15. туй е за къщичките…
за да споделя във виртуалното човек трябва или да е глупак или вдетинен…
като прописах преди години във виртуалното се инфантилизирах /то е като процес на индуциране, трябва да имаш „потенциал”, но изисква и някакво усилие /, измислях си роли за да се „впиша”, то не бяха джедаи, механи, домове и прочие…
реквизити и декори…
мога ли да вдигна къща – не мога…
ама във виртуалното колко му е, даже и огън поддържах…
мога ли да водя механа – дръжки…
ама във виртуалното черпех наред пристигналите…
мога ли да бия два шамара на някой – съмнява ме…
но какви виртуални „битки” бяха само…
та, виртуалното е ерзац – фалшив заместител за всеки на който нещо много му се иска – но дето реално го не може или просто го няма…
някой от вас може ли да направи къща…
ако ще и навес, дето да подслони семейството, или поне гъза си на сушинка и завет…
аз не умея…
днес къща не се прави – а се купува…
виртуалното и то…
и ей ти … Дом
за да повярваш, че има нещо във виртуалното или трябва да се инфантилизираш, като да възседнеш точилката и да вярваш, че яздиш кон, или просто да си глупак, и да вярваш, че това което не можеш в реалното, да спреш някой и с два лафа да привлечеш вниманието и да го убедиш в нещо си, във виртуалното „някак” ще е възможно, щото е… виртуално
затуй и виртуалността е пълна с всякакви фрустрати, които в реалното два лафа няма как да кажат, но тя им дава възможност да се чувстват герои в някакво измислено от тях си пространство, за което само те си знаят…
не знам друг толкоз „амбициозен”, аз цяла виртуална Планета построих, и Домове вдигнах, и Механи отварях…
едни реални Приятели обещаваха да пълнят… с живот
дръжки… виртуалният живот е текст, текста тече във времето, кой ще си губи времето да излага мисли и настроения в текст… от’де време за глупости
та тъй…
сега за реалното…
миналата зима с дядо си говорим на двора. гледам парапета се разклатил много и викам
– деде, на лято ще го оправим…
– за кой, за циганите ли…
– що бе…
– че кой ще живее тук…
– стига бе, деде, що говориш така…
– че кой харесва къщата на дядо си бе сине…
дядо кара 95-ата… у него илюзии няма
замислих се, знам всичките къщи от прапрадядо ми насам, и в никоя от тях не е живял сина… всеки в отделна и нова
само татко се върна навремето на село в къщата на дядо си, за да „бие скалата” както дядо казва…
татко си отиде – къщата опустя – голямата дъщеря ме пита
– кой сега живее там…
– никой, кой да живее…
– е как така…
у нея, в главата й, щом има къща – трябва да има хора дето да я обитават – тя е в германия, от там е трудно да се разбере, но празните къщи тук са и заради туй, че и тя е там…
като ученик имах една позната, която бях избрал за обект на моите сърдечни блянове; ставах заран, отивах в сладкарницата пред входа й, и чаках да излезе, че да я срещна „случайно” на път за училище…
държах се, разбира се, много … „виртуално”, щото вълнение и прочие, тя споделяше хвърчащи мисли и настроения, които една мома може да роди преди физзарядката в 7`10 в двора на училището…
веднъж ми обясни, какъв досадник е баща й, който непрекъснато й обяснявал как апартамента и вилата са за нея и сестра й, а тя изобщо не се интересувала ни от апартаменти, ни от вили – омекваха ми кълките като си помислях колко неземно и възвишено създание е обекта на моите несбъдни мераци…
понякога си мисля, за чичата, баща й – този соц-филистер, еснаф и прочие задръстеняк – и ми става мъчно за него; баси, какъв хубав чиляк… мислил, каквото мислил, правил, каквото правил, „блъскал скалата” с идеята да остави нещо след себе си на децата – а то … кур
сигурно вече всичко е продадено – изядено и изпито…
да беше се грижил за душата… там няма как да го кешират, но пък няма какво да оставиш;
то пък като оставиш, все едно файда и спомен…
аз нищо нямам за оставяне, но и с душата не върви…
имам един познат, отиде в испания с жена и малки деца, там се разделили; жена и деца на една страна, той на друга „на две строшен“– децата му не знаят вече български – от него за първи път чух за децата – „те вече не са българи” – той нищо не можеше да направи…
отдавна не съм го виждал…
последно разправяше че имал приятелка рускиня, вдигал къща „за тях”, той е строител… един руснак му казал, че тя ще го остави, щото изобщо не се интересува как строи, какво планира, кое как прави в къщата – „ако мислеше да остава, щеше да дава акъл, тя изобщо не се интересува” – моят познат си мислил „глупости”…
но рускинята си тръгнала…
живееше си сам…
когато правиш нещо с някой, а на оня му е през оная работа за нещото, няма да сте дълго заедно… толкоз е просто
едно време всички, от малки до големи, във всичко са участвали според себе си, и затуй е било … заедно, и имало кой какво да предаде и кой как да поеме…
а и Душа е имало…
днес е … като деца на плажа
предаваме си пясъчни замъци, които строим за себе си, с надеждата тези дето идват след нас да ги съхраняват…
като страдаме как се разпиляват…
но сме забравили къщите които ни оставиха и изоставихме…
за сметка на това сме свободни като … цигани
ние вече сме цигани… само че без циганската култура
затуй цигани винаги ще има, щото имат култура, а ние ще си изчезнем от свобода
Frumpy са страхотна група, Inga Rumpf и Jean-Jacques Kravetz са невероятни, How The Gypsy Was Born е велика песен…
има бели, има черни, има и … свободни цигани
младите бели решили да станат свободни като … цигани
младите вече остаряха и живеят с последиците от младата си свобода…
izgora 