1.
значи изпрасках едно и аха да го пускам…
и се отдадох на размисъл…
/щото нали знаете, от’де да знам какво мисля, преди да го чуя… /напиша//
и като го изпрасках си викам и сега туй кой ще го чете, и като го прочете какво ще разбере, и се отдадох на тиха размисъл без казване и писане…
Моят Приятел преди бая години как каже нещо па добави „disclaimer“ и аз много се впечатлявах, щото ми звучеше много авторитетно, без да знам какво точно значи, но някак интуитивно ми звучеше като „вържи гащи“; но „вържи гащи“ е за хора с потури и по лепки, disclaimer е някак по-… тежко мирише на пури, сериозни хора самообесени с вратовръзки в кожени кресла, звучи като от пространство с дебели килими и с тъпи портрети в скъпи рамки по стените…
много по-късно се светнах, че то значило „отказ от отговорност“…
туй само особено цивилизован може да го измисли…
аз всичко бих сложил в скобите на един disclaimer, но пусто с потури и по лепки, надали ще ми признаят тази привилегия да не нося отговорност, и все тръгвам да се обяснявам…
и тук започва… Неказването
в момента в който се опиташ да се обясняваш затъваш в едно блато от думи, в което колкото повече обясняваш, толкова повече затъваш, щото нищо не става ясно…
напротив…
а целта на обЯСНението е да направи нещато по-ЯСНИ, нали…
и когато не става ЯСНО, ако не смяташ другия за глупак, почваш да се оПРАВДАваш… демек обръщаш се към някаква ИСТИНА/правда, която като твоя, ти дава ОСНОВАние и от която твърдиш това, което казваш, и което очевидно е неЯСНО за другия, щото той от неговата ИСТИНА/правда го възприема в най-добрия случай като глупости, пълна глупост, простотии и прочие неща, което бързо ти става ЯСНО, нищо че сте от двете страни на някоя истина/правда…
и тогава почваш ако си възпитан да се изВИНяваш, т.е. поемаш ВИНАТА, че си тъп и глупав, и че си загубил времето на кибичещият от другата страна на ИСТИНАТА…
така че ако нещо не е изначално ЯСНО между двама, обЯСНението е безсмислено, оПРАВДАнието неизбежно, и поемането на ВИНАТА с изВИНение логично следствие…
живеем в СВЯТ в който кое е ЯСНО е много НЕЯСНО, стада евреи, мюсюлмани, негри, цигани, педераси, феминистки, комунисти, прогресисти и прочие „групи“ с ясна идентичност претендират, че ЯСНОТО им е ЯСНО… и всеки на който не му е ЯСНО, трябва да се ИЗВИНИ, щото оправданието вече не върши работа…
аз като бял, мъж, хетеросексуален, християнин /по-скоро „дете на християни“/ с много проблематична тежка мъгла за „яснота“, на който незнайно защо всичките с горните си ЯСНОТИ се чувстват някак абонирани за моето оправдание и извинение… щото ТЕ СА
и моето Е някак се свежда до това да ТЪРПЯ „яснотата“ им
напоследък към горното бял-мъж-хетеро-„християнин“ прибавих и нещо ново… стар;
което не е нещо кой знае какво – но носи една особена лекота
не ми пука, което се състои в
какво ще ми направите
… моето мина
щото евреите са най-смешни – като кажат „аз съм еврей“, което ще рече „нещата са ЯСНИ“, което е претенция без обяснения и оправдания, бих отоговорил „не се коркай – никой не е съвършен“, което също е повече от ЯСНО
горното някак върви с кой страдал най-много; СПОРНО е, щото всеки с яснотата си, амаликяните доста са страдали, НЕ ЛИ?!
2.
от известно време гледам еврейска телевизия /на руски/ ; покрай изборите там беше много интересно… за разлика от нашето тук, за което нищо не мога да кажа, щото не беше
та в студиото един политолог с ермолка, за да обясни ситуацията на водещият, разказва анекдот за двама политолози; единият пита другия „абе ти напоследък разбираш ли изобщо какво става!?“ другият авторитетно : „мога да ти обясня“, първият : „абе и аз мога да ти обясня, питам те дали разбираш?“ – отстрани един от зяпащите в нета канала коментира единомислието на водещ и експерт с „явно и двамата са чели една и съща книга с анекдоти“
/напоследък чета Стендал, не романите, а последните томове от събраните съчинения на руски, пътеписи, музика, изкуство и т.н. и щото в хармана на асоциации се въртят в едно което си мисля, вътре в себе си, ги турям като някаква илюстрация/
горният „политологически“ анекдот е за опозицията обяснение – разбиране, върху която се гради немската опозиция на природни и хуманитарни науки, всяка си върви с нейното си ЯСНО, но има и друга опозиция: разбиране – чувстване, върху която се гради всяка херменевтика, за немците, това не е опозиция, всяко чувство за тях е разбиране /то може да бъде разказано/, но за южняка не е така, Стендал има много моменти /които ницше краде на ангро и безобразно/ в които показва разликата…
„Неговият гений /става дума за Канова 1757-1822/ би отслабнал, ако той се беше преселил във Франция, този маяк на света, който по това време бил изцяло увлечен само в победи и честолюбие, както сега е увлечен в промишленост и политически спорове. Французите обладават способността да разбират изкуството с безкрайна тънкост и остроумие, но в наше дни те не могат да се издигнат до това да го чувстват. Да се доказва това по отношение на живопис и скулптура би било скучно: но ако вие сте човек добросъвестен, обърнете внимание на някаква почти физическа потиснатост, която хората в Париж чувстват навсякъде, например, в различни театри. За да се почувства изкуството, е нужно вашето тяло да се чувства добре. Вижте, какво мрачно, мъртво мълчание цари на премиерите в театър Буф; от тщеславие никой не се решава да изкаже своето съждение: всички се страхуват да не се компрометират. В Рим на премиера в театър Аржентина всички жестикулират едновременно. Най-скептичният стар абат безумства, като юноша; Те купуват няколко малки свещи, при светлината на които да четат либретото. До възцаряването на френската култура и приличие абатите, осветени с тези угарки, обсипвали маестрото с псувни, ако музиката не им хареса. Тогава започват диалози, необичайно комични, благодарение на наивността и безумието на разговарящите.
Французите истински обичат само това, което е модно. На север, например в Америка, двама младежи могат да се влюбят един друг само след като в течение на двадесет проведени съвместно вечери те се убедят в това, че имат еднакви възгледи в областта на религията, метафизиката, историята, изкуствата, романите, драматичните изкуства, геологията, образуването на материците, събирането на косвени налози и много други неща. Статуята на Канова при първи поглед и без всякакви метафизически размишления вълнува младата италианка до сълзи. Само преди седмица Джулия Б. трябваше да скрие своите сълзи зад воала; г-жа Ламберти я беше повела да види „Прощаване на Венера с Адонис“ на Канова. На връщане, ние говорихме за съвсем странични неща и неизвестно защо бяхме особено весели.
На север от Алпите художественото вълнение никога не бива внезапен порив на сърцето. На мен ми се струва, даже може да кажа, че Северът чувства само благодарение на усилие на мисълта; с такива хора можеш да говориш за скулптура само във формата на философия. За да заставиш широката публика във Франция да почувства изкуството, трябва да придадеш на своя език поетическата пищност на „Корина“, която възмущава благородните умове и освен това не позволява да се предават оттенъци.
Стендаль Собрание сочинений т.10 М’1978 с.126-127
/ Разходки по Рим /
долното е пак стендал, но е по-скоро към 1., непрекъснато обяснения и оправдания на туй че казваш каквото и да е…
„Да описваш пътешествие, изобразявайки предмети на основание породените от тях в нашето сърце чувства – е дело много опасно. Ако твърде много хвалиш, можеш да бъдеш уверен в ненавистта на всички, чието сърце не прилича на твоето. Какви ли не шегички няма да предизвикат такъв дневник от страна на хора с пари и в ордени! Но нали аз за тях не го пиша. Аз не бих се съгласил да изтърпя и сто скучни вечери заради един от тези отличителни знаци, които им струват хиляди.“
Стендаль Собрание сочинений т.12 М/Л`1948 с.71
/ Рим, Неаполь и Флоренция /
една бележка под линия
„Авторът разбира по-добре от всеки друг, колко малко право има толкова категорично да решава такива важни въпроси. Аз се стремя да говоря ясно и кратко. Ако бях започнал да употребявам неуязвими обороти – условни и нерешителни, – които така добре съответстват на моето невежество, тази книга би се разраснала до три тома и би се оказала шест пъти по-скучна. В наше време краткостта – е единствения знак на уважение към публиката, която тя цени. Аз не претендирам за това, че говоря, как стоят нещата в действителност, а описвам само моите впечатления от нея. “
Стендаль Собрание сочинений т.12 М/Л`1948 с.91
/Рим, Неаполь и Флоренция/
3.
…
туй съм го казвал и преди, но то не може да се мени, тъй че отново пак ще е истина…
София няма Небе…
и да гледаш нагоре, колкото и да гледаш нагоре, дори да видиш луна и някоя звезда, Небе просто няма, има похлупак някакъв, мръсно прашно перде метнато на свода за да не видиш оттатък…
на село понякога по няколко пъти нощем ходя да пикам на поляната и всеки път Небето ме побърква…
просто е Невероятно…
и винаги съм благодарен, че съм мъж, което се определя от един атрибут, и неговото наличие ми позволява да пикам прав и да мога да зяпам Небето
/това не е мое знание, туй го получих наготово /и това съм го разказвал, но преди много време, не знам дали го има пренесено тук/, жена ми беше 1993/4 в англия, и на връщане от самолета донесе един International Herald Tribune и аз щото тогава много „свободна преса“ не съм разглеждал „жадно“ разглеждам, и гледам пише накрая в страници за култура нещо за философия, статия за книга, и разбирам нещо, но на границата на Нищото, и карам жена ми да я преведе, и се оказа че е за някаква антифеминистка, която обяснява, какво е един пикаещ мъж – „трансцендентална арка“, а пикаеща жена, било пикаеща крава… дето се вика философия от първа ръка, от Свободата…
днес подобна мислителка едно че не може да я публикуват, но и там при Свободата не може и да си го помисли, щото няма след туй да я намерят…
както и да е, аз оттогава си знам, че просто на поляната съм една „трансцендентална арка“ и зяпам Звездите и Свода Небесен, изпълнен с Благодарност за това което съм… щото само за момент като си помисля да клекна, как ще гледам Звездите, перспективата е напълно различна… невъзможна
/между другото, сър Ричард Бъртън, откривателят на изворите на Нил, и на още сума ти други Неща, първият /макар и спорно/неверник посетил Мека /представил се за пущун, той знаел 30-40 езика не му било трудно/ и щял да бъде разкрит макар че се обрязал, щото веднъж по пътя с поклонниците пикал прав, и неговите спътници мюсюлмани веднага го обвинили, че е неверник, и сериозно се усъмнили в неговата правоверност, та той трябвало да се прави на маймуна и да обяснява как бил болен и му било трудно да кляка…
а той просто … „трансцендентална арка“ и прочие, но кой ще ти даде време да обясняваш, по-просто е, че си болен нещо, не можеш да клякаш…/
както и да е…
трудно разказвам, щото все нещо друго отстрани се сещам и докато го кажа и забравя закъде съм тръгнал… /все ще се изкажа прав и някой ще познае, че не съм от неговите…/
туй го разказвам за софийското небе и Небето на Село…
щото в софия живея на високо уж небето е винаги налично, тъй да се каже ачик,, но не се вижда; в кухнята като стоя непрекъснато виждам пристигащите самолети над Александър Невски и Университета, но това са самолети над града, а не в Небето; дори от леглото като си легна и чета, като погледна понякога виждам самолети без град отдолу, но пак са само самолети, а не в Небе…
на Село е друго, някак се научих да познавам колко е часа по Орион, щото в началото на лятото още го няма, появява се в ранни зори и не за дълго, щото съмва рано, а в края, дори се вдига високо, може да се види, щото деня става къс и му дава време да се вдигне най-горе…
та нощем по-няколко пъти се срещаме с Небето /щото наопъки на всички правилни неща вечер се сещам да пия повече вода/, някак стана много пиклив пост, но какъвто такъв… и когато и да изляза на поляната гледам нагоре и все по един два самолета светкат им нависоко задниците като на светулки от запад на изток, от север на юг, ма’ат корпуси и разсейват спокойното ми съзерцание на Вечното с мимолетното си присъствие, докато аз правя най-краткото…
тези мигащи червени самолетни дупета са толкова нелепи на фона на тази светлина която е пътувал милиони години за да стигне на моята поляна за да я видя…
и тогава някакъв синапс свърза туй горното с нещо веднъж изживяно преди години, което е било винаги с мен, щото ме е правило, и като такова незабравено, като много Важно…
/ един дисклеймър, пак леко отклонение няма да е голяма загуба на време и пространство; да разказваш за казарма е патология, болна работа, едно щото каквото и да е, е безсмислено за другите, само слабоумен може да мисли, че някакво лично преживяване от младостта, още повече с кепе, колан и автомат може да е съществено или интересно за друг; това е неадекватен, откачен опит /обречен за споделяне/; дядо беше фронтовак, той никога не разказваше за фронта, не гледаше военни филми и казваше, че това са глупости; и сънуваше често кошмари, от които баба трудно го будеше; с него като малък ходехме често на почивка, пътуваме веднъж във влака и в купето пътуваше още само един човек, с дядо се разговориха, и се оказа че са набори и фронтоваци, никога няма да забравя дядо тогава, той стана някак друг, жив по особен начин, запален по непознат начин, с този си говореха, а мен като да ме забравиха, оня чичо приказва нещо негово, но аз само дядовото запомних, за неговия капитан, дето куршум не го лови, за разни чудеса, и аз някак разбрах че дядо е …двама, един който познавам, и един който също е, ама го крие…
сега си мисля, не е криене, просто е безсмислено, щото и да го разказва, никой нищо няма да разбере… трябва някой да е от ТАМ
туй завинаги ми остана… „другият“ дядо, дето е тайна
аз за казармата нямам нещо особено да приказвам, и който приказва, само глупости може да приказва, щото в казармата ако няма страшни неща, има много глупави неща…
с дисклеймъра дотук/
та служим в плевен в школата, даваме някакви караули вътре, и три пъти ни вадеха навън да пазим някакви погреби, бомбите да не се разбягат; беше някаква люта зима помня 84/85, гривица ли, бохот ли, не помня точно, в караулното имаше един голям кожух до земята /викаха му гъба/, дето колкото и да си голям два пъти се побираш, но го слагаш върху шинела, щото инак си замръзнал; и кесиш на една вишка, и зяпаш Нищото, да не дойде от там врагът или проверяващия…
туй е пълна скука, и в него няма нищо за разказване, освен, че в далечината някъде минаваха влакове… трябва да си го представите, Нощ, Небе, някъде в недалечния хоризонт минава влак /туй е влак от соца, не с някакви мижави 3 вагона като днес, а 11-13 пътнически вагона, безкраен, точи се дълго, мисълта не може да го следва…/
а в тефтера ми стои преписано „моето скитничество“…
„А звездната кола бе кръчма пълна с хора,
шумяха грейнали прозорците й в здрача“
та
стоя на вишка, с гъба до земята, омотан, и автомат на врата, Небето над мен се изцъклило от некакъв невероятен бахър, и аз гледам един безкраен светнал влак пълен с някакви „свободни“ соц-хора /тогава не бях соц, просто бяха хора, като всички, които познавах/, които отиват някъде, някъде където си поискат /къде може да поиска да отиде един соц-гражданин…/… моето ВЪОБРАЖЕНИЕ рисува най-невероятни ВЪЗМОЖНОСТИ и ПЕРСПЕКТИВИ за тези свободни красиви хора в тези светли движещи са купета тръгнали към своето свободно ЩАСТИЕ…
влакът премина… влаците са като срама, един ще мине, друг ще дойде… и все прави „ту-ту“, както казва един бивш министър-председател, без да има да се отваря Небето; та, аз стоя на пост, с автомат на врата и замръзнал нос и пръсти, НЕБЕТО си хили изцъклено от студ, и аз пазя бомбите да не се разбягат и си МИСЛЯ – „няма да профукам този Живот!“
…
сега туй лято, прОстата ме алармира, бягам на поляната и зяпам летния Свод Небесен който мигновено ме обгръща ласкаво с величавата си безбрежност, и току някъде насред него нещо червено досадно мига, като цъфнал гъз на болна светулка, самолет, и с въображението си виждам, някакви възбудени почиващи устремили се за морето, очакващи да прекарат няколко дни без нищо насред годината без Нищо, някакви бизнесмени в бизнес-класа бързащи за дубай или още по-далеч на изток, пълни с празни доходни планове насред празен доходоносен Живот, въобразявам си един карашък от борци и кибици, един натам, друг наобратно, тюрлюгювеч от тела, мечти, страсти, ерекции и напъни, козни, кромоли и идеали; абе представям си тиха луда гюрюлтия, тапи в ушите, торбички за повръщане и затегнати колани, за да изглеждат всички нормални
и си викам „баси, глупаците… къде отиват“
и тъкмо минат, и вземе да се зададе друг с пак от същото…
и отново…
/не знам дали е заради затвореното руско пространство, но последните години много самолет, много нещо, дето се вика трафик та дрънка…/
и аз взема си кажа вътре в мене си както съм насред целия този Небесен Свод, обгърнат от това Чудо „да правят тези каквото знаят, дано да мога да заспя…“ и се кача пак в мойто легълце та чакам поредното „просто“ алармиране
/сега щото старостта при мен пристигна сама, трябва да отбележа, че все пак ми е напълно ясно, че за онези в онова с цъфналото мигащо червено, ако изобщо ме забележат, съм пълен тъпак, пикаещ на поляната пред някаква съборетина…
и трябва да се признае, че съм точно такъв…/
някакъв някъде в тубата беше казал, че PINK FLOYD са изпратили в Космоса повече хора отколкота НАСА и мисля че е прав…
