1.главата вече не ме слуша

но тези неща  трябва да се приемат за естествени, гаранциите отдавна са изтекли, срока за рекламации минал

на кого да се оплача, и с какво да я сменя  

май става обичайно да започвам с обясненение, как съм писал, писал, и все дълго ставало, изтрил съм го, та сега накратко, и следва чаршаф, ферман, безкрайна логорея, глупости, които като ги прочетеш си мислиш, що ли си си мислил, че си имал какво да кажеш…

и ако е туй краткото… какво ли е би било онова дългото, демек цялото…

както и да е…

на село се хванах да го пиша туй, но не можах да го свърша за ден и го оставих за софия…

тук сега стана друго, но все си е същото…

инак може да е дълго, но поне не е регулярно, демек не е често и редовно, т.е. не настоявам за особено внимание

Боже опази…

един козел по медиите преди време на друго място бях оприличил на  мрънкало, което като празна кутия завързана от непослушни собственици на медии за опашката на котката на събитията, която дрънчи кухо, но за сметка на това регулярно по медийния калдъръм

мен никой не ме е вързал, а претенцията ми не е, че не дрънча кухо, но поне не е с оная регулярност, която очевидно съдържа претенция, че има нещо за казване…

та най добре си е така – тихо и … нищо

но току ще си помислите, че съм се гътнал, щом ме няма, а аз още мърдам, макар че главата вече не ме слуша, и мръдването ми е такова… просто съм мръднал

…

инак и в реалното е като тук…

ходя на фитнес…

там има един младеж дето работи, симпатяга, на 23, открил Бога, станал протестантин /и пред очите ми стана … гардероб, физически, като разположен в пространството/, и го напъва да покаже Пътя към Абсолюта на слепците с щангите; те му отговарят подобаващо с тонаж вдигнат, поместен, преместен, като същи хамстери в аквариум, и със също хамстерско съпричастие към темата с Бога; аз единствен му отговарям, споделям му за нуминозното, оня страх и трепет, който щанга не може да заземи, добавям едно друго, но обяснявам, че по скоро съм “философ”, демек скепсиса ме е отровил, и Спасението ме е заобиколило ондалеч, а той пък се амбицира да ми помага, не с щангите /където съм безнадежден/ а за Душата, където вече е особено без-Надежда…

сега що се реши на туй не знам – но трябваше усилия от моя страна да го отчая…

разбира се, загубата е само моя…

/имам един приятел от най-детски години, той … нещо му стана, и се Спаси, стана пастор нейде по някакви цигански махали из прованса, но като приятел беше решил и мен да ме Спасява, беше трудно за него, за мен като обречен докато съм тук никак не ми беше трудно; Страшното ще е след Туй; та вървим с този мой приятел по Витошка, и някакво далечно, глухо и безсмислено разменяне на “приказки”, и там покрай нас стои някакво магазинче за сувенири, с куклички в народдни носии, мускалчета “Българска роза”, чинийки, чашки, и тениски “Bulgaria” и “Sunny beach” и му викам “Туй ме разплаква, мога да застана на колене пред витрината на колене и да Благодаря…”, той вика неразбиращ “Но това е Кич!”, аз – “Знам, но е по-силно от мен…” Милият нищо не разбра, или сигурно си разбира нещо си негово, пастИрско, далечно от мен, овцата…/

моят млад приятел във фитнеса, е учил някъде в прованса, гордо казва че матурите са му тройки, че е чел само една книга освен Библията, на Карнеги “Как да печелим приятели”, оказа се че не знае кой е Захари Стоянов и много други неща не знае се оказа, но също Очевидно знае, че подлежа на Спасение и че той е предопределен да помогне…

…

освен с него общувам с още един Субект, на който трябва да се признае че притежава невероятната способност да руши Стени; в библиотеката с години с никой не говоря, едно щот съм темерут, друго няма ни подтик, ни какво да кажа на когото и да било, там всички са по-умни от мен, и ще е само загуба на времето им… та един младеж при цялата ми съвършена защита успя да ме пробие и разговори, просто щото е от някакво ямболско село, и владее кукерски магически похвати, напеви, заговорки, и прочие вувузели за разваляне на дувари; и стана страшно… едно щото е нЕкакъв нечуван либераст, дивен селяк, непробиваем левак; цялата съвременна  образувателна Система се напрегнала и му е изсрала едно лайно за мозък, и с него идва да ми обяснява Неща като уж ме пита; аз направих няколко опита да му обясня нЕкой други неща, но той има не дувари, не стени, не валове, ами направо израелски “Железен купул” над лайното с което мисли…

както и да е…

аз упорито отказвам, той настъпателно настоява да си общуваме, щото сме били “заедно”; аз му обяснявам че нямаме нищо общо с него, че обитаваме различни “Светове”, той непрекъснато търси повод да сме “общество”; обяснявам му, правейки се на cruel, че съм като Гобсек /милият Балзак го описва така/ “ако човечността и общителността наречем религия, то той можеше да бъде смятан за атеист”, не помогна; викам му /буквално, щото и аз съм селянин/ “Къш от мен птицо проклета”, а той се спуска като ястреб и просто резпердушинва гълъбицата на моята крехка вяра в човешкия разум, гургулицата на призрачна ми надежда за младите и врабчето на изтляваща ми любов към родната туземна популация; обяснявам му, че обитаваме пренаселен остров, в който аз съм Робинзон, които се опитва въпреки всичките му петканови канибалски джаджи да съхрани Цивилизацията в малката си пещера, маскирана в клони и храсти, а той е Петкан културен канибал, който е нахлул вътре; а той се смее и не ми вярва… стигнах до там, да си мисля да взема голяма сума назаем, за да му е дам, за да не може да ми я върне, и да ме избягва като длъжник, но прецених, че неговата лява семка е такава, че това, че ще дължи изобщо няма да му попречи да се натрапва, дори може да го мотивира още по-настъпателно да ми “връща” заема с “помощ” и “просвета”…

няма нужда от обяснения, но той е 25-27 годишен, политолог, и май вече е защитил нещо, и работи в университета, аз само го зяклевам да не преподава на деца, щото е грях да направи на другите това, което те са направили с него; че ще ги направи като себе си, което ще е наистина непростимо; той все си мисли че се шегувам, а аз съм отчаян; неговият мерак за общуване с мен е подобен с този на моя приятел от фитнеса, иска да ме … спаси; той си мисли, че само недостатъчното опити, и липсата на време и системни усилия не позволяват да ме убеди да повярвам в глупостите му; от друга страна е тотално лишен от способността да бъде одраскан, реших да му обясня, илюстрирам, нещо с пример, и му говоря пет минути нещо за темистокъл, атина, морето, пирея, и по погледа разбирам, че нещо не вдява, питам го – нали знаеш кой е темистокъл?!, той щото не познава отговора “Не”  казва: “да, малко”, и се оказа, че го бърка с терсит, някой който там при омир са го били за нещо, но и името на терсит не помнеше, тъй че това му помогна да си мисли, че знае “малко” кой е темистокъл…

той знае че знае, целият му свят го потвърждава, и просто туй което остава е само да ме включи в … обществото си

това са единствените двама човека които търсят общуване с мен

другите не ме подозират в съществуване, а малкото които ме знаят сме се научили да не се мъчим

хеля пък близките…

веднъж се връщам с четири дребно изписани страници от сен симон, и просто не се стърпявам накого да ги прочета; идва жената, ляга до мен, аз “днес прочетох нещо страхотно, искаш ли…”, “искам…” и почвам,  и на първата страница вдъхновен прелиствам и виждам, че е заспала… просто не е било нейно; после го чета на малкият, щото ме напиня да “споделя”, за да облекча вдъхновението, и той се направи на голям, като обобщи, че сигурно си измисля, че не може човек да забелязва толково неща като наблюдава, просто си реди думи…

с брата ходим до морето без да обелим два лафа, той със сметките и телефона си, аз с пейзажа отвън и глупостите си, вътре в мен; инак аз си го обичам, но той ме е научил, че е по-добре да си държа глупостите там където са си…

тука преди година, по някакъв повод се бяхме е събрали в къщи, туй е рядко, приятели, и разни приказки, всеки със света си, а те са един в вдясно, друг в зелено, трети в точки и  на раета, и аз прочел някакъв невероятен цитат който ми е отвинтил главата и се отворил контекст и викам, чакай да ви прочета нещо забележително, и отивам, вземам си тефтера, и съм толкова досаден насред масата с “невероятния цитат”  от четири изречения, че не можах да го прочета докрая… и това е с приятели и близки…

и насред туй да споделям в празното на непознати…

толкоз…

/само белият лист търпи всичко, и съответно сървъра, да го пълнят с всякакви байти и байтчета, ако се замислите и вие сте нещо подобно, има някакво простраство /като сървър да речем/ и вие, тЕлото ви е разположено там в някакъв обем в сантиметри, дециметри и прочие, подобно на текст в някакъв сървър… колкото на сървъра му пука какво е качено, толкова и на пространството – какво сте точно; вече е друг Въпрос, ако Сървърът има собственик, дали ще търпи туй което качваш, и дали Светът/Пространство си има Собственик,  и ще търпи тЕлото ти да се шматка безгрижно насам-натам…/

та в горното със споделянето няма драма, туй си е живота, повече от естествено е да си … несподелен, споделянето, срещата, е Чудо, и го разказвам, само що не пиша/ споделям…

споделянето, съдържа скрита декларация за илюзия, че има надежда за някой на който може да му е интересно; това може да е оправдано, само за младежи, които дотолкова са обсебени от аз-в-света-си, че не забелязват че Света-е-без-тях…

ние сме в онази смешна ситуация в която заселени в пренаселен остров, пишем писма с зов за помощ, затваряме ги в бутилки, и ги пускаме във Владайска река/канал… бутилката обикновено засяда в циганската махала, където ако изобщо има кой да прочете, ще каже само “Баси Идиота!!!” и ще е напълно прав…

та какво да напишеш за писмото в бутилка по Владайския канал…

какво…  и да има нещо, то на кого, въпросите защо? или как? са толкоз далечни и безсмислени, че чак не е интересно…

2. съзнанието е реверсивно…

демек работи навън и навътре/ има режим на възприемане, когато външното става вътрешно, и режим ва възпроизвеждане, когато вътрешното се обективира като външно

това не е сложно за разбиране, очевидно е

има режим в които външни текстове стават твои вътрешни преживявания, и режим в който твои вътрешни преживявания се обективират във външни за теб твои текстове

преди години преминавах между двата режима много бързо и естествено, без усилие, вече не мога, дори да ме напъпи идея, механизма чрез който, от това да си чета, и да си се пълня, да премина към писане, демек навън, е клеясъл, ръждясал, кранът е счупен, изисква се усилие, следва назландисване,  търси се някаква особена мотивация, която вече ми бяга, време което все не идва…

съзнанието е реактивно…

самото съзнание не е просто фотографиране на нещо отвън, то има фокус, център, периферия, контраст, интерес, предпоставки, предразсъдъци, интуиции и прочие, неща, които едното отвън, го правят много, като различно във всеки от нас…

преди години, като се появиха влогърите, се появи “реактване”; някакви сядат и се записват как гледат даден клип уж за първи път… и ти ако си нямаш друга работа гледаш как някакви емоцианално зяпат нещо си… и след туй коментират;

всеки реактва, това е природата на самото съзнание, но да записваш реакциите си за да ги показваш на други си е клипове с мастурбация, смешното че това се качва за да влияеш, инфлуенсваш, тези видео емоционални мастурбатори са възможни само заради онези празни и болни воайори, дето зяпат мастурбацията им защото не знаят какво да правят със собствената си менталната сухота и немощ…

съзнанието обича да резонира…

това е естествено; минава за факт, че мозъкът е 2% от масата на тялото, а използва 20% от енергията, която то произвежда; тялото е много ефективна система, но тази ефективност се заключава в икономичния режим в който функционира; което може да си спести, ще си спести; опита, навика, предразсъдъка са велики икономистващи способности и фактори; голяма икономия е да вземаш отговори наготово, а не да откриваш колелото, огъня и топлата вода всеки път отново…

тъй човек “скипва” пътя /минат от друг/ за да се наслаждава на резултата от пътя; ние обичаме да притежаваме Истини и да изпитваме силни чувства и емоции, но не обичаме да плащаме Цена, да поемаме Рискове, и да се хабим за нещо без сигурен Резултат… тъй сме научени, да си спестяваме Мисленето /страшен разход на енергия, която можем да използваме за нещо по-приятно/и да доволстваме с Мнения /чиито основания се губят в дебри, които ни мързи да пребродим; някога там е имало пътечки правени от други, резултата е налице, но пътя за тях вече е непроходим, щото е изоставен/ ; тъй стигаме до онази забележителна мисъл на Бъркли, която има свои образци още в древна Гърци и е очевидно универсална за всяко време и място – “Малко хора мислят, но всеки държи да има мнение.”

днес резонирането е основен режим на функциониране на съзнанието на популацията; в нея влизат не само т.нар. маса, но и т.нар. “елит”, разликата между двете както Давила каза е само в … парите, едните са по-богати, другите са бедни, но по отношение на съзнанието,  разлика няма, всеки резонира готови Глупости, като бройлери…

собствено това исках да кажа; то не е нищо особено, но обяснява по друг начин защо не пиша…

трудно минавам в режим на споделяне, отвътре-навън, срам ме ментално публично да мастурбирам реактване на простотии отвън, а да се резонират чужди мнения, без път на стигане, е простотия

3. Торо го е казал прекрасно:

... отдавна бях се наслушал на неважни неща…

след операцията почнах да излизам да правя кръгчета…

бавно и кратки…

изведнъж открих че кварталът е пълен със стари и куци хора, които вървят бавно, влачат, тътрят се, гледат с огромни тъжни любопитни очи…

всеки ден ставах по-бърз и кръгчетата по големи…

за седмица стигнах до славейков, на втората отидох до библиотеката

подобрих скоростта…

някак старите, бавните, куците и прочие обитатели на квартала … изчезнаха от него

/ изчезнаха … за мен, те са си там, пак стоят и се влачат, и гледат и виждат, но аз не ги, щото съм бърз; бърз и съсредоточен, напрегнат и с цел

всичко е функция на перспективата, скоростта задава перспектива; когато си с определена скорост, определени форми на живот с по-бавна /от даден праг/ скорост стават незабележими за теб…

голямата ходи навсякъде където съм искал да бъда – беше в камбоджа, виетнам, индонезия, япония/”почти” китай /, пуерто рико /”почти” перу/ и покрай нея разбрах че нищо не е видяла; ходенето със самолет, доставянето на гъза ти като пакет по DHL от… до …, със скорост която скипва разстоянието, с минимално усилие, спихването на мащаба, лишава Преживяването от Дълбочина… и Перспектива

туй е дълго, макар и важно,  а и вeче съм го разправял, за прапрабаба ми дето 1880 ходила от котленско до рилския манастир с волска кола, три седмици, една до там, една наобратно, една там на служби… дълбочината на нейното преживяване е несъмнено по-дълбока от ходенето днес до Нова Зеландия…

а мащабите са всякакви…

друга баба, дето поздравила ферди през оградата на двореца, като била при сина си в софия, той я завел  на театър; и тя стои и на местото си в театъра, на сцената върви драмата, а тя гледа надолу, като с ръка прикрива очите си; и синът пита: “мамо ма, добре ли си”, “добре съм”, “не ти ли харесва?”, “много ми харесва”, “е що не гледаш?”, “а-а-а тез красоти, ще седя да ги гледам, моите деца стоят диви на село!”; срам я било че е там, да гледа нещо, дето децата й не са видели…

един дядо съм имал, хаджия, дето жена му с парите му като умрял купила камбаната на църквата; та туй още по-турско, ходил често до цариград и купувал армаганчета за дъщеря си, а тя се радвала, той й кавзал “о, къзъм, какви неща мога да ти купя, но другите ще ревнат…”, туй другите били другарките й, а ревнат, ще рече не да плачат, а че ще ревнуват/завиждат, а не е хубаво да даваш повод за това…

това са “мащаби”, полета на разполагане на пътувания, преживявания, армагани…

разбира се, Тончо и като Ковбой и като Търговец е класика и мащаб

та

Торо е като Шекспир, в него можеш да намериш всичко, животът в цялост и в детайл

… На Кохасет Рокс тогава още се строеше новият железен фар – във формата на яйце, боядисано в червено и поставено на високи железни стълбове, все едно яйце на морско чудовище, носено от вълните; беше замислен да е фосфоресциращ. Като приблежихме, видяхме, че пръските от вълните почти достигат яйцето. И в тази яйчена черупка щеше денонощно да живее човек, на цяла миля от брега. Когато минах оттук на следващото лято, фарът вече беше завършен и в него живееха двама души, а друг един пазач на фар ми каза, че при неотдавнашната буря яйцевидният фар така се клатил, че чиниите изпопадали от масата. Помислете си само как лягаш да спиш връз гребена на огромни вълни! Вълни, които като глутница изгладнели вълци денем и нощем са вторачени в теб и от време на време ти скачат, додето накрая непременно те повалят. И ни един от преминаващите кораби не може да ти се притече на помощ – а когато светликът на фара угасне, това ще е знак, че светликът на животът ти също е угаснал. Какво само място да сътвориш нещо върху вълните! Този фар привлече всички погледи. Нямаше пасажер, който да не го разглежда поне половин час; само цветнокожият корабен готвач, когото на няколко пъти бях виждал да излиза на палубата и да опразва със замах разни съдове през борда, взе че се появи точно когато бяхме най-близо до фара, на не повече от четиридесет рода и всички вперили там очи, и възкликна: “Я, какво е това?”. Той работеше на парахода от година и всеки делничен ден беше минавал покрай фара, но тъй като не беше се случило да опразва съдовете точно в този момент, не беше го виждал дотогава. Да гледаш фаровете, беше работа на капитана; неговата беше да пъддържа огъня в кухнята. Това даде повод да се замисля, че някой хора може да обикалят света , без почти нищо да видят. Не е трудно да си представим, че сигурно има и такива, които никога не са уцелвали верният момент да зърнат слънцето. Каква полза от фар на върха на хълм, когато живееш в подножието на хълма?! Със същия успех може да си свети и покрит с буре. Както е добре известно, въпросният фар беше отнесен от силна буря през април 1851-ва заедно с двама мъже в него, а на следващата сутрин вече не се виждаше и следа от него.

Торо Кейп Код Кръг`2022 354-356 с.

та не сме ли като негър готвач в трюма на Живота кръстоващи Света

и може цял Живот зает в дела да не го  забележиш и да ахнеш – “Я, какво е това?”, Животът рядко ти се явява във Вид, който да го забележиш като Такъв, малкото краче на дъщеря ти пеленаче, или ходенето с кръста в последния път на твой близък може да е повод, но може и да остане само момент, последван от още … дела; същото е и със Света, наистина е пълно с хора обиколили Света, които не са го забелязали – “Я, какво е това?”, дори колкото повече обикалят, толкова по-малко го забелязват…

май трябва да си куц, бавен, гладен, беден за да почувстваш “Какво е… Животът , и Света…”  

както и да е, не трябва да се отчайваме, решението винаги е близко и непосредствено…

Между изпадналия дивак и най-ниските прослойки в големия град има удивителна и неочаквана прилика. Единият не е повече дете на природата от другия. С напредването на деградацията разликата между расите бързо се загубва.

Торо Мейнските гори Кръг`2024  107с.

4. признавам тази година три пъти ме напъпи силно да споделям…

единият път направо щях да почна – исках нещо да кажа – но то така обрастна в главата ми, от едно голяма, стана три не по-малки, щото и това да кажа, и другото, да не пропусна трето, щото е “важно”, и се разрастна и стана прекрасно в главата ми … и се разпадна в нищо

беше все едно три тибетски монаси надупени над мандала с фунийки цветен пясък си я рисуваха, и аха стана… и с метлата я изметаха като … вече ненужна

беше през март, отиде си Стив Харли /Cockney Rebel/, открих го сравнително късно, но го преживях особено пълно, той не знае, но аз съм открил и вложил много в него, което той може и да не е мислил да дава, но това са Чудесата

наистина го Обичах /много /други/ харесвам, но само той и Van Morrison могат да ме разреват/

та беше голямо споделяне, но си беше реактване, и като такова особено глупаво /спестих си го/

…

вторият път, беше още преди март, края 2023 година в конгреса на сащ имаше изслушване  за антисемитизъм  в кампусите на американските университети; самите “разпити” бях забележителни сами по себе си, като тон, възмущение, оставките и страстите след това също, но има едно което не беше резултат, а демонстрация, довела до крайния резултат, изведнъж някакви финансисти филантропи, които се оказаха най-големите спонсори на университети решиха да спрат “помощта” заради антисемитизма в кампусите, почнаха да говорят за “donor exodus”, може сами да си ги намерите Ackman, Wexner, Blavatnikq Griffin,  Ofer…

туй го пиша, не за парите, а линиите, не за поръчките, а за принципите…

всичко което става в американските и канадските кампуси от толкова дълго време е такъв ТАШАК, и е не очевидно, а крещящо, и никой нямаше проблем, щото важните линии и позиции на “Собствениците” не бяха застрашени; в момента в който бяха преминати и последва Реакция; щото не мъртвото, а живото реагира; християнство, традиция, консерватизъм в америка е мъртво, и ако не е, и мръдне се доубива; евреите да са живи и здрави, са си живи и здрави, и показват, кой е жив и здрав и кой е собственика на играта…

и туй не е отсега – имаше един ноел игнатиев, сега видях че е пукнал; той беше в харвард и написа /не помислил/ а написа – че “бялата раса трябва да бъде “изтрита” /abolish/”, че тя била “социален конструкт” и като такава трябва да бъде унищожена, та като го написа и го защити,/ щото минаваше през “мъртви полета”/ не му пукаше и продължаваше да си преподава в същия харвард; после  рече да е принципен и “откри” че в израел има апартейд и че е расистка държава и се опита да се защити… ама скоропостижно га “закриха” /щото мина “живи”“линии”/ и  отиде да “работи” в масачузетцкия колеж по изкуствата /каквото и да е това/ и вече не се чу

има една пача, сюзан зонтаг, която съм се опитвал да чета, наистина, и наистина не мога да разбера, какво толкоз “интелектуално”, “ново” или “интересно” или “умно” може има в тези глупости които пише, единственото забележително е че е еврейка, което очевидно дастатъчно забележително, че да е забележителна; тя милата си изплака душата в една статия, че “бялата раса е рак в човешката история” и че тя /”бялата раса”/заплашва живота на планетата земя; тя не беше толкоз последователна като игнатиев да проблематизира “държавата израел” и успя да остане “икона” за малоумниците които се интересуват от фотография, женски страсти, комунистически контракции и прочие страсти спохождащи малоумното западно общежитие…

та не е хубаво да казваме, че евреите управляват света на който са собственици, но е тъпо да не го забелязваме, хеля пък като го демонстрират ачик пред всички…

…

сега какво да направя , но следващия път в който за малко да тръгна да се освобождавам от впечатления и да “реактвам” беше едно видео в което трима евреи, портников, фейгин и латинина, двама от израел, един в украйна, обсъждаха руско-украинските исторически, културни и прочие отношения… не е прилично и няма да го направя, но си мисля, че ако бях преди години, и имах подтик за обобщения, щях да пусна една тема “Митът на еврейската интелегентност”; ако се абстрахираме от парите, за чието правене над определени мащаби същесвено условие е определена култивираност в психопатия и социопатия, която пък /социопатия и психопатия/се описва, и минава, от същите тези с парите по книги и медии за “рационалност”; та ако се абстрахираме от парите, при евреите по някакво неведома за мен причина се приема, че определена проява на  “наглост” е “интелегентност”; махнете тези две неща “пари” и “наглост” и евреина ще е един средностатистически кибик, който не може да ви каже нищо особено интересно… за Дълбоко да не говорим /помежду си може и да са интересни и дълбоки, но ние това не можем да знаем това, говорим за интелигентност публично демонстрирана, тъй пред всички…/

/щото сигурно някой може да се сети за “чувството за хумор”, бих казал че чувството за хумор на еврея е напълно лишено от класа, освен това еврейското чувство за хумор е по-отношение на други, но не може да търпи изобщо чуждо чувство за хумор върху себе си, щото много е чувствителен, приема го за проява на лош вкус, типично за средностатистическия кибик…

от друга страна, кой разказва виц за шефа пред Шефа си, нъл тъй, или за Партията пред партийния секретар…/

значи, ако имаше антисемит, който иска да създаде някакъв прототип на “семит” с който да плаши/разсмива света той щеше да създаде портников; по принцип антисемитите са особено бездарни, поради фиксираността и обсесията си, и нищо не могат да създадат, за сметка на това еврете са ни подарили … портников

…

инак всеки ден край мене валят отнякъде някакви “факти” които ме шашкат, и които просто ме побъркват да ги споделя, но тъй като “крана” занавън е счупен и си остават у мен, и си ги трупам…

само един, ей тъй за илюстрация…

руските окупатори имат авоари в банки които са замразени на запад, и които цялото прогресивно човечество  силно иска да усвои за един по-добър и по-справедлив свят, и най-вече за борба със злото, което русия без съмнение е; да, сума ти политици правят декларации как тези пари трябва да се дадат на гордия украински народ, за да ги даде на запад, за да запада помогне с тях на смелите украинци , които пазят запада от мечката, която ще нагази европа и ще стигне до … ламанша и т.н и т.н

и викам хубаво, ха дано, и някой се обади след спарведливите искания и чета “не е толкоз просто”; и си викам що да не е просто – кой е този прът в колелото на справедливото отнемане на пари на кремълското джудже и чета –  некакви евроклиър, помислих си, че някаква европейска фирма с гръцки собственици за пране на килими и химическо чистене на бельо от хотели и бардаци; истината се оказа страшна – било някаква  клирингова къща, и AUM-а й е 37.5 трилиона евро

https://en.wikipedia.org/wiki/Euroclear

демек парите които управляват е повече от всичкото там блекрок, вангард, стейтстрийт, фиделити и прочие взети заедно; ясно е че туй не инвестиционна институция, а клирингова, но баси, русия трябваше да нападне украйна за да я забележа; тя си стои като голяма фосфорисциращо червено яйце насред вълните и аз все в трюма на живота улисан в промоции и покупка на четвърт шпек, бурканче кисело млеко, франзела /и аз се гевезя, угаждам си/, Фафла морени тъй можеше всеки ден покрай нея и да не я “видя”, и чета, гледам и само си викам като негър от корабната кухня  – “Я, какво е това?!”

живеем във времена в които всеки ден по някой Факт те удари и ти си викаш “Я, какво е това?”, вие знаехте ли, че сащ и израел, заедно с русия, китай и судан, не са членове на международния наказателен съд в хага… к`во ми беше да излизам от трюма…

5. лятото си бях на село…

по принцип туй е темата, цялата казванка е тук, но е дълго, и вече ви затрупах с достатъчно “неважни неща”

беше адски горещо, мама по-голямата част беше при сестра ми и аз си бях сам…

някакви идиоти ми хвърлиха през оградата едно коте, съвсем малко, в двора, аз котки не обичам, имаме две дето ги храня рано с кучето, но туй стои пред вратата и само мяука, аз не му обръщам внимание, но то победи, и почнах … да му говоря

щото ме мързи да си готвя цяло лято ядох препечени филийки с кашкавал, оказа че съм наддал пет кила, и си пуснах симпатично шкембенце…

съботите си ходех в града да се изкъпя и изпера, да си купя кашкавал и хляб и туй беше културния живот…

сутрин ставам докато е хладно, чакам комшията да изкара кравите, отивам да пълня от чешмата му, щото има сонда, 12 туби с вода, и вечер с едно канче на коренче по коренче поливам домати, боб, пипер и прочие дето мама е оставила за грижа…

нищо от туй не стана – едно щото от горещината цвета просто пада колкото и да го поливаш отдолу, друго пипера не порасна, и ябълките изпопадаха, орехи тази година немА, изобщо куца работа – но аз си се уморявах, все едно че работата е свършена…

бях си разпечатал Гатри 4 тома, и си четох предсократици и платон успоредно с него

и май туй беше всичко…

едни доматени корени, кофа вода с канче и коте в краката където и да отидеш…

тази година кладенеца пресъхна, миналата издържа, но тази не, и два месеца по-късно вода още няма; къщата е нависоко, той и къщата сигурно са на 120 години, дядо разправяше че под къщата има извор, и преди се виждаше как долу в него водата леко се движи, наточваше се бавно, щото долу явно тече нещо; из селото от как се помня от май-юни до коледа вода по чешмите няма,  всеки си направи сонда, спасява се поединично, и извади вода, някой на 30, друг на 60 метра, но туй вадене, явно намалява налягането и лятото кладенеца вече не се пълни; разбира се веднъж като туриш хидрофора, се чудиш какво друго да прибавиш, слагаш кенефа в къщата с казанче, купуваш пералня, и почваш да поливаш на воля, направо си като у градо само че на село… но и консумацията расте, а един Бог знае това отдолу колко има, и колко време ще изкара, щото и подводното не е безкрай… и върху туй неизвестно се гради “цивилизацията” насело…

беше си откровение да се наблюдаваш колко вода разливаш, щото всичко минава през ръцете ти… /туй ми е цялата казванка/

ако обобщя, осъзнаваш само това, което мине през ръката ти, инак си мислиш, че знаеш, но само така ти се струва

/имаше един японски филм навремето, като дете съм го гледал, мъж и жена слизаха някъде долу с две канчета на нещо като бъклица и после се катереха нагоре по една стръмна пътека да поливат, туй няма какво да помня, но жената се спъна падна и си разля водата и мъжът я преби, едно че падна, ами я и би… сега като разливах, все се ядосвах…/

четенето на антична философия  на фона на едно таково “канчево-коренно-поливане” е особено просветляващо, щото пелената покриваща Битието се свлича пред ръка с черпак с вода, отсреща до корена те зяпа едно дребно просто коте на което му се играе и тъй от коренче до коренче

инак тук щях/трябваше  да пиша нещо за Ксенофан и Емпедокъл, бях го открил, но вече забравих какво точно беше… във всеки случай важно беше

главата наистина не ме слуш

6. сега за най-простото

войната, баща на всички неща… /туй е хераклит/

войната е онова състояние на нещата при което въпросът за властта се решава по най-груб  и непосредствен начин

да се мисли това от кибици е занятие смешно и жалко, затова за тях Войната е Зло

човек който ходи на работа, получава заплата, не може да уволни не секретарка, ами чистачка, да мисли за войната и мира е занятие подобно на мислите на златна рибка в аквариум, тя не може да реши кога ще и сменят водата, ни каква светлина да има и кога да свети, ни кого да пуснат при нея за компания, ни ката ще се храни, ни нищо…

тя чака, плува и ако може си мисли, разни мисли… например „какво ли има отвън аквариума“

тя може да си мисли, ако изобщо може да мисли, това е добро, това е зло, това е хубаво, това е гадно, но тя нищо не може да направи, и затуй се адаптира… към аквариума, и условията които са там, каквито са

Доброто и Злото не са въпроси за Властта, Доброто и Злото са въпроси на кибика, които и в най-висши и абстракти планове не е помирисвал Власт и конкретика; Въпросът за Властта е въпрос за Контрола, кой държи, кой контролира ресурси, средства, организации, изобщо Кой решава…

тъй има два типа хора, кибици, добри, мили хора с които може и да си разговаряш, шляеш, разминаваш, прескачаш, но които живеят в свят разделен през призмата : това е  Добро, а това Зло, и други, обикновено, по принцип психопати и социопати / демек тъпи или умни, задръстени или общителни, но изроди, които не чувстват отговорност за последиците от действията си, фокусирани върху себе си и своите цели, преживявания и удоволствия /, които живеят по един вертикал / не какво има Отвъд, а Кой е горе, Кой решава/,в който винаги някой контролира нещо и някой, и цялото е битка за ресурс, средства и … власт

тези изроди с контрола винаги представят нещата на свой контрол като “добро” и “зло”, за да мобилизират кибиците, които вярват, че контролираното от изродите “добро” е тяхното Добро, и некотролираното от изродите е “зло”, и е тяхното на кибиците Зло; всички щеше да чудесно ако можеше кибиците да се обединят и организират, или поне разберат, да покажат на изродите един среден пръст, но това е невъзможно, щото веднага, като организирано, се появява нещо което трябва да е контролирано, сруктурирано, и се появава по необходимост изрод, който отпочва играта отначало, тъй нещата стават някак безнаддежни…

единствено което можеш да направиш е да не им съдействаш на изродите, и най-малкото да не лъжеш със заблудените тъпанари, които резонират със спуснатите от изметта по йерархията…

значи винаги можеш да си растеш по Вертикала /навътре, не по йерархията на тепсията/, колкото са ти силите, стига да си намериш място “в някоя пукнатина на обществото”  

ВИНАГИ трябва да помниш и да разглеждаш нещата през въпроса за КОНТРОЛА, да ти е ясно, че никога няма да има Контрол, щото ако имаш си станал един от изродите

трябва да ти е абсолютно ясно че Принципа на академичната свобода е нещо Добро, но неговите граници са поставени от тези които плащат, издържат и контролират с това /и затова/ тази Институция; ти можеш ли да имаш мнение относно границите на “академичната свобода и автономност” – не, нито можеш да контролирш, нито да се обаждаш, когато се виждаше че университети в америка станаха разсадници на смехотворни и абсурдни теории и учения, нямащи нищо общо с това което Е, и представляваха опитна площадка на социална инженерия от най-извратен план върху “чиситите дъски” на деца, на тебе ти обясняват че това било “наука”, а твойто е биготство и задръстеност, когато същите тези развивайки мъдрите учения го докараха до „антисемитизъм“ и им скъсаха тирантите на които висяха в пространството;

има един забележителен цитат, демонстриращ тази менталност на “политика” психопат и социопат – в края на “втори шанс” с.234-235 бжежински пише, не си го помисля, пише го

“Основните изисквания на глобалното лидерство днес са много по-различни, отколкото са били по времето на Британската империя. Военното могъщество, подсилено от икономическа мощ и упражняваното от умел елит, следващ добре разработена стратегия, вече не е достатъчно за поддържането на имперско господство. В миналото контролиращата сила е надхвърляла разрушителната мощ. Управлението на един милион души е коствало по-малко усилия и по-малко разходи, отколкото избиването на един милион души.

Днес е вярно тъкмо обратното: разрушителната мощ надвишава контролиращата сила. А средствата за унищожение са станали по-достъпни  както за повечето държави, така и за повечето политически движения.”

и по-нататък вече го удря на добро и зло, но същината е в Контрола, губиш ли Контрола, губиш властта, губиш Играта на социопатите…

когато путин казва “а за чем нам такой мир если там не будет россии?” той си представя една русия, а някакви си представят друга русия, и останалото от нея освободено за тях… туй е въпрос на Контрол, добро и зло е спрямо това за кой кого какво и колко ще контролира… и въпроса е по бжежински тук – колко може да контролира и колко може да унищожи

но путин не е сам социопат, той е зъл, за тези които не могат да го контролират, но те също разкрачени между колко могат да управляват и колко да унищожат, вече очевидно си мислят “за какво ни е такъв свят който няма да можем да управляваме?”, някой ги възприемат за добри, и активно резонират в разказа им…

тук наистина е много дълго и изсква преди това няколко проясняване и предизяснения по основания и позиции, но тъй като кой знае кога пак ще се обадя, само ще пусна няколко неща за гледане…

значи има един ненер, които е много весел мечок /борсов/ който с удивителна регулярност дава несбъдващи се прогнози /това наистина е виц, още повече продължаващ, щото си настоява/; през 2011 /тогаз съм го пускал това/ прогнозира крах на борсата заради война 2012-2013 тогава се смях от сърце на журналистите в студиото, който само казаха А-а-а и запецнаха “каква вйна?!” и той обяснява за “военни и мирни цикли…”

– тогава журналистите бяха смешни

същият преди година даде едно интервю, в което заяви че този военен цикъл, които започва, ще отнеме живота на 2 милиарда души, как го е изчислил, сигурно с калкулатора в ермолката си; забележително е, че се приема като предопределено, и някак за причини не се пита, просто даденост, цикли циклят; и второ този симпатичен оптимизъм, при който при толкоз жертви, предполагаш, че ще си сред оцелелите и е хубаво да се погрижиш да запазиш стойността на активите си, все пак в този дизастър в потопяване в Злото, да си запазиш от “доброто”… /има видео…/

https://www.zerohedge.com/geopolitical/2-billion-could-die-current-war-cycle-charles-nenner-says-buy-gold-two-year-treasury

но има едно още по-велико и пророческо, то плаче, направо реве та се къса за подробен анализ, и наистина си го изслушайте с лист и химикалка, правете си бележки, щот в него е целият Конспект на изпита, на който ще се явявате скоро…

дова са два телемоста / пишете никонов лайтман в тубата/, общо два часа и нещо, между един смешен руснак и един весел евреин, отпреди сигурно 15  и 13 години

важното е туй – за което го пускам –  преди  15 години

има  два пътя, единият добър широк, прав и мирен, в който слушате каквото ви кажат, ако не слушате, ще е другия, с война и насилие, крайният резултат пак ще е, че пак ще слушате, но след болка… ще стигнете так където трябва да стигнете, ако оцелеете

забележително е, как са описани тези от изтока, и как като избрани с его, руснака просто не може да проумее и отказва да приеме какво му готвят; в разговора има “как не е справедливо” русия да има толкоз много, не е “добро” и това обяснява много…

същата адженда е на жак атали, друг весел човек, който макар и да не продава кабала, казва същото по съвсем друг начин, същината е една, “задължение за гостоприемство”, какъв си, какъв трябва да станеш, и къде да стигнеш, че трябва да слушаш туй тези дето знаят и контролират кажат, и ти или ще слушаш и ще е мирно, или … колизия и войни, докато ти дойде акъла та доброволно станеш задължително “гостоприемен”…

това е от-до-, цялата палитра…

оня ден гледах някакъв коткин, дошъл да ни чете лекция в софия /гледах го в тубата/, публиката ни беше забележителна, преразказа ни тоя света, нашите мигат умно, и утре ще резонират с новото ново, същите преди двадесет години резонираха с друго “ново”, след десет ще резонират с най-новото ново; тези все нови разказани неща няма да имат нищо общо едно с друго, то не е даже калибриране, а чисто ново от ръкава, всеки път, от един и същ ръкав, но всеки резоньор във всвеки момент е убеден че прав и последователен…

преди години гледах “лекция” на харири в германия, гледах публиката, европа е свършила; не е въпрос какво дъно на анализ и разказ е вегетарианеца гей, чудото е че съществуват същества които го гледат като “свод”…

толкоз…

1.

туй го почвах преди село, почвах го на село, и все се получава много дълго и объркано, а пък инак е толкоз просто…

преди бая време още при старата Изгора ме среща на улицата случайно един познат от времето на наивна активност и вяра в участието и съпричастието, и след първата радост от виждането ме пита “още ли пишеш…”, аз си викам “ако те е интересувало щеше да си проверил”, ама казвам “не”, щото съм вътрешно благодарен, че не следи, за да не се налага да обяснявам дрейфа на идеите де са ме отвели и що… отдруга страна ми е ясно и че той също “дрейфува” в главата си някъде, но за какво да влизам в продължението на филма му; тъй се срещаме като замръзнали от преди време и като такива се разделихме… до следващия случаен път

та той след моето “не” и неговият очевиден безинтерес, ми вика: “да знаеш трябва да напишеш книга, пишеш нали…” и се  усмихва, все едно ме е разкрил… и да напиша надали ще я прочете, а надали и някой би чел нескончаем брътвеж от объркан илитерат, тъй че нищо не позна, но и аз влизам в тона на разкритата “тайна” и многозначително не отричам “факта”

в момента в който по едно време “открих” че писането на книга е свързан с четенето й, разбрах, че никага няма да пиша книга… дори на моя Приятел, на който по принцип са му интересни глупостите ми, след кратко време на слушане му свършва кислорода и “ме загубва”… а при това той е трениран; а това са моменти, от време на време, какво би представлявало един нескончаем ред от безсмислени микро експлозии от текст изсмукващи кислорода от подчерепното пространство на жертвата сглупила да вземе подобно “творение”…

та тъй…

все си мисля, че платоновото че знаем всичко и само си припоняме забравеното е много по близко до реалното, от туй някой или нещо да пише върху нас като по “чиста дъска”…

това което знам, “мисля че знам”, съм го открил след като някой ми е обърнал внимание, разбира се, бил е убедителен, интригуващ, или вдъхновяващ, но аз съм се обърнал го нещото, веднъж посочено, щото съм открил нещо в себе си докоснато и съм провел собствено проучване, почнало оттова което ми е казал /обърнал ми е внимание/ да ме интересува и сам да се вложа в научаването и откриването…

едва тогава е станало мое…

преди това другото е било само резоньорство, нещо взето наготово, да се тури да запълни гнетящата пустота в мен /това е звучи много драматично, обикновено няма нищо гнетящо, има единствено скука, безкрайно време за доизживяване без драма и надежда/ или да дрънка из суетливата празнота извън мен /туй е същата скука само че отвън, екстровертите там я намират/, или да трябва да се вложиш за да стане … твое, да забравиш повода или подбудата, нещата тогава вече са твои и “припомнени”, все едно винаги са били в теб…

/сега горното безсмилие го множете по страници и страници и си представете … книга, баси Нищото…/

та мога, ама що…

единственото смислено е да дам повод, да си “спомните” нещо свое, дето сте го забравили, и ако нещо тук ви заинтригува, да се отдадете на търсачество, примняне, и да си го откриете в себе си…

мога да съм само повод, но нищо не казвам… 

2.

хубаво е да прочетете панини “един свършен човек”…

не че нещо, но може би…

за джовани папини знаех, виждал бях “един свършен човек”, но никога нямаше да го прочета без мирча елиаде; като четох автобиографията му, ми направи силно впечатление как той ученик си пише с папини, от който по юношески се възхищава, което /писането на писма/ сигурно е естествено, но забележителното е, че папини му отговаря, и си представям времето когато един знаменит италиански писател /той е преведен из цяла европа/ си кореспондира с един неизвестен румънски ученик… и тъй реших да то прочета

значи, да си пишеш автобиография на 30 години е диагноза, такива ранни обобщения на житейския път са характерни за спортисти, шахматисти, певци, математици и други идиоти, който има чувството че са минали билото на живота и е настанало време за обзор на пътя…

тази книга /такива книги/ може да се появи само преди лятото на 1914 /тя излиза 1912/, щото е продукт на Време, лично и историческо, което просто се живее като … изживяно /хем без интуиция за нищо напред, просто рекапитулация… хем очевидно с интуиция, че отпред е нещо съвсем друго, за край на туй тук досега…/

книгата е забележителна, но тук ми е само като илюстрация за Четенето и Амбицията на Времето, страниците в началото с библиотеката и “милион книги”, с инфантилното писане на енциклопедия, философия, история и прочие “знания”са просто гениални и … задължителни / те настина заслужават да се препишат тук, но ще стане дълго… /

накрая като преминава през целия конспект на живота на 30 години папини се оказва “един свършен човек”, цялото туй го разтягам, за да го докарам до един цитат от папини

Когато някой се удивлява на моето познание, на моята “ерудиция”, иде ми да се смея. Аз сам зная колко страшни празнини зеят в мозъка ми. Само аз, който исках да позная всичко, зная колко са близко границите на моето познание. Подвизите на древността, мъртвите езици на големите народи, науката за светлините, за движенията, за живота са почти затворени за мене. Познавам речника на някой и друг параграф, имам представа за цялото, но не зная да ходя на собствените си нозе. Аз съм невежа – неизмеримо  и неизличимо невежа!  И най-лошото е, че моето невежество не е онова чисто и естествено невежество на горския и полския човек, невежество, което върви ведно с простотата, с мира и даже с до известна степен с талантливостта. Но аз съм невежа, обект в книги, аз съм едно библиотечно магаре, аз съм онзи, който е научил толкова много работи, че е изгубил спонтанността без да може да се сдобие с чиста наука.

Джовани Папини

Един свършен човек / игн&синове/с.143

3.

сега трябва да се върнем малко по-рано от папини и да отидем в англия;

там през 1821г. се ражда Бокъл / Хенри Томас Бъкл 1821-1862/ /тъй и не разбрах как трябва да го произнасям туй Buckle/; много малко книги веднъж започнати, не съм дочитал; съвсем слуайно ми попадна “История на цивилизацията в Англия” , даже не подозирах че я има на български, щото се интересувам от философия на историята, знаех, че той е момент там, мислех като се появи време да го чета на руски, и по едно време ми попадна българско издание от 1894; хванах, почнах, смях се, подскачах, рИвах и спрях… след време пак отначало, и отново същото, и тъй още веднъж отначало и пак до края на първия том със зор и не мога, не върви, а по принцип съм абсолютно всеяден…

тогава се хванах да чета за него, има едно биография на някакъв соловьов /ЖЗЛ 1895/ от края на 19 век, когато той е бил още знаменит /тия дни щото чета гомперц “древногръцките мислители” и там гомперц  между другото споменава “макар и индуктивното и дедуктивното изследване да не стоят в принципно противоречие едно срещу друго, както много мислят в наше време , особено под влиянието на Бокл, най-великите представители на едно от тези научни направления често до странност биват лишени от дарование в другата област на научното изследване.” туй само като илюстрация на авторитета му /и в германия е “авторитет”/, щото е писано горе-долу когато Бокл излиза на български… плюс разбира се самия превод, от европейската философия до края на 19 век не излизат чак толкова много преводи…/

туй го разправям за друго, Бокл е забележителен типаж, разправят че на 13 години спечелва някакво математическо състезание, баща му обещава да изпълни едно негово желание и той пожелава да не ходи повече на училище и да се отдаде на самообразование… баща му търговец изпълнява обещанието си; и Бокл започва да чете… всичко и системно; за 15 години, прочита 20 000  книги, това изглежда невъзможно за нас, но разправят че те са конспектирани, Бокл определено е феномен, бил с невероятна памет, работоспособност и /след ранната смърт на баща си/ с условия да се занимава с каквото реши, бил е и  между другото първия победител в шахматен турнир във англия. Както и да е, решил / подобно на папини в детските му години / да напише история на  Цивилизацията /не е известно да започнал с енциклопедия/, постепенно разбира необятността на мащаба на замисъла и се ограничава като начало с “история на цивилизацията в англия”…

Жертва на времето той придава на статистиката /и числото/ доказателствена сила и силно вярва че със статистика може да обясни ако не всичко, то поне най-важното…

бил една ходеща “Алекса”, естествен интелект, предтеча на изкуствения, който знаел всичко и имал отговор на всичко; разбира се, това си има цена /щото е естествен, а не изкуствен интелект/  той леко се гътва от преумора… голям удар е и смъртта на майка му; за да се възстанови /почине/ тръгва да пътува в близкия изток, минава през египет, и на път за дамаск умира през 1862 на 40 години…

последните му думи са:   “Книгата! Моята книга! Аз никога няма да завърша моята книга!”

живота му, много повече ме работи от книгата му, макар че животът му е книгата… той е просто еманация на началото викторианска англия, и то се заключава в едно /най-вече/ оптимизъм, а след туй методичност и глупост… всичко изглежда достижимо, вярата че времето ще стигне за всеки замисъл се доказва от всички скорошни замисли, които са нямали времето да се провалят…

4.

успоредно с бокъл на другия край на империята, която още не Империя, /дизраели още не е дошъл да я обяви/, се ражда и живее Рамакришна /1836-1886/…

много може за се разздува за обем, но няма нужда, имаше време когато си мислех че рамакришна може да е Личността на 19 век, сега е ми  е смешно, но може би е по-близо до истината, отколкото когато съм го мислил, щото 21 век може и да века на индия…

може за си прочетете уикипедията, може и ишъруд “рамакришна и неговите ученици”

разбира се, рамакришна без вивекенанда нямаше да е това което е, както и вивекенанда без отиването в англия и преоткиването оттам на индия и хиндуизма…

туй може и да се обяснва, може и да не е нужно, това за което го разказвам е „че живеят двама души паралелно единия в пъпа на империята, който чете, пише и си мисли че е открил защо неговото е най-доброто, най-разумното, най-свободното, най-цивилизованото, най-прогресивното и макар да няма идея за “хилядолетен райх” би заложил че живее в началото на такъв…

другият е роден в една завладяна, управлявана, потънала в предразсъдъци и смешни поверия земя, и той ги изживява всички тез вери и нелепости повече от пълнокръвно, тъй че дори за хората около него и от неговата култура не е съвсем наред…

единият живее с племето си по тепсията, равнината на физическото, и поради липса на по-добра идея го завладява и цивилизова, другият седи в родната кал, владяна от други, и пътува по вертикала, като дори по съвършено смешен начин става и християнин, и мюсюлманин, за да може да сравянава “пътя” нагоре…

след 150 години англичанина даже специалистите не го помнят, а и да го помнят не го четат, щото е само момент, при това не много интересен, съществен, значим… просто щото това което говори е мъртво, или поне тези които би трябвало да го живеят неговото…

а на „лудия“ служител на кали, племето и вярата е в повече от добра форма, пратиха апарат на луната, и той взе че кацна, изпревари всякакси бившата метрополия, услужи с представители на племето като министър-председател на същата метрополия, а и на най-големите корпорации с управители…

как..

с вяра и идентичност, която не се подменя… и не се проблематизира

5.

сега малко с видео, щото с думи не е толкоз видно…

за да може от ухото да стане като око /от казано да стане видно/ си требе талант, който нямам, а при моето многословие ще е направо безсмислена загуба на мегабайти…

има една песен която е просто Химн, но има едно нейно изпълнение, което е как да кажа екстатична Служба

линърд скинърд 1977 оукланд, калифорния freebird

ВИЖТЕ публиката, вижте и знамето, вижте ако можете и духа, това е преди няма 50 години и вече го няма

и никога няма повече да го има

то си е заминало, и както изтичайки си е отивало тези които са там са пуснали/изтървали/проспали/проиграли/предали без изобщо да разберат

те са платили със Свободата си, тази моментна свобода, с неразбирането на момента бъдещата си възбожност за всякакво разбиране…

и при все това е ТОЛКОВА КРАСИВО, че изродите трябва да го скрият/изтрият/унищожат щото това взривява само с гледане цялата им сегашна жалка кочина

нина симон 1968 лондон

пак гледайте публиката, тия мили империалисти, току що за загубили Империята си, без да разбират приемат първите освободителни уроци “по нямане и имане” от тази “Дива”, вече нямат култура, но имат коса, и всички други физиологични външни белези, и имат живот и свободаааа … изпразнени от смисъл

това е един филм Raga /1971/ на джорд харисън за рави шанкар /само да не го изгледате целият…/

изгледайте 2 минути и половина, пак заради публиката, “търсенето” и “енергията” на изгубните в тепсията младеж, която лови всичко за … “вертикал” и духовно

/от бокъл и “история на английската цивилизация” до джордж харисън и “my sweet lord” /ако не те мързи гледай клипа/има няма 100 години… /

там има в началото на кадъра от филма един белобрадат козел /”голям гещалт психолог”/ фриц пърлз, самата сценка на урока на рави шанкар е снимана в есулин институт в биг сър, калифорния

адам къртис във “векът на аза” 3 серия, разказва за пърлз и есулин институт

/това е последното, но най-важно, макар че съм го пускал няколко пъти през годините, изгледайте 10 минути от пърлз до манастира…

уви не мога да намеря в тубата отделно 3 серия, и тъй че е каквото такова…/

след “терапията” на пърлз и експеримента с” черните” братя и “белите” монахини, можем да обобщим, че едни техники работят само при едните, и са напълно безпомощни при други, т.е. изобщо не са универсални… затова и имат “таргет”, който не е абсолютен, а локален, определен…

забележително е накрая когато пръдльото експериментатор обобщи, че размонашилите се девойки станали в процеса на експеримента “личности”, щото очевидно преди в манастира са били хомункулуси в изродската му кординатна система;  а тези дето са станали не само “личности”, но и лезбийки, сигурно са станали два пъти личности; още по-забележително ще е ако тези мошеници заявят, че “черните” братя оставайки верни на групата, клана, расата си и прочие “идентичност” са пропуснали шанса да станат “личности” и са останали стадо, групово идентифицирано, затворено във вярата на брадството си подобно на монахини в манастир… дали ще го кажат? Надали…

Защо ли…

Защото програмата която ги пуска е … Програма със съставители

за да разбереш Що е така и Каква е Целта, най-добре е да изследваш експериментаторите…

тогава нещата стават  Очевидни

6.

та, собствено няма нищо за казване, щото нещата са ясни, стига да можеш да си спомниш…

ако не откриеш нищо за спомняне оттук, то е защото е нямало нищо от това в теб, демек има друго, други спомени, спомняй си ги /търси ги/ тях…

това тук е само за да започнеш да си търсиш сам…

това което знаеш, е само това което сам си открил /спомнил/ без значение повода

само за завършване, щото сигур няма да имам повод да говоря пак за папини, има едни сборник разкази “всекидневен трагизъм”, ако ви попадне там има един разказ “човекът , който не успя да стане император”… прочетете го, пак да вържа гащи не е задължително, но няма да е загуба…

папини има и още едно на преведено на български “Животът на Христа”, то е писано десет години след “ницшеанската” “един свършен човек” и без да е отново задължителна е интересна, едно като стил, друго като документ на търсене на един блуждаещ човек, който е осъден никога да не намери…

100 години след излизането й е силно под въпрос дали още е възможен един такъв ход днес, такова възвръщане в Пътя на начетения шматкащ се в дебрите на глупостите търсач; тези 100 години “прогрес” наистина успяха така да отровят всичко в “почвата”, че трудно нещо истинско и органично може да расне по тези земи, в които нявга Християнството е цъфтяло…  

та папини “Животът на Христа” започва така:

От петстотин години насам “свободомислещите”, наречени тъй поради тяхното бягство от Истината и Светлината на Христовото учение, се мъчат да погубят още един път Исуса Христа, да го убият в сърцето на хората.

Сторило им се веднъж, че втората агония на Христа е в последните си издихания, ето че се явяват и “гробарите”. Черни самонадеяни и превзети биволи, които взеха библиотеките за обори; хвърчащи мозъци, които качени на летящия балон на философията, повярваха, че леко ще достигнат небесните висоти; пощръклели професори, в фаталното си опиянение от филология и метафизика си рекоха: “- Човекът желае!” – и се въоръжиха като същи кръстоносци срещу Кръста. Известни ветрогонни волнодумци, с едно въображение, от което би се засрамила даже известната Radcliffe, подсказаха, че евангелската Истнина е една легенда, от която в най-добрия случай би могло да се почерпят известни данни за живота на Исуса, който според едни от тях, е бил пророк, според други – некроман, – магестник, а според трети – бунтовник, размирник на народи. Извън хипнотическото изцеление на някой и други побеснели, те не признават други Христови чудеса; Той не е умрял на Кръста, казваха те,, а събудил се в студенината на гробницата, тайнствено се е измъкнал и наново се явява за да накара всички да повярват в неговото Възкресение. Други доказваха, както две и две прави четири, че Исус е митологическа личност, създадена във времето на Августа и Тиберия и, че Евангелията в края на краищата се свеждат до едно несръчно сглобяване на пророчески текстове. Трети пък представяха Христа, като скептик-авантюрист, учил се при гърците, будистите, есеите, умело стъкмил откраднатите принципи, за да накара да Го повярват, че той е истинския  Израелски Месия. Други направиха от Него налудничав човеколюбец предтеча на Жан-Жак Русо и на божествената Демокрация: “превъзходен човек на своето време” – повтапяха те – но днес биха спокойно Го изпратили в някое психиатрично отделение. Четвърти пък, за да турят веднъж – завинаги край на цялата тази история, поддеха идеята за “митологическата личност” и с разни сравнения, предложения, отсякоха, че Исус никога не се е раждал, в никое място на света.

Но кой би трябвало тогава да заеме мястото на Великия Мъченик и Изгнаник? Всеки ден ямата ставаше по-дълбока и при все туй не сполучваха да го заровят цял.

Но ето, че се задава цяла една чета  от напътвачи, зидари на духа, строители на религии за храна на безверниците. През всичкото време на 18 век, те ги фабрикуваха по две-три, по половин дузина наведнъж; Религията на Истината, на Духа, на Пролетарията, на Човечеството, на Отечеството, на Империята, на Разума, на Красотата, на Природата, на Солидарността, на Сревността, на Енергията, на Мира, на Скръбта, на Милосърдието, на  “Аза”, на Бъдещето и т.н. Някой от тях не бяха друго, освен преравено християнство, обаче, без Бог. Повечето пък бяха политически теории и философии, търсейки да вземат мистически характер. Вярващите в тези нови религии бяха съвсем малко и обаяните от тях много слабо. Студенината на отвлечената софистика, макар че понякога да съдържат дъждения от обществен или литературен интерес, те не са съждения от обществен или литературен интерес, те не са сполучвали да изпълнят сърцата, от които искаха да прогонят Христа.

Тогава се опитаха да съберат всевъзможни откъслеци от разни други религии, които съдържат именно онова, което въобще човек търси в религията. Спиртистите, Теософите, Франкмасоните, Окултистите и пр. Помислиха че са открили непогрешимия сурогат на Християнството. Но тези сосове-подправки от мухлясъли суеверия, от прогнила кабалистика, от маймунджийска символистика и възкиснал хуманитаризъм; тези нескопосани кърпежи от експортен будизъм и изневерено Християнство, могат да задоволят няколко хиляди безгрижни жени, които скучаят от безделие и душевна празнота, неколцина диванета и двукраки магарета, ветрогонци и шарлатани, но по-нататък не могат да отидат и спират там.

В туй време, между един германски олтар и една швейцарска катедра, се готвеше да изкочи последният Антихпист. “Исус оскърби жестоко човеците!” – каза той, слизайки от Алпите на слънце – “Грехът е красив! Красиво е насилието!” Хубаво е всичко, което казва “да” на живота! И Заратустра, след като хвърли в Средиземно море гръцките текстове от Лайпциг и трудовете на Макиавели, започна да подскача с онази грация, която може да притежава един немец, роден от един лутерански пастир и слязъл току-що от една швейцарска катедра, пред пиедестала на Дионисиевата статуя. Макар и неговите песни да бяха приятни за ухото, той не можа да обясни що е, какво представлява  този прекрасен живот, за който би трябвало  да пожертва  човек една голяма част от своите земни удоволствия, побеждавайки в себе си животното? Той не можа също да обясни в какво собствено и по какъв начин верният Христос на Евангелията се противопоставя на живота, Той, който иска да го направи по-възвишен и щастлив. И бедният парализиран Антихрист, когато вече пред прага на лудостта, подписа последното си писмо: Разпнатият.

имам проблем с виртуалното…

изобщо с електронното…

постепенно виждам как капана щрака, как става все по невъзможно без телефон, акаунти, карти и други свинщини, които ги продават като прогрес и услуги, а всъщност е изнасилване и контрол…

/свинщина доброзорна…/

в това няма никаква свобода и удобство, а само пранги и стени, но няма как да се обясни на някой който не вижда стената на килията, щото се е зазяпал в екрана на телефона си, или прангите, щото се е изръсил да си ги купи като украшение…

да пиша това тук е простотия и би било отчаяние, ако бих имал някога надежда, а да го разказвам в реалността е тъпо, щото никой не споделя реалността ми…

…

изкарах лятото на село, мислех да споделя разни хрумки, дето се насъбраха, после осъзнах, че да пишеш виртуално е единствено занимание да обучаваш ботове, аз бих ги изтрил, а не  усъвършенствал…

миналото лято бях нацепил 20 кубика,щото като няма дърва поръчваш на един, който не носи, после на друг, на трети, поне при един да стане, и се случи, че дойдоха накрая 20 кубика… чист късмет, след операцията не мога да съм много физически вложен, но 10 кубика стигат за зимата, и се оказа че съм приготвил мама и за следващата зима; мама милата след баба не иска да остава зимата на село, аз си викам аз ще остана… чета си чудесно, децата ми звънят рядко и по-задължение, щото като звъннат ги питам докъде са /колко са прочели/, те разбира се нищо не са чели, не им е приятно и предпочитат много, много да не звънят, не че не си липсваме и не се обичаме, но някак е прилично да си се спестяваме… изобщо ролята на близкия е онази не особено приятна роля на опора при криза и не дай си Боже катастрофа, инак е просто … грижа

та реших да остана на село, и се прибрах в софия за 2 дни да си взема зимни дрехи и книги… като им го казах “решението” настана … Криза; оказа се че съм Ценен и Нужен; а аз съм безполезен в най-прекия смисъл на думата… прост факт, но някак отношенията е хубаво да са на стендбай… хем да е /налично/, хем да не пречи /лично пространство/, хем да се чувстваме мили, добри и готини…

… демек не срещнах разбиране за решението ми…

Истината не беше удобна за приемане

то си беше за мен, а се оказа че засяга други с … липсата ми

смешно…

на село е по-живо, щото е по-осъзнато, по-една проста причина … не е удобно

града е направен да се забравиш…

по нощите като стана да пикая /по телевията ми обясняват че някаква прОста/та/ ме информира, определено не е умна и е доста досадна/ трябва да стана да слезна долу да отида на поляната, тоалетната е по-далеч и да се изпикая гледайки звездите… това винаги навява мисли за мащаб, място във Вселената, какво правя тук и защо съм… изобщо дори изпикан и сънен продължавам да зяпам свода Небесен изумен и туй всеки път… дори и зиме, когато се подписвам на снега удивлението не е по-малко, и това само за времето на едно просто изпикаване… в апартамента то е безотносително от сезона и си остава едно просто изпикаване без нищо друго, можеш да съзерцаваш отдушника /пуснат или спрян/ но никога няма да се сетиш за вселена, място и мащаб… когато стане студено, топлото става грижа, която не се решава с помощта на винтила на радиатора; това разбира се не е удобно /дори селяните масово завиждат за парното и искат “мекото” на града/ НО то  те кара да се чувстваш някак ЖИВ, и те принуждава да полагаш усилия и грижа, което придава смисъл на направеното /в града “спестеното” отива в съзерцание на монитор и “умора” от безсмислената работа… в града “приемат умората за работа”, туй по хегел, но да си само уморен не е достатъчно да се стоплиш, трябва да си и определена работа/

…

та взех си абичката и книжките  и се прибрах за ОЩЕ МАЛКО на село; качих се автобуса с мисълта дали онази проста пак няма да ме информира за себе си някъде посредата на пътуването, отворих си книжката и се зачетох даже преди да тръгнем… тъкмо тръгваме и някъде отзад нещо се обади по телефона на друго нещо, и започна конверсейшън… някакво споделяне без начало и край, без център и план, без нужда и надежда, просто поток… безкрай; “знаеш ли колко багаж имам?”, “кажи де колко?”, “два куфара и четири чанти”, “знаеш ли колко пари имам?”, “не бе колко?”, “150 евро, евра /тя започна да се чуди как е правилно, признавам че и аз не знам/ и 86 лева”, “зет ми и дъщеря ми ще ме посрещнат”, “видя ли ми снимките дето качих във фейсбук?”, “отдолу съм писала, чете ли?”, “това са глупости, но харесха ли ти?” и тъй, и още, и някак тунелите се появиха… аз съм си купил касирер “мита за държавата”, но просто няма потъване в него, отзад мита за свободата на общуването и технологиите които свързват просто потопи и изяде всеки друг конкурентен мит…

бях като онова невинно създание в самолета /очевидно болно/седнал зад шофьора, на което в момент на всеобщ екстаз му извадиха системата… страх ме беше да погледна назад за да не срещна блесналите погледи на колегите-пасажери

това преживяване разбира се нямаше нужда от споделяне от моя страна, но в него госпожата роди звезден лаф; по-едно време някъде между тунелите тя сподели, че е взела хапче за сън, което породи надежда, че може би този словесен поток ще пресъхне, но или хапчето беше със забавено действие, или по-вероятно беше някаква нова съвместна разработка за хапче на цру-кгб-мосад-ми6 за разпит на  терористи под формата на ментален пургатив…

та тя обясняваше на слушателя мъж, своите взаимоотношения с някакъв друг мъж като изръси “Не искам затвор! Искам щастие!”

това определено е най-прекрасната, точна и ясна формула на Желанието – уви обикновено гонейки второто получаваш първото…  рядко някой успява да не се опетлае в конците на съдбата и да не получи туй което не иска гонейки онова за което мечтае…

по една време някак изненадващо настъпи… Тишина

беше странно

необичайно

нещо липсваше, бях приел че с билета и услугата преместване от от т.А до т.В получавам и непрекъснато упражнение във вербален тероризъм, вече бях развил стокхолмски синдром…

зачетох се…

преди да сляза стигнах до туй

Модерните политически митове сега въздействат по твърде различен начин. Те започват с налагането или забраната на определени действия. Те се стремят да променят хората, за да могат да направляват и контролират постъпките им. Политическите митове действат като змия, която се опитва да парализира своите жертви, преди да ги нападне. Хората стават техни жертви без никаква сериозна съпротива. Те биват победени и подчинени, преди да разберат какво в действителност е станало.

Касирер Мита за държавата С`2023 с.360/361

слушането на тази дулсинея, породи в мен едно отвратително чувство, все едно съм воайор, нечиста, откачена работа, а няма как да избягаш, да се скриеш, да не чуваш; целият свят днес, не Света, а медиите в които живеем, паразитират върху това отвратително упражнение, карат те да присъстваш в разговори на други като наблюдател…

и да избягаш от един отиваш на друг…

писането тук не е качествено различно от това на излиянията на горната нещастница…

нямам никакви илюзии

прилично е да се спестяват, но и вие имате свободата да не влизате в този … автобус

…

преди три седмици мацах дуварите с бяла кал…

дуварите са от кирпич, те са много /наистина много/ и бяха в чудесно състояние; как, не беше ясно, но е факт; дядо си отиде преди 14-15 години и те продължиха известно време да си стоят, но постепенно явно нещо почна да им липсва и почнаха да се голят и да не са това което бяха, не изглеждаха добре; мама заключи че трябва бяла пръст, и в мислене от де да вземем бяла пръст минаха няколко години; в центъра правят някакъв магазин и с багер се разровили и излезнала бяла пръст, миналата година с количката с мама отидох да донеса няколко чувала / от разказа трябва да разберете, че съм нещо като селски идиот, близо 60 годишен, но без мама, аз на село съм абсолютно безпомощен, щото съм некомуникативен и отнесен, без начална скорост и посока, просто блуждая в блянове и тъпи мисли, но ако има хамалогия, в която интелект не е нужен, се справям прилично/; та докарах няколко колички с чували бяла пръст; след цяло лято назландисване и пазене /мама пази идиота да не се гътне от труд/ мама отиде при сестра ми  и ми се отвори фронт да мажа дуварите… то не е за разправяне, щото е трагедия, първо пораженията по дуварите са по-големи и открих че не чували, ами каруци с пръст липсват, но това не е интересно; аз се омацах да ушите, що туй става с ръце, но трябва и чалъм, от който аз поради нефелност съм лишен, и всяка стрина от Сахел би сърцераздерателно ревала/ или евентуално безсърдечно гътнала от смях  само ако ме види удавен в моята неравна отчаяна борба с калта…

та мажа и бриша, лепя и мацам, както ми подскаже интуицията /технологията ми е чужда/, докато свърши бъркалото, прибирам се кален, цъфнал и угрижен, сядам на люлеещия се стол и пускам … телевизора… събота или неделя, дават интервю с някакъв успешен българин в …америка, ентусиазиран и чаровен, ентусиазиращ и вдъхновяващ; той произвежда лекарства на някакви сателити в космоса; от делиормана стигнал там, дето коват бъдещето, наса го изнамерила и го финансирала със 100 милиона; аз кален и разбрал че дувара след няколко години ще даде фира зяпам нашенец няма 30, който обяснява как рокфелер прецакал карнеги, и той ще е по-напред от мъск, щото не пътя, а кой го ползва е решаващо затова кой ще е по-напред в … “състезанието” по-по-най успешен; в студиото роден журналистически ентусиазъм и завалян презокенски български, толкова е заразително, аз му се кефя, радва ме и си викам “Боже какво глупаво  американско хайванче…де да намеря една каруца бяла пръст за едно голямо кално бъркало…

…

има едни хора, които са родени за щастие и спокойствие; не се изисква много просто задника и тиквата ти да са на едно място…

това е една теория на относителността, която е някъде преди, или много след така известните обща и специална теория на относителноста /ТО/; за да я отличим от тях бих я кръстил трамвайна ТО; когато пътувам с трамвая около мен в него има някакви надписи, които си стоят там и винаги мога да ги прочета, те се движат с мен, когато погледна през прозореца покрай мен текат поредица от различни реклами, бордове, други надписи, които ако не съм бърз даже не мога да ги прочета; оказва се, като се замисля, че задника ми стои неподвижно сред едни надписи,  докато се движи от т.А до т.В, а междувременно погледът ми следва една течаща река от надписи отвън, които минават и заминават, и не мога никога същия два пъти да мина през тях…

хората които дали щото са от определени зодии, дали с определена нагласа на ума, или просто по вътрешна конституция са примирили глава и гъз живеят в мир със себе си, и изобщо разликата между местоположението на надписите и задника им не ги обърква… щото не им пука или не им се чете

други като мен, са кото вълка от ну погоди в тролея

главата е на едно място, задника на друго, и никога не могат да се отпуснат в мир…

/ако продължим аналогията, с филмчето сцената с телевизора е също дащна на аналогии – телевизионна ТО, хора които живеят с глава в телевизора, и гъз на дивана, забравят къде са… и мислят че живеят в свят, който им е разказан от екрана, те нямат свой свят, и дори не разбират относителността на теорията/

колкото и да се опитвам, а вече може би и да не се опитвам, не мога да туря главата и задника на едно място и да намеря мир, да съм там където съм, и само там, щото това е условие за щастие, а не бягство от … там където ти е задника…

един път съм бил в европа, лятото 1989, бях в берлин, обикалях по една улица по която върви Стената, отсреща /от друтага страна/ на една висока сграда се въртеше  емблемата на мерцедес, задника ми беше от едната страна, главата от другата /във Въображението си/; след това много пъти съм могъл да отида и да видя „от другата страна“, но знам, че не може да е толкова красиво, колкото можех да си го представя, защо да се разочаровам…

а вече знам че вече не е това, което е било, че е съвсем друго, но това са разкази от глави които са преместили задниците си там

мога да пращам главата си навсякъде, но цената е задника ми да не мърда…

…

книгата е като пътуване с трамвай спрян на депо, слагаш някъде задника си, и по страниците пътуваш за друго място, докато си стоиш в т.А, и докато не се завърнеш отнова там…

това ще е книжна ТО;

удивително е, колко много пътувания забравяме…

чел съм нещо, знам определено че съм го чел, но то е оставило в мен толкова неопределен спомен, все едно от пътуване с метро на определена дата по определен повод, ходил съм преди време до летището, посрещал съм, но какво съм правил докато съм пътувал в метрото нямам спомен…

има една книга която като четох ми хареса, даже много; препоръчвал съм я, даже преди години като раздавах просвещенски книги съм я дал на някой, и се наложи да си я купя втори път, щото оня, който и да е той, не ми я е върнал… става дума за хипериона и ендимиона на дан симънс; харесва ми, а почти нищо не помня, помня християнския начален разказ, който без съмнение беше антихристиянски, но това не ме беше впечатлило особено, помня за техноцентъра и порталите за телепорнтация, чрез които контролира всичко… и туй

помня че ми хареса и това е май цялото което помня..

отдавна исках да я препрочета, щото в мъглата която помнех контрола на техноцентъра  много ме работеше, но нищо в конкретика; та преди месец я препрочетох..

беше шок и ужас – аз съм я чел преди 25 години, все пак съм бил на   30 години, че и повече, не можах да разбера какво ми е харесало…

това е някакъв изродски “юдео-масонски” антихристиянски пасквил, без фантазия и с плакатни политически внушения, светове като потьомкински села, мащаб като модел на Вселена от средношколски кръжок по астрономия направена от папие-маше, боядисано с водни боички…

аз нямам проблем с книгата, проблемът ми е с мен си, как е било възможно на 30 години да съм бил толкоз тъп… то е ясно че и сега съм тъп от позицията на един средно развит интелект, но аз съм бил трагичен…

толкова плакатно, толкова ачик,  и аз нищо не съм схванал, колко съм бил сляп, пък даже съм я разпространявал…

тя си е в канона на фантастиката / поне бард я издава като такава в големите томове и обективно си е в него/, но ебаси канона, ако е съставена от такива изродщини…

нямам проблем че в бъдещето с телепортация, ще има палестинци които трепят моли шиити, или евреи в кибуци на планета хеброн, нито че главният герой като се научи да чува гласовете на мъртвите , ще чува гласовете на дедите си от полското еврейско гето; сигурно и аз ако се хвана да пиша фантастика за това какво ще е след 1000 години в междузвездни полети ще включа типажи като филип тотю и панайот хитов;  това разбира се, ще накара здравата българска критика да ме завре на кучето в гъза, където ми е и мястото, заради извратеното ми мустакато вмирасано на лук патриотарство, но Разказа в който живеем, дан симънс няма проблем, той си е направо на място и е тренд, повече от естествено; сигурно е и естествено  издевателството и гаврата с католицизма; за мен не е разбираемо защо,  кому е нужно, но очевидно представата за Зло на автора е толкова персонифицирана, а фантазията толкоз постна, че не е имал много опции за широта и дълбочина на Злото, а то и си е написано, прошнуровано и прономеровано,  катологизирано един вид, готово за “имплементиране”в разказ…

/като си помисля, Мел Гибсън що … изяде, че екранизира един свещен текст, даже и на арамейски за автентичност, за да излезе антисемит за което, което пък разбира се е ужасно; дан симънс какъв е не знам, но определено е заслужил награда, от тези които притежават привилегията да си раздават наградите/

аз като глупак, съм чел наградени книги, и съм резонирал със стадото, не знам къде ми е бил задника, но главата ми определено се напълнила с … лайна

не става дума да си простя, или да разбера що съм бил толкоз тъп и сляп, просто ми е мъчно за мен си, колко съм сляп и тъп, дори не за времето дето съм загубил ме е яд, а с колко глупости съм си пълнил главата през това загубено време…

и си мисля по-добре нищо отколкто глупости

…

предните книги четат новата книга...

всяка книга е зависима в някаква степен от предната…

да прочетеш пет книги е различно взависимост в какъв ред ще ги прочетеш   

 все се опитвам да обясня на децата че няма Утре, всичко е Сега и какво правиш в Момента

да не четеш в момента е да не четеш изобщо

изгубения Миг е загубен Завинаги, няма връщане

младите страдат от прокрастенация, едно непрекъснато отлагане на Живеенето, очакване на Истинското като му дойде времето, и докато чакаш зяпайки да стане Сериозно несериозно си остарял

как да се обясни на някой който не го е преживял

най-смешното е че докато обяснявам това на децата битувам в моя си прокрастинация

непрекъснато отлагам за по-подходящо Време да се погрижа за … Душата

тя стои на стендбай и чака да й дойде реда, да й обърна внимание, има толкова други неща, задачи, непрочетени книги, предварително необходими условия за да мога да и обърна сериозно Специално внимание…

Абсолютен Нещастник…

как го беше казала стрината в автобуса – не искам затвор! искам щастие!

с този акъл, шастието е невъзможно, а Затворът Неизбежен и Безалтернативен

дали ще пуснат Душата вътре или ще си се мъча Сам

и да не я пуснат, тя ще влезе, кой може да я спре да си се прибере, тогава ще си обръщаме внимание, щото няма да има нищо друго

бабчето си отиде в средата на март…

вие нищо сигурно не знаете, щото не са го дали по телевизията…

но както го е казал чичото с китарата “ но мы знаем что а главном не пишут газетах и о главном молчит телеграф”

беше ме напъпило да споделея нещо … за памет, но като лично реших, че не е потребно на никого, а мислите си бяха и без друго в мен, тъй че по леко нямаше да стане; после реших да пусна нещо за 40те дни, но то обрастна в спомени и стана нелепо дълго и смешно…

и тъй си остана … тихо

…

и все щях да си казвам казванка и … по едно време в началото на май нещо реших да се гътна…

винаги съм си мислил, че ще си отида здрав

дядо в болница не беше влизал и все се чудеше какво е туй да те боли

по някаква тъпа аналогия си мислех че и с мен ще е тъй

ходих си кротко на фитнес и библиотека и за три дена дет му викат за малко да си вземем последно сбогом

ако не беше жена ми – сигурно и щеше да се случи, щото аз на лекар не ходя, а нямах симптоми, освен че нямах сила, кротко щях да дам фира; но жена ми ме е научила да я слушам, най-вече чрез физиономии, които изразяват отношение към моите умствени способности, и така ме натовари и закара при нейната си лекарка, която ми се накара както старшинка в казармата не ми се е карал /за немарливост и безотговорно отношение към здравето/, и веднага ме вкараха у заведението, където ме разпраха като риба от – до…

аз си бях там едно тяло докарано от жена ми в една институция на  една индустрия с едни мили телесни инженери, и  след осем дена й върнаха поправеното ми тяло

…

беше като цяло доста познавателно…

за първи път мъж ми бръкна с пръст в задника, навираха ми маркучи в носа и в други места, след туй ходих с четири маркуча стърчащи от тялото ми завършващи с торбички, и прочие екстеншъни, и постепенно проумях, че има гледна точка според която животът е сбор от функции с показатели, които трябва да влязат /ако могат/ в някакви параметри за да те пуснат здрав…

и значи туй е цялото…

преди 100, или даже преди 50 години, май нямаше да имам шанс, просто науката не била стигнала дотам, демек туй че пиша сега е нещо продължаващо без никаква моя заслуга, а на един прогрес, наука, с която нямам нищо общо…

направо като келеш без билет в трамвая…

/сина разправя как в автобус влиза контрола и почва бърз лов на нередовни граждани, по средата стои група небрежни цигани, които контролата благоговейно подминава в търсене на несъзнателни гратисчии, стигат до един екземпляр, който преценяват като гражданин, а той се оказва нередовен, но пък духовит, и казва смело “аз съм с тях”, демек с тумбата цвят в сивия автобус… /

та и аз някак без никаква заслуга и без принос се оказах “върнат” от там задето се бях запътил…

не ми пукаше…

Животът е Дар,  и трябва всеки ден да сме Благодарни че виждаме Деня, но от друга страна като зациклиш в туй дето възприемаш за “живот”, и всяка вечер си лягаш толкова тъп, колкото си се събудил сутринта, можеш спокойно да заключиш – “то пък един живот…”  

та туй което научих, аз си го знаех, но не бях сигурен, е че наистина ми е все едно…

тъпото в това е, че за следващия път пак не можеш да бъдеш напълно сигурен…

както и да е…

…

Шлосер /един немски историк/ пише за Шпитлер /друг немски историк/ в том IV от неговата история на XVIIIв. “Всеки лист от ръководството на Шпитлер открива правилен възглед и бързо схващане на същността на нещата, което често недостига и на най-учените. С удивление виждаш, как великият ум с вроден такт, само прелистващ източници и актове, с естествен поглед, за един миг намира това, което обикновения учен често напразно търси в продължение на няколлко години изучаване.”

туй за шпитлер може и да е така, може и да не е, но е несъмнено, че има хора които /всеки в своя си област/ виждат неща лесно и естествено, които други /считащи се за колеги/колкото и да гледат взирайки се и търсейки главното остават празни и не намерили…

има хора които така виждат неща не само в документите, а и в живота…

Олеша е абсолютен гений… в “нито ден без ред” има един момент който ми отвинти главата – той се отнася до мозъка на маяковски

В деня на смъртта му, когато вече късно вечерта се събрахме на Хендрикова улица, където сега има музей, а тогава беше квартира на Брикови, внезапно откъм стаята му започна да се чува гръмко чукане – много гръмко, безцеремонно гръмко: така могат да секат, струва  ми се само дърво. Отваряха черепа, за да извадят мозъка. Слушахме в изпълнената с ужас тишина. След това от стаята излезе човек с бяла престилка и ботуши – нещо средно между прислужник и медицински помощник,  с една дума, чужд на всички нас човек; и този човек носеше леген, покрит с бяла кърпа, леко надигната по средата като пирамида, сякаш този войник с ботуши и престилка насеше великденски козунак. В легена беше мозъкът на Маяковски.

Юрий Олеша / нито ден без ред / НК`1975 с. 111

ленин както пукнал му извадили мозъка /разправят, че бил с половин мозък, едната половина се била свила да размера на орехче/, за да го изследват; какво ли са открили при това изследване, освен че е на изрод не знам, но изследвали; науката е наука щото си намира предмет, ако се открие предмет, не е трудно да му се създаде и наука; тъй покрай тоя сифилистичен мозък след няколко години открили Института за мозъка /1928/ в москва; едно време ми беше попаднала една книга на този институт и се спуках от смях, беше ми смешно как може да изследват мозъка; то било просто вземаш мозък и изследваш… и определено, благодарение на това създаваш Прогрес…   

и някой след туй жена му го завежда и той продължава да … живее и мисли, евентуално

…

дядо си отиде на 95, като му казваха “дядо да станеш на 100” той викаше “що ме пцуеш бе!” и казваше “човек трябва да се отиде навреме, на хората малко да им е мъчно, щото ако се застоиш, като си отидеш хората си казват: отърва се и  ние се отървахме…”

От там лафа на дъщеря ми, на която като и обяснявах, че не може да сме равни, щото единият от нас е мил задника на другия, тя ми отговаря че като гледа бабите и дядовците ми, ще се застоя, тъй че не е изключено да се изравним…”

Боже опази…

често пъти съм писал, че смисълът е функция на перспективата…

туй иде да рече че нещата са такива каквито изглеждат според разстояние, посока, цели и прочие…

Не става дума за това, че една поляна с всичкото мравка, бръмбар, пеперуда, пълзящо, хвърковато, цвеке, трева, трън и прочие форма на живот имат един смисъл когато си полегнал на нея и е Светът в този момент за теб… и съвсем друга погледната и невидяна от другия край на света поради огромното разстояние; или че  цялата ни патаклама, дабала-джабала, гюрюлтия нямат този “съдбовен” смисъл ако си представим, че ги зяпаме от Алфа Кентавър…

/като студент гледах един филм за нострадамус, некакъв безкраен ужас за европа, войни, мор и още ужас и още по-толкова и пак няма край, как може спокойно да се разказва такова бъдеще, филма се оказа … австралийски, явно беше спонсориран от имигрантските им служби/

То е за друго…

„Дом Торо“ трябваше да завърши с едни неща по Варлам Шаламов, но най-последно беше за Сталкер /по филма, тарковски/, тогава преди 20 години ме е вълнувало още “Търсенето”, сега мисля че филма е малко твърде “прост” и схематичен, но тогава определено е бил още “гениален” за мен и обрасъл с открития за споделяне /смешното е, че “Пикникът” така и не го разбрах, това го разбрах след като говорих с хора които го бяха разбрали…/; страхът да не влезеш в “Стаята” защото не можеш да си сигурен какво Наистина Истински Искаш и може да се сбъдне, още ме работи… но вече при мен определено няма страст към Търсене

персепективата е променена

не търся, а Чакам

/това може да е игра на хормони, на недостатък на “кванти” сила, просто умора, но определя Перспективата/

сега бих завършил с Лиомпа на Олеша

това е най-гениалното нещо което съм чел

/може да дойде и друго следващо гениално, но в този момент е това/

а е писано от 27 годишен

когато Знаеш това живота остава само да бъде изживян, ако си млад при толкова много време с толкова знание да станеш алкохолик е напълно разумна опция…

Какво тук може да помогне Прогреса…

мога да пиша тук много, но е тъпо да четете мои глупости, като не сте чели на други мъдростта

https://literratura.org/prose/1770-yuriy-olesha-liompa.html

…

инак отдясно до мен имам едно табло дето слагам снимки на всичките ми мили които са “оттатък”, всеки ден си “говоря” с тях…

бабчето винаги стои на фотьойла до печката, аз съм зад масата, и както винаги когато мама слага вечерята й махам през масата и тя с малката си ръчичка и хитра усмивка ми връща поздрава…

/аз физически и махам…/

преди доста години ми стана ясно нещо дето в началото не ми е било

живота е пълен с Начала които го правят непроменим

/началото е Илюзия, която при употреба изчезва, и нещата си оставата такива каквито са си, безначални…/

та, след едно начало, след като е продължило известно време ми е светнало, че тая работа не е такава каквато ми е изглеждала, а е друга, и всичко туй дето съм го започнал, не е това което съм си мислил, а Нищо, някакъв разряд на въображението

това е за отдавна, но едва преди известно време ме напъпи да го обясня, преди четири месеца седнах да го разкажа, викам трябва да е кратко, де се чете наведнъж, и като такова да се напише наединпът … писах, писах, олях се и доникъде…

кой ще го чете, за какво, хеля пък защо…и отгоре на туй и абсолютно неясно /тъй ми се струва…/    

и времето мина…

но за друго не ми се говори, щото туй е … най-важното за обяснение

но да е ясно, не е, колкото и да го преработваш, не става по-разбираемо…

някак нямам вече никакъв патос за споделяне, някой път моят Приятел като ми звънне му кажа, което в момента ми се е събрало, като нещо, не като чувства, не мога да си въобразя Някой на който да вярвам, че туй е интересно /макар че у мен се събира много, като чета, но то непрекъснато се натрупва с всяко друго, следващо, и се затрупва, аз не си записвам, щото човек трябва да разчита на Паметта си, и то остава някъде… забравено като ненужно в момента, и заминава в табора на сенките, от където е и дошло/

от две години не влизам във фейса и туитъра, но не вярвам, че нещо се е променило, аз тях само ги четях нямах профили за писане; тези фалшивите ги изтрих като изгониха тръмпи, и любопитството ми се стопи, сега гледам го възстановяват, и конспирациите се оказват истина, но вече не ми е интересно какво може да е казано там, щото просто нищо “ново” не очаквам…

репостване на простотия, ре-ре-ре-ре-ре-репостване на глупави “анализи” на смехотворни “мъдреци”, която активност е да покаже, че си от “нащьи”, че си с “правилни” разбирания и отстояваш “позиция”, че щеше да е само смешно и жалко, ако не беше като подпиране на декори да не паднат в горящ театър

та тъй…

тук няма нищо, най малко за Теб

наистина

туй за което го разказвам е да изясня една ситуация, нелепост и недоразумение, което сам си създадох, и което след опит, разбрах че е това, което е; и че илюзиите не създават реалност, но не можеш да знаеш, когато си глупав, че илюзиите са илюзии, и защото си глупав ти трябва опит за да го осъзнаеш… някога

та, през 2005 на друго място започнах „Дом Торо“, туй което беше в него е някъде надолу /мързи ме да търся, това тук е отвратителна форма, но формата винаги е без значение/; бях го намислил в 10 части и беше абсолютно ясно и просто…

то беше свързано с Преживяването, като единствено истинско и имащо смисъл нещо в живота… с премахване на разликата между виртуално и реално, щото и двете доставяха “преживявания” и с един ненаписан философско-виртуален трактат, в който истинските “факти” са единствено преживявания…

първите три бяха свързани с “родата” /някакви останали/ разказани/ праживявания от моята рода/ като разказани, беше лесно да се преразкажат, и нямаше никакъв проблем; вторите три по идея бяха свързани с мен, и щото … така, смешно бях решил да са от времето на казармата, първата беше за една песен на стоунс, и дойде време за втората – и не мога, не че не ми е ясно какво искам да кажа, то преживяването си е в мен, спомена е жив, но някак не става, и почнах да пиша около него, да пиша и … никак да не се приближавам

и тогава проумях, че не става, не мога, не може…

беше смешно щото на 40 да разбереш нещо, което е очевидно, е голямо откритие /това че живеем в мисли за възможности, които са само в главата ни, че трябва да опиташ – за да разбереш че това го няма, че е илюзия…/ и се чувстваш глупак, че си си мислил толкоз години за нещо просто и лесно, нещо което е невъзможно…

нещата изобщо не са толкоз драматични, щото стават единствено в главата ми, и откритието на новата ми немощ е само елемент от цялата нищота, която представлява … виртуалното, дискурса и прочие неща, които продуцирани от илюзии продуцират илюзии

нали е смешно, човек да разказва за казармата, то е направо диагноза…

както и да е, за да не остават питанки – третата част 7-9 парчета, щяха да бъдат за книги… /помня кои бяха тогава, сега сигурно ще са други, но тогава бяха ясни, важни и на място,обрасли в мисли, щото много казват…/; 10-то парче беше отворено, то е върху книга/филм, по-скоро върху филма и предаваше чувство, което тогава ми се струваше много “торо-вско”…

всичко туй е затогава…

за не моженето

всяко неможене обаче ражда мисли, щото дава време и повод за мислене от неправене; провалите често са по-ценни от успехите, щото показват границите, а само чувството за граница провокира развитие, т.е. напрягане за отвъд, или разбиране как функционира наличното

тъй реших да продължа “Дом Торо” там където спрях, в V.2. част в едно обикаляне около невъзможността да бъде споделено, и живота в илюзия, че е лесно да разкажеш преживяно, преди да опиташ…

Та нека туй да е Дом Торо 5.3.1.

без план, само нахвърляме разни неща, да съберем достатъчно нИща, та в тази немощ да обобщим очевидното… и причината за нея

Asia, е може би първата група, която не я наваксвах, а стана “пред мен”

смешно е, но чрез нея открих Емерсън, Лейк, Палмър

между вкъщи и училището, имаше два високи блока, дето се водеха работнически хотел, току между детската градина и болницата; те блоковете бяха свързани долу с едно клубче и аптека; клубът беше младежки, и се зовеше “Жизнерадост и Дръзновение” /нЕма майтап/, щото беше нов, туй 1982, беше много тежък, барче на входа, тежки тъмни пердета на външната остъклена стена, вътре кръгли маси и едни баровски кръгли тапицирани кресла, всички обърнати към един  … телевизор; влизаш плащаш вход 50 стотинки, купуваш си кола или швепси, щото инак темерута на входа те гледа лошо, и сядаш докато се напълни; след това комсомолецът-барман идваше и пускаше една касетка с разни клипове; тъй един час… после, после си излизаш… за да влязат други; веселото беше че касетата беше една; първият път отидох, щото ми казаха че на нея има стоунс, само аз слушах на село стоунс, но всеки знаеше, и съчувствено като на селски идиот, всеки ако дочуеше нещо за тях ми казваше; имах един в класа, беше ходил на концерт на ФСБ във варна и сметна за съдбовно да ми спомене, че са изпълнили “Задоволство” /демек сатисфекшън, но той каза задоволство/ оттогаз като мисля за задоволство, не песента, а човешкото задоволство ми изниква този невероятен тихаж, пълна моя противоположност, той имаше възрастни родители, канарчета, беше добър в математиката, плетеше без стеснение, като хоби, беше изключително спокоен, уравновесен и успешен момък, и по-нататък си остана такъв, виждаме се на 5 години… изобщо „Задоволство“…

аз тъй не го открих, останах си нервак и истерик…

но да се върнем в клубчето – там в Касетката имало стоунс, и аз ходя да гледам – по някое време от нея се появява мик джагеро подскачащ като шибек, кийт и рони ууд в ишиаски спазми се кършат под китарите си като в реклама за обезболяващи, а чарли и бил отзад си хвърлят снизходителни погледи за онези пред тях – беше невероятно, дотогава бях ги гледал само на снимки; имах един плакат и статия от списание “народна младеж” под заглавие “менажерията на доктор фауст”; що е Комунизъм, и що е Простотия и колко може да вирее по нашите земи, може да съдите по туй, че сигурно тази касетка съм я гледал 10 пъти, разбира се, заради шибека мик, пих кола и мислех че туй е Велико; след години по VH1 от време на време като пускаха някой клип от Касетата и го знаех наизуст и шашках децата с познание какво следва в тази непозната песен; та, в касетата беше и Нeat of the moment на Asia; Asia бяха супергрупа, което в пуберската ми глава сигур е било нещо много суперспешъл-невърендед-пауър, едните вътре бяха от Yes, които на село се слушаха, но никога не са ме хващали, джон уитън беше от кинг кримсън дето ги бях чувал, но не се слушаха, а карл палмър от EL&P, ходих на пазара в студиото, което може да се опише в друг роман, и си записах единственият албум който имаше на EL&P – love beach /който е смешен, но като първи … любим/ и тъй открих … грег лейк /който вече ме е правил/

за да завършим с клубчето, ще кажа, че то има дълъг живот и продължава да живее; поради липса на младежи, култура, която да го изисква и поддържа като младежки – сега е пенсионерски клуб “Дръзновение” /това без майтап/; лято като си идвам от село да се пера в града, минавам покрай него, накацали мили старци дзарат табла и цакат белот на входа, палаво игриви наборки придават цвят и аромат на пасторала… аптеката е затворена и празна от години, щото нашият пенсионер е бамбашка и мре здрав без лекарства…

Толкоз и за КапитализЪма

Живота мина в заплес по глупости, други от смях и закачки тъй не разбраха, че в прехода от КомунизЪма и КапитализЪма някъде изпуснхме жизнерадостта, но с константно дръзновение и джендърни четива и практики я компенсираме…

…

няколко години по-късно вече студент, приказвам на брата нещо за музика, спрягам някакви имена, на групи, музиканти, албуми… татко около нас седи и слуша и по едно време изръси:

С КАКВИ ГЛУПОСТИ ТИ Е ПЪЛНА ГЛАВАТА!

а аз като “третият” тракторист

один Жан-Поль Сартра лелеет в кармане,
и этим сознанием горд;
другой же играет порой на баяне
сантану и “Weather Report“.

изобщо в “съзнанието си особно горд” гледам отгоре седнал върху натрупания “културен капитал” и знам че татко нищо не разбира, но трябва/длъжен съм, да отворя очите на брат ми /той 8 години по-малък е попивателна, аз авторитет/ дащен за “култура”; така той стана втория човек на село, който слуша стоунс; моята простотия беше особено заразна; татко явно е имал проблеми със семейнто планиране, щото малкия брат се появи когато бях на 15; малките братя бяха котка и мишка, и тъй като по-големия слушаше стоунс, малкият реши че е почитател на битълс… и стана наистина; това е някаква идиотска културна инверсия, щото в началота на 90-те на някой тинейджър битълс да са му любима група е анамално явление… милият, Бог да го прости, отиде с колело до анфийлд, и ми донесе картички с бийтълс от ливерпуул…

…

както и да е…

туй цялото го разказвам за туй, никога не съм противостявал джон уитън на грег лейк, и не съм се питал кой ми е по-любим; но преди време нещо се бях разтърсил и попадам на бая теми уитън vs лейк; Баси, си викам… но покрай туй научих че двамата са от барнемут и уитън и лейк, че са ходили в един клуб там, че оттам е и робърт флип и някак всичко ми става вълнуващо и … важно

представям си… какво си представям, глупости

и пак чувам татко да казва: С КАКВИ ГЛУПОСТИ ТИ Е ПЪЛНА ГЛАВАТА!

 но аз знам кинг кримсън

туй е края на 60-те XX в. на някакъв остров в някакъв борнемут

в края на 90-те  на XVIII в. в тюбинген в една стая се събират трима дето са родени около щутгарт хьолдерлин, хегел, шелинг…

и пак си представям, и пак Глупости…

всяко време с духа си, с интересите си, с културата си и … с произведенията си

…

Бабчето е на 99, вече е взело и дало, но е Велико…

понякой време седи, седи, и изведнъж почне отникъде: КРАЙ БОСФОРА ШУМ СЕ ВДИГА … и я изкарва до края…

да се спукаш от смях, щото е отникъде, някъде у малката и главица някакви синапси се разреждат… /но дълги синапси, цялата песен, малките се чудят колко е дълга песента/

дъщерята се смее, но и викам, мило да си ми живо и здраво да живееш колкото баба си, но ме е страх да си пимисля какви синапси ще разреждаш под формата на песни след години…

за себе си знам, че нито една, щото нито една песен не знам… Факт

в главата ми само мелодии… и ритъм, никога текст

туй лято дават по телевизията някакъв стар филм за Калоян, бабчето от някъде се включва в драмата с въпроса “ПОКРЪСТИХМЕ ЛИ СЕ ВЕЧЕ!” сбъркала е леко тайминга и филма, но Грижата е искрена и сърцата…

Туй е в нея – в мен само Глупости /любими, важни, разплакващи, но глупави…

и туй е … Завинаги

щото няма вече закога  друго

инак

джон уитън е велик, наистина какъв глас, нямам нужда да го споделям из форуми, и под клипове, то си е такова, каквото си е, и си е за мен, НО

The Smile Has Left Your Eyes

прибрах се преди месец ама съм празен като дамаджана под леглото на алкохолик

все река да се обадя и ме домързява

нещо дойдИ у мъгла, узрее бавно в безразличие, скапе се от висене у празното и зачезне в нищото

но инак съм жив

за политика у нас е смешно да се говори

въпрос – как са възможни киро и асен? е декларация за неадекватност

очевидно е

те са манифестация на сдуханата потенция на “Прехода”, чиято цел инак е да доведе всяка една остатъчна потенция /неунищожена от тези преди тях/ до отметка ZERO, да нихилира туй, дето остана от комунизма като провален експеримент на социално инженерство по изтриване на идентичност…

/комунизЪмът е провален, не щото друго, ами именно за туй че се провали като “прогрес” в триенето, не успя да доведе изостаналата, религиозна, национална, задръстена от предразсъдъци, предубеждения, илюзии и откровения маса до онази цъфтяща и щастлива от безличие общност на хора без история, идентичност и определение… /пролетарии – демек само възпроизвеждащи се, не самовъзпроизвеждащи се, а САМО възпроизвеждащи се като биологични единици готови за употреба от тези които знаят за какво да ги употребят/

затуй и като провален в мисията си, трябваше да бъде заменен с противоположното му /капитализЪма/, чиято цел е … същата/

но тези “нови” и променливи са толкоз… за нищо, че те и  да изтрият не могат, могат да демонстрират само колко са Нищо

семпла посредственост обвита в пищна несъстоятелност заобиколена от плеяда случайни незначителности

на този фон моят Приятел Дани Кирилов се извисява като админастративен Колос, професионален Капацитет, морален и принципен Стожер на Държавността и Правовия Ред

… но днес  Той вече тъне в Забрава…

кой го помни…

/всеки спомен за Него е една тъпа Болка по пропуснатата възможност да си останем себе си

О, ДАНИ… /

такава е съдбата на всеки отговорен и смислен служащ у Родината

/има вечен огън на незнайния войн, на загиналите за Отечеството, но трябва да има някъде и едно кандилце за незнайния служащ, забравения безличен борец зад бюрото в офиса, този който тихо и скромно е служил, но се е съпротивлявал на своя пост на Силите на Безличието за да не могат да Обезличат нереформираното, непрогресивно, ръбесто, назадничаво, смрадливо стадо, което сме, и да не ни привърнат в Нищото от което имат нужда…

трябва да се осъзнае че единственото което ни пази /нас кибиците пред монитри и зад клавиатури/ от Чудовищните сили на Прогреса са семплите воини на бюрокрацията с тяхна мижава корупция…/

след отстраняването на Дани Кирилов да упражняваш мисълта си върху българска политика е да се опитваш да делиш на Нула

/това интересно упражнение може да се наблюдава в рубриката анализи на дневник, там забележително количество идиоти делят на Нула, забавно е да наблюдавш колко малко могат да измислят за да докажат възможността на тази операция…

но го повтарят безоткатно…

а има и такива които ги четат и вярват че операцията е възможна…/

…

същото е и по света…

няма какво да се обяснява…

единствено по забавно нещо на хоризонта е случката от последните седмици с кание уест; някакъв забавен милиардер с репресиран цвят на кожата, направил пари от рап, джапанки и скъсани дрехи; в едно глупаво интеревю /без особена нужда/ реши да говори за политика и настъпа мотика…

тъй си загуби милиардите, нещо което в общи линии може да се обобщи от негова страна “отдето дошли, там и отишли”, а от страна на мотиката “аз те родих, аз ще те убия”…

смешното и забавното в случая е да се наблюдава операцията /нейната техника/ на т.нар. “спиране на кислорода”; без да е осъден, т.е. недоказано да е извършил престъпление, го изтриха от социалните мрежи, банката му го изгони, фирмите с които работи също, куцо и сакато се упражни върху него какво не може, и се оказа, че в общи линии е прав в туй което твърдеше, едни държат и контролират всичко… и даже не е необходимо да го съдят, за да го “затрият”

и като прав е поставен там където му е мястото…

колективният финансов  “тарас булба” му каза : “стой е не мърдай! Аз съм те родил, аз ще те убия!”; е, не свали пушка от рамо като бащата, но го изтри от мрежи, и му спря … “кислорода”, в тая битка той няма “свои”, а си е сам, като казак сред поляци…

живеем във време в което трябва да се правиш на луд за да казваш /не кажеш/ някакви неща; значи не е необходимо да си смел, достатъчно е да си глупав…

при соца имаше един виц за един дето всяка сутрин от бутката за вестници вземал вестник поглеждал първа страница и веднага го хвърлял в кофата; след бая време репаджията го попитал “абе що купуваш вестник като не го четеш?”, а кибикът казал “аз туй дето го чакам ще го публикуват на първа страница” /чакал той бай тошо да пукне/; съвременните вестници/сайтове да публикуват който и да пукне  нищо няма да се промени / тези дето чакат путин или броят годините на император си са смешни /, но ако излезе новина, че някой е осъдил ADL за тормоз, тогава наистина ще можем да мислим, че нещо в този свят се е променило…

не мисля че ще го доживея, но аз на 20 години си мислех че ще си отида при бай тошо, който тогава гонеше 80, тъй че нищо се не знае…

преди 3 години едно безвкусно бездарие докарало една подобна българка до номинация за оскар говори пред някакъв събор на ADL, говори дълго, често някои в залата ентусиазирано му ръкпляскаха, и по едно време някак ми се доще да видя кои и какви са там, колко са, как изглеждат, дали са с маратонки, или с кубинки, може и да са по терлици, не знаем, не ни ги показаха; не ни ги показват; нещо стои в сянка, не можеш да го видиш, но присъствието му е толкова осезаемо, че трябва да си пазиш мислите за себе си, вътре в себе си – щото както казва посредствеността в началото на речта си за “тяхната разпознаваема работа по борба с расизма, омразата и фанатизма” и никога не можеш да си сигурен дали туй дето си мислиш тези добри скрити хора няма да го намерят за расизъм, омраза и фанатизъм и да дадеш фира без време; не сме ние в положението да преценяме дали тяхното не е фанатизъм, омраза и расизъм, нъл тъй… като се замислиш, едно време Светата Инквизиция била ужасна, щото пазела от ереси като тормозела /“разследвала“/хората, днес пак има ереси на расизма, на омразата, на фанатизма, все трябва да има някой който да осветлява кой е в грешка, и тези май са се самонабедили и самооторизирали в тази важна дейност; та, цялата реч на горният бездарник беше пред тези самонабедини инквизитори да плюе по мрежите за свободата, която дават хората да изразяват мислите с в тях /имаше мнения под видея /с речта/ в тубата, че туй е поредно негово гъбаркане и роля, но резултата не закъсня: действащ Президент на страната /най-силният овластенен човек на Планетата/ беше изтрит от мрежите, щото беше определен за … “bigot”

толкоз за властта…

…

тая работа е много забавна

тука преди време гледам туй

https://nova.bg/news/view/2022/10/14/386254/%D0%B7%D0%B2%D0%B5%D0%B7%D0%B4%D0%B8-%D0%BA%D0%BE%D0%B8%D1%82%D0%BE-%D1%81%D0%B0%D0%BC%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D1%85%D0%B0-%D0%BA%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%81%D0%B8-%D0%B3%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F/

викам си, баси, я да видя кой как сам се е прецакал

и гледам някой лъже, друг с наркотици, един бил насилвал, кой посягал сексуално на малки, страшни простотии, и  там наш Мел Гибсън, разбираш ли, и той се провалил с расизъм, сам се провалил ХАХАХАХАХАХАХАХАХА

значи добре е хората да внимават

после гледам туй

https://www.vesti.bg/sviat/tv-kanalkupi-kartina-na-hitler-zritelite-shte-reshat-dali-da-byde-unishtozhena-6153286

мисля, че големият проблем на този нов прекрасен свят в който живеем е че са налични някакви артефакти от миналото, които в своето очевидно съвършенство правят съвременната културна и духовна импотентност особено очевидни… както още древните са казали “нещата се познават в сравнение”, тъй колкото по-назад вървим познавайки толкова по-очевидна става пустинята която сме създали…

ако тези артефакти ги няма – можем да разкажем, предполагам, че това което е тук и сега е градина, кой ще може да докаже че не е…

разбира се – затуй артефактите от миналото трябва да бъдата „малко“ … поскрити; туй е процес, трябва да започне с първа стъпка, по овертън, и няма нищо по очевидно от туй да започнем с “произведение” на оня неуспял художник с мустачките, на никой няма да му е мъчно, на финала някъде ще намерим нещо за микеланджело, я че е мизогонист, я че изкуството му накърнява някой религиозни или други чувства… и ще последва мустакатия

и ще настане … градина

/ако си въобразявате че вандализма на еко-зилотите по отношения на произведения на изкуството е случаен се замислете, те са просто тъпи резоньори, могат да се залепят навсякъде, имаше един си закова тъшаците като протест на червения площад, някой им е подсказал тая гениална идея…

сега ако някой си закове тъшаците на „леда и лебеда“ в опит да спре въглеводородите ще изляза виновен в подбудителство…/

…

и последно да го завършим някак /нещата са безброй, стига само да ги разчиташ…/

гледам на едно място снимка на киндер-яйце и въпрос кои четири неща ги няма в америка; викам си, баси, там има от пиле мляко, четири неща от де толкоз много…

https://pochivka.blitz.bg/narachnik/nikoga-nyama-da-otkriete-tezi-4-izvestni-produkti-v-amerikanskite-magazini

и след яйцето чета … “стари детски книжки”

и зачитам :

Друга категория детски продукти, които попадат под забраната, са книгите, публикувани преди 1985 г.. Дотогава оловните пигменти се използват в мастила и бои и американските конгресмени решиха, че това може да навреди на здравето на по-младото поколение. Закон, приет през 2008 г., наложи строги ограничения върху съдържанието на олово във всеки продукт, предназначен за деца под 12 години, и собствениците на книги и библиотеките трябваше да премахнат забранените публикации от рафтовете си. Продажбата на такива книги не е разрешена дори в eBay и гаражни разпродажби.

някой вдяна ли?!

всяка детска книжка преди 1985 г.  е иззета от библиотеки щото стават “забранени публикации” и не можеш да купиш ни от нета, ни от битак;

 туй и комунист не може да го измисли…

но някой който е измислил комунизма може…

всичко с мисъл за здравето на децата и за тяхно добро…

гениално… ЗЛО

конското месо и енергийните напитки с алкохол са най-малкия проблем на най-свободните от свободните освободители

инак както го е написал питър зинфийлд, а грек лейк го изпя

Death seed, blind man’s greed
Poets starving, children bleed
Nothing he’s got, he really needs
21st century schizoid man

/с малката забележка – поетите трябва да умират от глад за да са Поети, в това драма няма, сит поет е оксиморон; ситите стихоплетци техничари са обслужващи я владетел, я институция, я тълпа, но не Поети

Поетът за да е Поет трябва да е винаги на Прага на … Смъртта, или на Лудостта, или на Нещо Друго, но там не си никога … сит, там си винаги Сам

и там нищо което имаш не ти е нужно…/

просто съм влюбен в това парче

прибрах се, тръгнах да чета, не мога да се събера да разказвам, а дойде време пак да си ходя…

казах си, кой е жив наесен ще разказва…

нЕма муза, само хвърчащи “важни” глупости за споделяне чакат време да им дойде реда; важни, важни, колко да са важни… дали нещо е важно можем да разберем само ако го отложим, и след известно време ако си остане важно, значи е такова… /голяма част от “важните” неща се лекуват сами с необръщане на внимание и стават това което са били, моментни фиксации на разбити нерви; нервите  се обличат в глупости за да станат видими; ако не ги забележиш, или се направиш, че не ги забелязваш в тях, те бързо се обличат в други глупости в надежда да им обърнеш този път внимание – в какво се обличат няма никаво значение, но често ние възприемаме това в което нервите ни се явяват като “важно”, и се тревожим, бързаме, действаме, “споделяме” и прочие … демек реализираме нервите си/

…

и туй щеше да си остане така, неясно дали е важно, ама днес с един приятел не се разбрахме, и то не просто не се разбрахме, ами направо не се слушахме; не е драма, но ми е мъчно… щото е тъпо, очевидно за него е важно, а за мен е идеологическо и като такова е лесно… накрая излезе че съм “путинист” /за него/, което е смешно, на мен не ми пука кой как ще ме определя, но той щото е готин и много честен, ми е мъчно, че такъв ме намира, и че не мога да му обясня внятно, туй което искам да му кажа… просто е бетон

както и да е… не е чак толкова голяма драма…

до всеки от нас има едно море за което само малките и циганите не подозират…

нарича се Тъга…

/сега, ако не купим сладолед на хлапето, а то се тръшка и реве, щото много иска, сигурно е тъжно; един циганин може пее тъжни песни, и то не е щото няма сладолед, и той е тъжен, но и при хлапето и при циганина не става дума за … Морето; до него се стига след една определена нагласа следствие от “умора на материала”/

та,

постепенно с времето осъзнаваме присътвието на туй Море; тихият му прибой е фон на много важни открития и преживявания за нас; има хора които са просто склонни да се приютят у бреговете му, и ходят да си строят биваци…

не съм от тях… за да живееш с Него се иска особена нагласа и упражняване на странно за мен изкуство за оцеляване…

в началото от време на време ходиш на брега Му, и като дете си играеш бягайки от вълните по пясъка, и викаш когато те опръска…

с времето влизаш все по смело, първо до глезените.. да пошляпаш, после като видиш, че “няма нищо страшно” и по смело…

свикваш, а със свикването иде и приятното… просто да се отпуснеш на вълните

уж е забавно, а има и една илюзия, че е “истинско” и си лекуваш /отпускаш/нервите като пошляпаш вътре…

има обаче и “мъртви течения”, които ако не си много внимателен при тази игра с “Морето” и може и да те овлече навътре и … да дадеш фира

не препоръчвам…

има едни “избрани” които с лодки порят хоризонта на Морето с Небето, повечето са ми далечни и неразбираеми; има други които като соц-серсеми от соц-миналото по соц-курортите въртят педалите на водни колела покрай брега с поглед “някой де не ме е забелязал” и издават стихосбирки и сборници с разкази, а почитателки стоящи като бракувани шамандури по пясъка пляскат впечатлени от дълбочината на преживяното…

това горното са глупости…

има един разказ на зощенко “безпочвеният интелигент”, на български е издаден през 1940 година в пика на “монархо-фашисткия терор” в татковината в едноименен сборник разкази; оказва се че такъв разказ няма, т.е. има, но се казва “Не все потеряно” – може да се прочете тук /много ми харесва/

https://traumlibrary.ru/book/zoschenko-ss07-02/zoschenko-ss07-02.html#s188

иска ми се да го препиша целият, да го има /в старата изгора затуй имаше тема “счупеното огледало”/, но ще стане много, тъй поне началото за да ви зарибя…

Чудно, много чудно е даже, как на някой хора не им се иска да живеят.

Наоколо, може да се каже, стават различни интересни факти, разгарят се борби, развиват се събития, произшествия, кражби. Наоколо, природата с щедра ръка безплатно раздава своите блага. Слънце грее, тревата расте, мравките лазят.

Въпреки това, намират се меланхолици, които не искат да преценят правилно и да видят нещо красиво в живота. И изобщо, не знаят как да преживеят на тоя свят.

Те не знаят как да преживеят на тоя свят и с какво да се заемат и с какво да не се заемат, и може да предпочитат да се гмурнат във водите на Лена.

Разбира се, тези хора, в по-голямата си част повехнали меланхолици и безпочвени интелигенти са уморени от своето средно образование. Те и по-рано, при стария режим не се разделяха със своята меланхолия. Така, че опитът им да хвърлят вината върху развиващите се събития, не ще излъже никого. И, позволете, вместо тая гола философия, да ви разкажа за един такъв безпочвеник. И да това, как той престана да тъжи и как намери смисъла на живота. Тоя факт е истински и заслужава всеобщо внимание. С една дума, тоя разказ е особено полезен за ония интелигентни люде, които все още не знаят в какво, така да се каже, се състои целта на живота…

…

сега…

ако се върнем пак по-горе до морето Тъга, трябва да кажем, че зощенко като един същи папуас живее в него по безподобен начин, на наколно жилище вътре в туй море, и с лодка цепи хоризонта… / в папуа, има и мирни и кротки люде, които за да намерят мира от планинските ловци на глави и кръвожадни насилници, с които трудно може да се излезе на глава, строят навътре в морето наколни жилища, за да намерят … сигурност и мир/ та и зощенко, които бил изключително тъжен, мрачен човек, направо си е човек-амфибия, си е като кротките папуаси намерили спасение във водите на споменатото море; но от там като излизе с разказ … се скъсваш от Смях, и хем се скъсваш от смях, а то май уж се скъсваш от смях, но вътре в себе си без да разбереш те е отвлякъл на лодката навътре в морето с него…

не е много ясно, но толкоз…

докато не ти натресат “съквартиранти”, не те окрадат, не си счупиш нищо /няма болка/ всичко е прекрасно, не е необходимо всичко туй да ти се случи за да „зачервиш“ бузите, не е необходимо да чакаш “небето да падне” /древните гали са се страхували само от туй/ за да разбереш че Живота е/бил чудесен…

/понякога Живота ни вкарва в някое купе и ние с отворени очи за Света се опитваме да комуникираме и познаваме – не винаги нещата са такива каквито изглеждат – понякога пътуваме с луди, а понякога ние сме лудите /без да разберем/, не можем да сме сигурни кой кой е, и кой от кои е, прекрасно е Всичко да е ясно, но когато е така, то по-скоро само изглежда такова, отколкото в действителност е…

още малко зощенко

https://traumlibrary.ru/book/zoschenko-ss07-02/zoschenko-ss07-02.html#s248

та… слушай как расте тревата … и остави влаковете да се движат по разписание/

инак ще стане дума и за “куба на максим”, но другпът…

… от два месеца слушам този концерт и не мога да му се наслушам; просто е уникален, колкото повече, толкова повече, и непрекъснато си правя нови открития в него… мисля си, че са единствените които бих отишъл да видя, но те стигат само до прага в края на годината, а аз не мърдам, тъй че ще се разминем…

значи щото пак дойде време да ходим за село, да копаме, косиме, забиваме колци и прочие неща, за които е хубаво да мълчим, “за да е достойнството пълно”, но плановете раснат като гъби след дъжд, или хвърчат като в напушен с гъби,  та не мога да ги подтисна… ще завършим казванката набързо

тя, както си е, очевидно може да почака, но ще се отложи много, а няма нужда, докато се прибера, докато дойде муза, докато седна, докато се изложа и то юни ще мине, тъй че по-добре сега на две на три, пък колкото-толкова…

1)казванката е за знанието…

когато кажеш за какво говориш, вече си се изложил наполовина, щото за какво говориш би трябвало да стане ясно от самото казано, а не от “табелата”, но всеки гледа да се застрахова…

тури му отгоре едно “това е петел”, да ти е спокойно, че някой няма да те разбере, и карай смело напред…

моят Приятел не разбира номерата на постовете, логиката и подредбата, “същественото е неуловимо от числото”, тъй че ако нещо схванете, добре, ако не, още по-добре, цифрите са най-малкия проблем…

та…

кратко и по същество, да се каже нещо например “снегът е бял” е безсмислено, щото е очевидно;

тъй всичко истинно излиза безсмислено като очевидно…

има едни серсеми, дето си мислят, че могат да кажат нещо дето може да е смислено, без да е очевидно, те са го открили сами и ви го  съобщават с апломб или скромно, но като новина…

аз нищо не съм открил, което някой да не знае… и затуй сигурно трябва да мълча, но съм забелязал, че едни очевидни неща, някак не се забелязват, и викам “ето”; ако ги кажеш направо, те са толкоз очевидни, че като ме слушат, се чувствам все едно че ми казват “за какво ми пълниш главата с глупости, разбира се снегът е бял”… затуй приказвам, приказвам, та оня сам да се сети за белотота на снегът, което не е да кажеш “снегът е бял”…

та писането има за цел с “приказки” да подсети този дето чете, нещо което той и без друго си го знае… но не се сеща за него

на туй му викам “индуциране” но то не става винаги, даже направо рядко ми се получава…

разбира се, не винаги нещата са прости като сняг, някой път си мисля такива глупости, които са очевидни за мен, но почвам да се чудя дали този “сняг” е “бял” и за другите…

трябва да си наясно със “знанието” дето си мислиш, че знаеш, за да почнеш да го “индуцираш” с много приказки в кръг;  ако се чете тук редовно, на човек му е ясно, че основно по тези места се индуцира МЪГЛА

тук за знанието ще изпразкаскаме с малко думи – като “снегът е бял”, или по-просто “ТОВА Е ПЕТЕЛ”

2) един път в живота си съм се чувствал гений, или нещо подобно, много смътно сбъркано чувство на необяснимо много знаещ…

беше сигурно  1990г. края, или началото 1991, още не бях завършил университета, но се записах на някакви курсове в нов българси университет, беше “нов” и занятията бяха в софийската градска библиотека; защо съм се записал не знам, наистина, още оттогаз съм “мултидисциплинарен”,  но толкоз объркан надали, бяха три курса – мениджмънт, търговско право при джеров, и някаква философия при денков;

та ходя на лекции по мениджмент /това и вие знаете, но да си кажа, този свят ще може наистина да се промени, когато спрат да обучават хора на глупости като мениджмънт и маркетинг, това са невероятно невъобразимо съчинени глупости, без стойност, светът без това може и да се разпадне, но поне ще се освободи от слепящата го простотия/; лекторът е един невероятен тулуп, който приказва глупости, но с невероятен апломб /после от време на време през годините по различни медии съм го слушал да приказва други глупости от лондон пак със същата поза, който си го може, си го може/, аз като очевидно още по-голям глупак си ги записвам все едно Майстер Екхарт ми разказва съзерцанията  си; той говори, аз записвам, и през цялото време в продължение на няколко седмици, аз почвам да се шашкам от себе си, как може да знам толкоз от такава нова и чужда за мен дисциплина; то беше направо “страх и трепет”, абсолютно чувство за докосване до необяснимо, едно непрекъснато досещане, знание за знание което не може така да знаеш, няма откъде… по едно време той почна да говори “модела 7S” и аз загрях, гениалността ми се стопи, всичко туй съм го чел преди години, но съм забравил; един мой кумец, който минаваше за голяма работа, ми беша дал преди години, в съзнанието ми даже е някак  преди казармата, което е невъзможно, но толкова е далеч в съзнанието ми е… има една книга “към съвършенство на фирменото управление”,  аз съм чел, но съм забравил… после слушам тоя лектор, а то е в мен, но някак смътно далеч, и не знам откъде…

припомням си…

ако искате да накарате някой да се почувства особено надарен, го вкарайте в дълбока хипноза, и му прочетете нещо техническо, неочевидно и малко по засукано, дето не става да се открие със зяпане на звезди, цъфнали дърве и летящи твари;  после небрежно го турете в курс да изслуша горните неочевидности, и той ще се побърка и сигурно ще почувства дълбоко надарен от природата с дадености…

…

толкоз за “гения”

а нещата са много прости, един някъде беше го казал “таланта е да ти е интересно”; ако някой нещо му е интересно, той сам го търси и сам се занимава с него, когато ти е интересно я няма стената между теб и знанието и умението, ти плуваш в тях, и общуваш с него непосредствено, пиеш го, черпиш от него, и е безкрайно… ако не ти интересно, всичко е мускули и усилия, и знанието ти е такова, насилено; тъпото е, че на повечето от нас са ни интересни глупави неща, и неща без стойност, от които ние бързо се насищаме и преминаве на друго и тъй безкрай; а има хора които са благословени Бог да им е интересен, а той има способността да е безкраен, и като такъв безкрайно интересен, и както при Майстер Екхарт се получава, че Бог им е по-близък, отколкото той сам си е близък…

но това е “друго” знание…

3) “истинското” знание е “знанието” на предвиждането…

ако можеш да кажеш какво ще стане – знаеш, ако не знаеш, не знаеш, а просто играеш тото, веднъж умериш, през останалото време “замалко” да умериш; но това е само късмет, ако мнението ти един път излезе истина, а друг път не …

…

дядо ме мислеше за много умен, щото по времето когато слушах оня тулуп по менджмънт, и парите горяха с бърза скорост, му бях казал да купува каквото и да е, само да не си държи парите у банка…

казал съм го не щото знам нещо, а щото съм чул така да се говори, и то инфлацията изяждаше онуй което соцнаивника мислише за своя сигурност; туй че нищо не знаех не попречи на дядо да ме мисли за умен до края, и отвреме на време да се сеща колко умни съвети съм му давал…

…

преди години се прибираме с един познат след някаква среща, изпращаме се в една посока, някакъв неопределен разговор се завъртя, времето е либерално, глобалистко, прогресистко, и аз казвам че ще има война /нещо далеч тогава неочевидно/, той “мислиш ли”, аз “сигурен съм” /цялата ми сигурност е от чехов, има толкоз закачено оръжие по стените, няма начин да не гръмне, в дългосрочен план всички тъпи сценарии се сбъдват/, но той завалията го разбра като специално знание, и сега ме мисли за много знаещ… почти пророк

…

мама беше в гърция след фалита там, и приказваше за строителството, какви пътища, сгради, асансьори… на триетажна вила-хотел някакъв модерен асансьор, гръкът уволнил всички българи и албанци, които преди работели, и сам с жената и дъщерята се хванал да работи; аз й казах че асансьорите първи ще спрат;

не знам дали в гърция модерните асансьори спират, но у нас старите спряха…

леля ми живее в 11 етажен блок на село и няма асансьор щото не могат да съберат пари да го поправят… това беше началото, от два месеца, щото и аз живея в 11етажен блок нямаме асансьор, по същата причина; има една баба от десетия етаж, която срещам отвреме на време по стълбите – от нея държа статистиката “от 27 дена не съм слизала долу” тя е преценила силите си и от десетия, слиза до шестия и после се качва, за да поддържа форма, след време “38 ден”, “62 ден” – на бабата от шестия като младеж й качвам пазара като се срещнем по стълбите; неподозирано непознати лица опитават общежитието ни се оказа докато катерим стълбите; инак събираме оферти от фирми… асансьорите са два…

това са глупости – но интуицията е  основна – цивилизацията е много крехко нещо, особено когато нечело са изроди, които изобщо са лишени от представа какво е, как е устроено, как функционира; всичко което е сложно, изградено от много системи, и направено непрозрачно е силно уязвимо и чупливо…

колкото техниката става по-сложна – толкова хората стават по-прости – а прости хора сложна техника не могат да поддържат и края е логичен…

що на триетажен хотел с 6 апартамента е необходим асансьор не знам – при това модерен наблъскан с чипове и със скъпа подръжка, не знам; но що 11етажен блок с два асансьора стои повече от 2 месеца без един асансьор и не се вижда да се оправи знам, и той засяга “цивилизацията” по тези земи…

скоро ние тук, по тези земи,  ще имаме проблем с поддържането на електромрежата – но това не е знание, а просто очевидност…

…

тодор колев пееше “варна, варна, пристанище на шумен”, но си мълчеше че шумен е квартал на моя роден град; аз докато си бях на село, като ученик, чайки и гларуси нямаше, нищо че пристанището на квартала ни беше пълно с тях; изкарах казарма, дойдох в софия и по едно време забелязах че моя роден град на толкоз километра от морето се изпълнил, особено центъра, с морска интонационна среда; след десет години тя се далдиса и в софия; чайки в софия е  абсурд, но наличен;

всичко туй го обясняват с огромното изхвърлянето на храна…    

не знам дали е така – но това е пълзящ феномен от 90-те години…

/преди беше голяма далавера да имаш познати в ресторант или стол, да вземаш помия – що прасета бяха изгледани “на сметка”; днес кой гледа прасета, и всичко туй де се хвърля не знам… /

имам голям страх – винаги като хвърлям хляб, го целувам, но няма на кой да го дам, днес хляба не става на камък като едно време, а мухлясва, и няма какво да го правиш…

хвърлянето и хабенето на храна е такъв грях, че и без знание знам, че ако дойде глад, ще  по причина на неразумната разсипия, в която живяхме…

отделен въпрос е колко от храната е пласмаса и химия, и изообщо колко е храна…

4) в медиите е пълно с “експертиза”, която тече и в която не можеш да влезеш два пъти; едно експертите забравят какво са казали преди малко, друго и публиката не помни какво са чули след като са преминали на другата програма… тъй че всеки се плацика в медийния казан, едините лъжат че имат експертиза, другите лъжат че им вярват, медията е “пространство” и си изисква регулярнато запълване с тела и мнения, какво казват и правят е второстепенно, то е като във 1563 епиозд на “дързост и красота”, някой да помни какво друг е казал в 395 епизод и това да е съдбовно важно за извънредния тираж на тотото…

…

разбира се, има едни които си плямпат регулярно “краставицата” и броят годините до пенсия

в русия има един хазин, дето от началото на века предрича залеза на долара и края на пакс американа, всичко е много логично, и той регулярно го открива отново и отново… и все е същото… чакаме, никой през 2008 не можеше да предвиди, че ония от феда ще измисли QE и “хеликоптерните пари”, но го измислиха, а явно не беше калкулирано и от гробокопачите…

има един сладур демура, той работи за добрите в русия, той през цялото време предвижда краха на рублата и тотално обосравание на другата империя, и тъй вече повече от десет години, като го следиш, от ужасни по ужасни новини, и близък край за всички, но и то все не идва… рублата днес за 60 е просто някаква неведома пъклена подигравка със скрита камера специално за демура; за всичко разбира се има логическо обяснение, просто още малко се отлага…

и двамата, и хазин и демура сигурно са прави, но тайминга им куца… в дългосрочен план всички все в нещо ще сме прави  

в америка има един друг сладур питър шиф, него съм го пускал в сатарата изгора, който също е прав по принцип, но и на него му бяга тайминга…

…

билингтон в “икона и топор” пуска един стар съветски виц – за колхозник-икономически  експерт – “Типичный анекдот начала 60-х гг. рассказывал, как колхозника привезли в Москву и велели ему с Ленинских гор глядеть в телескоп, далеко ли еще бесклассовое общество. Однажды по дороге к своей синекуре он встретил американца, который предложил утроить его жалованье, если он переберется в Нью-Йорк и будет со статуи Свободы смотреть, не видать ли очередного кризиса капиталистической системы. «Условия заманчивые, — отвечал колхозник, — но менять постоянную работу на временную мне не по карману»”.

…

дъщеря ми, беше есента на 2017, ми казва, как всички говорят за биткойн и дали да не се включи; аз и викам – мила, какво знаеш за биткойна; тя -нищо; аз – “и аз нищо… какво да ти кажа…”

като ме пита биткойна беше 3000-4000$, за няма два месеца стана 15-19 000, викам прецаках детето; после стана пак 3000 и се успокоих… после 11 000, после 6 000, после, после 65 000, сега е 28 000…

от време на време – следя за да видя колко е… що гледам не знам

това мери нещо – но какво мери не ми е ясно…

акъл, алчност, страх, знание, глупост, време, енергия…

…

има един майкъл дж. сейлър, той е милиардер в биткойни, единственияj туитър в който влизам  отвреме на време, щото не знам, но съм гледал интервюта, и ми е любопитен как създава и поддържа реалност на нещо, което за мен е пълно Нищо, той говори логично и аргументирано за тотална Глупост, и я продава за Свобода /първото споменаване за тази технология и изобщо за електронните пари е в списание на цру от началото на 90-те, тези там, туй в което се спасяват като “бунтовниците” на “сатоши накамото” са го предвидили и планирали още преди свободните да се сетят да се спасяват в него… забележително е как прибараха койните на лошите олигарси, колкото и да са анонимни /

това е невероятна търговия с Вяра – майкъл сейлър на 11 май пусна туйт с текст

“price is set by those with more money and less knowledge than you. In time, they will get the knowledge and you will get the money.”

мисля че е по темата със “знанието”

още в старите изгори съм пускал една друга мисъл /английска, със спорен автор/, тя не е за “знанието”, а за опита

 когато човек с пари срещне човек с опит, човека с опита си тръгва с парите, а човека с парите остава с опита…

5) а това е Темата…

ако Знанието е това да можеш вярно да предвиждаш, т.е. да знаеш какво предстои, ти доказваш знанието си и си знаещ; Силните са се изхитрили, да създават “Бъдеще” и с това доказват “знание”…

за мен това не е знание, а сила, Знанието има нужда от Свобода

когато Силните налагат Бъдеще без Свобода, то означава че те нямат Знание, а само Сила

…

съвременните силни са силни, но не знаещи, иначе нямаше да има толкоз лъжа, и толкоз много страх от свовобода…

…

пускал тук онази схема с конценрацията на банките в сащ – там след 2008 са четири, над 90% от медиите са концентрирани от 6 корпорации, вече може и да са по-малко…

туй могат да го прадават за “Капитализъм” или „Свобада“, но не е, или е, но не е онова за което си заслужава да се бориш или да участваш…

…

а нещата  вече са и пределно откровени…

собствениците са четири, и останалите са на такова разстояние зад тях, че даже не може да се говори за категории…

…

преди години ми попадна една страшно сложна схема с стотици имена, организации, служби, нпо-та и прочие, обримчени от линии на зависимости, неразчитаема и неразбираема, но даваща ти представа колко сложно е всичко… един руснак беше написъл отдолу – “пълни глупости, няма ги блекрок и вангард”; аз ги бях чувал, но периферно; лари финк го знам още от адам къртис

https://www.bbc.co.uk/blogs/adamcurtis/entries/78691781-c9b7-30a0-9a0a-3ff76e8bfe58

тогава аладин управлява 11 трилиона, днес са 21 трилиона

https://www.wikiwand.com/en/Aladdin_(BlackRock)

помня когато за пръв път ги проверявах, ванград AUM беше по-голям от блекрок, но по-нисък от БВП на германия сега е повече от 2 пъти по голям, блекрок е 2,5 по-голям; фиделити, ги водят 4 трилиона, но те са разделени на няколко и съм срещал AUM 11 трилиона, и стейтстрийт завършват четворката…

…

тези са собствениците… кой стои зад тях не е спорно, но е недоказуемо

блекрок очевидно са евреите, вангард са рокфелер /направих си експеримент, проверявах в инвестопедията за ексон и прочие амер.петрол и навсякъде вангард беше пред другите значително/ , стейтстрийт са старата бостонска аристокрация, а фиделити са ми въпрос, но там дюпон, мелон и прочие все някъде ще са…/

може да си прекарате известно време в трупане на знание за собственост

например за гугъл

https://www.investopedia.com/articles/markets/011516/top-5-google-shareholders-goog.asp

или епъл

https://www.investopedia.com/articles/markets/120115/top-5-apple-shareholders.asp

или eксон

https://www.investopedia.com/articles/insights/052416/top-3-exxon-mobil-shareholders-xom.asp

…

цялото за което го разказвам е, че когато лари финк, или някой подобен/ дълго време шеф на вангард  беше един дълъг човек уйлям макнаб 3, за който още няма статия в уикито, и за който ей тъй за куриоза нищо не се знае, като че е агент под прикритие/   каже че няма да купува акции от фирми, които използват въглища, или нямат джендърска адженда,  това се превръща в самосбъдващо се проочество за края на въглищата и победата на джендъризма…

но това не казва нищо за въглищата и джендърите – нито за знанието на тези които го решават, това говори само за силата концентрирана у тези и техните планове…

…

цялото това с BLM, МеТоо и прочие движения за вкарване на съзнание у масите, засяга само масите и насочено за тях, ако имате малко въображение си представете че сте пред входа на НюЙоркския Яхтен Клуб, прекрасно място и прелюбопитно сборище, и започнете протест срещу расовото, джендърско, религиозното и прочие подтисничество там… и ги накарайте всички яхтсмени да застанат на колене за подтискане на който се сетите

колко мислите че ще се задържи протеста ви

а  колко ще го отразят в световния медиен поток…

…

толкоз за силата…

силата има един враг и тя е Времето

не ми е известна Сила, колкото и извратена да е била да е просъществувала особено дълго

Знанието няма нищо общо с нея… а и по отношението на Времето, ако е истинно е неуязвимо от всяка промяна

6) още  старите стоици прокарват разграничението между това да схващаш нещо и това да разбираш

критерият за истина е че знанието трябва да е в структура, която е неуязвима от никакви доводи на разума

такава структура имат само мъдреците /очевидно стоици, нейни пазители/ и като такива само те знаят, обикновените хора имат мнения, които според случая може да са истинни или може и да не

…

това с “рационалната структура” която включва знанието е фундаментална позиция…

без нея знанието изпада до случайно мнение, което по случайност може да е истинно, и без нея изобщо не може да претендира да е знание…

…

това което знаете трябва да има нещо в което се вписва…

трябва да има картина/тук вече съм аз, няма стоицизъм/ която прави знанието смислено, а самото знание придава смисъл на Картината…

…

за да те управляват не е необходимо да те лъжат, достатъчно е да ти отнемат картината…

да ти кажат, че държавата е преходен исторически продукт,  който ще бъде заменен от глобален пазар, да повярваш че има пазар… и той е Картина

Пазар има докато на силните им е изгодно да вярваш че има, щото го контролират, когато излезе от контрола им пазара става “проблем” и действаме санкционно и справедливо, през … пазара; купуваме това щото ни отърва, но това не купуваме щото така е … справедливо, когато не ни е необходимо

някой представя ли си, да отиде при един мюсюлманин и му каже /цитирайки ницше/ “Бог е мъртъв” /каквото и да иска да каже това/ – онзи може да ти каже “твоят може би, но не и моя”; и цивилизованият “секуларен” европеец каже “добре”, горд със своето превъзходство…

същият евроентусиаст отиде в израел, и им каже – “ за какво е всичко туй, какъв е тоя анахронизъм през XXI в. да вярвате че ще сте нация, като на всички е ясно, че нацията е “въобразена общност” /бенедикт андерсън – така го учат навсякъде в европа/  и то на територия за която претендирате да държите по “мандат от Бога” /на което един модерен и рационален  човек е просто абсурд да се позовава/… стой и гледай отговор

или отиде на при един негър или при  упи голдбърг и й каже, че е доказано че раси няма, това е измислено от едни фашисти, нацисти, евгеници, и е отречено от науката, че днк ни е 98%от маймунското, а ние по нищо не се различаваме помежду си; ами ти направо го опресираш щото го лишаваш от цялата му идентичност… къде отива страданието му, историята му, гордостта му… /как може евреите да са бели, да паладеиш просто/

…

не съветвам никой да отива да пробутва това на което го учат в европа на останалите по света /то е създадено специално за него…/

европеецът не живее в Картина, изтъкана от знания и пълна със смисъл, а в поток от глупости и шарении, които да го лишат и от спомен за туй което бил, или поне баща му се е надявал да стане… това е специален Дар от неизвестен благодетел в името на прогреса и голямото благоденстиве /които си отиват…/

…

преди няколко месеца четох нещо за Паисий, и чета че 1745 на 23 години, отива в Хилендарския манастир, и някак си направих сметка без да искам, и викам – баси, че той е роден 1722, тая година са кръгли 300 години от рождението му;

като всеки идиот влизам в гуглето на проверя, имаше 3 страници за “300 години Паисий” с една и съща информация че юнеско нещо ще чества Паисий… и толкоз

стана ми тема – и отвреме на време следя – за информация по повода- пълен пас

в медиите почти нищо… а остава само месец

бнб ще сече монета, но ще сече и за 100годишнината от рождението на стоянка мутафова

искам да кажа че Националния безспорен иконостас е от петима безспорни – Паисий, Раковски, Левски, Ботев и Вазов, всичко след тях като се изключат георги господинов и теодор ушев, които в наше време са почти пришити умно и красиво към иконостаса, е миманс…

и за Паисий няма никой…

не можеш да го пришиеш нито към европата, нито към русията, няма как да го употребят актуално, а точно щото е Начало на Свяст и Съзнание, е много излишен в туй време на мерене кой ще плюне по-далеч…

той си остава един… Сам

и може би тъй е най-добре… щото медийния изрод умре да изгаври с допир нещо което му е чуждо, но събитийно е в потока…

…

та за да знаете трябва да имате картина…

Българската Картина е композирана и започната от Паисий…

по претенциите може да познаете урода, по дребните забележки, по добавките, по многознанието, което все кусур ще намери за да принизи…

но сега са решили да морят Спомена с Тишина…

чудесно в тишината се чува по-добре туптено на сърцето…  

като такова, всяко Българско Сърце трябва да тупти през тази година с мисъл и Благодарност за “тоя монах тъмен, непознат и бледен“

той е Началото, а ние не сме и зрители, някак трябва да я пазим Картината, щото инак ни знание, ни смисъл, ни чувство, ни нас ще ни има

ще се разпилеем като кой от където /в Нищото/ и Спомен няма да остане

…

…

/ баси мислех да е две старнички, а то пак се разля, а колко спестих…