138. За едни … и прочие… 04.2.

значи туй го пускам само заради … Срама

дето е казано срам ще мине, друг ще дойде…

значи, туй го разнасях из „планетите“, вече не помня 5 ли бяха, 6 ли; всяко начало започваше, щото едни приятели щяха да пишат / те бяха искрени като намерение, но мързеливи като изпълнители, и все накрая си оставах сам, и все нещо ставаше и Планетата се нихилираше без следа… / аз разнасях едни чаршафи, и отначало ги простирах наново на новото място, после почна да ме мързи и това да правя, и те се губиха с гръмналите ми компютри…

както и да е

туй долу е писано март 2002 в пула, намерих го с „увод“ от 2006г., който също турям, заради … спомена от Матрицата /компютърен клуб/; наистина не мога да си представя как и защо съм го правил, но очевидно е имало голям излишък от илюзии, за да ходя по нощите след като приспя децата, с  книжка, две, и тефтер с цитати у компютърен клуб, в дъното по забутаните места /щото явно съм имал някаква интуиция, че не е много нормално/ и да пиша подобни глупости;

туй е посветено на костов, но също и на една друга Илюзия – възможността за пространство за приказки, споделяне, дебат… и Виртуалното като такова ставане… тази Глупост е изживяна…

тогава беше бум на Форуми, не бяха много, но бяха различни и имаше нещо, което може да се опише като „живот“; след няколко години се появиха блоговете, където всеки се отдели, общността умря, а накрая фейс-а занули всичко /живота потече различно, и някак на друго ниво контролирано /, а тик-тока дълбае / но там контролира неподходящ и трябва да се продат на „наши“ добри момчета…/

/ само трябва да се Разбере, че „Ние“ във туй Виртуално „Наши“ нямаме, туй е Предзнание, условие за всяко споделяне…/

аз си останах с илюзията за Форум, макар че накрая все си писах сам… което сигурно казва много за способността ми за общност

както и да е – за костов, вече съм казал всичко – бивш министър председател на Република България, дългогодишен член на партията на ген. атанасов… дори за него някак не ми е толкова чудно, а за всички дето повтаряха за „граждани“, пространства за „дебати“ и прочие дивотии…

тая мома която публикува туй в един квартален вестник стана депутатка, още в началото когато ставаха нещата й бях казал, че тя е ТУК заради всички „Нас“, след време тя ми каза, че е ТАМ щото костов я посочил… казах й че й пожелавам успех /тя успя/, но не мога да гласувам за нея… и никога не съм гласувал за ДСБ, още след първите избори им казах, че са слезли от Пътя, преди да се качат на него…

Маколи има един велик лаф, той го пишеше май във връзка с Луй XIV – „изкуството на управлението се състои в това да се обграждаш със способни хора и да си приписваш успехите им“ – това е много просто, Луй наистина в началото е бил заобиколен от изключително способни, някои направо гении, и той стоял отгоре и светел, все едно е слънце; у нас, управляващите поради ниско самочувствие /реална самооценка/ се обграждат с послушни посредствености, в които виждат само удобни средства и налични инструменти, и  се чудят що нищо не става… ами с такива средства и инструменти … толкоз, но средствата и инструментите са такива, щото „човекът“ с „изкуството на управлението“ толкоз му е вътъка…

управляващите, и политиците изобщо, най-много се страхуват от „гражданска енергия“, те уж непрекъснато я призовават, особено когато са в опозиция, и първото нещо като вземат властта е да положат всички усилия да я спихнат, щото им пречи… с този с непотушим мерак си заслужават да бъдат наречени Капути, щото основната им функция като „туземна колониална администрация“ е не дай си Боже нещо да не стане…

и тъй живеят в илюзията, че Гражданската Енергия е нещо като Вода и Канал, съществува такава Услуга, която при тях е под формата на Фонтанче с кранче, и когато им потрябва „енергийка“  си пускат малко, а когато си карат както си знаят просто са го затворили, даже могат за по-сигурно да турят и по една тапа на фонтанчето, да не ги изненада…

а „народа“ е публика и потребител, която я пред монитора, я пред екрана, най-често на касата или бензиноколонката зяпа „шоуто“, и щото нищо не може да вдене, не щото е глупав, то няма какво да вдене, цялата игра няма смисъл, но едни говорящи глави, които по правило са по-тъпи от среден бакшиш или лека педикюристка, но са с академични титли, му обясняват, че не са разбрали дълбочината на Драмата…

от време на време „Системата“ решава да се презареди заради „хората от площада“, „гражданската енергия на улицата“ и прочие „важни“ неща като започне всичко отначало  и  начисто

направо да паладеиш от кеф

как да не стане като … старото

както и да е…

туй беше преди 25 години…

смисълът на всичко е да се разбере, че това точно не е имало смисъл… някой дори и това не могат да схванат

та 2006г.

Щото се опитвам да разчистя някакви неща тук http://www.izgora.com/showthread.php?p=1910#post1910 се хванах да простра това дето се вее по-отдолу.

То си беше виртуално “загубено”, като някакъв момент от нещо отдавна отминало. Писано някъде към средата март 2002, то представлява една особена гъста гора от знамена, трансперанти и портрети, насред необичайна ярка манифестация на  wishful thinking. Както и да е, като прост факт от миналото майпът е пълен. Но като си помисля, че е писано в интернетклуб, насред заобикаляща ме повсеместна Counter-Strike-баталия си мисля, че може да бъде определен като трагикомичен факт от историята…

Преди много години имах в Университета един колега психолог, който беше ходил в Париж. Той ми разправяше, за някакъв неизвестен списовател, когото видял в някакво парижко бистро… списователят стоял на масата до вратата и мъдрел нещо върху многострадална пищуща машина. Всеки, който влизал го удрял с вратата у кръста, оня машинално замятал плетен шал и още по-усърдна набивал клавишите, friend-а разправяше, че имал чувството, че музата му се намирала в диафрагмата, и като го праснела вратана отделяла мисли. Това ми се струваше доста пресилено преди да пропиша и аз из клубчетата. Трябва да си призная, че всички си имаха своята атмосфера, а когато и ти си създадеш ритуал, и си носиш книжка и два тефтера за цитатите, можеш да си го направиш много “домашно”… и “уютно”.

С долния чаршаф е свързано и едно преживяване, което някак го осмисля сам за себе си. Значи след като дълго отказвах най-различни врънкания да публикувам по вестници, 2003 за предизборната кампания за кмет най-накрая казах “правете каквото знаете” и в един предизборен вестник го пуснаха това. Имаше един дядо-приятел, наш човек, който продаваше вестници в Махалата, та той предизборно го беше оставил отпред и го раздаваше. Имах си приказка с него, та той ми го подава, не знае, че аз съм го писал, ама ми го сочи – “Прочети това, всичко го е казал човека.” Вътрешно се разсмях, но “Азът” страшно обича кът стар шопар да се изпружи и да го чешат по корема с комплементи…

Та туй отдолу не е оригиналния текст, а редактирания от вестника, не мога да се сетя нещо да липсва. Махнати са точките със заглавията, и единственото което съм прибавил сега по спомен е с таквизи скобки \…\.

Айде като за увод в Гараж е повече от достатъчно.

2002г.

ДАО НА ПОЛИТИКА и пътищата на политиците

МЪЛЧАНИЕТО НА КОСТОВ и врявата на лилипутите

“Още хората от древността са стигнали до този… майсторски начин на обуздаване: когото могат да смажат – смазват го, когото не могат – въздигат го. Но въздигането е също средство за смазване”.

Лу Син

“Ако един човек е неудоволетворен, ако няма средства да се изкаже и да прояви онова, което е хубаво в него (не от самолюбие, а вследствие най-естествената необходимост човешка да осъзнание, осъществи и обуслови своето АЗ в действителния живот), той тутакси попада в някое най-невероятно събитие: ту, с извинение казано, ще се пропие, ту ще го удари на картоиграчество и мошеничество или ще стане побойник, или в края на краищата ще полудее от амбиция, като същевременно напълно презира амбицията си и дори страда, че му се е случило да страда заради такива дребни неща като амбицията.”

Достоевски

\I. Политикът като Глупак\

Защо един човек иска да стане политик? (Тук говоря за хората, които се занимават с политика като професия, а не “редови” членове на партия, симпатизанти или други, които говорят за нея.) Та какво е това, което може да накара някого да застане пред хората  и да каже: “Аз знам. Аз мога.” Не знам. За мен това е мистерия. Имам само предположения, които не ме удоволетворяват. Амбиция. Суета. Самоувереност, че го можепо-добре от всички. Воля за власт. Наистина не знам. Общатата ми диагноза е “Глупост”. Само глупав човек може да иска да излезе пред очите на хората и да влезе в техните усти за такова нещо като политиката. Двете основни хипотези са – вяра в Идеали и мисълта, че в това има далавера. “Егото” и неговият нагон за утвърждаване отпада, поради причина, че то винаги се прикрива зад една от горните хипотези. Като или привлича поддържници под знамето на идеал, или събира партизани в името на преразпределението на заграбеното.

Но и двете основни хипотези са в сферата на въображението: че победата на идеята чака само неговото активно участие, за да се “наложи” и това, че в политиката има всички онези глупости, които могат да се прескачат в една куха глава, като пари, пристиж и др. Истина е, че Бодлер казва: “Въображението е най-научна от силите”, но все пак той е поет, а при политиците Въображението (освен ако не е патологично) твърде бързо се сблъсква с реалността. При това той се събужда с тежък идеен махмурлук от прекомерна употреба на въображение, но вече в битността си на политик.

Сега става онова разпределение по орбитите, които съответните “махмурлии” заемат по неадекватност и неподготвеност. От най-ниската в кафенето на “Radisson”, където като клошари в кофа за отпадъци търсят някоя далавера, или като “девойки” на Лъвов мост се предлагат да бъдат употребени за това и това, до тези, които осъзнават, че Политиката е най-яростното бойно поле на сблъсъка на интерпретациите и те са само пионки в него.

\II. Светът сато сблъсък на интерпретациите\

“Светът като счупено огледало”

Ницше

Какво ще рече това? Просто няма обща гледна точка. Светът се е разпаднал на множество противоречиви и често взаимно изключващи се позиции. Какво е предизвикало това? Специализацията и специализираното знание.

1. Времевият контекст се състои в това, че всеки факт може да бъде интерпретиран от гледна точка на минало, настояще и бъдище. Условно ги наричам Историческа, Журналистическа и Политическа. Това, което е общо за тях е претенцията за всеобщност и универсалност, и това че не са саморефлексивни. От друга страна те прикрито използват инструментариума на специализираните интерпретации.

Историческият тип интерпретация не просто интерпретира минали факти, но разглежда всеки факт в пряка връзка с други от миналото в някаква причинно-следствена връзка. Журналистическата интерпретация разглежда факта в неговата уникалност и новост, като се опитва да пише “история” на актуалността с избиране на факти с претенцията за тяхната особена значимост. Политическата интерпретация строи своите построения от гледна точка на бъдещето. Т.е. всеки факт (действие) като проект за бъдещето.

2. Как се пораждат специализираните интерпретации?

Най-общо и не съвсем точно специализацията се ражда от разделението на труда и все по-усложняващия се обществен живот. Макар религиозната и философската интерпретация да се раждат като осъзнати първи, първите феномени на това “разделение” – лидерството и водачеството (манна, харизма), са по-скоро предмет на социологическа и психологическа интерпретация. При това в лицето на лидера се появава и религиозната функция (общуване със силите и боговете – шаман, жрец), след това икономическа (разпределителна) и юридическа (правораздаваща – съдия. Нормотворчеството не е пряко свързано с определена личност, нормата е обичай.) Постепенно тези функции се еманципират от основната и стават независими. Институционализират се в други лица (жрец, ковчежник, съдия и пр.) Накрая се появява философът и пита какъв е смисълът на всичко това.

В съвременността това се проявява в различните науки, т.е. съществува “разделение на труда”, специализация, което е осъзнато и интерпретирано в различни науки. Те, в един обект – животът на човек и обществото, виждат различни предмети. Тях те изследват със своите научни методи, понятиен апарат и инструментариум, с претенцията за универсалност.

Как се проявява това в нашия живот?

Вие сте пред продавачка в магазин и си купувате кисело мляко. За прависта това е сделка, покупко-продажба, санкционирана от правна норма, водеща след себе си евентуални правни последици (напр. при изтекъл срок на годност) и санкции. За икономиста това е реализация на стока, завършващата фаза, чията първа част е производството, свързана с печалба (евентуално загуба), плащане на ДДС, други данъци, покриване на разходи. Същата ситуация може да бъде интерпретирана и социологически. Изборът на вида стока зависа (ако сте си надвили на масрафа) от пристижността на стоката (с условности при киселото мляко). Психологически, ако вчера сте видели една с нередовен стомах да препоръчва “Активия” с мюсли, ще си я купите, като мислите, че ще ви се решат проблемите. Ако си купите днес, след Сирни заговезни, ще нарушите религиозна норма, което може да ви мотивира да се откажете. А философът и след няколко дни ще се пита: “Трябваше ли да си го купя, или не?” Т.е. един прост факт е видян от няколко интерпретации като нещо различно.

Защо пиша това? За смисления политически дебат е важно да се удържа на плоскостта, на която се води. Всяко политическо действие е мотивирано от една от горните интерпретации, но подлежи веднага на интерпретациите на другите. Поради невъзможността на “съвместяване”, “синтезиране” или изобщо “снемане” на тези гледни точки, настъпва “врява” на интерпретациите. Проблемът е, че всяка претендира за  универсалност и уникалност, като пренебрегва другите, поради невъзможността да ги “чуе”, тя не разбира тяхната логика, инструментален език, изобщо гледна точка.

Макар всяка интерпретация да се отнася към всяка една от останалите, има едно “специално”, “опозиционно” отношение по двойки. Така например – религиозна и философска интерпретация (знам, че съществуват религиозни философи). Смисълът е в това, че първата работи с вяра, а втората с проблематизиране. Право – психология – не просто това, че вменяемостта е граница на всяка дееспособност, т.е. началото на всяка отговорност, а опозицията на норма и преживяване. Икономическа и социологическа интерпретация – това е политиката на нашето време в основната интерпретативна опозиция. И се изразява най-общо в опозицията Ефективност-Справедливост, която е и основната координатна система на публичните финанси.

Това може да го представим като куб (интерпретативен) с различни по цвят прозрачни стъкла, като вътре в него е самият обект на изследване. И всички се карат какъв цвят е той, когато изобщо си говорят.

\ III. Светът като съотношение на сили \

Тезата “Светът като сблъсък на сили” тук я въведе Jedi, ката опозиция на моята. Това, което мога да кажа е, че е вид интерпретация на света, доколкото схващам ницшеянска.

Емерсън казва “да уловиш издълбоко настоящето: това е геният.” Ако това издълбоко улаяне е виждането на силите, уви, аз нямам тозш гений.

Всичко, което мога да кажае:

“Тигърът не провъзглася собствената си тигърска същност, той я изявява.”

Леополд Седал Сенгор

\IV. Политикът като Поет\

Знам, че сравнението на Поет и Политик звучи кощунствено, но си признавам, че когато видах Костов в нощта на изборите, се сетих за Киркегор: “Ето защо предпочитам да бъда свинар на Амайербро и да ме разбират свинете, отколкото поет и погрешто разбран от хората.”

Тогава направих тази аналогия. Какво е един Поет – проект за свят и страдание. Какво е Политикът – същото.

Разликата е, че “в сравнение с финното и сложно функциониране на духа в неговите върховни моменти, в сравнение с космическия ред “най-добрата икономика на Вселената”, както казва Новалис, социално-историческия ред на човечеството се оказва груб, грозен, репресивен, ограничен и смъртоносен.” (Кенет Уайт)

Т.е. Поетът и Политикът действат и строят проекта на Света на две различни дъски, тези на въображението и реалността (с с всичката условност на този термин).

Страданието е еднакво (и двамата са в корема на бика на Фаларий), но при единия то излиза като “прекрасна музика”, докато при другия – като неща от реалния живот, които по самата си природа не могат да са прекрасни.

Това, което прави политика Политик, е страданието, но не онова, което е продукт на една амбиция, породена от “невъзможността да се изрази по друг начин” в този свят. А страданието вследствие на проекта на Света инесъвършенството на неговата реализация. Това страдание отделя Пътя на Политика от пътищата на политиците, които са неизброими, поради неизброимостта на човешката глупост.

\V. Костов\

“Не съществува достойнство по рождение, а според действията. Но за тях трябва да се мълчи, за да е достойнството пълно.”

Албир Камю

Това е мисълта, която съдържа самата тема – Въпроса и Отговора. Но тъй като една хвърчаща мисъл лесно се пренебрегва, а и аз имам патос за споделяне, се получава този текст.

Единственият човек, който върви по Пътя на Политика в България, когото аз виждам, е Костов. Това е защото ако вървеше по пътя на политиците и беше политик, щеше да остане министър-председател. Нямаше да накарадушманите на тази държава да домъкнат едно Недоразумение от чужбина. Нямаше жълтата преса да истеризара до невиждан фалцет. Нямаше всички те да доведат “народа” до сбор от папуаси, готови да поверват, а не общество от граждани, способни да избират.

За един политик компромисът е висша форма на изкуство. За Политика – това е “Проектът за Свят”, т.е. хоризонтът, към който върви. Компромисът с този “Проект” превръща Политика в политик.

Трябва да се разбере нещо: политиката не е просто познание за обществото, тя е самопознание на обществото. Политиката не е просто управление на обществото, тя е самоуправление на обществото.

Ако някай точно преди година ми беше казал, че живея в общество, което може да “ПОВЕРВА” м Абсурда, пък бил и пакетиран с жълти ивици и корона вместо каскет, нямаше да повярвам. Защо? Защото не го познавах. Ако преди една година ми кажеха, че това същото общество ще откаже да се управлява и търси на кого да предаде юздите да го яха, пак нямаше да повярвам. Но пак съв грешил.

Когато Костов каза, че ще остане на мястото си и ще чака, мисля, че нямаше предвид “народа”, а неговите граждани – хората, които поемат отговорността да се самоопознават и самоуправляват. Защото “проектът на Света” на Костов е проект на едно нормално гражданско общество. Общество, където гражданите не делегират, а носят отговорността си.

Българското общество се държи на системи, поддържащи у него наркотична зависимост от лъжа. Чрез глупост и жълта помия му пречи да познае себе си, да говори за себе си, да чувства себе си. Пресата и “интелигенцията” се държат с българина като с разглезено дете и идиотче и го превръщат в такова. То непрекъснато иска някой да му даде, да му разреши проблемите да го оправи. Когато не го получава, то се цупи и сърди и винаги друг му е виновен.

Българското общество има нужда от пространство, въздух, поле за дебат. Дебат за себе си, за собственото си бъдеще. Единственият смислен дебат е политическият с политически проекти. Възможен ли е? Не. Защото тези, които държат и поръчват пресата и “интелектуалците”, не знаят какво искат. Те нямат проект. Те са същества на ХАОСА. Единственото, което ги убива е едно – ЯСНОТА. Попитайте ги какво искат и знаят ли как да го постигнат. Не за личния им интерес, а за нещо, което да е за всички поносимо.

И въпреки тази невъзможност за дебат, българите трябва да намерят начин да го проведат. Тазгодишните извънредни парламентарни избори са мястото и мсеки трябва да е готов. Единственото условие е яснота и откровеност.

“Стремиш ли се да се понравиш си близко до падението.”

Епиктет

Всеки е предупреден. Всеки, който е на гърба на популизма, трябва добре да знае съзбата си. политикът, с най-малкото “п”, им показа това. Плакати, PR-кампании и всички други глупости, родени в главата на специалистите, могат да докарат всеки политик на власт, но той само ще пребивава там, оставяйки снимката си в един коридор, в който хора не се разхождат и… презрението на бъдещето. България спешно има нужда от сблъсък на Проекти, на Политици. От проекти на самопознание и самоуправление на обществото. На масата има само един Проект. Неговото Мълчание заглушава врявата от алъш-вериша на политиците.

\VI. Политикът като Мъдрец\

Аз дъм прост човек, който не може да говори за Мъдростта. Имам само интуиция и виждам един човек, който върви по Пътя на Политика. Дали ще стигне до края зависи само от него.

\ не съм сигурен, че беше точно този превод, но съм сигурен, че завършваше с края на ДаоДъЦзин

81

Правдивите думи не са красиви.

Красивите думи не са правдиви.

Добрият не е красноречив.

Красноречивият не е добър.

Знаещият не е всезнаещ.

Всезнаещият не е знаещ.

Мъдрецът не се запасява,

но колкото повече прави за другите,

толкова повече забогатява,

колкото повече дава на другите,

толкова повече има.

Небесното Дао

допринася полза на всички неща,

но не им вреди.

Дао на мъдреца е:

Действай, но не отнемай.\