това долу е един цитат от А.Ф.Лосев за електрическата светлина, макар и съвременници с Маршъл Маклуън, сигурно е, че не са се подозирали в съществуване…
всеки с чувствата и прозренията си…
И слънчевата светлина, и синият небосвод също притежават определена митология. Зеленият цвят на дърветата, синият цвят на далечните планини, лилавият и червеният цвят на зимния залез – бих могъл да изобразя всичко това подробно и нагледно. Не си струва обаче да се увличаме в тази посока в настоящия очерк, преследващ единствено принципни цели. Можем само да се спрем върху митологията на електрическата светлина, тъй като поетите, които от векове наред възпяват цветовете на и цветните предмети в природата, засега все още не са се отнесли достатъчно задълбочено към тази механически приготвяна светлина. А между другото в нея е налице интересно митологично съдържание, което не се забелязва от мнозинството единствено поради липса на вкус и интерес към живата действителност. Светлината на електрическите крушки е мъртва, механична светлина. Тя не хипнотизира, а само притъпява, загрубява сетивата. В нея присъства ограничеността и пустотата на американизма, на машинното и едро производство на живот и топлина. Тя е продукт на търгашеската душа на новоевропейския гешефтар, чиито сетива са бедни и груби, а мислите тежки и землисти. Той е обзет от някакъв патос на количеството – в противовес на незаменимата и с нищо несравнима стихия на качеството, – от някаква принципна посредственост , умереност, скованост, от липса на пориви, от душевна вкочаненост и зловоние. У него няма благодат, а само просташкото самодоволство на полузнанието; не съществуват числата, за които Плотин казва, че са смислови изваяния, заложени в основата на нещата, а има само счетоводство и борса; няма топлина и живот, а канцеларско изчисление на производството на топлина и живот; няма я съборността и организмът, а е налице кооперация и буржоазният по своята природа социализъм. Електрическата светлина не е интимна, в нея няма трето измерение, тя не е индивидуална. В нея присъства безразличието на всичко към всичко, вечната неизменна плоскост; същевременно липсват границите, светлосенките, интимните кътчета, целомъдрените погледи. Липсва сладостта на съзерцанието, няма перспектива. Електрическата светлина е принципно неизразителна. Тя е таблица за умножение, превърнала се в светлина, умна молитва, изсвирена на балалайка; общуване на душите, изразено чрез пудове и сажени, жалки напъни на някой бездарник и профан да стане гений и пътеводна светлина. Електрическата светлина не е дорасла до бесовщина, твърде безинтересна е за нея. Впрочем, това е може би онази бесовска сила, за която е казано, че е свръхнеприлична скука. Не е нищо страшно, нито гадно, дори не е противно: просто е банално и скучно. Скуката – ето е истинската същност на електрическата светлина. Тя е сродна на нютоновата безкрайна вселена, в която не само две години, но ако щеш цяла вечност препускай, все едно – до никакъв атом няма да стигнеш. Не можеш да обичаш на електрическа светлина, можеш само да разглеждаш своята жертва на нея. Не можеш да се молиш на електрическа светлина, на нея можеш само да предявиш полица. Едва мъждукащото кандило произтича от православната догматика със същата диалектическа необходимост като царската власт в държавата, като това, че трябва да има жена, която да приготви просфора в храма, като изваждането на частиците при литургия. За православния паленето на електрическа крушка пред иконите е точно тъй нелепо и нихилистично както, да речем, летенето с аероплан или наливането в кандилото на газ, а не на дървено масло. За професора е нелепо да танцува, за социалиста да се бои от вечни мъки и да обича изкуството, за семейния човек – да обядва в ресторант, а за евреина – да не извърши обреда обрязван. Също тъй за православния е нелепо, а най-вече нихилистично – да заменя живия трептящ пламък на свещта с тривиалната абстракция и студения разврат на пошлото електрическо осветление. Домовете, в които липсва живия огън – в печките, свещите, кандилата – са ужасни домове*. (стр. 62-64)
*любопитен е разказът на Дж.Клайн за срещите с Л. в края на 50-те и през 60-те години: „Да си призная, една дреболия от домашната обстановка – напълно естествена за който и да било обикновен посетител – породи у мен един не съвсем дипломатичен въпрос. В жилището имаше електрическа светлина – не забелязах нито свещи, нито кандила. Не успях да се въздържа да не напомня на Лосев думите му за електрическата светлина, написани в 1930 г. – „мъртва, механична, пошла, скучна” и „американска”. (…) Тогава цитирах (по памет, разбира се) неговото твърдение „Домовете, в които липсва живия огън – в печките, свещите, кандилата – са ужасни домове”. Доколкото си спомням, той се отнесе съвсем добродушно и като с лека извинителна усмивка към незлобивата ми шега” (Джордж Клайн: воспоминания о А.Ф.Лосеве // АМАЛ, вып2, с65). (стр. 282)
Алексей Лосев
Диалектика на мита
Славика С`2003
с оглед горното думите на Ленин „Коммунизм есть Советская власть плюс электрификация всей страны, …” звучат особено „логично”…
а Наградата на Лосев за „Диалектика на мита” е включването в списъчния състав на тружениците на Беломорканал; там той изгубва почти напълно зрението си – разправят, че след това различавал единствено Светлина и сенки… не знам дали това е „логично”, но електрификацията иска своите жертви…
значи туй старо, но колкото повече мисля се убеждавам, че е най-важното…
или го разбираш – или други неща разбираш…
това което отвява главата ми е, че съм го чел и преди без да го разбера, демек без да задълбая, просто като приказка, сложена между две съседни – прочел, запознал се…
„открих” я заради контекста, маршъл маклуън я цитира в две свои книги – и винаги през вернер хайзенберг; това че я видях през хайзенберг дава „гледната точка”, която й придава дълбочината която прави перспективата „очевидна”
/хванах да търся в компютъра ми „маклуън” и излязоха няколко „документа”, ще ги пусна, щото дълго вече не мога да пиша, но някой неща и дълги са ми „важни” за контекст
този е от септември 2013, имаше няколко грешки в цитатите, някой от които открих сега и са изправени, инак никога не препрочитам…/
/смешно туй било V.3.1.6.4.2. баси колко авторитетно звучи /
Маршъл Маклуън в две свои книги цитира една притча на Чжуандзъ взета от Вернер Хайзенберг
«Das Naturbild der heutigen Physik» 1955
The Physicist’s Conception of Nature. N.Y.: Harcourt, Brace, 1958
«Взгляд физика на природу»
(щото съм ги чел на руски, такива ги имам, а и други не мога да ги чета, цитатите са на руски…
в „Галактиката Гутенберг”, щото пряко цитира Хайзенберг превода предполагам е от английски, и има разлика с този в „Понимание Медия” който е на Л.Д.Позднеева
изобщо при преводи от китайски, колкото повече по-добре, да не объркаш, че нещо точно си разбрал…)
Как указывает Ризман, даже для того, чтобы удовлетворять суровым и сложным религиозным ритуалам и этикету от «индивида не требуется высокого уровня развития». Тем самым он выказывает себя человеком письменной культуры, для которого «развитие» означает личную точку зрения. Напротив, то, что является высоким уровнем развития для человека устной культуры, было бы неприемлемым для нашего визуального типа сознания. Некоторое представление об отношении человека традиционалистски ориентированного общества к технологическим усовершенствованиям можно получить из истории, рассказанной Вернером Гейзенбергом в книге «Взгляд физика на природу». Современный физик с его привычкой к «полевому» восприятию, путем сложных мыслительных операций вырвавшийся из привычного нам ньютоновского пространства, легко находит в дописьменном мире родственный ему вид мудрости.
Гейзенберг говорит о «науке как части взаимодействия между человеком и Природой» (р.20):
В этой связи часто упоминалось о том, что далеко идущие изменения в окружающей нас среде и в нашем образе жизни, вызванные технологическим прогрессом, также опасно повлияли на наш способ мышления и что здесь залегают корни кризисов, потрясших наше время и отразившихся в современном искусстве. В действительности это возражение гораздо старше, чем современная технология и наука, поскольку человек начал пользоваться инструментами с самых первых шагов своей истории. Так, две с половиной тысячи лет назад китайский мудрец Чжуан-цзы уже говорил об опасности, которую порождают машины:
«Как-то во время своего путешествия к северу от реки Хан Цзы-гун увидел старика, работавшего у себя в огороде. Тот вырыл оросительную канаву и теперь поминутно спускался в колодец, чтобы набрать воды в сосуд, а затем вылить ее в канаву. Хотя он трудился без остановки, результаты его труда были скудными.
Цзы-гун сказал: «Есть способ, благодаря которому ты сможешь наполнить водой сотню канав за день и с гораздо меньшими усилиями. Хочешь узнать о нем?». Старик остановился, взглянул на него и спросил: «И в чем он заключается?». Цзы-гун ответил: «Нужно взять деревянный рычаг и привязать к нему с одной стороны груз. Таким образом ты сможешь черпать воду так быстро, что она хлынет потоком. Это называется колодец с воротом».
Тогда гнев отразился на лице старика, и он сказал: «От своего учителя я слышал, что тот, кто использует машины, и сам выполняет всю свою работу, как машина. У того же, кто выполняет свою работу, как машина, и сердце становится машиной, а тот, у кого в груди сердце, как машина, теряет свою простоту. Потерявший же простоту перестает понимать влечения своей души. А когда человек перестает понимать свою душу, ему нелегко остаться честным. Я уже слышал раньше о таких вещах, но мне стыдно пользоваться ими».
В этой древней притче, бесспорно, содержится глубокая мудрость, ибо «непонимание влечений своей души», пожалуй, одно из самых удачных определений состояния человека, оказавшегося в современном кризисе. Технология, машины распространились в нашем мире в такой степени, что китайскому мудрецу это даже в голову не могло прийти.
Та «простота», о которой он говорит, — продукт гораздо более сложный и изощренный, чем что бы то ни было созданное обществом со специализированной технологией, где специализация проникла в чувственную жизнь. Но самое интересное в этой притче то, что она пришлась по вкусу Гейзенбергу. Ньютон не увидел бы в ней ничего примечательного. И дело не только в том, что современная физика отказывается от специализированного визуального пространства Декарта и Ньютона. Она вновь вступает в сложное слуховое пространство бесписьменного мира. Такое слуховое пространство и в самом примитивном обществе, и в настоящую эпоху представляет собой всеобщее поле симультанных отношений, где «изменения» кажутся такими же бессмысленными и неинтересными, какими они казались уму Шекспира или сердцу Сервантеса. Отставив в сторону вопрос о ценностях, нам следует сегодня постараться понят, что под влиянием электрической технологии мы в наших самых обычных повседневных переживаниях и действиях становимся похожими на людей примитивной культуры. Это влияние проникоет в нас не чрез наши мысли и мнения, к которым мы научились относиться критически , а через нашу повседневную чувственную жизнь, где выкристаллизовываются матрицы нашего мышления и поведения.
Малшалл Мак-Люэн
Галактика Гутенберга – Сотворение человека печатной культуры
Киев Ника-Центр Эльгя 2004 стр.44-46
Бертран Рассел оповестил, что великим открытием двадцатого века стала техника подвешенного суждения (suspended judgement). А. Н. Уайтхед, в свою очередь, пояснил, что великим открытием девятнадцатого века было открытие самого метода открытия. Суть его состояла в следующем: сначала берется вещь, которую нужно изобрести, после чего она разрабатывается в обратном порядке, шаг за шагом — как на конвейерной линии, — вплоть до того момента, с которого необходимо начать, чтобы достичь желаемой цели. В искусствах это значило брать за исходную точку искомый эффект, а далее придумывать стихотворение, живописное полотно или здание, которое произвело бы именно этот эффект, и никакой другой.
«Техника подвешенного суждения» идет дальше. Она предвосхищает воздействие — скажем, несчастливого детства на взрослого человека, — и смягчает его, прежде чем оно произойдет. В психиатрии это техника тотального попустительства, нашедшая широкое применение как анестетическое средство для души на тот период, пока происходит систематическое устранение различных привязанностей и моральных следствий ложных суждений.
Это совершенно отличается от парализующего, или наркотического воздействия новой технологии, которая убаюкивает внимание, пока новая форма ломится в двери суждения и восприятия. Ведь для внедрения новой технологии в групповую душу нужна обширная социальная хирургия, и достигается это с помощью рассмотренного нами ранее встроенного аппарата оцепенения. Теперь «техника подвешенного суждения» дает возможность отказаться от наркотика и отложить операцию внедрения новой технологии в социальную душу на неопределенное будущее. Впереди же нас ждет новое равновесие.
Вернер Гейзенберг в работе «Физическое объяснение природы» дает нам пример квантового физика нового склада, которого целостное осознание форм приводит к мысли, что лучше бы от большинства из них держаться подальше. Он отмечает, что техническое изменение преобразует не только жизненные привычки, но и образцы мышления и оценивания, одобрительно ссылаясь при этом на точку зрения, выраженную в китайской притче:
«Странствуя, Цзыгун дошел на юге до [царства] Чу и возвращался в Цзинь. Проходя севернее [реки] Хань, заметил Огородника, который копал канавки для грядок и поливал [их], лазая в колодец с большим глиняным кувшином. Хлопотал, расходуя много сил, а достигал малого. Цзыгун сказал:
— [Ведь] здесь есть машина, [которая] за один день поливает сотню грядок. Сил расходуется мало, а достигается многое. Не пожелает ли учитель [ее испытать]?
— Какая она? — подняв голову, спросил Огородник.
— Выдалбливают ее из деревянных досок, заднюю часть — потяжелее, переднюю — полегче. [Она] несет воду, [точно] накачивая, будто кипящий суп. Называется водочерпалкой.
Огородник от гнева изменился в лице и, усмехнувшись, ответил:
— Я не применяю [ее] не оттого, что не знаю, [я] стыжусь [ее применять]. От своего учителя я слышал: „У того, кто применяет машину, дела идут механически, у того, чьи дела идут механически, сердце становится механическим. Тот, у кого в груди механическое сердце, утрачивает целостность чистой простоты. Кто утратил целостность чистой простоты, тот не утвердился в жизни разума. Того, кто не утвердился в жизни разума, не станет поддерживать путь“».
Самое интересное в этом анекдоте, пожалуй, то, что он находит отклик у современного физика. Он не нашел бы отклика у Ньютона или Адама Смита, ведь они были великими знатоками и поборниками фрагментарных и специалистских подходов.
Маршалл Маклюэн
Понимание медиа: Внешние разширения человека
Москва- Жуковский
Канон-Пресс-Ц 2003 стр. 74-75
В превода на В. В. Малявин
Путешествуя по южным землям, Цзы-Гун дошел до царства Чу и уже возвращался во владения Цзинь. Когда он шел северным берегом реки Хань, то заметил человека, который вскапывал огород и поливал его, лазая в колодец с глиняным кувшином. Человек трудился неутомимо, сил тратил много, а работа у него шла медленно.
— Теперь есть машина, которая за один день поливает сотню грядок! — крикнул ему Цзы-Гун. — Много сил с ней тратить не нужно, а работа подвигается быстро. Не желаете ли вы, уважаемый, воспользоваться ею?
Человек, работавший в огороде, поднял голову и спросил: “Что это за машина?”
— Ее делают из дерева, задняя часть у нее тяжелая, а передняя легкая. Вода из нее течет потоком, словно кипящая струя из ключа. Ее называют водяным колесом.
Огородник нахмурился и сказал с усмешкой: “Я слышал от своего учителя, что тот, кто работает с машиной, сам все делает, как машина, у того, кто все делает, как машина, сердце тоже становится машиной. А когда сердце становится, как машина, исчезает целомудрие и чистота. Если же нет целомудрия и чистоты, не будет и твердости духа. А тот, кто духом не тверд, не сбережет в себе Путь”.
Устыдившись своих слов, Цзы-Гун опустил голову и ничего не ответил. Тогда огородник спросил его: “Ты кто такой?”
— Я — ученик Конфуция, — ответил Цзы-Гун.
— Не из тех ли ты многознающих, которые восхваляют мудрецов, чтобы встать над другими? Не из тех ли ты, что в одиночестве щиплют струны и печально поют, торгуя в мире своим именем? Если бы ты забыл про свой дух и освободился от своей телесной оболочки, ты, может быть, и приблизился бы к правде. Но ты ведь сам с собой сладить не можешь, где тебе найти управу на всю Поднебесную. Уходи! Не мешай мне работать.
Пристыженный Цзы-Гун в растерянности зашагал прочь и, лишь пройдя тридцать ли, пришел в себя. Ученики спросили его: “Что это был за человек? Почему вы, учитель, после разговора с ним так бледны и целый день не можете опомниться?”
— Раньше я думал, что в Поднебесной есть только один человек, а теперь узнал, что есть в ней еще один, — ответил Цзы-Гун. — Учитель наставлял меня: в делах будь благоразумен, к успеху стремись неустанно, малыми силами добивайся многого — таков путь истинно мудрого. А этот человек учит по-другому: кто следует Пути, в том жизненные свойства целостны, в ком целостны жизненные свойства, целостно и тело, а в ком тело целостно, дух тоже целостен. Быть целостным в духе — вот Путь истинно мудрого. Вверяясь жизни, мудрый действует заодно со всеми людьми и не знает, почему так поступает. Так помрачен он и так безыскусен! Мысли о заслугах и выгодах, уловках и удаче не тревожат его сердце. Такой человек против своей воли не пойдет, наперекор своим желаниям жить не будет. Добившись успеха, он не станет любоваться собой, даже если весь мир будет хвалить его. Потерпев неудачу, он не смутится, даже если весь мир будет бранить его. Ни хвала, ни хула света ничего ему не прибавят и ничего от него не отнимут. Вот что такое человек, чьи жизненные свойства целостны! Я же из тех, кого носит ветер по волнам.
Вернувшись в Лу, Цзы-Гун рассказал обо всем Конфуцию, и Конфуций сказал: “Тот человек делает вид, будто владеет искусством Хаоса. Он знает лишь одно и не желает знать другого, заботится о внутреннем и не думает о внешнем”.
Сердцем прозрел, душой безыскусен,
Недеяньем живет, вернулся к началу,
Природу постиг, бережет в себе дух,
Чтоб привольно скользить в пошлой жизни мирской.
Ну как тут не подивиться? Но разве дано тебе и мне познать искусство Хаоса?
Чжуан-цзы
Даосские каноны
АСТ-Астрель М`2004 стр.140-142
В превода на Бора Беливанова
Странствувайки, Цзъгун стигнал на юг до [царство] Чу и се върнал в Цзин.като минавал северно от [река] Хан, забелязал Градинаря, който копаел канавки за лехите и [ги] поливал, като се пъхал в кладенеца с голямо глинено гърне. Стараел се, хабейки много сили, а постигал малко. Цзъгун казал:
-[Нали] тук има машина, [която] за един ден полива сто лехи. Отнемат се малко сили, а се постига много. Не иска ли учителят [да я изпробва]?
–Каква е тя? – попитал Градинарят, вдигайки глава.
–Издълбават я от дърво, задната част [правят] по-тежка, предната – по-лека. [Тя] носи водата, [сякаш] я всмуква като вряща супа. Нарича се водочерпалка.
От гняв на Градинаря се променил изразът на лицето, той се усмихнал и казал:
-Не [я] използвам не защото не [я] зная, срамувам се [да я използувам]. От своя учител съм чувал [следното] : „На оня, който използува машина, ”работите вървят механически, на оня, чиито работи вървят механически, сърцето става механическо. Оня който има в гърдите си механическо сърце, изгубва пълнотата на чистата простота. Който е изгубил пълнотата на чистата простота, той няма да се утвърди в живота на разума. Оня, който не се е утвърдил в живота на разума, няма да подкрепя пътя.”
Засрамен и разкаят, Цзъгун свел глава и нищо не казал.
След малко Градинарят попитал:
-Ти кой си?
–Ученик на Конфуций – отвърнал Цзъгун.
–Да не си от онези многознайковци, които подражават на мъдрите,за да надминат самодоволно всички? [Да не си от онези] , които, усамотени, дрънкат [струните] и пеят печално, за да си купят слава из цялата Поднебесна? [Ако] забравеше за свещената си душа и се откажеше от плътта си, може би щеше да се доближиш [до пътя]. Но като не си в състояние да управляваш собственото си тяло, как ще можеш да въведеш ред в Поднебесната? Върви си! Не ми пречи да работя! – казал Градинаря.
Засрамен, Цзъгун пребледнял и съвсем объркан не можел да дойде на себе си. Овладял се [едва] като изминал тридесет ли.
-Какъв беше този човек? – попитали учениците [му]. Защо, като го срещнахте, [вие], учителю, променихте израза на лицето си, пребледняхте и цял ден не можахте да се опомните?
– Преди смятах, че в Поднебесната има само един човек [Конфуций], не знаех, че има още един – отвърнал Цзъгун. – От учителя съм чувал за пътя на мъдреците: [това е] стремеж да се върши работа, да се придобиват заслуги, да се постигат големи успехи с малко сили. При сегашния [учител] е иначе. Оня който владее учението, има цялостни качества. Цялостни качества – цялостно тяло. Цялостно тяло – цялостен разум. Точно в цялостния разум е пътят на мъдрия. Предоставяйки се на живота, [той] действа заедно с народа, но накъде отива – не се знае. Неизмерима и съвършена е простата [му]! Сърцето му е оставило в забрава заслуги и корист, ловкост и хитрина. Такъв човек няма да тръгне против волята си, няма да постъпи въпреки желанието си. Като придобива онова, за което говори, [той], гордият, няма дори да се обърне, пък макар всички в Поднебесната да го прославят. Като изгуби онова, за което говори, [той] дори няма да обърне внимание, пък макар и [всички] в Поднебесната да го порицават. Похвалите или порицанията [на всички] в Поднебесната нищо няма да [му] добавят, нищо няма да [му] отнемат. Ето това се нарича човек с цялостни качества. А [себе си] ще отнеса към ония, които вятърът носи по вълните.
Когато се върнал в Лу, [Цзъгун] разказал за всичко на Конфуций и [Конфуций] заявил:
– Той се преструва, че се усъвършенствува, като овладява учението на рода на Хаоса. Усвоява от него [само] едно, но не разбира друго; управлява вътрешното, но не управлява външното. Ти, разбира се, си бил учуден [от това, че той] е проумял как да се оттегли в чистотата, в бездействието, да се върне към простотата, как да опазва разума в телесната природа, като странствува сред хорското, сред обикновеното. Но нима учението на Хаоса е достойно, за да го овладяваме аз и ти?
Древнокитайски мислители
Чжуанцзъ – Глава XII Небе и земя
Наука и изкуство С`1980 стр.238-241
инак за да не сте капо от всички тези стари цитати, за настроение нещо от днес, което си е пак много старо
казванката е проста, но все обраства с подробности и финтифлюшки, уж за яснота и контекст…
накрая мече със звънче на дирече
щях да пускам цитат… уж го знам къде е, търсех, търсех – няма го…
няма цитат…
/туй е апендикс, страничен израстък от казванката – едно време бях като сина – 12-13 години, и ми вадиха апендикса, бил залепнал някъде, та ме рязаха с пълна упойка; докато киснах у болницата до главата ми стоеше една книга, не знам що взета – уж била смешна, не я дочетох, но винаги си мислих че в нея има нещо, конкретно и много важно като преживяване; аз го знаех, щото то си е в мен, но мислех че е в нея и трябва да отворя и да го намеря и там… тъй минаваха годините, и аз все отлагах да си го припомня оттам, щото ми беше очевидно и ясно; едва в казармата почнах да се чудя как това конкретно и важно може да е било в книгата, от която нищо друго не помнех; като студент я взех/същата/ и я прочетох, в нея нямаше нищо такова конкретно и ясно, препрочетох я, и пак… и тогава ми светна, че докато съм бил под упойка, съм се отвял, но щото не знам де да го туря „в съзнание” туй, съм го „поставил” в книжката, която ми е стояла тогава до главата… върви и търси между кориците на делото…/
скъсах се да го търся, препрочетох туй дето си мислех че е, но няма никой вътре…
баси…
значи няма да е цитат… но пък не помня аз да съм го измислял
представете си град…
имало е битка, загубена е, на сутринта вратите ще се отворят и враговете ще влязат…
жените реват…
военачалникът минава и им казва:
– що ревете сега, трябваше да плачете, когато всичко се рушеше; тогава вие нищо не забелязвахте и безгрижно си живеехте живота…
реалността е резултатна… тя е функция от безброй действия, бездействия, малки избори, и естествен мързел
битката е съотношение на сили събрани в реалното…
някой път нещата са толкова омъглени, че не разбираш, че е имало битка – просто вратите на Града се отварят /щото всички хора по всички земни кълбета са братя/… или просто някой някоя нощ ги отнася за да ги предаде за скрап…
обичам да пътувам с влак…
много е тъжно да гледам през прозореца…
знаете ли какво си мисля когато гледам съсипнята отвън…
той e малко учител, и директорче нещо, та станал на 50, време вече не останало и решил да се погрижи за интелектуалното си развитие…
сега от какъв зор – може би щото стояла най-дебела в библиотеката му – да вземе да почне „Тихият Дон”
почвам вика братчеда – героят към 50 и оня /писателят-разказвач/ все „старецът това…”, „старецът онова…” и на мен като ми писна, приех го лично, и му теглих една майна на романа…
какъв старец съм аз вика…
/една от причините споделянето в текст да е по-лесно – е щото можеш да си завършваш казванката…
туй горното, съгласете че не е дълго, бях решил да го споделя с тъщата – тя е умна, толерантна и много либерална жена на 80, със силно изразени демократични и прогресивни /но не от онези „прогресивни“, а от нашите прогресивни/ убеждения…
та почнах да го разказвах… стигам до момента в който братовчед ми посяга към „Тихият Дон” и тя започна- що за идиот е това, та да чете такива книги, да не е комунист, и прочие…
разговора се отплесна, изметна, отсвири в невероятни мета-нива и мета-мета-мета-орбити и забравих откъде започнах и за какво беше всичко…
та радвам се, че успях да ви разкажа споделеното от братчеда в цялост…
въпросът защо е посегнал именно към тази книга остава да виси…
защо я е оставил, мисля че е повече от ясно…/
тука преди два месеца изчетох гогол…
и попадам на това
Стотникът, вече стар, с побелели мустаци, потънал в скръб, беше седнал до масата в стаята си, подпрял главата си на две ръце. Той беше на около петдесет години, но дълбоката тъга по лицето му и някак бледомършавият цвят показваха, че душата му е убита и разрушена изведнъж, в една минута, и цялата веселост и шумен живот са изчезнали навеки.
Н.В.Гогол
Вий / Избрани творби т.I НК С`1976 с.379
„вече стар” „на около петдесет години”…
Гогол го писал туй десeтина години, между 25ата-33а си години – и сигурно петдесетгодишните са му изглеждали „вече стари”…
туй лято изчетох и кнут хамсун… / може и дълго, но по темата…/
И при първия юбилей, те напущат живота и навлизат във вегетацията; когато човек навърши петдесет години, започват седемдесетте.
/ туй е за онези които имат нерви и психомоторика способна да издържи повече от три абзаца…
Дните минават, стъклата по прозорците се размразяват. Снегът се топи, южните склонове се зеленеят, гората се разлистя. Аз продължавам да се нося с първото си намерение да разгарям желязото, което нося със себе си; но бих бил смешен да вярвам, че това е лесна работа. А при все не съм сигурен дали има желязо в мене и, ако го имам, не съм сигурен дали ще мога да го изкова. През тази зима животът ме направи самотен и незначителен, скитам се наоколо и мисля, че някога е било съвсем друго. Всичко туй започнах да съзнавам, когато отново се върнах при хората. Бях някога съвсем друг пътешественик; вълната си има своя залив, имах го и аз. А неврастенията е маймуната на всички болести, тя ме придружава.
Какво по-нататък? Не, разбира се, за това аз не скърбя. Да скърбя? Скръбта е дадена за жените? Животът ни е даден за временно ползуване, аз благодаря за този дар. Понякога аз имах злато и сребро, и мед, и желязо и много още метали и беше доста весело в света, много по-весело, отколкото отнесен във вечността; но удоволствието не може да продължава без край. Не познавам някого, комуто да не е вървяло тъй лошо, както и на мен; но не познавам такъв, който би си признал това. Ах, как им върви назад! Но само тогава казват: „Гледайте само, как още ни върви добре!” И при първия юбилей, те напущат живота и навлизат във вегетацията; когато човек навърши петдесет години, започват седемдесетте. И желязото не е вече червено, а дори и съвсем го няма. Но, Господи Боже, как простотата, застанала там, казваше, че там е желязо и твърдеше, че то е червено. Вижте желязото! – казваше простотата – и вижте как то е червено!
Каточе има смисъл да се задържа смъртта далеч още за двадесет години, когато още от малки сме обречени на това! Не разбирам подобен ход на мисли; но ти разбираш това добре със своята весела посредственост и школски познания. Човек с една ръка може да ходи, човек с един крак може да лежи. И какво знаеш ти за гората? А какво аз научих в гората? Че там растат млади дървета.
Сега зад мене стои една младост, презирана от всяка простота и всяка тълпа до безсрамие и варварство, само защото е млада. Аз съм наблюдавал това много години. Нищо не презирам тъй, както твоята школска мъдрост и твоята присъда като неин резултат. Все едно е дали използваш един катехизис или един пергел, за да очертаем пътя на твоя живот; ела тука млади приятелю, тогава ще ти подаря пергел, изкован от моето последно желязо.
Кнутъ Хамсунъ – Последна радость
Иван Г. Игнатов и синове `1928 с.26/
та
у мен метали няма, само шлака … седемдесетте се отпочнаха
… но стар съм вече. Извън това, смея смело да прибавя, без да бъда зле разбран, че мозъкът завяхва по-рано от сърцето. Това се забелязва у всички старци.
/туй пак е от горното с.132/
цялото туй е за да го докараме до тук…
смисълът е функция на перспективата…
едно време на IV-та на sid mayer`s Civilization с колелцето на мишката можеше да правиш фокуса от почти хоризонталния наглед на града, да се вдигаш високо до птичи поглед да обхващаш цялата си територия, после още по-високо до облаците, после над тях и накрая на някаква орбита където земята почти изчезваше… /като музикалния фон се менеше/
/ имам оригинала – но от години не мога да я играя щото на уиндоус 7 не върви, за „двойката” да не говорим … а тя ми е любима/
тази перспектива с издигането не е никак стара, напротив тя е повече от модерна…
тази „гравюра” е много известна и изглежда още по-стара, но е от 1888 г. …
то не може да се роди преди това, щото хората са нямали въображение за подобно…
в момента в който човечеството се сдобило с подобна перспектива и видяло земята „отстрани” – можело да се движи нагоре-надолу, сигурно си е мислило, че много се е обогатило… с нови „гледни точки”
проблемът е, че както ако сега в този момент ви изкарам, както сте си, на някаква орбита да съзрете чудната гледка от такава перспектива, на момента ще се гътнете, поради липса на условия да се поддържате жив… тъй и едни смисли, които са расли и векували в старата „човешка” перспектива в момента в който дори във въображението си играете с мащаба – умират… и не могат наново да се родят…
но никой сякаш не усеща, че те вече са мъртви… и всеки живее все едно нищо не е станало; само че е станало…
щото ставате с много перспективи и въображаеми погледи – но беден откъм смисли /щото са убити/, и плосък като мислене… щото в тези перспектива няма дълбочина/човешкост, може да си ги мислите, но ако ги осъществите, като това което сте, ще се гътнете
/ туй е дълго, но който от това не може да си изведе същността, и с 1000 по толкоз пак няма да може…/
това е за перспективата за „високо”…
има и перспектива за „дълго”, за „още колко”…
при нея младите поради опита който имат, мислят в перспективата на фактическа безкрайност/безсмъртност…
човек като стане на 50, ако не е идиот, трябва да промени тази перспектива, и тогава се раждат едни „нови” смисли, които са стари колкото света, но на всеки конкретно по някое време му се далдисват като нови и лично открити…
разбира се – всяко време има своя старост…
нашето време е особено болно – за туй и старостта днес е нелепо ентусиазирана и плиткоумно дърдореща / като турист с чехли, потник и хавлия /, тя е лишена от интуиция за мъдрост, щото не мисли неизбежното, а се съсредоточва върху „още малкото” на дългото, все едно че вярва дълбоко в очевидността на апориите и че Ахил никога няма да настигне костенурката…
има още една перспектива – и тя е за „дълбоко”
няма я по-добре казана от Никола Гомез Давила „Духът расте навътре”
медията така добре е трамбовала и павирала съвременната Душа, че тя дори и да се опита да „задълбае” – удря на толкоз „здраво”, че отскача…
/ако разбира се, маркетинга преди това не я е изпразнила дотам, че всяко „задълбаване” да е процес на свободно падане /
тази перспектива е угаснала отдавна, за нея интуиция може да има само човек, които няма телевизор, компютър, телефон и прочие валяци за душите… и който се храни от ръцете си, а не от магазина…
аз вече не познавам такива…
както и да е…
някъде бях срещнал един лаф за демокрацията в русия – тя изгни преди да узрее…
това може да се отнесе изобщо за младостта днес…
не мога да разбера как и защо става – /пазар, медии и прочие са само средства – не мога да проумея – кому е нужно, от ‘къф зор тровят / за мен е очевиден единствено процеса на гниене…
има две шматки с предаване с претенции в руския ефир, страшна /наистина в смисъла на „страшно”/ смешка като да ги гледам… гледам ги щото русия ми е непонятна, и тренирам сърцето си… от време на време печеля по някой лаф…
едната шматка цитира някаква поетеса
ужасът не е в това, че сме стари
ужасът е, че стариТЕ сме собствено самите ние
това е самата диагноза на времето, и не само за русия, или за нас, а за цялото съвремие…
гледам водещи, чета учени, следя анализатори и си мисля, че Ужасът наистина не е, че те конкретно са водещи, учени или анализатори, а в това, че те са водещиТЕ, учениТЕ, анализаториТЕ, че други няма, тези смешници са, туй е всичкото налично и друго … просто няма
тъй е и с моята старост… баси
изгнил и неузрял, само Ужас…
и знаете ли какво правя – щото не пия, не пуша, няма особено въображение как да разтоваря Ужаса, че аз съм стариТЕ, и да забравя, разтоварвам като усиля на макс и пускам такива неща
моят Приятел смята че в музиката нямам вкус… може и да е прав, ама на кой му пука
туй е дрога за забравяне, в тая работа много вкус не трябва
за да споделя във виртуалното човек трябва или да е глупак или вдетинен…
като прописах преди години във виртуалното се инфантилизирах /то е като процес на индуциране, трябва да имаш „потенциал”, но изисква и някакво усилие /, измислях си роли за да се „впиша”, то не бяха джедаи, механи, домове и прочие…
реквизити и декори…
мога ли да вдигна къща – не мога…
ама във виртуалното колко му е, даже и огън поддържах…
мога ли да водя механа – дръжки…
ама във виртуалното черпех наред пристигналите…
мога ли да бия два шамара на някой – съмнява ме…
но какви виртуални „битки” бяха само…
та, виртуалното е ерзац – фалшив заместител за всеки на който нещо много му се иска – но дето реално го не може или просто го няма…
някой от вас може ли да направи къща…
ако ще и навес, дето да подслони семейството, или поне гъза си на сушинка и завет…
аз не умея…
днес къща не се прави – а се купува…
виртуалното и то…
и ей ти … Дом
за да повярваш, че има нещо във виртуалното или трябва да се инфантилизираш, като да възседнеш точилката и да вярваш, че яздиш кон, или просто да си глупак, и да вярваш, че това което не можеш в реалното, да спреш някой и с два лафа да привлечеш вниманието и да го убедиш в нещо си, във виртуалното „някак” ще е възможно, щото е… виртуално
затуй и виртуалността е пълна с всякакви фрустрати, които в реалното два лафа няма как да кажат, но тя им дава възможност да се чувстват герои в някакво измислено от тях си пространство, за което само те си знаят…
не знам друг толкоз „амбициозен”, аз цяла виртуална Планета построих, и Домове вдигнах, и Механи отварях…
едни реални Приятели обещаваха да пълнят… с живот
дръжки… виртуалният живот е текст, текста тече във времето, кой ще си губи времето да излага мисли и настроения в текст… от’де време за глупости
та тъй…
сега за реалното…
миналата зима с дядо си говорим на двора. гледам парапета се разклатил много и викам
– деде, на лято ще го оправим…
– за кой, за циганите ли…
– що бе…
– че кой ще живее тук…
– стига бе, деде, що говориш така…
– че кой харесва къщата на дядо си бе сине…
дядо кара 95-ата… у него илюзии няма
замислих се, знам всичките къщи от прапрадядо ми насам, и в никоя от тях не е живял сина… всеки в отделна и нова
само татко се върна навремето на село в къщата на дядо си, за да „бие скалата” както дядо казва…
татко си отиде – къщата опустя – голямата дъщеря ме пита
– кой сега живее там…
– никой, кой да живее…
– е как така…
у нея, в главата й, щом има къща – трябва да има хора дето да я обитават – тя е в германия, от там е трудно да се разбере, но празните къщи тук са и заради туй, че и тя е там…
като ученик имах една позната, която бях избрал за обект на моите сърдечни блянове; ставах заран, отивах в сладкарницата пред входа й, и чаках да излезе, че да я срещна „случайно” на път за училище…
държах се, разбира се, много … „виртуално”, щото вълнение и прочие, тя споделяше хвърчащи мисли и настроения, които една мома може да роди преди физзарядката в 7`10 в двора на училището…
веднъж ми обясни, какъв досадник е баща й, който непрекъснато й обяснявал как апартамента и вилата са за нея и сестра й, а тя изобщо не се интересувала ни от апартаменти, ни от вили – омекваха ми кълките като си помислях колко неземно и възвишено създание е обекта на моите несбъдни мераци…
понякога си мисля, за чичата, баща й – този соц-филистер, еснаф и прочие задръстеняк – и ми става мъчно за него; баси, какъв хубав чиляк… мислил, каквото мислил, правил, каквото правил, „блъскал скалата” с идеята да остави нещо след себе си на децата – а то … кур
сигурно вече всичко е продадено – изядено и изпито…
да беше се грижил за душата… там няма как да го кешират, но пък няма какво да оставиш;
то пък като оставиш, все едно файда и спомен…
аз нищо нямам за оставяне, но и с душата не върви…
имам един познат, отиде в испания с жена и малки деца, там се разделили; жена и деца на една страна, той на друга „на две строшен“– децата му не знаят вече български – от него за първи път чух за децата – „те вече не са българи” – той нищо не можеше да направи…
отдавна не съм го виждал…
последно разправяше че имал приятелка рускиня, вдигал къща „за тях”, той е строител… един руснак му казал, че тя ще го остави, щото изобщо не се интересува как строи, какво планира, кое как прави в къщата – „ако мислеше да остава, щеше да дава акъл, тя изобщо не се интересува” – моят познат си мислил „глупости”…
но рускинята си тръгнала…
живееше си сам…
когато правиш нещо с някой, а на оня му е през оная работа за нещото, няма да сте дълго заедно… толкоз е просто
едно време всички, от малки до големи, във всичко са участвали според себе си, и затуй е било … заедно, и имало кой какво да предаде и кой как да поеме…
а и Душа е имало…
днес е … като деца на плажа
предаваме си пясъчни замъци, които строим за себе си, с надеждата тези дето идват след нас да ги съхраняват…
като страдаме как се разпиляват…
но сме забравили къщите които ни оставиха и изоставихме…
за сметка на това сме свободни като … цигани
ние вече сме цигани… само че без циганската култура
затуй цигани винаги ще има, щото имат култура, а ние ще си изчезнем от свобода
Frumpy са страхотна група, Inga Rumpf и Jean-Jacques Kravetz са невероятни, How The Gypsy Was Born е велика песен…
има бели, има черни, има и … свободни цигани
младите бели решили да станат свободни като … цигани
младите вече остаряха и живеят с последиците от младата си свобода…
14. файда от дълго може да няма, но повторението е майка на запомненото…
колкото по-кратко – толкоз по-лесно се повтаря и твърдо ти се набива…
да зяпаш новинарски канали – е занятие магическо…
то е като да въртиш обикаляйки ония будистки въртележки с написани мантри, ама безкрай – и за кофти карма
или като морско свинче в колело…
как не им писва да въртят едно и също по цял ден…
/идиотите които ги гледат, не мога да ги съдя, щото са омагьосани /
„това са новините” – баси лафа
„това” са техните „новини” – може и да станат „твои”, ако нямаш живот /лишен от себе си, притежаваш само стол за гъза си и екран пред погледа си…/
сядаш и след няколко минути всичко си видял…
те ти го повтарят регулярно за да са сигурени, че нищо не си изпуснал…
седиш и следиш за „развитие”, почваш да чакаш кога ще ги сменят…
кога да ги сменят…
утре…
дотогава стоиш и гледаш повторенията се чувстваш добре „информиран”, това е самодоказващо се – в новините дават точно това което вече си видял…
междувременно нещо изтича, но ти си изгубил интуиция за него и не го забелязваш, щото си… в „информационния поток”
кой избира „новините”…
в момента в който повярваш че това са „новините” – вече си се качил в колелото и обикаляш като хамстер опитвайки се да ги „следваш”…
същото е с музикалните канали и вкуса…
забележително е че CNN и MTV са създадени по едно време… /юни1980, август 1981/
на тед търнър са гледали като на ненормален, че създал 24-часов новинарски канал – кои ще са лудите дето ще гледат новини 24 часа…
канал с 24 часа музика не е по-малко идиотско – но още го има – и се клонира безкрай…
едно време хората били големи оптимисти и подценявали потенциала за деградация заложен в системата и хората, затова се учудвали на някой неща… които след време станали „нормални”
нищо не разбирам от компютри – но мисля че най-големият гений в тази област е Кен Олсен, през 1977 г, малко преди CNN и MTV, по-време на излизането на пазара на Apple II, казва нещо очевидно
There is no reason for any individual to have a computer in his home.
това му донася повишена известност като автор на „очевидна” нелепост, но си мисля, че с годините така и не се е появила /РАЗУМНА/ причина – всеки да има у дома си компютър… това, че всеки вярва в необходимостта да е „въоръжен” с комп у къщи, говори повече за стадност, а не за разум…
/това го пиша от персоналния си компютър у дома/
деградацията е повсеместна – за да не събуди осъзнаване и реакция – е представена за „прогрес”
загубата на Разум се „компенсира” с прогреса на „изкуствения интелект”
когато Разума изчезне съвсем, човекът тотално деградира до хомункулус без Бог, но с кредитна карта – ще му имплантират чипове с ИИ /според кредитна карта/ и ще го представят като невероятен „Прогрес” и … „преодоляване” на човека
за второто вече пишат, за първото мълчат
както го е казал в една песен БГ
Но мы знаем что о главном не пишут в газетах, и о главном молчит телеграф
как става…
чрез повторението…
когато медиите повтарят координирано в „такт” прости послания – а видиотената публика ги резонира, няма социална структура която да може да издържи…
илюзия е че чрез медия може да се поддържа Свят… /Светът е Разумен/
лъжа може, наблюдаваме го, но не вечно… / с ИИ може да се поддържа само илюзия…/
та…
докарахме го до туй дето ми е приказката…
като си представя колко страници съм изписал в старата изгора, ми пламват ушите от срам, но най-срам ме беше да не се повтарям, ако съм казал или цитирал нещо някъде, никога да не го повтарям…
сега като на ново, ще се наложи да се повтарям, едното щото няма къде да препратя, второ, щото медията е такова място, че ако нещо искаш да се чуе, трябва да го повториш няколко пъти… инак един път казано – си е неказано
моят Приятел като му се позова на нещо, което вече съм му разказвал и го питам нали се сеща – се ококорва и вика – да бе имаше нещо, ама какво беше, я ми го кажи пак, че съм го забравил…
та, като ученик бях тъп и залюпен, четях всякакви глупости и тъй попаднах на „Култура и масово съзнание” на Атанас Натев, от там помня само две неща, ама те са ме правили много време…
там се казваше, че същността на всяка информация е да предопредели отношението ти към факта който приподнася…
/другото беше за един разказ на ерих кестнер „школа за диктатори” – не е важно кой какво казва, а кой държи микрофона/
тогаз за първи път се окорих пред очевидността на несъществуването на „чисти факти”, с времето се сблъсках и със съществуването на „неприемливи факти”, факти, които все едно не съществуват, и които не само не трябва да се повтарят, ами е хубаво да живеем, все едно че ги няма… за да ни е спокойно
това което се повтаря по новините и се върти в нета „не е главното”
главното идва като спреш телевизора и изключиш компа
тогава няма кой да ти повтаря…
п.п. инак един на времето с повтаряне разруши картаген
нямайте съмнение, че и Виртуалното ще опустее
просто трябва да се повтаря – дори във Виртуалното
не че не могат да се простират чаршафи, но няма кой да чете…
всеки се е въоръжил със разпознавателна идеологическа система „свой-чужд” и само преглежда статусите за да класифицира – подробностите и доводите нямат значение…
това подрежда „свят” – така се създава идеологическата дупка в която всеки се е сврял и се чувства сигурен, успокоява се – като най-вече пести време…
(днес, във виртуалното) максимума на осъзнато четене е три абзаца – страничка…
аборигените брояли – 1, 2, 3, много… днес като видиш че текста е повече от три абзаца го прескачаш – щото е „много” и нямаш време за губене… така си губиш времето в преглеждане на повече от 30 текста дневно с повече от 3 абзаца за да установиш, че са твърди дълги за четене, и преминаваш надолу, като единствено което прочиташ са коментарите под тях от по 3 реда ( към няколко странички) за да си съставиш мнение за … статията
поне при мен е така…
радвам се че прочетохте до тук… парадокса е, че ако продължа, ще стане дълго, окото ви ще се уплаши, ще прецените, че нямате време и нямаше да стигнете до радостта ми, че сте го прочели…
на времето мама видяла някакво парцалче, което й харесало с простотата си и казала:
– колко е семпло…
прабаба ми била до нея, семплото й звучало твърде сложно и обобщила:
– дюс, мама, дюс, семплото не е за нас…
освен кратко, трябва да се избягва казваното да е много „семпло”, щото за някой и то може да е сложно, трябва да си е „дюс”, демек направо
човек е голяма хлебарка и свиква с всичко, но поне в началото е … тегаво
друго си беше там дето бях свикнал /някак „мое” беше…/, но като го няма… и тук е покрив
сега вие какво търсите тук и какво може да намерите е съвсем отделна приказка… която не е моя
татко разправяше, как като се сдобили с телевизор някъде през 60-те и гледал в началото новините, когато говорителите обявявали /нещо от сорта на …/ „добър вечер, драги зрители, вие гледате емисията новини на българската национална телевизия…”, той се чудел – тези сега откъде знаят, че ги гледам…
сигурно не е поглеждал отзад на говорещата кутия да търси кой седи там да го издаде…
и вие не е необходимо да поглеждате зад монитора да ме търсите, или пък да си залепвате тиксо на камерата та да се скриете, като прочетете сега, че знам че четете тук и имате голям проблем…
че е проблем е очевидно, а че е голям и сами може да се убедите – вие не знаете какво да правите с Времето си…
ако знаехте – сега нямаше да четете това тук и да се чудете какви глупости пише тоя…
та тъй
това което правите тук е капитулация пред безсмислието което ви е завладяло… и пореден акт на отчаяние извършен във Времето което ви е отредено за Велики Дела…
вие го губите, щото или не знаете с какво да се захванете, или просто ви мързи да се занимавате с такава дребнавост като онова, което ще ви отреди полагащото ви се величие…
единственото което може да ви даде някакво основание да продължите да ма`ате виртуални гащи браузвайки из цифровата реалност е да търсите и намирате по-тъпи от вас, които пишат глупости като мен, шерват картинки, и споделят песнички – което пък ви кара да прекарвате Времето си /отредено за велики Дела/ в чудене – какви и колко тъпи трябва да са тези, дето си губят времето да пускат такива глупости… /демек намерили сте това, което сте търсили/
вие сте безусловно прав и в питането и констатацията си, но ако се абстрахирате от това за момент, не е ли по-добре да се запитате – защо да не си прекарате някъде по-смислено времето…
щото туй е ново, няма какво да му се обяснява… / прескачай, и преминавай на следващо мнение…/
но щото някъде е имало някакво старо – трябва да се кажат две думи за него… /за този който се чуди – ‘де изчезна/
изгората изчезна по … недоразумение и … немарливост
има си домейн за години напред, и хост си имаше за още две години напред, и си изхвърлях спокойно там глупостите току до началото на Нищото – „на края на виртуалната вселена”
тези при които хоствах, местили сървъри и ми писали на имейла да си запазя писаното… / аз не зная как се прави това, иначе да съм го направил и без да ми казват/
но аз и имейли не отварям – щото няма на кой да пиша, а и кой да ми пише /тези с хоста съм ги забравил по определение – моят Приятел им плаща, аз пари нямам/ – мисля си платено – сигурно
тъй докато съм на село и се занимавам с реално подпиране на старата къща да не падне изгората я срутили… щото си местили сървъра
/цяла виртуална планета изчезна
не че се забеляза – но факта на липсата си остава…/
като се установи факта, щото има хора дето му разбират, се опитаха нещо да направят – но и те, нищо че разбират – нищо не можаха да направят за да я върнат…
и тъй … изгората се нихилира и премина от другата страна на границата с Нищото барабар с всичките натрупали се глупости…
туй лято братовчед ми се преби с кола…
трябваше аз да го кажа на дядо / преди две години пак аз му казах за малкия брат/…
да не ви идва до главата…
има загуби и … Загуби
дядо все си броеше „имането” си от внуци и правнуци…
„децата, сине, не са богатство, ама са Радост, кой няма деца – няма Радост”
та на дядо Радостта все растеше – … и почна да се топи… /рисковете да живееш прекалено дълго/
казва че не е нормално…
не е…
но който има – има какво да губи…
ако нямаш, няма и какво да губиш…
но пък си нямал и … Радост
/който имал, му остават спомените и … Мъката с тях/
туй с изгората го приех със смях…
тези загуби са смешни…
виртуалното / както и всичко човешко/ е като писане по вода…
можеш да имаш илюзии – но като всяка илюзия – е до време…
още едно време така изчезна и най-старият форум на медиапул – имаше едни неща дето исках да ги „запазя”, но си мислих, че там са си на сигурно, и все отлагах… / вече даже не помня какви бяха/
можеш само да се смееш – да се ядосваш е загуба на време…
ако искаш да не те е яд – не пиши върху вода…
/ако е било наистина важно – да си го запазил на сигурно – научи го наизуст/
та
някъде има бек-ъп на изгората до 2013 – но аз го нямам…
и да го получа нямам идея – как и къде да го кача, пък и за какво…
аз имам някакви неща на уърд, но те са неизползваеми – щото нито е ясно за какво е всяко, нито реда им, нито са редактирани както са пуснати…
само „лицето” Васев, като истински „фен”, копираше и пазеше – но връзката ми с него беше през форума и не знам какво е запазил от последните неща…
ако го открие туй тук – да даде някакъв знак, че се забравихме…
за времената преди Гутенберг най-много запазени текстове и най-добре документирана история имаме за шумери и вавилонци, щото едно писали върху глина, второ градовете им ги сринали преди хиляди години и никой не се е ровил допреди век и половина там, и последно щото преди Хенри Роулинсън, никой не можел да ги чете и да избира какво да остане от тях…
от Есхил и Софокъл имаме запазени по седем пиеси / по четири случайни и по една трилогия/ – това което е останало е избора на някакъв александрийски възпитател, който ги подбрал за учениците си – нашата представа за тях се основава на неговия избор…
това което остава е толкова малко – и толкова случайно…
/това не изключва тези дето през цялата история целенасочено ходят по библиотеки да късат и крият туй дето не им отърва/
смехоранията с „облаците” и „цялото човешко знание” в тях е такъв … виц
както и да е…
с обясненията дотук…
който чел когато имало, чел…
кой почувствал като чел, почувствал…
кой разбрал, разбрал… каквото можал
накрая…
накрая никой не помни…
аз самият не помня – какво беше…
и за какво беше…
имаше нещо – но какво…
има едно време и то трябва да бъде изживяно…
аз го пълня от време на време с глупости…
което не е фатално – щото е писане по вода…
ей го тук – и вече го няма
роса по паяжина
премести я
запази я
можеш ли да разкажеш това на някой, който не го е слушал
izgora 