умността на маймуните, завист към прозорливостта на диваците и съжаление към слабохарактерността и илюзиите на декарт…

инак цялото туй го пускам главно заради лафа за маймуните, че го намирам у декарт е подробност, просто забелязвам, че всяко обаждане ми създава само проблеми /дори не писане, а просто казване, споделяне, дори с приятел, син и прочие…/, което е свързано загуба на спокойствие, което си е чиста щета, тук даже не става въпрос да те накарат да работиш…

2.

щото не съм хитър като маймуна, брат ми от време на време ме организира със сина да разхвърляме входни врати по етажите на едни нови кооперации; сладка работа, чуден фитнес, два аспирина и след ден си същия; /казвам на един приятел, как сина яко носи, а той ми вика, че не е новина, че той може, чудното е че аз още мога…/

този „занаят“ ме свърза с един невероятен типаж / брат ми, не е възхитен от него и го намира за нетърпим, и каза, че не е никакъв „типаж“, но брат ми, ако можеше щеше да работи с роботи, щото се концентрира върху ефективността, а аз оценявам така да се каже … свободата, креативността, опакостта,  дълбочината и многоаспектността на персоните с които ме сблъсква … труда, щото ми е през оная работа организацията, логистиката и сметката/…

това, разбира се, както горното с Декарт, отново е само илюстрация…

преди няма месец пред една нова кооперация сме се заредили аз, брата и сина, и чакаме „бай иван“, който трябва да докара „едни врати“ от майна си за да ги разхвърлим по местата им из етажите; бай иван е малко по-малък от мен, и много по-нисък, но си е „бай“ от където и да го погледнеш, а аз до него с бялата си брада съм като едно невръстно пионерче от есенна бригада по прибиране на реколтата от захарно цвекло до стар председател на нашенско ткзс подпрян небрежно, пушещ „слънце“ /цигари без филтър, уточнение за по-младите/ на трактор с ремарке пълно с продукция; не ни е пръв път да чакаме бай иван, и затуй наоколо  цари една притеснена неяснота, плацикаме се в неопределенст, едно блуждаене между надежда „може би аха…“ и повяхнал поглед в изживяното „ и този път ли…“, едно циклене в разговори без страст за да убием неизвестното; това аз го кръстих „фактора бай иван“, щото брата и там подобните му шефове могат за всичко да се разберат и уредят, но в крайна сметка винаги един бай иван може да открие и друга възможност… която да осъществи с „пълната решителност“ на ронин или небрежността на нашенски циганин

така през късна есен брата, сина и аз чакахме Човека-Фактор пред един обект от 10 часа, и го дочакахме на смрачаване, след като той беше преценил, че не е натоварен достатъчно, и се самодонатоварил, и закарал „екстра“ товара до някакво село на майна си, та нашия ред дойде в края на деня,  ние, добре че си носих челник да светя, успяхме да вкараме вратите само в гаражите по тъмно…

та, седим ний и чакаме, и бай иван звъни – „аз съм ТУК!“, къде си бе, бай иване?! – „тук съм бе, пред обекта“ – брата ми му пратил локация, и обяснява, че не е ТАМ, щото ние сме пред обекта, а него ТУК го няма; бай иван не се съгласи, и убедено държи на своето; брата щото е по-млад, взе да му обяснява, но и бай иван не е вчерашен и нищо не разбра… накрая разговора се съсредоточи върху това – къде е това ТУК, дето е бай иван; беше описано като място с кран и наблизо багер копае дупка; брата се огледа и преброи 17 крана наоколо /туй е малинова долина / аз гледам багер копае дупка наблизо има и кран, отидох, но не виждам буса на бай иван, крана е друг;  брата му кипна и вика – той трябва да разтовари, да ни търси – но и бай иван не е случаен и знае, че вратите ни трябват и седи при неговото ТУК и чака там да стане обекта; през 20-30 минути се водеха преговори по телефона, и най накрая брата и бай иван при цялата им космична правота и перспектива тръгнаха да се търсят…

намериха се… някъде по трасето и бай иван донесе скъпоценния товар…

бай иван обобщи, че то било лесно мястото, както брат му го бил обяснил, НО си мислил, че от там където минал ще е по-бързо и че където се оказал е … ТУК

аз обобщих, че е удоволствие да се работи с него и си пожелахме нови трудови успехи…

туй го пиша, щото всички сме в някакво ТУК дето си мислим, че е точно дето трябва да сме; когато става дума за доставка на Нещо, недоразумението, поради невъзможност да доставяне на Нещото е повече от очевидно; и лека полека, щем-нещем, ако държим да подпишем приемно-предавателния протокол ще требе да се срещнем; но в сферата на Духа, всеки си е в някакво негово „ТУК“ и никакво приемане и предаване не може да стане…

веднъж докато чакаме бай иван, време бол, а мълчанието неловко, седим с брата и сина и си приказваме глупости; най-накрая нещо се завъртя около филми, аз питам племенниците какво гледат, и брат ми разказа на сина, че съм го пратил навремето да гледа най-тъпия филм; аз мигам на парцаля, щото никакъв спомен за подобно нещо нямам, но се оказва че през 90-те, съм го пратил да гледа в Одеон – „Ловецът на елени“, а брата не просто не му харесал, а направо го побъркал с тъпотата си и на няколко пъти щял да си излезе, пък бил и дълъг; аз направо онемях, едно че изобщо не си го спомням туй пращане, той нищо не ми казал тогаз, друго, гледал съм го /филмът/ сигурно 10 пъти, майкъл чимино ми е любим, с „хейвънс гейт“ са едни от най-любимите и красиви филми, които съм гледал; и ей тъй без време разбирам че брат ми  в Киното е от ТАМ, а аз съм ТУК… и просто няма никакъв смисъл да обяснявам, щото не може да се разберем… камо ли да се срещнем за приемане-предаване

това също може да го турим към ефектите от „фактора бай иван“ – без свободните браунови движения на бай иван нямаше да знам какви вреди съм причинил на брат си в неговата невинна студентска младост…

3.

значи между „тук“ на един и „тук“ на друг, възниква голяма нужда  да се определи къде и кое е обективното „ТУК“ и „ТОВА“ и трябва да се открие и определи някакъв начин, по  който всички да сме съгласни да търсим…

по него трябва да можем да доказваме така че всички да сме съгласни…

туй още в древността открили, че е математиката/геометрията, и в новото време го преоткрили, взели го за модел /начин/ и метод /път/ и му възложили големи надежди…

за туй – открили – че трябва да обучават ума да роботи по даден начин, и се заели да го възпитават, ако не работил по такъв начин, го обявили за лошо, или глупаво работещ… /платон даже забранил да влизат при него без така възпитан ум…/

…

едно време /като бях млад/имаше едни задачи, сигурно още ги има; нещо от сорта:

“намислих едно число, умножих го по 2, към “произведението”/каква дума/ прибавих 5 и получих 17. кое число си намислих?”

вариациите са безкрайни /всички те са някакви функции/, и много по-сложни, но въпросът е в принципа… /да се разбере функцията на функциите…/

като си го намислил туй число, си кажи просто намислих си 6, що сега ще ми умножаваш, прибавяш, вадиш, делиш и прочие глупости, за да търся какво число си си бил намислил…

голЕма Тайна, страшна Загадка, и аз съм си измислил число, разделих го на него си и получих 1, айде да те видя кое число съм си намислил… /винаги работи /

защо се поставят такива задачи… защо ги мъчат /децата/

за да ги научат да “мислят”, да развиват някакви способности, да придобиват ред умения, да трупат всевъзможни “компетенции”, да възпитават…

да станат интелигентни… / тренирани и … форматирани/ – за да има Прогрес, демек постъпателно развитие…

ЩО?!

надали са знаели от самото начало, но “прогресът” го продават като безкраен; вече обаче е сигурно: за да направят голям Компютър, да му поставят въпроси, на които той да се “мъчи” с Изкуствения си интелект да отговоря, докато „Те“ /собствениците на прогреса/ “си въртят синджирката” /туй е визуализирана представа за щастие на роден предприемач, да нареди работата така, че тя сама да върви, и той да върти на показалеца си златно ланче с изражение на току що изходил се запечен мислител

/малко време ще му трябва, след като работата тръгне сама /без него/ да осъзнае /то е като актуалната глупост/, че щом работата върви без него, то той със синджирчето си стават … излишни…

дори като собственици…/

разбира се, вече с големия компютър, може да им се наложи да чакат 7-и-половина милиона години изчисления за някой по-сложни въпроси, но отговор “42” при всички положения е удовлетворителен, за едни атеисти този отговор, а и което и да е друго число, ще е много по-смислен отговор на “въпроса за смисъла на живота, вселената и всичко останало” отколкото допускането/ преживяването на връзка/ на … Бог

пътят който е минат от “намислих си едно число” и някаква функция, до приемането че компютър със самообучила се програма може да отговори,  и отговорът е по принцип число, или е изразим чрез число, е самопораждащ се, самоизвървяващ се…

проблемът е, че има неща които са квантитативни / т.е. качествено еднакви, различаващи се само количествено, като такива сравними и изчислими/ и други, които са квалитативни / демек качествено различни, несвеждащи се едно към друго в измеримо съотношение, демек няма система, която да може да сведе всичко до число и да може да бъде изразено и съпоставено…/

както и да е – Същественото е неуловимо от Числото, но за едни това е трудно да се осъзнае, и те ще правят сума ти фокуси, ефекти, успехи и прогреси, за да докажат обратното /на себе си/

и ще ни обучават в решавани на Задачи, ще поставят Задачи, ще обикаляме, и ще вярваме че Същността е решаване на Задача… докато времето не свърши в решения без Резултат

4.

не всички с падат/споделят по горното, и решаването на задача по едно време се заменя с … игра

/това минава за алтернатива… търсене на различен път, друга интерпретация на определянето на „ТУК“ и „ТОВА“/

човек е Човек, не когато решава задачи, а когато … Играе, Шилер го е казал

играта става изразител на Същност, математиката се заменя от естетика, илюзията за точност и измеримост,  се заменя от спонтанност и … „фонтан“  /Дюшан/

това съответно качва най-отгоре на йерархията на интерпретациите не математиците, а психиатрите

туй е много дълго, друг път повече, но ние сме докарани в един свински свят, в който наистина разликата между психаря и доктора е кой ще превари да навлече бялата престилка…

и от позицията на „бялата престилка“ вече се строят йерархиите на „здравето“

бердяев в “самопознание” разказва за срещата си с богданов

„Моите отношения с А. Богданов (Малиновски) бяха куриозни. Впоследствие той създаде цяло философска система – синтез на марксизма с емпириокритицизма и емпириомонизма. А. Богданов беше много добър човек, много искрен и безрезервно предан на идеята, но беше съвършено чужд на мене тип. По онова време вече ме смятаха за „идеалист“, проникнат от метафизични търсения. За А. Богданов това беше ненормално явление. Той беше учил за психиатър. Отначало често идваше при мен. Забелязах, че системно ме разпитва как се чувствам сутрин, как съм спал, как реагирам на едно или друго нещо и т.н. Изясних си, че той смята склонността към идеализъм и метафизика за признак на начало на психично разстройство. Искаше да определи докъде е стигнало това при мен. Самият Богданов по-късно преживя някакво психическо разстройство и дори беше известно време в психиатрия. С мен такова нещо не се случи. Не бях психиатър но забелязах, че у Богданов има някаква маниакалност. Беше тих и незлоблив луд на тема идея и се държа много благородно по време на болшевишката революция. Като стар болшевик участваше в редица сборници и списания заедно с ленин. Но когато болшевизмът взе връх, той се отврати от неговите уродливи страни, не го признаваше за истински и зае много скромно положение.“

Н. Бердяев т.6 Самопознанието

Изд. Захари Стоянов  С‘2007 619-620 с.

та когато числото не се приема за отговор, нещата не стават по-прости…

кое съществува?! кое не?! какво е реално?!

едно време това са били сериозни въпроси…

от век и половина, вече нещата се рашават според каквото каже Психологията

каквото каже Тя, в това Вярвят

а как знаем какво казва Психологията/Психиатрията – ами четем в  DSM на APA

а какво пише там – ами каквото едни “компетентни” “сертифицирани” експерни гласуват че е “нормално” и какво “извън норма”…

като от село, винаги ме е глождело едно съмнение, кой проверява за вменяемост психиатрите; то е малко като въпроса за нашенският главен прокурор, кой следи правомерността на неговата дейност /“над мен е само Бог“/, или нашенско НПО /сещам се как едни наивници пратиха финансова проверка в хелзинския комитет, и настана такъв КВИИИК, че проверяващите се прибраха немедлено…/;  та имам големи резерви към тези откачалки във Вашингтон, но разбира се, те са с мантите, кой да ги проверява /пък и това не е  математика, няма как да се докаже…/

няма никакво съмнение че мен главата не ме слуша, но имам дълбокото подозрение, че тези там с гласуването и науката са доста по-напред от мен с „непослушаемостта“… той вишински в сталинска русия обобщил  че “невинни няма, има недоразследвани”, по подобен начин стоят нещата и в западната психиатрия, туй че нормални нЕма е очевидно, но кой е по-ненормален го решават баш откачалките / подобно на съветските прокурори /, здрави няма, има недоизследвани

само за момент да се върнем към богданов /това тук го пускам заради него/

значи в първата половина на XIX в. в русия лобачевски се опитва да докаже аксиомите на евклид върху които се строи цялата геометрия; при всичките си опити, не успява /щото трябва да има костенурка, аксиома, и не е дадено да знаем какво имаме под костенурката/ и той решава да обяви „нови начала на геометрията“ – демек че през една точка може да мине не само една права успоредна на друга… и геометрията става „неевклидова“, демек отваря „възможни“ нови светове…

оттогава този Свят вече не е същия…

щото паралелно другите светове с успоредни прави висят и дебнат…

нашият приятел богданов пък обявява, неизвестно дали в психодиспансера, или в съветска русия, че отменя закона за непротиворечието; т.е.  две взаимоизключващи се  твърдения, могат да бъдат едновременно истинни; т.е. това което лобачевски направил на евклид в геометрията, богданов го сторил в логиката на аристотел;

аристотел определено не е разбрал, но ние живеем в такъв свят и го разбираме по-трудния начин…

аз като го разбирам туй, и щото съм задръстен изпадам в потрес… преживявам го физически, някой с бяла престилка би казал, че не реагирам нормално, върху мнение на някой умрял отдавна, и безотносително към доходите ми, които и без друго клонят към нищо…

и решавам да споделя Потреса си с близък човек, в случая брат ми; който ме изслушва с досада, щото той е зает и така да се каже няма свободен капацитет за глупостите ми, още повече за емоциите ми, който са безотносителни към дейността му; та все едно едно дете дето са му пукнали балона и изяли крема от фунийката отива да се изплаче на близкия /бизнес/ клоун, обут с пръцкащи обувки, балансиращ  на въже върху висок юнисайкъл с верига, на челото си на дълга клечка върти чиния, а с ръцете подхвърля седем топки с цвета на дъгата… има ли шанс детето да получи съпричастие… разбира се че не, брата заключи че богданов е абсолютно прав, щото кой е прав /примера е обезоръжаващ/ между него, полски или турски производител на врати, трите вериги, всяка с нейния си баер, и безбройните клиенти с безбройните си претенции – къде е НЕПРОТИВОРЕЧИЕТО…

онемях…

аз само заради УЖАСА го споделих, ако може да ми олекне, като споделено, а той брата го беше узнал, преживял издълбоко и приел…

/една баерка от голяма верига му била казала, че ако доставчиците не я смятат за кучка и не я нарекат курва, значи че не си върши добре работата…/

и аз му обяснявам, че съм открил, че богданов отменил някога закона за непротиворечието и преживявам възможните последици от това…

през перестройката се появи един лаф – „плурализъм в една глава“, може би това е … Бъдещето, а ако и  DSM на APA го обяви за … „нормално“  – направо „пей сърце“

…

това знам че е неясно – но не мога да продължа

само за последно… относно играта и изкуството /алтернативата на математиката/

едно не мога да разбера – как нЕма един нормален да се изпикае в писуара на дюшан…

да го направи „фонтан“…

и щото като го кажа това на някой естет и човек на изкуството и той тръгва да ми обяснява /снизходително, дори си мислят че се шегувам/, че изкуството е … контекст;

и аз викам, да бе, контекст е да сложиш писуар от магазина на изложба…

тогава идва обяснението – какво е изкуство решава … автора

ако той реши – че писуара е изкуство, той е изкуство…

той създава контекста … и стойността

а дедото от горно уйно – дето сковал с летви кенеф у дворо  до сайванта, е архитект, щото той е решил, че е кенеф – но е неразбран, неоценен, и никой алтернативен не иде да му признае … значимостта

аз като публика, масовка, тълпа, невежа, непросветен, обскурант мога ако не да ти пикам в писуара, да кажа „да ти пикам на контестта, да ти пикам на изкуството“

5.

оня ден ми попадна някаква статистика за най-слушаното на spotify, 20 певци, 20 албума, 20 песни … абсолютна terra incognita, никой, може би само coldplay съм слушал случайно някога, преди много години…

този Свят не е мой…

преди три години се спуках от смях и щях да пиша, щото rolling stone пуснаха класация на 200 най-добри певци за всички времена; разбира се, трябва да си болен да обръщаш внимание на класациите на rolling stone, но имаше едни болни фенки на селин дион, които се почувствали обидени, и отидоха да протестират пред редакцията; ако не беше този протест, демек тези болни, които обръщат внимание на такава глупост, изобщо нямаше да чуя за нея; на кой му пука…

беше пълен майтап, щото франция и италия, разбира се, нямаха и един представител, но не се сетиха да протестират, африка беше горда с осем представителя, първите 10 бяха негри, изобщо си викам – туй че в тая работа „критерий“ няма, или че „критерия“ не е до глас, е ясно; но дай да видим кой определя без критерий, за да се посмея – и то си го пишеше отдолу 28 „контрибутора“ съставили тази класификационна прелест; чинно си ги отворих за да ги лицезра, и то бе една манифестация на неслучайността на една изначална избраност…

/ туй кое е талант е „квалитативно“, и трудно може, с големи усилия и насилия върху даденото да бъде представено като „квантитативно“, то става главно като манифестация на безсрамието на комисията на гласуващите… /

твърде много внимание… но да продължим с друга класация на rolling stone 250 най-велики китаристи на всички времена; там 33 „контрибутора“ са се опитали да се изложат като прогресивни и правилни, пак със същите … „критерии“; и успели да вкарат в десятката на най-добрите китаристи на всички времена … джони мичъл и систър разета тарп;

всеки ще си намери своя липсващ, но сред 250 да го няма Alvin Lee от Ten years after, ми е как да кажа, малко ми стана селин-дионско…

това е илюстрация за туй как не може да има общ Канон, поради природата на предмета, който се мери и тегли, но има едни които се правят, че го има, като го правят, а има други, които слушат и го приемат туй /на някакви 28, или 33, „контрибутори“ като  нещо обективно, и резонират върху него като дадено и значимо… /

туй в литературата е още по-смешно и … очевидно

но никой не може да го спре

нещата са в развитие, нещо непрекъснато се актуализира, и класациите с тях – за 20 години джони мичъл от 75-а станала 9-а най-добра китаристка, а систър розета от изобщо нямане направо 6 най-добра /туй е сравнение на топ100 – 2003г. и топ250 – 2023г. най-добри китаристи на rolling stone /

тъй стоят нещата с развитието на обективните класации

…

през лятото на село, намерих в една папка на външния диск дето си нося едни неща дето мисля че са се загубили; просто търсих нещо, и в документ с някакви букви, дето нищо не ми говорят ги гледам, те са от 2002, от самато начало, дето се бях разписал; не че бях забравил какво е вътре, но е съвсем различно да прочетеш какви простотии си писал някога СЕГА … голЕм СРАМ

то вече ги няма никъде, но Срама е вътре и не мога да се скрия по-навътре…  викам трябва да ги пусна… щото да е явно, и Урока да е пълен…

и все ще го пусна… и все контекст да поставя, то урокът да е ясен и все се се оплитам в обстоятелства, обяснения и подробности, които те впримчват като тъпа овца в трънак

…

Началото на миналото лято ми гръмна компютъра, аз облаци и други прости услуги не ползвам, и всичко си пазих като линкове в папки на браузърите… туй не става за първи път… но всичко “запазено” си отиде, и огромната част даже не помня какво и било, макар че беше много…

но имаше едно, дето го помня, интервю на някакъв еврей, световно неизвестен философ, та питат го “какво мисли за философията на бертран ръсел” и тоя отговаря “от кой период?”

спуках се от смях… това е велико “техне”; най-готино е на въпроси на които не искаш, не можеш или не ти пука да отговаряш с въпрос, да завъртиш мелницата с подробности, за да се загуби въпроса в обяснения; това не е като с “а вие защо биете негрите?”, а просто влизане в конкретика, която досадния питащ трябва да влезе в подробности, изискващи някакво знание, а не просто чешене на сърбеж с тъпи общи въпроси колко любопитно умен и знаещ съм…

та това е “техне” на пращане у лево, което е много весело и освобождаващо, но универсално, щото всичко което е във времето, си има развитие, и не е просто това, което било в началото, и преминава през “периоди”, които в конкретика представят нещата неподлежащи на обобщение “в цялост”…

…

та някак и аз осъзнах, не че имам философия, и каква е тя, или не е; а че имам “периоди” на “мненията си”, и че това което съм мислил някога, и съм бил аз, сега не само не го мисля, а направо ми е “смешно” или “срамно”…

демек имам някакво “развитие”, което разбира се, в зависимост от гледната точка, може да мине и за деградация, макар за мен да си освобождаване от илюзии, заблуди, тъпи надежди и прочие мъгли, продукт на невежество и наивност…

в това развитие, разбира се, изглежда че съм човек без “твърди убеждения”, което е жалко и срамно, щото само глупаците се литкат от едно мнение към друго, според обстоятелства, настроения и промени във “времето”, но очевидно че “умен” не съм бил, а и “убеден” в променливи неща е трудно да останеш, тъй че “развитието”  като такова е … такова, и толкоз…

какво е моето мнение за нещо, очевидно зависи “за кой период от моето мнение” става дума…

жалка работа…

6.

значи, няма нужда от споделяне, едно, нарушаваме си спокойствието, второ, споделеното мнение нищо не променя, но има и чудната способност не след дълго да се променя, така че е напълно безсмислено, трето, написано остава единствено паметник на глупостта, нещо което паметта услужлива замита под чергата на новите мнения, но по някое време излезе и те тресне с „а ти помниш ли, че тогава мисли така…“ и срам

днес  какво си мисля…

мисля, че предстои война и революция… нямам идея от тази турболенция какво ще излезе, щото то е очевидно, че иде, и щях да съм умен ако го виждах 2002, да го приказваш 2026, е все едно нищо да не казваш…

когато путин казва –  “а за чем нам такой мир если там не будет россии?”

е поставяне на граница – от която е очевидна руската война

войната която иде е по-голяма – и тя не е руска – тоя свят е много време се контролира/управлява от две племена англо-сакси и евреи, които от 17 век са в постепенна симбиоза, и чиято доминация оттогава досега непрекъснато расте –

днес те са на тяхната граница „за какво ни е такъв свят, ако ние няма да го управляваме“; за тях е немислима позиция да са част от концерт, да приемат друг за равен, имат само кратки паузи, докато се изчака „добрия момент“ до бъде другият поставен на мястото му, но принципа е очевиден и доказан;

тъй войната е неизбежна… щото предизвикателствата не могат да се скрият, а силата не очевидна, без да бъде наложена

твърде много и твърде дълго седене в такава позиция на безспорна доминация атрофира живото чувство за реалност, вярата в собствената пропаганда и презрението към жалките претенденти омъглява преценката, смяната на поколения вървяща с умора на материала и отрицателния отбор  не прощава…

та ще се мине през голяма колизия… това е неизбежно

проблема е, че тези които чакат изобщо нямат идея, какво искат освен това, че искат те да решават за себе си…

а какво искат да решат не им ясно – като се освободят ще мислят…

това формула за Хаос и Трагедия

след туй ще дойде Революцията – която не е от границата навън, като войната, а на границата вътре /в обществото /

туй е дълго, и щото четох много , не мога да го обясня кратко…

хванах се и изчетох мелие, бабьоф, всяква революционна измет…

жан мелье в началото на XVIII в. в своето „завещание“ пуска един лаф, като го приписва на неизвестен за да върже гащи – „По этому случаю мне вспоминается пожелание одного человека, не отличавшегося образованием и ученостью, но повидимому не лишенного здравого смысла для того, чтобы трезво судить о всех тех возмутительных злоупотреблениях и обидах, которые я здесь порицаю. Судя по его манере высказывания, он повидимому был достаточно прозорлив и достаточно проник в ту мистерию несправедливости, о которой я вам говорил, так как он хорошо понял, кто ее зачинщики и вдохновители. В связи с тем, о чем я вам говорю здесь, он высказал пожелание, чтобы «все сильные мира и знатные господа были перевешаны и удавлены петлями из кишок священников». Эта тирада не может не произвести несколько грубого и резкого впечатления, но ей нельзя отказать в наивной прямоте.“

това по-късно е синтезирано отделно от волтер и дидро, та до пушкин, в стегнатото „Свободата ще дойде когато последният крал бъде обесен на червата на последния свещеник“

самото „завещание“ започва забележително – „Дорогие друзья, мне нельзя было при жизни открыто высказать то, что я думал о порядке и способе управления людьми, об их религиях и нравах, это сопряжено было бы с очень опасными и прискорбными последствиями; поэтому я решил сказать вам это после своей смерти. Я желал бы сказать вам это во всеуслышание перед смертью, когда я почувствую, что дни мои подходят к концу, но буду еще свободно владеть способностью речи и суждения. Однако я не уверен в том, что в те последние дни или минуты в моем распоряжении будет достаточно времени, и я сохраню присутствие духа, необходимое для того, чтобы открыть вам свои мысли. Это побудило меня изложить их вам теперь в письменном виде и вместе с тем дать вам ясные и убедительные доказательства всего того, что я намерен вам сказать. Цель моя — по мере сил моих открыть вам глаза, хоть поздно, на те нелепые заблуждения, среди которых мы все, сколько нас есть, имели несчастье родиться и жить, заблуждения, которые я сам имел неприятную обязанность поддерживать в вас. Говорю — неприятную, потому что эта обязанность поистине не доставляла мне удовольствия. Поэтому я лишь с великим отвращением и довольно небрежно исполнял ее, как вы могли это заметить.

Вот, искренне признаюсь, что побудило меня вначале к замыслу, к выполнению которого я теперь приступаю. Как я естественно чувствовал это и в себе самом, я не находил в людях ничего столь приятного, привлекательного, любезного и желательного, как спокойствие, доброта, нелицеприятие, справедливость и истина; мне казалось, что они должны являться для самих людей бесценными источниками благ и счастья, если люди будут бережно сохранять в своих отношениях столь любезные добродетели. Как я естественно чувствовал это на себе самом, я не находил также ничего столь ненавистного, противного и пагубного, как смуты и распри, злостный обман, несправедливость, мистификация, тирания, которые губят и убивают в людях все, что может быть в них лучшего, и являются поэтому роковым источником всех пороков и всего дурного в людях и пагубными причинами всех несчастий, обрушивающихся на них в их жизни.“

тоя свещеник, ценил толкова много спокойствието си, че чак накрая се разписал, като при това с отвращение извършвал цял живот свещеническите си обязаности редовно…

някой път ще разкажа по-подробно ,щото той е не само важен, но и много показателен и представителен за туй което се случва…

за няма 100 години по-късно от „завещанието“ във франция екзекутират и краля и сумати свещеници – в името на свободата – но тя все не идва…

преди време бях пуснал как ли биха реагирали днес ако някой нов  идиот подобен на волтер или дидро реши да изтресе, че свободата ще дойде когато последния банкер бъде обесен на червата на последния равин; мисля че ще е страшно „Уа“, но то ще е само щото банкерите и равините си пазят своето, и подобни волтеровци и дидровци днес са невъзможни, докато през Просвещението църквата и монархията във франция са … виц; и прискръбната им съдба е само следствие на смешната им неадекватност…

на бабьоф приписват лафа, който по-късно други по време на всяка революция повтарят, че може само 10% да оцелеят, но те ще бъдат свободни; жертвите са само статистика… целта оправдава и освещава всяка жертва /щелин преди месец цитира шухевич, който казал „нека да остане и 1 милион, но те ща са украинци“/

силвен марешал в „манифеста на равните“ казва – „Французская революция — лишь предвестник другой революции: гораздо большей, гораздо более решительной — последней революции.

Народ прошел по трупам королей и священников, которые были в сговоре против него: он сделает то же самое с новыми тиранами, новыми политическими лицемерами, занявшими место старых. Чего же нам еще может быть нужно, кроме равных прав? Нам нужно равенство — не только такое, какое написано в Декларации прав человека и гражданина, но и прямо здесь, среди нас, здесь, под нашими крышами. Мы сделаем все, чтобы завоевать его, чтобы начать с чистого листа и посвятить себя исключительно равенству. Пусть погибнут, если нужно, все искусства, лишь бы у нас осталось реальное равенство!“

това няма край … и предстои

въпросът е само в името на какво…

ония които уж са „други“ и ни пазят от туй, залагат изцяло на „инструментите“, да се „опазят“ „те“

залагат на „Прогреса“; щото единственото в което виждат своята сигурност е „технето“ на инструментализиране и операционализиране на Контрола; тая работа не може да проработи, щото са бездарници и изроди; Злото може да победи, но няма същност и в последната си победа ще се самоунищожи, щото е неспособно на нищо истинско, без да краде и смучи от здравото което убива, то само умира…

оня ден CEO на Standard Chartered обявил уволнението на 7800 души поради „Lower-value human capital“ /ако кажеш негър и педал ще те осъдят, но ако кажеш на някой че е ниска качество, все едно казваш nice day/, тоя тъпак сигурно е  very  high … там по тяхната скала, но е сигурно че няма акъл да си носи въженце, щото си мисли че „Lower-value“ нямат квалификацията да го качат да виси на дървото на свободата… пак преди месец фейсбук уволнили 10% от служителите / 8000 души / заради AI /още едни с „Lower-value“/, и тъй постепенно едни дето са си мислили, че са HIGH, разбрали че не са, демек някак до тях достигнало, показано им от някой HIGHER, че не са… това не става за пръв път в историята – питър турчин, излезе скоро на български, обяснява революциите със свръхпроизводство на елит – днес много бързо се извършва процес на изтрезвяване на едни – дето са се мислили за печеливши, а се оказали насред всички останали лузъри от които мислили, че са се откъснали, и почнали да търсят причината… с предишното си самочувствие в настоящатата си несрета…

тъй станал френският лаф, който бил много разпространен в континента на революциите /латинска америка/ през 19век, че революциите се извършвали от студенти с невзети изпити и адвокати без практика – тепърва започва производството на тази „революционна сила“ – те не знаят какво точно искат, щото не това са учили /учили са да бъдат удобни за употребени, за слуги/ но няма вече нужда от тях, а те са мислили че ще са от онези които ще споделят трапезата на онези отгоре…

тая работа е неизбежна – премного хора са възпитавани и лъгани, че ще бъдат от управляващите, а истински управляващите нямат ресурса да подържат претенциите и илюзиите им…

това ако не е точно обратното на което съм мислил преди 25 години, е много различно, но … такова е „развитието“ и … мнението

разбира се, винаги има място за Чудо, но то не зависи от мен, и не знам нищо за Него…

инак това е Алвин Ли, тази песен е гениална, наистина трябва много въображение той да не намери място сред 250те „най-велики“ китаристи на всички времена…

но на кой му пука, след като е направил ТОВА