значи точно преди 20 години за първи път се “виртуализирах”…
преминах от тая страна…
лесно се помни щото беше 1 март…
Реално беше в един офис на Приятел, беше ми набрало нещо на симо безсребърника, който дойде “за полза роду” да си прибере и свои своето и кое друго изпадне; а Виртуално беше в един форум, дето Приятелят влизаше да се драчи с комунисти, мене пък ме бе напъпила нещо Муза и просвещенска страст, та рекох като него да се облекча; толкова беше лесно… измислих си набързо име за регистрация /от имената на дядовци от родата/, щото не можех да пиша на клавиатура, седнал/излегнал се/ на едно бюро диктувах антропологичните си “размисли” и обяснявах феномена на карго култа приложен в нашата политика на друг приятел, който чинно ги записваше…
тъй станах maxim_petkov, и се появи темата “Кобургът в Кобургия”…
наивността в перспектива е смешна… или жалка, зависи от това закъде си бил тръгнал и къде стигна…
в онзи момент заникъде… беше момент
както и да е…
туй отдавна го няма…
трудно ще намерите нещо в мрежата отпреди 20 години…
/допреди 3 дни и туй стоеше празно – врата за никъде…
слезте надолу и вижте колко качени клипа от преди година ги няма, тогава са стоели, зеят като изтърбушени врати и прозорци в изоставен дом… цялото виртуално е такова, но е някак невидимо, щото то всичко и винаги е “сега”, и тече като река пред теб… след малко е друго, и туй дето е било е изтекло в нищо/
няма новина, че нещо “от тая страна” е изчезнало, но е забележително колко лесно изчезва…
изтича…
да пишеш върху водата на “ от тая страна” е занимание единствено терапевтично, в него няма нещо което да може да се задържи или за което да се задържиш, на което да се закрепи или да бъде закрепено, което да остане или да бъде оставено…
оня форум изчезна отдавна, не че съм мислил да е вечен, напуснах го преди да потъне, но не съм мислил, че е нужно да си пазя онези “неща” /които сега са … нищо/, щото някак общото винаги изглежда като по-дълговечно от личното…
а всъщност съществува само личното – а общото е илюзия на сетивото – запазеното общо съществува само дотолкова, доколкото е останало у някой или у много живо като лично…
след туй – стана друг форум пак общ – и той уйде като общо без лично – и си получих урока, че докато не е лично – няма как да закрепя нещо общо… и направих Първата Изгора…
тя не беше замислена като моя Изгора – но остана такава, щото приятели като всеки ентусиаст, си мислят “контента” като въпрос единствено на време и декларират желание за споделяне, стига да има място /докато няма място/, в главите им се прескачат мисли и това е очевидно за тях когато обещават да пишат, но кога се седне пред бял монитор и желанието изтлява, и времето го хваща липса, и най вече мислите, дето уж са толкоз много, изчезват и … монитора си остава бял
та покрай техния бял монитор останах сам…
и сам си писах… и свикнах сам да си говоря у … форум
после и първата Изгора изчезна, даже не разбрах как, щото приятели я правеха технически и … нещо стана /остана някакъв ранен бек-ъп, каквото и да означава това/
после дойде Втората Изгора, която вече беше благодарение на един Приятел, щото той я плащаше, а друг приятел я направи…
и всичко течеше с години …
/някак у ред, което за човек като мен който от “глупости” /техника и пари/ не се интересува, се приемаше за “естествено”/
години, забравено и самотно на края на виртуалната Вселена…
имаше един “Дом Торо – домът на виртуалните скитници”, дето скитах сам в главата си… без терапевтичен ефект
но и тя изчезна…
сигурно съм сам виновен…
но аз телефон нямам, фейсбук нямам, електронна поща не поглеждам, и сметка нямах, но всичко беше платено за години напред / от Приятеля…/…
и изчезна…
тия при които се хоства сменяли сървъри, аз ни знам к`во е бек-ъп, ни ме интересува, пиша върху водата…
и тя изтече…
за капак, ония идиоти след като се затри всичко, взеха /изтеглиха от сметката на/ от Приятеля, 700 долара или нещо подобно за хостване на Нищо за следващи 3 години…
естествено останаха с парите и с една моя майна…
Приятелят каза – че туй сегашно място е най-добро и подредено, а Дядо си беше тъкмо отишъл и аз се оказах реален земевладелец с някаква рента, и сметка в банка, и почнах да си плащам за виртуално място, изгората си остана “моя” и платена от Приятеля на ония дето държаха хоста… до преди година
аз на тях пари няма да им дам, тъй че чаках да изтече за да си купя изгора.ком от друг, онези обаче го пазят една година… за мен, и аз си викам циреи по задниците им, една година няма да пиша, да си го държат… годината мина, но вместо „свободен“, някакви някак държат запазен домейна изгора.ком и искат пари да ми го продадат, циреи и за тях, и си купих изгора.орг ей тъй за принципа да имам някакъв домейн Изгора…
и сега е същото – но на друг адрес – което няма никакво значение – щото адреса е абсолютно излишен, когато не чакаш никого
та, затуй ме нямаше година…
немаше болка, я съм отчасти шоп, и писането ми е като копането, можем да пишем, можем и да не пишем;
Преди година след поредното нихилиране си викам, що да не напишем книга – но туй съдържа в себе си една скрита/подразбираща се/ “декларация” за сериозност, а аз не мога да подпиша подобно нещо…
и остана белия монитор…
това беше и преди 20 години…
не че има какво да се говори – всичко е ясно – но и не пречи – щото в други ден туй пак няма да го има, ще стои като избит прозорец, както туй стоя една година, тъй че такова-каквото
единствено хубавата музика има смисъл, но тя е преобладаващо стара, и като всичко истинско което изчезва е … лично преживяване сред река задръстена от вече непотребни пластмасови факти
трябваше да е цяло, но стана дълго и не можах да го свърша, а днес исках да се обадя, само да кажа че чакам с … очакване новия филм на адам къртис, който тръгва днес по bbс
малко неща чакам, но това е едно от „малкото“, в уикито бях обявили че ще излезнат 9 серии през 2019, 2020 пак мина в очакване, и тъкмо си помислих, че ковида обезсмисля всеки подготвен разказ отпреди и адам къртис ме изненада…
моля се да не ме разочарова, щото имам хубаво чувство към него, наистина от малко чакам нещо…
…
1.
как си седиш и усетиш нещо, току да го зреш и то отлетяло…
речеш да го разкажеш … “по-така”
планина
клонче трепне
птиче ще да е
уж усетено, но казано не е същото, не е до чувството, щото то си е тук, а до туй което го нямаш и с което и след 10 000 часа няма да се сдобиеш
разказано – все ще се намери някой, който ще ти отговори с подобаващо чувство
дам
на коча мъдурите се клатят
къде ли се крие козата
както и да е…
всеки ден ще седна да споделя за трепване на клонче, и все клатещите мъде на всекидневието отмерват неслучване
Господарят Навик ни обвива неусетно със стреча на очакването, ден след ден, слой след слой, и когато Нещото се случи плътно омотани у прозрачната тънкост на неправенето/ която при първа намотка лесно се къса, при двадест и първа е не скъсваема/ и понечем с мисъл да изразим УАА-то на сбъдването, не можем да мръднем и кутре… и Нещото без ответ увехне станало и несбъдното…
мама му и Господар…
синът оня ден ме пита зная ли колко часа съм играл Цивилизацията, викам му – от`де да знам, каза 500 часа, туй за по-малко от 3 месеца /купи ми Шестицата, и пропаднах/ има Една Цивилизация – и тя е Двойката, всичко след нея е ерзац, но като няма оригинал, тя не може да се играе на днешен компютър, щото така са решили /щото трябва да се купуват ерзаците/, потъваме в ерзаци…
много ме е срам…
/тук няма клонче… ни нещо което да трепне; спа 4 часа, ставам в пет и играя до 11, когато сина ми става… надвечер го чакам да стане за да седна “за малко”, той ми се смее… мене ме е срам… /
попадайки на галера робите отначало плачат и след три месеца пеят
всичко е в туй…
даже ми е “гордост” – на Двойката направих 178% или 186% вече не помня, на някакъв диск го имам запазено, туй след като дълго време мислих, че 100% не могат да се направят, но с 10 000 часа и 200% не са проблем…
сега направих 4350 точки на immortal и все едно имам постижение, времето не е отлетяло напразно…
и оня с на коча мъдурите сигурно ще прибави, че и в живота не е по-различно с постиженията и резултатите…
това докато тези с кочовите мъдури постигат своето, а робите им … след три месеца вече пеят
/но да изразиш трепването на клончето… и отлетялото, и с 10 000 часа опити няма да успея/
…
П.П. баси загубих си час да пусна това, и пак излезна така както излезна първия път – по никакъв начин не ми дава да го редактирам да изглежда така както е в уърд
мразя това място, отвратително е, стопих си нервите, пиша на уърд, пействам тук и всичко е равно, не мога да махам разстояния между редовете, не мога и да ги увеличавам, това е техника, не знам колко е интуитивна, може би не плащам достатъчно за да ми позволява да си пиша как си искам, може и да съм идиот, което е очевидно, но техниката е творение на тъпанари за тъпанари, образувам си нерви за глупости…
представям си първите неграмотни, които са се появили тутакси след като някакви смешници измислили буквите… неграмотниците искали свободата на предното си, имали памет и знаели необходимото, и си говорили, откривателите им казали тъй ще е при прогреса и ги турили в клетката на … текста
представям си как седя с неграмотниците на брега на небесната река и с пръчка си правя вълнички по нея, тя се влачи бавно и носи трупове на разни откриватели
ако някой не му харесва да се оплаче на Небето и да пита де са му „настройките“
това с изтриването на акаунтите в туитър и фейсбук на действащия президент на сащ тръмп, съпроводено с изтриването на хиляди други акаунти на неправилни хора с нежелани мнения за собствениците на тези “социални мрежи” е очевидно поредна демонстрация на Власт и решителност от “здравите сили”
това е естествено и трябва да се приеме
това е и единствено хубавото на всичко станало – нещата да станат ясни
мъглата и илюзиите са губи време, и загуба на живот в съмнения и жалки надежди
днес жена ми, която има реални шансове да спечели регионален турнир по положително мислене, излезе с умния довод, че собствениците могат да правят каквото поискат, защото са … собственици, този довод и без друго се търкаля услужливо навсякъде и тя усмихнато ми го изправи пред лицето / като Q–шаман на председателското място на конгреса/, аз и припомних за оня готин сладкар от колорадо, който е собственик на сладкарница и отказа да направи торта на едни педераси за сватбата им, те имаха свободата да отидат другаде да си направят педерастката торта, но те избраха християнина за да го изнасилят морално, той разбира се отказа, те го осъдиха в колорадо, но след 6 години ходене по съдилища със 7 на 2 върховния съд го защити заради “религиозните му убеждения”, това разбира се не го спаси, щото трансджендъри и сатанисти са се фокусирали върху … майсторството му
ако защитаваме джак филипс ще трябва да защитим и другите занаятчии от амазон, епъл, гугъл и туитър, те не продават пасти, но продават подобни информационни торти, и трябва да имат свободата да ги продават и правят за тези които не противоречат на … идеите им, на който не … бан и ритник, туй е свобода
просто 1984 и чука в екрана вече е … само реклама, при това смешна
та баннаха тръмп и хиляди, баннаха и парлер, щото … така, такива са “либералните” им /”религиозни”/ билийвз…
аз ги подкрепям – така трябва да бъде, никой не трябва да живее в противоречие с вярванията си, нито да прави торти на педераси, щом не иска, нито да дава трибуна на тръмписти, щом не споделя идеите му…
само Истината ще ни освободи…
…
преди няколко години във връзка с парада на Сейнт Патрик в ню йорк стана едно голямо УААА, щото педерасите искаха да участват в парада, а организаторите не ги пускаха, т.е. те пускат всеки който иска да участва, стига да е в зелено, какъвто е цвета на парада, и всеки който споделя духа му можеше да се влее във веселбата, но педерасите щото не са всеки, искаха да са със знамето на дъгата и по начина както са си на прайди; ирландските завалии се съпротивляваха да последно, губиха спонсори под натиск и най-накрая клекнаха… върви зеленото множество и накрая разноцветното малцинство, незнайно що решило да се курдиса точно на този Празник…
не беше кой знае какво, поредна “победа” на “прогреса” и “свободата”, но в един “анализ” чета “хората гласуват с парите си”, цялото содомитско комюнити заплашило че щяло да бойкотира спонсорите на парада, ако тези продължавали да поддържат “дискриминацията”, и хайнекен, амстел и форд се оттеглили, и ирландците без пари клекнали…
което било … победа
и аз накрая вдянах – “баси колко проста била работата, просто трябва да гласувам с парите си, и да обявявам /”заплашвам”/ как ще го правя” – аз бира не пия, но по един повод обявих в дневник, че хайнекен спирам да пия щото са слуги на педерасите; не е истина каква истерия на искрено възмущение от моята задръстеност и предубеждения се изля – почувствах се чудесно, разбрах, че наистина “хората гласуват с парите”, и е хубаво да се обявява, щото хората не остават безразлични към туй “гласуване”…
…
и така вчера реших и изтрих фалшивия си профил във фейсбук, който ми служеше само да стоквам няколко души; изтрих папките на бара горе със запазени профили от фейса и туитър, които следях; аз съм си на brave, но книгите ги свалям и следя от хрома, преместих сайтове на операта, останаха няколко запазени киги за сваляне, после ще кажа чао на хрома, смених навсякъде търсачката от гугъл на патепатедавай и … май съм готов
днес е някак странно…
но се свиква – не знам къде да влезна
загубих няколко гласа които ценях и ми бяха интересни, но се освободих от сума ти идиоти, които ми топяха нервите с глупости
сериозно, не виждам какво може да ми кажат хора, които стоят на място, което трие участници с мнения, с които не са съгласни собствениците…
да пишеш като се внимаваш какво мислиш и как го казваш, и дали няма да те баннат собствениците, е занимание достойно за гражданите на развитото комунстическо общество, аз не съм такъв… сигурен съм, че и тук след време ще трият, но засега е под радара, и докато малко хора знаят, малка е вероятността да дойде “бана”, че не съм част от “комюнититу”…
пък си и плащам, но то сигурно и парлър си плащат
…
що се отнася до източниците на информация като ги няма големите “социални мрежи”…
от де да се “информирам”
да бъда ясен – най-важните неща са във вечните книги, в информационния поток има само пяна, неща без значение, най важната информационна “агенция” е Звездното небе, него са го съзерцавали и дядовците ми, и светците и героите, като го гледаш можеш да говориш с всички в историята, щото то е единственото общ “монитор”, който сме гледали … заедно
инак за новините…
туй е много дълго, друг път по издалеко, но отвратителното еднообразния информационен поток, тази заливаща ни монотематична плиткост, скрита зад шарена посредственост на снимки на сиви умове, е хем старо, хем ново, зависи от мащабите ви за история…
технето е от самото начало…
него го поставя един гений или идиот в 1835 г. – все едно – резултата е … тълпа
туй за което го разправям е, че тeзи тримата правят “информационен картел” – и всички новини “отвсякъде” имат един източник – “те”, човек може да е сигурен единствено в локалните, местни новини, за които все нещо може да научи или провери от слух, контекст, лаф, “голямата картина” се прави от “майсторите” и там нито можеш да питаш, нито да провериш, можеш само да вярваш – и в избора им на “зърното от плявата”, и в интерпретацията им на “доброто” и “лошото” зърно – аз не им вярвам, щото те си имат собственици, а собствениците си имат интереси, позиции, вярвания и прочие, нещо с които правят избора си… аз като момче на село още при комунизма ученик бях чел атанас натев /“култура и масово съзнание“/, от който научих, че “същността на всяка информация е да предопредили отношението ти към факта, който представя” и че “не е важно кой какво казва, а кой държи микрофона”…
…
сега сме във фазата, в която трябва да научим, че и платформите на “прости” мнения за споделяне и общуване, уж социални и общи, си имат собственици, на които дори президента на сащ, трябва да се подчинява, щото инак … бан /не е българска академия на науките/, какво остава за сулю, пулю, атанас и аз…
днес в акт на независимост, за принципа, се опитах да се регистрирам в parler, ама нъцки, нема никой, ще чакаме… некакви собственици не им разрешили да са собственици
…
след нова година иво ми се обади и ми каза – влади янев си е отишъл…
паднах… викам „стига бе, не може да е истина…“
Бог да го прости
следях го във фейса, знаехме се от пула – “бам-бам”, после беше и в началото и в изгората – “хан соло”; след 23 ноември изчезна от фейса, викам си: баннаха го за месец, стана 23 декември викам ще се върне, не се…
викам после – горд е, обидил се, теглил им е майна…
после иво се обади и разбрах…
докато съм си мислил глупости, завалията е боледувал и страдал…
какво е мислил…
фейса мълчи – само тези около него си знаят…
преди години… всеки ден звънях на дядо…
един ден вече беше сам, както си говорим “деде, как си?!”, “мъчим се да живеем, сине…” и се чува едно ТУП и никой… аз викам “деде…, деде…” никой… побърках се
затворих, звъня пак – заето… полудях
аз съм на 300 километра
след пет минути телефона звъни, дядо с невинен глас – “ох, сине припаднах… за малко”
“жив да си, деде…”
телефона, като фейса, като интернета, като всяка медия е … ЛАЙНО
не можеш ли да подадеш една чаша вода нищо не можеш да направиш
всичко е ЕРЗАЦ, заместител
това тука също… и може би като мое – най-вече
дръжте се за ръце когато и колкото можете
всичко друго е пълна глупост
има един БАН, за който тези дето баннаха Президента Тръмп и хилядите с различно мнение са абсолютно безмислени
Когато 1993 г. елцин на танк с армията разстреля белия дом в москва /парламента с барикадиралите се там комунисти/ виках ура
след много години четох някакъв руснак, даже май не беше комунист, който казваше, поне не си отидохме без бой…
след години го разбрах
…
нямам телевизия, и в нета вече не гледам новини, снощи захапах малко, но си легнах още докато държаха капитола, щото беше ясно…
но евала им правя на американците…
като руснаците през 1993 и те не си отидоха без бой…
едно е да те оберат, но съвсем друго да се правиш, че нищо не си разбрал, щото какво ще кажат по … новините
…
бушето мой Приятел преди години – днес приказва, че така правили само в банановите рапублики, милият бърка причина и следствие – не е прав, в банановите републики не правят така, там само така им правят изборите, те са свикнали и не влизат в парламента за откраднати избори, влизат като огладнеят, когато има лоша реколта от банани
в америка бяха проведени “бананови” избори – но америка още не живеят единствено “бананови” републиканци
/…инак лукашенко какъв ужасен диктатор е, а пък смелият беларуски народ как се бори за свобода и прочие…
а да светлана алексиевич каква голяма писателка е, нобел и т.н./
…
днес чета родните резоньори от “правилната страна” на историята, малки и жалки каквата е и историята им
всъщност в исторически план – тръмп успя
американците успяха…
магията е развалена – вече само идиоти могат да вярват, че това е демокрация
това което стана е, че 2016 глобализмът дотам се беше самозабравил, че дори не можеше да допусне, че клинтъница може ще загуби…
повярва в пропагандата си и беше изненадан
четири трудни години за “прогресивното човечество”- само глупости, “руска връзка”, черен пиар, артилерийска подготовка – ковид и черни животи със значение – и за черешка на изборната торта – ноу-хау – избори които няма как да не бъдат спечелени – за теб ще гласуват 75 милиона – “но проблемо”, ей ти 80 срещу, за теб 80 милиона – просто малко повече писма по пощата…
туй разбира се, е … конспирация
щото не е в беларус
В беларус – мрак – в америка вече може да пее прогресивното сърце, пак са блеснали житата, насред тях рашида, илхан, александра и аяна с чук и звънче в ръка припяват
…
туй съм го писал преди време
представете си един човек в една стая, пуснете му плъхове, хлебарки, пуснете му ужасни звуци, отвратителни миризми, ако сте го изучили добре, няма нужда от туй, всеки си има фобия, или чувствителност някаква, дайте му възможност напълно да й се “наслади”… запишете го, после без да показвате причината на активността му, на музика на предкласика пуснете “без коментар” движенията и реакцията му, жестовете, подскоците, в едър план лицето, очите…
какъв изрод…
и майка му няма да го познае
медиите са майстори на този трик
махни, замажи, омъгли причината и остави реакцията сама да говори… като естествено проявление на неговата … същност
всичко е обективно…
фактически точно…
…
резоньорите живеят в медията…
те са кухи лейки, които ретранслират туй което някой им пуснал да бъдат
спора с глупаци е безсмислен, надговори бнр
Ведь подражание – свойство человека: Кто впереди, тот и стадо и ведет
Шилер -Смерть Валленштейна М1980 с.303
днес е модерно да се говори за тълпата в конгреса, тълпата в либерасти в социалните медии и медии са по-страшни, щото са нормативни в насилието, самомнението, наглостта и лицемерието си… и са тълпа щото си имат „водачи“ и „лидери“ и правят същото което една тълпа прави в капитола, вандалства в Духа, насилва Душата, и издевателства над свободата на Мисълта
ако ASHLY BABBITT беше другаде по-света и беше направила същото за същото, щеше да стане героиня на годината и символ на движение, и днес всички щяха да говорят за нея, за една нощ щеше да бъде ИКОНА, щеше да е … джордж флойд /като напиша флойд, моя гугъл ми го дава на първо място, след туй е малко флойд мейуедър, пинк флойд са по средта на втора страница/
инак и някакви други три души умрели, кои, как… тишина /ако бяхаот BLM, вече и те да са с иконичен статус/, а да, намерили две бомби пред вратите на двете големи партии, един коктейл молотов /туй и путин не може да го измисли по-добре…/
Изобщо – този свят започва, протича и завършва в медията, реалността отвън няма значение без оценките дадени, повторени и удесеторени от “свободните” медии; светът е засводен от тях, има една весела подробност, свода има собственици, и е естествено те да произвеждат, инсталират иконите, а да низвергват и поставят на място … тълпите
който мисли каквото приказват „официалните“ американски СМИ е ТЪЛПА
когато разбереш технето… медиите ти стават безинтересни
резоньорите й ти са жалки, и будят само презрение
човек винаги е свободен
…
тъй
който има съмнения за честността на изборите в сащ е … конспиратор
няма никакви съмнения за честността им, щото никой не ги е разглеждал по съответния демократичен ред и не се е произнесъл по тях, така никой не се е усъмнил в тяхната честност
а виктор шокин си е подал оставката като главен прокурор на украйна през 2016, щото ненадейно … му се заживяло в пенсия
«I’m leaving in six hours. If the prosecutor is not fired, you’re not getting the money. Well, son of a bitch. He got fired.»
това не са думи на г-н „уволнен си“
…
и последно за да е рошаво…
има един виц за един карък дето работил в завод за самовари, крадял по малко части, но винаги като ги сгобявал в къщи се получавало калашник…
живеем в една юдео-нехристиянска цивилизация, евреите където и да отидат да се спасят, уж все е различно, но накрая все се получава … едно и също
англо-саксите последните години го играха на независимост, последен опит на англо-саксонските жабета да скочат от глобалната тенджера, не се получи, тези на които съдействаха по отношение на другите, сега им го приложиха по пълна програма на тях…
“те” не са евреиТЕ, макар че има много евреи там, но след англо-саксите следва израел…
трябва да си пълен наивник, ако си мислиш, че като се развалят „всички царства“ по земята, ще остане само твоето, щото нали…
тия “те” нямат нужда от родина, или нещо което да може да има претенции към тях, те са чисто Зло без илюзии
исках да пусна едно друго за бат дани, но няма муза… ще кацне
туй долу е старо от 2010, да има какво да ви мелят воденичките, докато музата кацне; тук не изглежда така както във форума, но нищо не мога да направя с тези автоматични празноти между абзаците… както и да е…
исках да пусна две от най хубавите български песни, но ги няма в тубата, там пак е минала голямата изтривалка… не е болка, намерих ги в вибокса, но нещо не излизат, както и да е
1. … селото на татко има три махали… В едната от години вече никой не живее; няма ток и вода няма… няма и хора… (преди време – тока и водата са ги „докарвали” до хората; по-късно хората отивали там където са тока и водата…) разказвал съм тук за нея… там е Рая…
… точно отсреща на хълма е… ( отсреща на нашия хълм, всичко наше си е център, отправна точка, инак може да се каже, че и ние сме отсреща на Рая, ама няма да е съвсем точно…) та само трябва да минеш дерето долу и си Там… улиците са обрасли в трева… но живите плетове огради стоят… покривите на къщите са паднали, но зидовете си стоят… хората ги няма, но всичко говори, че някога са били тук… като подкараш овцете по затревените авенюта и булеварди можеш да си спокоен, че никоя няма да се изгуби всички излизат на другия край ( като ученическа група в музей са рупат, рупат, но нищо не разбират а и ти като разводач нямаш никакви илюзии около цялото занимание вкарваш ги за да си излязат същите…) а ти пиеш с очи Красотата на Заобикалящото Душата ти се разтваря без остатък в Спокойствието на Мира само Въображението се съпротивлява изпълва улици, къщи и дворове с глъчта на мирни, весели и красиви хора на Съвършеното можеш да противопоставиш единствено Илюзии … красиви Илюзии…
Та, всяка година когато си отида на село ходих там (… не си ходих често…) особено на пролет беше Вълшебно… когато всичко цъфне… можеш да повярваш наистина в съществуването на Магията потапяш се и презареждаш…
Преди няколко години отидохме на село, пролет беше, седнахме, видяхме се, ядохме, пихме, викам:
„Аз ще отида „отсреща”
Тате вика – Не може! !!! – Дойде един идиот – вика, – да гледа овце, взе една къща долу, нае едни цигани, пуснали са кучета, не може да се мине.
Гледам го, сериозен е, викам: – Какъв е тоя бе? Що не му кажеш да ги прибира? – Турчин е. От града дойде… от нищо не разбира…
В наше село турци няма, имаше един дошъл преди години. Оставил си селото и къщата на сина си, купил къща в нашето до нашата; живеехме един до друг. Никакъв проблем… Сега далдисал някакъв… „политик” от регионален мащаб, решил да става и „фермер”, купил овце, наел цигани да ги гледат… и пуснал песове…
от циганин овчар не става… требе си чувство… но не това е проблема… не знам дали има и проблем… просто вече от години не съм ходил „Отсреща”
видяхме се, ядохме, приказвахме … и се прибрах не „отскочих” до Там… така година след година…
2.
Хубавото на дивите села е, че са диви… в туй им е чара… Не винаги са били такива, но постепенно са станали… подивявали са…
Пред нашата къща има една голяма мера. Зад нашата къща има друга голяма мера. Под нашата къща има още една голяма мера. За обед можеш да се прибереш с овцете и да ги запладниш където си искаш, мери бол, само избирай… Инак сме на няма сто метра от „центъра”… Мерата пред къщи свършва точно на „центъра”. Има си Читалище, както му прилича с театрален салон, и хоремаг. Като докарат хляб три пъти в седмицата, бабите куцук-куцук отиват да се видят, преброят, и обсъдят сериалите.
Тази инак фалшива идилия биде само изначелен фон, макар и дълго проточил се, на събития достойни за камерата на Хичкок. Имаше си всичко… Зверове, псета, които в очите на ококорените бабета бяха същи изчадия от Баскервил (макар те да не знаеха нищо за него), наглост, власт, полиция… и урок с поука… Въобще безмисленото ежедневие на селото като от един миг, с идването на „гражданина”, се превърната в як съспенс преобилно полят с ужас…
Бабетата, вече не шляпаха безгрижно директно през мерата за двата ‘леба три пъти седмично, а като същи нинджи, покрай оградите, по сенките, зад дърветата, ослушвайки се с присвити очи, на прибежки и припълзявания, се добираха задъхани до хоремага… там, опирайки потен гръб на вратата, осъзнаваха с отворено от преживяването съзнание простата радост от това, да си успял да стигнеш до … някъде… преди да се потопят в новото приключение – пътя обратно, към дома…
Разбира се, всички се оплакват от кучетата – новата напаст… в магазина… на себе си…
и разбира се историята, щото е „хичкокска”, трябва да има „връх”, кулминация… (…птиците накрая трябва да нападат къщата…) тя идва естествено, така да се каже „саморазвърта” се до пълното разкритие на потенциала си…
едни песове подгонили една баба… (те я гонили, но тя не можела да бяга) отстъпвайки … (в ариегарден бой…) тя прекосявайки мерата достига да дворната врата… но този първи защитен вал не успява да задържи… зверовете влизат в двора… заобиколена, прималяла, куцукаща, ужасена, ситни по пътечката… (тука камерата се вдига……) и можело да е последен кървав кадър…
но съдбата е милостива, режисьорът на българския живот е милостив… (и жесток по свой си начин… урокът трябвало да бъде другаде…)
бабето се добира до къщи, като едвам затваря входната врата… (някой баби са особено драматични…) кучетата драскат по врата, лаят неистово…
това е какпката… животът е нетърпим… това не може повече да продължава…
подават сигнал и оплакване в Града бумащина обяснения
и О, пристига Колата със синия Буркан
Човекът от Града, който там „не е кой да е” по негова си партийна и друга линия, идва лично да приеме надвечер хората с фуражки, да им даде обяснения, като между другото обилно ги гости и пои…
Бабите стоят на пост по прозорците, чакат „резултати”… уви, не изтраяли до толкоз късно, че да засегат кога си тръгнал „Буркана”…
На сутринтта новият-съселянин-турчин-гражданин-големец-от-местен-мащаб „уважил” бабата, дошъл и на крака до вратата и казал:
– И НА КОГО МУ БЕШЕ НУЖНО ВСИЧКО ТОВА?! КАКВО ПОСТИГНА?!
разбира се, нищо не му направили… нищо не се променило… това на Хичкок не може да му дойде на акъла… просто е безсилен да го измисли…
и това била поантата…
тук нЕма катарзис… няма освобождаващо преживяване… няма разбиране… има един сурав и курав живот с неговото ежедневие и Ужас безкрай…
Дори „лошият” не е лош, той е просто „проЗт”, но сдобит с изначално вярната интуиция, че в живота всичко е Граница; и стига другите да са идиоти и да ти позволят можеш да им сложиш тази Граница толкова навътре, че направо да забравят кои са……………….
3.
Долната махала на село е разположена от двете страни на една улица… тя е продължение на път, който свързва селото с разклона, дето пък минава Пътят, който пък води до града… (другият край след като мине и през нашата махала свършва просто така … в Нищото…) обитателите на махалата пряко сили и природните закони са петима…
Един ден откъм разклона се задали две каруци с цигани… (две каруци с цигани ще рече, две каруци натоварени с цигани) Като минали през цялата махала/улица спрели до последната къща… разтоварили се… и влезналЕ…
дядото на къщата си беше „отишъл” преди няколко години синът му, от града, я поддържа, и събота и неделя отскача като на вила сложил решетки на прозорци, турил й здрава врата положил грижа…
циганите извадили една стълба качили се на покрива разхвърляли керимиди и „дискретно” проникнали в дома „отгоре“ (като едни същи нинджи…от b-movie екшън)
един дядо съсед чул необичайната гълчава (инак неприсъща на нинджите…) забелязал стълпотворението на жива маса в двора и по покрива… (също така нетипична дори за b-movie нинджите) и излязъл да види коя „фирма” ще сменя улуците на съседа…
веднага я разпознал
кръвта кипнала…
вдигайки бастун в ръка…
се набира надолу с боен вик
А-ААААААААААБРЕ!!! Ю-БРЕеееее!!!
(както се гонят пилци на харман…)
(тука ще е добре да спрете за момент, едно щото е сюблимния момент, второ за да усетите и съпреживеете „хироичното“ в момента пълноценно, а трето, и за да отдадем заслуженото на тази проява на кръвта… и наивността… )
отдолу го посрещнал дружен цигански смях и канонада …. камъни
(както се гони досаден помияр…. )
дедото сконфузено се спрял (това неговото го няма и в b-movie няма сценарий… няма план…) сред падащите камъни от небето с достойнство с подпрял на бастуна дискретно се завъртял обратно и експедитивно си закуцукал, все едно, че току-що се е сетил за забравеното мляко на печката дето всеки момент щяло да изкипи
… в собствената „крепост“…
Всеки от собствената си крепост, досущ като едни „камъни” залепени на джама, наблюдават случващото „отвън”
Това е тавата – Through The Past, Darkly (Big Hits Vol. 2)
американското издание на тавата започва с това
4.
Що някой избира едно, или прави друго, не ми е ясно…
смешно е да се наблюдава как обясненията за „големите” и „важните” неща в живота се променят с времето…
( преди си мислихме, че онова през онова време стана заради това и това, но вече сме разбрали, че без съмнение е станало заради това и това… Това, разбира се е до време, пак ще разберем „определено”, че онова през онова време, не е станало заради „онова” и „онова”, нито заради по-новото „това” и „това”, а поради точно това и това… докато не мине време… смешно е и как „голямото” и „важното” в живота се променя, голямото вече не „голямо”, важното „важно”, а някакво друго било голямато и важното, което преди дори не са го и знаели… но това е друга тема…)
за „малките” и „частните” неща обясненията не се променят, защото като „малки” и „частни” те бързо се забравят, и обясненията нямат време да се променят, защото като забравени, те нямат нужда да бъдат обяснени отново…
това не е история… в нея няма ставане, макар някакви неща да се случват…
има някакви избори на хора, но не знам защо са станали нещата са се случвали, но не мога да обясня как е станало така не мога да го разбера, но резултата е налице
Това не е станало в нашето село… а в друго голямо село с история събития памет
едно момиче се учило било умно\амбициозно отишло в Града пак било умно\амбициозно отишло мома в Столицата пак учило отново било умно\амбициозно занимавало се с наука ( …това е смешно…) направило кариера (… кариерата е нещо относително…)
между другото някак така е не си намерило\взело мъж (… що? е въпрос на спекулации… сега са модерни джендър-проучвания – те да мажат)
била добра дъщеря грижело се отдадено за майка и баща
природа си има закони баща й на смъртен одър и казал „да се грижи за къщата” това било преди четвърт век
така лелката вече баба с кариера казвала „ОТ ЧЕТВЪРТ ВЕК БАЩИН ЗАВЕТ ПАЗЯ” и всяко лято си идвала от столицата да се „грижи” за „бащин дом”
„четвърт век” е „миг” в историята, но инак много дълго време за случване преди „четвърт век” селото било българско съседи, родове, всеки знаел другия имало и цигани за цвят мирна родна картинка
нищо не ставало но постепенно съседите оредявали а „цвета” се увеличавал
в двора на „бащиния дом” имало круша и череша… (като кажа круша и череша, имам предвид точно круша и череша Pyrus и Cerasus сем. Rosaceae, нищо кой знае какво, плодни дръвчета) те станали повод за кулинарни похождения на малки мургави гастрономи… покрай чревоугодието те се заинтересували и от някой не толкова преходни като плодовете и зеленчуците неща;
загрижени съседи дали добронамерения съвет на лелята, този дразнител, за неустойчивите на неговото изкусително въздействие, да бъде премахнат… (най-големият проблем била дувара, когато милите дечица се покатерят върху него, събаряли керимидите, с които е покрит, а след като удоволетворят глада в подутите си от глад коремчета, забравят да поставят керимидите обратно на местото им; така кирипича на дувара за един дъждовен сезон го пиши бегал… ) Та учената леля, вече баба-софиянка с кариера, пазейки „бащиния си завет” отрязала крушата и черешата, които и без друго макар и с плод, били очевидно ненужни… (сега наистина може да чуем, упрека на всеки един непредубеден хуманист, колко злоба трябва да има в тези бели хора, които отнемат плода от устата на малките боси гладни дечица, само за да си опазят оградата, и трябва да се съгласим… разбира се, ние съгласявайки се, можем да попитаме непредубедените хуманисти, колко плодни дръвчета са засели и отгледали за „малките боси гладни дечица ”, но отговор надали ще получим… това по никакъв начин не обезмисля уместната им изпълнена с пулсиращ хуманизъм забележка…)
Та времето има чудната способност да тече уж обикаля, върти се в кръг сезон след сезон едно и също но в това обикаляне в кръг селото от българско някак неусетно станало … циганско кой избЕгал … избЕгал кой „бащин завет пазел” всяко лято се връщал да поддържа неопазимото
не че нямало „прониквания” в „бащиния дом” но не било нищо „естествено”
Животът, обаче, никога не може проста така да се удържи в „есетственото“ проникване („естественото“ също като обясненията непрекъснато се променя в хода на времето всички сме свидетели, живеем в момент на историята, в който „дрейфа“ на „естественото“ е виден и за невъоръженото и неспециализирано око) няма как в една история-неистория Любовта да не намеси „младото” „живото” ”интересното” „вълнуващото” винаги намират начин да разбият застоялата картина на чакащото да изчезне…
Едно лято столичанката пристигнала и видяла в една от стаите на „бащиния дом” следи от бурен живот… от много бурен живот…
след дискретно съседско подпитване-проучване се оказало, че от доста време една мургава мома превърнала „стаята” в място за среща на консумиране на сладкия плод на Любовта с местни мераклии…
Лелята, вече баба, като всяка жена с кариера, се имала за не коя да е… не издържала… почувствала се „обидена“… отишла в Града… да подаде сигнал в Полицията срещу това безобразие… там веднага обърнали внимание на госпожата случаят бързо се изяснил още на място станал ясен „извършителя“ и … последвал благонамерен съвет от органите на Реда тази мома е дъщеря, на един църен циганин, който бил много проклет, не може да се излезе на глава с него. Ако „Оня” разбере, че софийската госпожа, която не е, коя да е, е подала сигнал срещу дъщеря му, като нищо ще й подпали къщата, а може и други глупости да стори…
Сега нали си представяте… входа на полицията… излиза бабата, пазеща „бащиния си завет”… може да духа вятър… може да е мъгла… може дъжд да вали из ведро… може слънцето да препича пот се лее…
какво да прави… дали е решила… или вече го е направила…
някой псевдо-интелектуалец ще да се е сетил за Сартър… при кого ще отиде да поиска съвет… Изборът – колко е важен Човек, когато е поставен пред Избор…
ала-бала… портокала…
няма никаква драма… има само едно „Ах”-възмущение… и живот по-старому по-старому по-старому сезон след сезон
бабата- софиянка пази „бащин си завет” да пази „бащиния си дом” а той междувременно се е превърнал в един ебалник дето една циганска мърла си влачи мургавите мърльовци
и така докато бабата не си отиде и не се забрави, чий е този дом…
това не е история… тук няма ставане… но не съм сигурен, дали ако къщата изгореше, щеше да ми е по-мъчно…
5.
всяка казванка, колкото и да я нищиш, въртиш и сучиш, си остава неразказана винаги може да се добави и още, само че и това още, няма да е достатъчното последно още старата къща на селото на баба, горе, имаше една голяма стая, която беше оставена недовършена такова било поверието беше пълна с най-различни… подробности сандъци, чакръци, хурки, кошове със стари джунджурии, тараби и прочие ненужни вече съкровища
хубаво е и във всеки разказ да остава и по едно такова място, като недовършената стая, пълно с неясно какво, от което при нужда да се изкарва … необходимото
разбира се, може да се извади и изложи нещо конкретно, за да заеме мястото, но така ще бъде загубно пространството за останалите неизказани вътре
затуй едно изпълнение е най на място
П.П. къщата на баба на село беше вълшебна имаше невероятен чардак, на него вдигнат на един метър от пода имаше голям кьошк, на който можеха да се натъркалят 4-5 човека лятото беше приказно да спиш там горе
къщата беше Паметник на културата, каквото и да означава това… след като прабаба ми умря, наистина остана паметник – необитаем обект „Държавата“ я взе… и я даде, по-скоро настани в нея едно семейство „роми“ това лято един братовчед завел баба в родната й къща, младият „ром“ се тюхкал колко прост бил баща му; преди години, хванал и „скъсил“ покрива… (за да има чардак, покрива трябва да стърчи малко, за да не вали вътре, и да не навява снегът…) хайде познайте, какво е станало с дървена къща в която при всеки дъжд водата от втория етаж през дървения под се стича на първия…
защо е направена „рационализацията“ не е ясно… ако следваме Окам би трябвало да предположим, че е за двата реда „артисали“ при икономията керимиди, с които е купена една тарга бира…
брата циганин е напълно невинен всеки „паметник“ рано или късно отива там, където са отишли неговите автори той е такъв – „паметник“ – щото е „памет“ – нещо малко живо за нещо голямо мъртво
живот е текъл там, текъл и … изтекъл… сега е мъртво… от спомена за него само боли…
…
/туй е края от 12 ноември 2010, нещо съм се впечатлил от кийф, имало новина…/
/ Вчера излезна една „новина” – Кийт Ричардс ударил журналист? http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=3396731 някакъв швед се заинтересувал дали Keef не се чувства виновен за лошия имидж на Stones… и разбира се получил не просто отговор, а моментална демонстрация -„онтологизация” на онова, за което шведът си мислил единствено като за провокативен „дискурс”… съжалявам че е било игра – трябвало е наистина да го прасне… потопени в играта на „лоши” и „любопитни”, ние сме забравили какво е да си наистина ЛОШ и наистина ЛЮБОПИТЕН… нас вече ни е страх от „НАИСТИНА-НЕЩАТА”… смешното е, че този СТРАХ ни кара да си повярваме, че ВСИЧКО е ИГРА истнината е, че „НАИСТИНА-НЕЩА” съществуват, и някой от тях са НАИСТИНА СТРАШНИ… рано или късно, ще разберем, че не всичко е ИГРА…
Най-великият Албум на всички времена без съмнение е на … KEITH RICHARDS – A STONE ALONE Той е bootleg recording (има един концертен с това име, не става дума за него) https://stonestocry.blogspot.com/2007/08/keith-richards-stone-alone.html има няколко парчета в „ютубето” – Народът качва – гадовете трият, но все се намира по нещо – SING ME BACK HOME
(това е 77-а, изпълнението от 1981 е още по-добро, KEEF е като Виното…)
6. на село двора е огромен, малък пред къщата, няколко декара отзад… помня го целия засят, нямаше пусто място…
едно време татко като излезе с овцете не се прибираше за обяд, пладнеше надалеч; колкото времето минаваше селото се стопяваше, и татко не ходеше чак толкова далеч, почна да ги завръща по околните мери, паша бол; накрая отвори двора отзад, отдели едно място да ги връща да пладнят и се прибираше по обяд в къщи…. така години… вече не беше добре… продаде овцете…
мина известно време и оградата отзад… изчезна
селото си е пусто, няма кой да влезе… няма и за какво да се влезе… но все се намери някой да… “прибере” оградата…
Дядо в града му се късаше сърцето… как може двор без ограда… искаше да купи мрежа… татко само каза:
моят Приятел вика – сигурно съм единствен който разбира писаниците ти, може би някой може да разбере и тетрадките на лудата приятелка на леля ти… и вика кой помни още бат дани, или още може да си го представи…
аз се възмутих – само не и бат дани… загубим ли чувството от несправедливостта спрямо дани кирилов, какво ни остава да пазим… има неща които касаят само нас си и трябва да ги пазим…
инак, нямам време да се обадя…
колелото на физическото се завъртя, зъбите му захапаха крачола на съществото ми, и то го последва, а аз си останах гол и без време…
реших да пусна стари неща за пълнеж… /намерих ги покрай сенека… и си викам що пък не, почти им е минала 10 годишната давност…/
но да не сте само със старо – малко новини от мен…
не искам и не ви разглеждам като стари лелки сръбващи чай, разбира се, само ще ви запозная с явлението…
/сега щото сте и умни и красиви и модерни ще трябва да изпраскам цитат за да разберете какво ви казвам…
Колкото до мен, спокойно мога да мина без пощенските услуги. Мисля, че важните съобщения, пристигнали по пощата, са твърде малко. Казано съвсем отговорно, през целия си живот съм получил най-много две писма, които си заслужаваха пощенската такса (писах за това преди време). Пощата е онова учреждение, посредством което размяната на „грош за мисли“ става наистина, а не на шега. Що се отнася до вестниците, не е имало случай да прочета съществена новина в тях. Достатъчно е веднъж да прочетем, че някой е бил ограбен, убит или е загинал при злополука, че някоя къща е изгоряла, че кораб се е разбил или моторна лодка е експлодирала, че на западната железопътна линия е била прегазена крава, че са застреляли бясно куче или че посред зима са се появили ята скакалци – повече такива сведения не са ни нужни. Едно ни е предостатъчно. Щом като познавате явлението, какво ви засягат безчетните примери? За философа всички тъй наречени НОВИНИ са клюки, а тия, които ги печатат и четат – стари лелки, посръбващи чай. Но алчните за клюки съвсем не са малко. Неотдавна една от редакциите била подложена на такъв щурм за последните новини от чужбина, че в блъсканицата били изпочупени няколко големи стъкла – и то за новини, каквито според мен един умен човек би могъл да предвиди почти безпогрешно още преди дванадесет месеца или дори преди дванадесет години. Например Испания: достатъчно е от време на време да смесвате в подходящо съотношение Дон Карлос, Инфантата, Дон Педро, Севиля и Гранада – е, може имената да са се поизменили, откак за последен път съм чел вестници, – по липса на други развлечения да добавите борбата с бикове, и ще разполагате със същата вярна и пълна картина на испанските порядки – или неуредици, – каквато ще ви обрисуват най-стегнатите и ясни вестникарски репортажи под това заглавие. Що се отнася до Англия, последната значима новина оттам е била за Революцията от 1649 година и стига да знаете как се движат средните й годишни добиви, няма какво отново да се връщате към тоя въпрос, освен ако не ви занимава изключително финансовата му страна. Ако човек като мен, който рядко отваря вестник, може да даде мнение, то в чужбина не се случва абсолютно нищо ново, доколкото нова Френска революция не се очаква.
Новини! А колко по-важно е да знаем това, което никога не остарява. Кию Хи Йу, висш сановник от провинция Вей, проводил пратеник при Кюн Джоу за новини. Кюн Джоу повелил на пратеника да седне до него и го попитал тъй: „Какво прави твоят господар?“ Пратеникът почтително отвърнал: „Моят господар се стреми да намали греховете си, но все не смогва да им сложи край.“ Когато пратеникът си отишъл, философът отбелязал: „Какъв достоен пратеник! Какъв само достоен пратеник!“ Вместо с провлачени проповеди да дразни слуха на придремващите фермери в почивния им ден в края на седмицата – защото неделята е подходящият завършек на една зле изживяна седмица, а не светло и дръзновено начало на нова, – проповедникът би трябвало да призовава с гороломен глас: „Спрете! Опомнете се! Защо е това привидно бързане, когато всъщност не помръдвате от местата си?“
преди дни бат дани се обади: “как си”, “става” – викам; “как си с парите” – пита, аз “…”, давам заето, но веднага бързо съобразявам, и викам смело “бат дани, колко ти трябват”, има толкоз банки за обиране, за бат дани на всичко съм способен, той сам по себе си е индулгенция… той се смее с неговия топъл смях опростяващ всяка изказана глупост, с което те кара да се чувстваш способен на още по-големи простотии, и вика – “не бе, овчарче, намерили си работа…”, аз хлъцвам, давам повторно заето… и почвам да обяснявам “бат дани, миличък, нали знаеш, нямам телефон, само като кажа туй и събирам любопитство, но губя доверие, мразим материалната отговорност, а всяка работа те кара да се чувстваш отговорен за материята, от бачкане не ме е страх, ама искам главата ми да е свободна, таквоз в този свят не се среща под път и над път; и засега чакам една “позиция” на хигиенистка в голяма обществена институция да се освободи, и се надявам да имам шанс, щото имам човек да подбутне…”, “оффф…” – каза бат дани – “утре 8.30 при мен…”, аз пак хлъцнах… и викам “… добре”
“утре” в случая стана бързо “днес”, аз облечен като за библиотека отивам “при бат дани”, мислех да си взема няколко кодекса, но си викам, може би пък да е свързано нещо с броене, де да знам, и отидох с ръце в джобовете… а там той в върло работно облекло и с нещо като ушанка будьоновка на главата… стои небрежно разкрачен, цигара виси на края на устните му, преглежда нещо в тефтера, съобразява, зад него един разтворен гараж, до него една баничарка, некакво разбрицано сузуки; пристъпям с вълнение “здрасти, бат дани…”, “здрасти…” – сериозно, но сърдечно ми отвръща – “идвай…” и се почна… в гаража две врати, каси, инструменти, товарим на баничарката… и поехме нанякъде; разговорът не върви, бат дани и строг и сериозен, викам на това се казва работа, залепям нос в стъклото и гледам мъглива, мръсна, събуждаща се софия… която се изнизва покрай мен назад, по едно време вече не знам къде сме, но излезнахме от града и се катерим бавно по едни баири, въртим се там, слънцето се появи, мъглата и смога останаха долу, ние продължаваме да се катерим… по едно време бат дани зави нанЕкъде из едни дърве и спре… поглеждам гледам гора, на горе баир …. на баира хижа… “аха”- си викам – “специална операция… под прикритие сме, уж ремонтна бригада…”
бат дани скача долу от сузикито все едно е лексус, бързо отваря багажника и вика “вземай инструментите” и тръгва нагоре към хижата с неговата бойна походка… а за да се покажа в час питам “а вратите”, “вероятността да тафят врати от кола е по-малка от това да ти тафят инструментите…” ми отвръща през гръб…
/ аз мога много да нося, в школата като най-съзнатетелен /тъп/ме пращаха на най-отдалечения пост едната катушка /макара/ я слагах отпред, другата дето се развива отзад, една не стигаше до майна си, дето отивах, в едната ръка калашника, в другата устройството; докато стигна и се разгърна, тъкмо направя връзката и упражнението свършваше и трябваше да се връщам, навиването бише по-тъпо, щото ми тряваше трета ръка за да навивам… ако си мислите че съм свързочник, грешите, бях артелерист, топограф-звукомер – ловях … звуци/
та какво ли не съм видял… и носил
взех всичко, винтоверти, бормашини, зеге, бояджийска кофа с всякакви чудеса и джунджурии, и за финес турих и дълъг нивелир под мишница… даже можех да се почеша зад ухото
бат дани решително тътри нагоре, ама аз съм от село, търчим по петите му…
баира лед, отгоре не че е река, вада некаква ама се разляла такава хубава пързалка е направила, че викам с бат дани тук каква кушия с тобогани можем да направим като свърши операцията и току пред хижата една огромна локва с тънка коричка лед… бат дани мина все едно вървеше по водата, изобщо не се удивих на чудото и го последвах… до глезен във вода…върнах се и заобиколих дет минават останалите хора; при бат дани магия няма, всичко е чудеса, но той е толкоз земен, че всичко при него е като естествено, sprezzatura, братче…
как да ви кажа, нали сте гледали голф, състезателят по голф като прасне топката, она се прати високо и далеко на майна си, тежкаря сваля ръкавицата и подава стика до кибика с количката със стикове до него, е, аз съм тоя с количката, бат дани разбира се, е шампиона… мога да го разкажа и по-драматично, нали сте гледали изкуство с ленин; е, ленин все сочи нанякъде, а до него седи матрос с патрондаш и пушка, ако бат дани е ленин, аз съм матроса с пушката; не можете да видите ленин с пушка на стълбищата на смолни например, колкото за куриоза е рисуван няколко пъти с оръжие, но все на лов в “досуга”… в другия „досуг“ ленин е рисуван все на съботник, я на червения площад да носи с дърво с работници, я да бута количка, я подпрян на лопата говори нещо на копаещ работник… отплеснах се, както и да е, търся си някак ролята и паралела в историческа перспектива… в реалността съм кибик, бат дани е машина, докато оставих инструментите и се върна с първата врата, бат дани беше обезкостил двете стари врати… докато се върна с втората той сковал първата рамка, аз домъкнах всичко клекнах като негър край огъня и зяпам белия човек който си носи бремето на цивилизацията…
“бат дани – викам – тези старите врати не се ли затваряха?!”, “затваряха се – казва той – що?!”, “ами като са се затваряли, защо ги сменяме?!”, “щот туй е поръчката, овчарче, нали работа търсиш- има добри хора, решили да обновят хижата, да идват по-качествени клиенти… да расте оборота, да има ддс, данъци да се плащат, бойко да е доволен, че се пълни хазната, да има какво да раздава на добрите хора…”, “ама бат дани – викам – ний нищо не правим, щото едно го сменяме със същото само дето фацата му по-така, пък като гледам старата е дърво, масив,тези дето ги нося са някаква плоскост с фаца, ама не е ясно от какво са…”, “от стърготини с лепило са – но този свят търси фаца, а не гледа какво е и колко ще трае; ей тази дето я слагаме на банята съм казал, че я изкара две години, щото не е за баня, но шефчето тук дето поръчва ми обяснява, че него го интересува сега сезона… след две години друга/ако има още бизнес/” – и бат дани дръпва дълбоко от цигарата и забива клинчета по касата за да я „прогони“, аз си клеча като негро и пак почвам – “ама туй не е ли безсмислено, не е ли по-на сметка да се лепне едно таквоз фолио със фаца на старата врата, а не да се хвърля старата, дето е вечна…”, “ех, овчарче, да си прав не оначава да си умен; ти нали си чело шумпетер, какво открил чиляка, голяма откритие – “творческото разрушение”, това че едно нещо работи, една система работи, каквато и да е, не значи, че трябва да се пази – щото камъните не са свършили, и си работели както винаги са си работели, но хората не са останали в каменната ера, развалили са си каменния рахатлък и прогресирали…вместо да се трепят с камънак, почнали да се трепят, с мед, с бронз, с железо, с барут, с атом, с днк, с на майна си откритието и прочие…”, баси си викам, вътре в себе си, бат дани е голяма работа… ама пак ме човърка нещо, ама неясно, а на един матрос с пушка, или на дърпащ голфаджийска количка, нито ленин, нито мастер голфаджия могат нещо да обяснят… но се престрашавам – и викам – “значи ние от творческото разрушение на тукашното шефче и неговата интенция да излъже с фаца /”да предложи качествена услуга и първокаласно преживяване на някакви баир-будали”/, ебахме мамата на здравата врата масив за да сложим един вносен талашит с гаранция две години…”, бат дани, спре, изгледа ме премерващо и вика – “абе ти затуй не можеш да станеш и хигиенистка – много просто мислиш – света има логика, трябва да разбираш логиката му, никой не те бие да я приемаш, но трябва да действаш спрямо нея – днес света е в перманентна революция, всичко се изменя, нищо не стои; давила реакционер ли е….” “реакционер е…” – викам, “Е, ама имал завод за килими, не е станал килимар или обущар като равидас или якоб бьоме, за да пази и упражнява древен занаят, и сигурно нещо е правил в тази фабрика, или нищо да не е правил, въпроса е че фабриката работила, демек не се е бъркал в логиката на света! сега ти – и бат дани слезе от малкото столче, което си носеше, щот правеше горния перваз на вратата, а той му идеше малко височък – си тук да изкараш н-ти лева на врата, и ми намираш кусур на работата, дето съм ти намерил, щото … тра-ла-ла; да не мислиш, че ми се пишеше конституция; за какво е нова конституция – щото за 30 години фацата в света се промени – и сега братята педали им е зор да се вземат и натискат за нова конституция, щото старата пречи, не искат вратата да се отваря напред, а отзад, и зор голям… като я напишем нова, колко си мислиш че ще й дадем гаранция, като отпочнем модернизациите, колкото на туй талашитеното, дето го туряме; НО, овчарче, лапащо мухите, кое е първо, вратата или конституцията, можеш ли да накараш популация която си сменя здрави врати без фаца, за такива с гаранция 2 години, да си останат при старата… трудно, те са “обучени” като кучето на павлов да искат “ново” /само като им светне на екрана „искам“ и те отделят „желание“ да го имат/, те не търсят “вечно”, искат си “новото” – щото само „новото“ им харесва, и светът и тези, които са ги дресирали така и им го дават, и който не го иска стои, или си мечтай да го вземат хигиенистка…” след тая дълга тирада бат дани пак се покатери на столчето разклати флакона с пяната и почна да оплътнява… и още говори, ама аз вече бях разсеян…
всичко стана идеално, шефчето прие “обекта” с доволство, с бат дани си оправиха сметките, бат дани в колата ми плати n-лева за “творческото разрушение” и поставяне на нещо дето ще изпълнява 2-5 години ролята на врата с гаранция на бат дани и си прибрахме…
бат дани с невероятнаа деликатност ми поблагодари и усмихвайки се каза “съвременият град ще остави на бъдещия археолог единствено канализация”
аз тъжно се усмихнах, ех, давила, давила, потупах задния джоб с парите, като стар педераст, вече участвах в създаването на бъдещите останки за археолозите…
…
…
…
като се върнах четох торо
Нека преценим начина, по който прекарваме живота си.
Тоя свят е място за труд. Какво само непрекъснато суетене! Почти всяка нощ ме буди пуфтенето на локомотив. Прекъсва сънищата ми. Без почивка. Прекрасно би било поне веднъж да видя човечеството в бездейство. Всичко е работа, работа, работа. С мъка си набавям бележници с бели листове, в които да записвам мислите си – повечето са разчертани за нанасяне на долари и центове. Един ирландец, който ме видял да си отбелязвам нещо насред полето, решил, че си броя парите. Ако някой като дете падне от прозорец и осакатее за цял живот или пък, изплашен от индианци, загуби разсъдъка си, най-често го жалят, защото е станал негоден за… работа! Според мен нищо, та дори и престъплението, не противоречи до такава степен на поезията, на философията, на самия живот, както тоя неспирен труд.
В покрайнините на нашия град живее един груб и недодялан печалбар, който е решил да огради с каменен зид земята си под хълма. Втълпили му го властите, за да го предпазят от нашественици, та сега той иска да копая три седмици с него. Резултатът ще бъде, че навярно ще припечели малко повечко пари, които да остави на наследниците си да ги прахосват глупашки. Ако приема, всички ще ме похвалят като трудолюбив и усърден човек; реша ли обаче да се отдам на други занимания, които носят далеч по-голяма същинска облага, ала малко пари, най-вероятно ще започнат да гледат на мен като на безделник. Тъй или иначе, след като не се нуждая от напътствията на сторонниците на безсмисления труд и не виждам нищо истински стойностно нито в намерението на тоя човек, нито в голямата част от начинанията на нашето или на което и да било чуждо правителство, колкото и завладяващи да изглеждат, избирам да завърша образованието си в друго училище.
Ако от любов към горите човек прекарва половината от всеки ден в скитане из тях, грози го опасност да го обявят за нехранимайко; ако обаче от любов към парите по цял ден сече тия гори и без време оголва земята, смятат го за работлив и предприемчив гражданин. Сякаш единствената полза, която градът може да извлече от горите, е като ги изсече!
Повечето хора биха се обидили, ако им предложат да прехвърлят камъни през една стена и сетне обратно, само и само за да получат възнаграждение. Ала малцина днес имат по-смислено занятие. Ето пример: една лятна утрин непосредствено след изгрев-слънце видях един мой съсед да крачи до своя впряг, който бавно теглеше тежък каменен блок, вързан под оста – човекът цял излъчва усърдие, нали работният му ден е започнал, пот ще рукне всеки миг от челото му. Безмълвен укор към всички безделници и ленивци, той поспираше редом с воловете си или, когато поизостанеха, полуизвърнат размахваше своя правораздаващ камшик. Тогава си помислих: такъв е трудът, заради чиято закрила съществува американският конгрес – честен и черен мъжки труд, честен колкото денят е дълъг, труд, който прави хляба сладък и подслажда обществото, който всички хора почитат и са въздигнали в култ; и ето един от светите богоизбрани, отдаден на необходимото, ала тягостно хамалуване. Усетих, разбира се, лек упрек и към себе си, понеже наблюдавах през прозореца, а не бях вън, зает с някаква подобна дейност. Денят се изниза и вечерта минах край двора на друг един съсед, който държи много слуги и глупашки прахосва пари, без нищо да допринася за общото благо, и ето че там видях тазсутрешния камък, положен край някаква причудлива постройка, предназначена да краси владенията на тоя лорд Тимoти Декстър, при което трудът на превозвача за миг загуби в очите ми всякакво достойнство. Слънцето според мен е създадено да огрява по-значими усилия от неговите. Към това ще добавя, че работодателят му, задлъжнял на почти целия град, скоро изчезна и след като лежа за кратко в Чансъри, се установи някъде другаде, та отново да стане покровител на изкуствата.
Пътищата за печелене на пари почти без изключение водят надолу. Да извършиш нещо, което ще ти донесе САМО пари, означава да си безделничил или дори по-лошо. Ако трудещият се не получава нищо повече от заплатата, която му дава неговият работодател, той е излъган, той лъже самия себе си. Искаш ли като писател или лектор да печелиш пари, трябва да си общодостъпен, което значи да се сринеш из основи. Трудът, който обществото заплаща с най-голяма готовност, е най-неприятният за извършване. Плащат ти, за да бъдеш нещо по-малко от човек.
цялата горна овертюра е заради туй – то е пуснато на 24 октомври 2010 – не помня по какъв повод…
…
…
…
Оня ден се потопих в „сатори”…
Не можах да разбера дали аз се гмурнах в него или то ме потопи, но определено в мен нямаше никакво противоречие или чувство, което да нарушава изначалното, загубено временно, спокойствие на разбиращото съзерцание…
Открих, че не мога да се възмущавам…
Цялата среда, всичко заобикалящо, пулсира от възмущение, излъчва възмущение, храни се с възмущение, отделя възмущение, търси като звяр и намира като жертва от какво да се възмущава. Възмущението не е просто доказателство за съществуване – „Аз се възмущавам – следователно съществувам.”, а е останало просто единствен модус на съществуване.
Инак възмущението е последеното, единствено останало, самотно изразяване на несъгласие, с което живота опазва границите на разумността си, преди да се самовзриви или предаде…
Наблюдавам тази стихия на възмущението обхванала наличното объркано блуждаещо поселение на територията, която обитавам, и открих, че ми е страшно чужда. „Културата” на възмущението заливаща ме от медии, „групови” сбирки, лични срещи, вече не може да ме докосне. При всеки един възмущаващ се на екран, в текст или разговор, виждам единствено едно „techne” на емоцията, вирус, игра завладяла деца. Няма капка разум… … с това и в него няма капчица надежда…
Реалността е свинска, но не виждам разум, или надежда, в протестиращи прасета…
Там където се събират, точката, в която се сблъскват, непримливото настояще и безмислено преиграното възмущение от него, разбираш, че змията е захапала опашката си… и просто трябва да се самоизяде…
Няма пространство за трето, нито остатък от разум за него, а и времето отдавна е изтекло…
туй го слушам повече от седмица; не е за всеки, но е много добро…
тук трябваше да има текст, който помня че бях пускал в старата изгора – разтърсих се и го намерих в компа, но покрай него намерих и случката, която исках да разкажа преди това, бях забравил че съм я разказвал… голям майтап
както и да …
преди 25 години, седяхме на пода вкъщи покрай една ниска маса с жена ми, моят Приятел и един техен приятел… те тримата са съученици…
тогава като млади бяхме свободни, демек пълни с илюзии…
техният приятел беше “бизнесмен”, наистина беше много богат и … “успешен” /тогава и по всякакви критерии/, нещата му бяха “ясни” и знаеше “как”, нищо че беше млад… мен ми беше любопитно, обаче щот съм от село и трудно се впечатлявам; та седим и говорим за … Бъдещето, кой какво ще прави; аз викам че искам още да уча, той вика “за какво”, аз “за да знам”, той – “глупости, аз като имам парите ще ти платя и ти ще ми кажеш каквото знаеш и пак ще имам и парите”; в тоя момент разбрах, че е глупак… не глупак като мен да не може да се оправи в живота, а глупак, щото не разбира че знанието не е “нещо”, резултат, а път; не е това което можеш да разкажеш докъдето си стигнал по него, щото дори разказано, ако не си минал пътя на търсенето и събирането нищо няма да можеш да разбереш…
/разбира се, има и други разкази, знание което разказано не може да бъде разбрано от околните не е истинско знание, а … глупост, бръщолевене и прочие
питайте витгенщайн, попър, англо-саксите и т.н. – зависи от критерия/
както и да е…
25 години по-късно, чувам че нито той е богат, нито има пари някой да му разказва какво знае, нито пък аз знам “нещо”…
просто едно време е минало… и толкоз
…
…
а туй е отпреди две хилядолетия…
XXVII
Сенека поздравява Луцилий
(1) „Ти ли ще ме учиш?” – питаш. „Да не би вече да си научил себе си, да си се поправил и затова имаш свободно време да поправяш другите?” – Не съм чак толкова безочлив да се захващам с лекуване на другите, докато самият аз съм болен, а разговарям с теб за общите ни болежки и споделям лековете си, все едно, че лежим в една и също болница. Затова ме слушай така, като че ли говоря сам на себе си. (2) Викам си: „Я си преброй годините – не те ли е срам, че желаеш същите неща, които си желал като дете, че кроиш същите планове. За деня на смъртта си осигури поне едно нещо – пороците ти да умрат преди теб. Махни тези бурни удоволствия, които после трябва скъпо да плащаш; те вредят не само когато предстоят, но и когато са отминали. Както безпокойството след едно неразкрито престъпление не си отива заедно с него, така разкаянието след безсрамните удоволствия остават и после. (3) Такива удоволствия не са здрави, не са надеждни; дори да не вредят, те прехождат. По-добре се огледай за някое по-трайно благо. А такова не съществува, ако духът не го открие в себе си. Единствено добродетелта дава постоянна и безметежна радост. Дори ако нещо я помрачава, то е като облака, който се носи в ниското и никога не успява да победи деня.”
(4) Кога ще успеем да стигнем до тази радост? Досега не сме се бавили, но ще трябва да побързаме. Остава още много работа и се налага да прежалиш съня си, труда си, ако искаш да я довършиш. (5) Друг не може да свърши това вместо теб. Виж, литературните занимания допускат помощ. По наше време имаше един богаташ – Калвизий Сабин. И наследството, и умът му бяха на освободен роб – никога не съм виждал човек да се наслаждава на благополучието си по-непристойно. Паметта му беше толкова слаба, че й се изплъзваше името ту на Одисей, ту на Ахил, ту на Приам – все герои, които познаваме толкова добре, колкото собствените си учители. Когато говореше за троянци и ахейци, той ги объркваше много повече отколкото някой престарял роб-номенклатор, който вече не напомня, а си измисля имената. И въпреки това искаше да изглежда образован. (6) Затова си измисли една съкратена процедура: за сума пари накупи роби – един да научи Омир, друг – Хезиод, а на още девет разпредели по един лирик. Хич не се чуди, че бил дал много пари да ги купи – ако не ги намереше, той плащаше да му ги обучат. След като си събра това обкръжение, той почна да тормози гостите си. Държеше в краката си роби, за да му подсказват стиховете щом му потрябват – той ги повтаряше и често прекъсваше хората по средата на думата. (7) Сателий Квадрат подяждаше глупавите богаташи и, разбира се, ги подиграваше, а освен това добре ги разиграваше – та той го посъветва да си вземе граматици, за да му записват мъдрите мисли. А когато Калвизий Сабин му казал, че всеки роб му струвал по сто хиляди, Сателий отвърнал: „По-малко щеше да ти струва същият брой сандъци за книги”. Въпреки всичко Калвизий си въобразявал, че щом някой в дома му знае нещо – значи и той го знае. ( 8 ) Същият онзи Сателий взел да го придумва да се борят, а Сабин бил човек болнав, бледен и слаб. Когато отговорил: „Как мога? Та аз се държа едва на краката си!” Сателий казал: „Ама моля ти се, не говори така – не виждаш ли колко много здрави и прави роби имаш?” Правилният начин на мислене нито се заема, нито се купува. А си мисля, че и да се продаваше, нямаше да намери купувач – днес погрешният начин на мислене се купува повече.
(9) Но вземи си вече каквото ти се полага и бъди здрав. „Истинското богатство е бедност, съобразена с природния закон”. Епикур често казва това по един или друг начин. Но повтарянето на нещо, което никога не се усвоява достатъчно добре, не е прекалено. На някой хора лечението трябва само да се посочи, на други – да се втълпи. Бъди здрав.
Луций Аней Сенека
Нравствени писма до Луцилий
том I
Рива АВС-90 С’1994
стр.105-108
…
…
и туй съм го разправял преди време…
леля имаше една приятелка, беше детска учителка, която се смахна; 2000 години след сенека, по времето когато ние с богатия приятел на моят Приятел спорехме “какво да се прави”, тя си купувала и чела вестниците от зората на демокрацията “психо” и “феномен”, почнала да пише в тетрадки, и отключила някаква порта за нейде си, дето по-добре да си беше останала заключена; щото живееше в нашия апартамент од наем, там ние отдавна не живеехме, тетрадките останаха известно време там; туй са десетки страници с текст и формули, които са глупости, а ако е знание, ми е недостъпно, щото не съм минал този “път”; става въпрос че тя почнала да си говори в главата си с някой или нещо, леля ми е приказвала страшно весели/ужасни случки, но туй не е съществено… разказвам го, щото тя се докарала до там като е с приятели /колкото останали и не се разбягали/ да ги моли да питат нещо, за да го пита “нещото”, щото сама не се е сещала какво да пита…
тя била толкоз празна, че имала възможност да получи отговори на всички въпроси, но не се сещала какво я интересува…
това е някакво съвършенство, останало под сянката на остатъчен спомен, че нещо трябва да се прави…
/тогава имах познат учеше психология, като му разправях за нея той каза че в тетрадките е пълно с безсмислени глупости, аз му викам напиши ми толкоз страници с формули с глупости… и дай да ги видя… /да пишеш много глупости не е лесно, както ги пишеш, ако са достатъчно, току се отворила някоя „двер“ и от там изпълзял дзвер/
той отказа/
…
дъщеря ми работи с big data, алгоритми, програми, анализи, всякакави глупости за някакви … шефове
често шефовете не са доволни, щото не са доволни от получените резултати…
дъщерята е млада и придава голямо значение на настроението и оценките; не може да разбере, че те са шефове, но имат по-големи шефове, акционери, и прочие шапки над себе си, на които трябва да предоставят отчети; на тях им трябват резултати, доказателства, аргументи, с които да защитят това което са вече решили или са си намислили, трябват им средства за защита, или за нападение; когато “анализа” на данните не поддържа или още по-лошо противоречи на науменото или на “необходимото” шефовете си губят настроението, и е естествено да го покажат; те не търсят истината, а търсят начин да останат по-дълго в играта за да добиват „резултати“, независимо от истината на числата…
любимото филмче на дъщеря ми е това
… … … значи, беше края на август, Бат Дани вече беше в оставка; уговаряме среща, и той вика – “ти нали ходише на фитнес”, аз -“ …“, той “айде утре в еди кой си фитнес…” аз пандемия, не пандемия, щом бат дани каже нещо работата е сигурна, още от сутринта съм готов… само гледам часовника, той като спрял, нетърпението ми се бори с ината му, и тъй до часа на срещата… стигам, всички мерки по прикритие и замитане на следи ги правя по два пъти за дикиш, и трети път за късмет, и най-накрая влизам у залата… още на входа пешо гардероба ме поглежда изпитателно, сканира демек, аз съм опулен като жител на обеля без билет пред цигани контрольори… но той ме позна и ме пусна с намигане… вътре празно, но и да беше /пре/пълно, пак щях да фиксирам първо бат дани на степера… това е велико, разбира се, малко хора могат да видят бат дани във фитнес, но не е трудно да си го представиш… минавам пред него като ентусиазирано ръкомахам за да покажа радостта от срещата, а той небрежно с плавно движение на дясната ръка прави дъга, както наш тираджия поздравява колега от съседно село в насрещното някъде из фиордите на норвегия… закъснял съм, но ние сме професионалисти, и не обръщаме много внимание на несъщественото, англичаните със своята точност го докараха до … елтън джон отивам на една машинка дето разтягам едни килограми и почвам да бухам и тряскам, без да ми пука за микроагресията върху околните, щото на бат дани знам не му пука, той е стомана, а друг не видях… ентусиазма ми не отслабва, но бързо се спихвам, щото … „човешко, твърде човешко“ обръщам се да го правя упражнението наобратно не да разгъвам, а да събирам, и някъде в тъмното виждам сянка на някакъв уред, първо се притесних за агент протестър провокатор, но погледнах бат дани, той на другия край спокоен прави коремни, и аз се успокоих… пак ентусиазъм, и пак… колкото мога отивам на друга машинка, да дърпам там, да вдигам едни кила у въздуха, трас-прас, прас-трас, все едно че върша нещо, морим се, пот се лее, а се мразим, щото на село няма кой да почисти кокошарника, сезона на лютиницата е, туршията и тя не чака, камбите излязоха на пазара, майка ми сама се оправя, няма кой да й помогне… но това още по ме мотивира и правя десет отгоре на обичайното и тъкмо вече съм гроги, сянката приближава /там не е много светло/ и почва да прави набирания на лоста, баси навлека – си викам; само го наблюдавам с периферното зрение, тоя почна, и забрави да спре; аз като омагьосан, като да слизаш с асансьор и никога да не стигаш долу… кошмар, забравих кога почна, оня продължава да се набира… по едно време спря… пусна се, обърна се… и го видях паднах беше … Чък Норис няма съмнение… усмихвам се тъпо, той се усмихва приятелски, аз от село, село, ама се притесних, губя говор и картина, все пак не шон пен, не е мат деймън, или кой да е там левичар, туй е чък норис.. класа той, извинително ме поглежда и като сочи с палец зад гърба си към лоста каза на чист български с лек американски акцент – да си почине малко уреда… и аз разбирам, че той слиза от уредите, за да си починат, щото нечовекът умора няма във фитнеса по принцип всички са приятели – щото са болни от едно, помагат си без мотив, и се разговарят без повод… та Чък иде обляга се на стената до мен и вика – откога го познаваш?! аз – малко се омотах отначало не разбрах, после се огледах и гледам, във фитнеса само бат дани, и разбрах въпроса – и викам – от самото начало… бат дани е на пътеката – бЕга – абсолютно съвършенство; маратонки ромика, отровно зелени калцуни, червени шорти, жълт понтик, на главата и ръцете ярковнооранжеви ленти за пот, която той неотделя, щото на желязото не е дадено да се поти… машината върти бЕсно, но бат дани е легенда, с изящно темпо, без усилие почти успява да я надбяга… винаги съм смятал, че бат дани е от малко хора от нашето време, които притежават това, което италианецът балтазаре кастелионе през ренесансът нарича sprezzatura – непринуденост; онова изящно упражняване на възпитание и маниери, но под чудната елегантност на естественост без усилие; култура като природа… на пътечката във фитнеса, пред мисирките с микрофоните, или в парламента сред политическите хиени, дори вечер сам пред празния лист, съставящ новата конституция, бат дани излъчва една обезоражаваща естественост /сигурен съм, че с мотика насред безкраен блок с царевица, или на поляна с вакли овци високо в планината, ще е същото, както го е казал народа, който си го може, го може, и който си го има, си го има/, само много повърхности хора не можаха да я оценят /разбира се, уви мнозинството е повърностно/, и той стана “източник на доходи за долнопробни карикатуристи” и за евтина слава на жалки фейсапликаторчета… както и да е, туй са нашенски, естествени… неща с леко притеснение го питам – а ти откога го познаваш … /тъпо е във фитнеса да заговарям някой на Вие…/ и чък ми разказа невероятна история, която е много дълга, но в общи линии, се състои в туй, че бат бойко дошъл на власт 2009, славата му се разнесла, чък научил, че някой може част от номерата му, станало му любопитно и си намерил повод и прикритие 2011 да дойде да види, уж за да снима филм; видял бойко, и разбрал, че пича чар има, ама много с жени се занимава и на жени разчита, тъй че е въпрос на време да се оплете… но случаят го сблъскал с “феномена”, който под прикритието на областен управител на софийска област по това време пребивавал на планетата земя… бат дани нечовекът, който тласка земята надолу за да прави лицеви, и побеждава стена на тенис, се сблъскал с нашенец, на който никаква техника не въздействала; срещнали се на някакво формално суаре, и като два „феномена“, веднага се разпознали; областният управител се обърнал към него приветливо и делово, както все едно разговаря с редови селянин от село джамузовци община ихтиман, и го запитал за впечатленията му от страната и за някакви желания, ако има нужда от помощ за нещо; чък е човек, който решава сам всички проблеми, и го попитал, дали знае кой е той, бат дани му казал, че разбира се знае, споделил че е гледал някои негови филми, и направил паралел между “Breaker! Breaker!” и “крадци на велосипеди” на де сика, и “код на мълчанието” с “жул и жим” на трюфо, и почнал да прави задълбочен паралел между превъплъщението на чък и това на оскар вернер, чък почувствал че губи опора, не издържал и си помислил, че може би бат дани нещо се гъбарка… разбира се, бат дани, като съвършен джентълмен никога не би помислил такова нещо, и продължавал анализа, като напъхал вътре и въплъщението на вернер в “451 градуса по фаренхайт”, което още повече втресло чък, който за малко да си изпусне нервите, нещо което е било немислимо за него допреди срещата с областния управител на софия област, а и никой не допускал че има такива преди тая среща; чък рекъл да го постави на място /той си мислил че бат дани има друго място, и още не подозирал къде се намира, и с кого си има работа, едва започвал да се досеща/ и му казал – “ти сигурно се имаш за много знаещ?!” – на което бат дани невъзмутимо с тънка усмивка му отговорил – “предполагам, че спрямо теб е така, след като знам кога менителничният ефект остава на депо у джиратаря, но има още тайни които стоят пред мен…” и тук, чък разказва, земята все едно че спря, и почнах да пропадам, пълен срив, не бях чувал за такова депо, нито познавах джиратаря /представил си го като най-гадния китаец от най-старите филми на брус ли/, а и за такъв ефект в каратето не бях чувал, предполагах, че е някакъв супер таен китайски удар, който дори брус ли е скрил от мен… просто исках да посегна на себе си, този срам да свърши, да отида някъде близко, дето е много далеч и … край; обърнах му гръб и тръгнах през храстите, които се разтваряха пред мен /не ми стана ясно къде е суарето/ и късах с поглед дърветата като маргаритки… бях като изтрещял, и по едно време един шамар зад врата ми върна разума… спрях, оглеждам се виждам бате дани отдолу ме гледа с големите си очи и благо се се усмихва и тихо каза – “нЕма нужда… много ти е рано ” и тъй постояхме малко и той ми говори някакви обикновени неща, толкоз обикновени, че даже не ги запомних, помня само, че бяха казани с невероятен кокни акцент /още не знаех български – уточнява чък, и си говорихме на английски/ и както говореше небето се изпълни със знаци, квадрати с лотоси от всички цветове, всякакви въртящи се мандали, облаците станаха разноцветни, знамена се веят между тях, всякакви чудни птички си летят, чуруликат, заваляха всякакви цветя от небето, засвириха някакви тръби, невероятна музика и беше … невероятно беше пълно спокойствие, и съвършено разбиране, не разбирах смисъла, но ромона на гласа на бат дани с тупащото краче за ритъм ме отнасяха все по нагоре по безкрайната стълба на разбирането… после…
после се прибрах, и взех в холивуд един македонец да ме учи на български… и оттогава си идвам incognito по няколко пъти годишно в България при бат дани да си доучвам… на близките разправям “цял свят се възхищава на мен, а аз се възхищавам на дани кирилов от България.” единственият човек който може да накара чък норис да си посегне, и който може да го спаси… … и аз ей тъй както слушах в захлас историята седнал на уреда само казах: Ех… земьо многострадална, Ех, умници родни… уволнихте го значи, чиляка… Браво а бат дани междувременно вече беше на щангите и плашеше огледалото отсреща… … после тримата приятели /и аз барабар петко с мъжете/ отидохме до сладкарница “пчела” на римската стена, окопирахме единствената масичка, и ома`ахме останалите в тавата толумбички, като се наливахме с боза, докато спорихме за определението и същността на film noir… … има и още за разказване, няма нужда от ритуали и специални обряди за разбиране, но ви е рано…
бях си на село за малко, мама вика ела преди да затворят…
там вече всички с маски… след като всички са го изкарали
селяните са досущ като най-интелигентните граждани, трябва им опит, да видят, да опре до тях или близък, за да научат урок и да променят навиците си осъзнато…
до тогаз по мангъра, смело в борба за свобода и граждански правдини…
мама гледала някакъв репортаж по телевизията от някакво село, не е майтап, на вратата на хоремага бележка – “в магазина се влиза само с маска”, до вратата забит пирон със закачена на него маска, който влиза си я слага, като излиза я закача обратно на пирона за следващия ближен…
ще е жалко да изчезне такъв народ, все си викам – не може да изчезне таквоз едно чудо…
…
инак ако си на село, и не гледаш новини и не си губиш времето по мрежите, ще разбереш, че живеем Последните дни, дошъл е мор, далдисала се е некаква чума, чуваш кой си отплавал без време, друг че бере душа, трети се е свил от страх, отгоре на туй суша, не по чешмите, там с месеци вода няма, а и никой не чака да текне, просто кладенците пресъхнаха, кой може пробива със сонда, пробва късмета, лъже природата, купува време, мама с количка ходи с туби у съседи за вода, деца няма, не се чуват, не можеш и да видиш, младите отлетели, есен е, ноември… слънцето лъже… ние зазимяваме
човек ако е вярващ ще види, че Бог се е отвърнал от тук – но няма кой да забележи, щото по новините наратива друг, дават прогноза за времето, не обещават дъжд, съгласете се тъпо е да се молиш на метереолог, варелите стоя празни под капчуците, няма кой да се помоли, няма на кого, не вижда за какво, а и не знае как…
тъга е…
но всичко е толкова логично, естествено, нормална, баба дето вика – “ще чакаме участта си”
то си е участ…
…
съвременният свят няма да бъде наказан. той е наказанието. /EII,344b/
глупостите, в които невярващият в края на краищата вярва, са неговото наказание. /EII, 219b/
неверието не е грях, а наказание / NEI, 62f/
давила
…
…
знам че много дълго пиша, но то и без туй няма кой да чете…
писал съм по-подредено и …“внятно“, но файдата същата
туй тук не е вечно, днес стои тук, утре ще го няма – след туй ако има кой – друга изгора…
да гледаш стари сайтове е като да караш по междуселски път, дупка до дупка, невъзстановимо, нещо е стояло там, но вече го няма, инак тогава е било … “път”, минавало се е, разбирало се е, днес като археолог, от каквото е останало трябва да реставрираш какво е било, но не може… а то е на няма 20 години… в тубата я има и 10-15% от каченото преди 10-15 години…
инак в момента все едно е вечно…
изродите леваците колкото по-близо са до края, толкоз по бЕсно трият, все едно туй може да ги спаси…
социалните мрежи са виц… едно вечно “сега” под зоркия поглед на “собственика брат”, назначен от “собствениците на света” за директори по свобода и дежурни по правилност…
тук сме под радара, на мен пердето ми е паднало отдавна – не ме страх – няма от какво, Бъдещето отдавна е тук, на мен не ми харесва, нямам нищо общо с него; няма какво да му се плашим, ние го живеем пребивавайки, но поне можем да си го пцуем и да му се надсмиваме…
…
рузвелт в началото на първия си мандат за няколко седмици обръща америка – до март 1933 – е забранено производството, търговията и употребата на алкохол /въведена 1920г./, но пък населението е можело свободно /и гордо/ да носи злато в джоба, който го имал де…; края на март, началото на април 1933 нещата се обръщат- алкохола се разрешава, но притежаването на злато се криминализира – в рамките на седмици света се обръща – преди март 33-та – джентълмен е бил човек със златен долар в джоба, който е бил пък с бутилка – престъпник, след март – този със златния долар долар станал престъпник, а онзи с бутилката – джентълмен…
/по същите месеци в германия друг “революционер” обръща престъпниците и геносетата…/
…
до 1945 в “правилния” свят – хомосексуализма бил криминализиран, след туй ги правят “луди”, за да не ги вкарват у затвора, 1973 ги обявяват за … нормални /с гласуване на психиатри, които забележете, никой не ги е тествал за нормалност/, в наши дни, който ги смята за извратеняци, подлежи на санкции от държавата и се преследва… за „език на омраза“
въпрос на време е – да вкарват в затвора за мнение по горното, засега само трият, тихо и дискретно репресират /с цел меко да възпитат/ и глобяват… инак обучават възторжено децата на “новото”, и отучват старите от “предразсъдъци”, има свобода на мненията и убежденията, но от някои “предразсъдъци” “трябва” да се освободиш, ако не искаш да те лишат от свободата на мнение и убеждение….
та тъй
аз отлепих окончателно покрай делото на бил уоткот
тогаз из нета следях една канадска телевизия, вече я няма, изчезна, но нямаше драма със свободата на словото за това, и писах
върховният съд на канада осъди чичото – в което собствено нЕма новина, но в мотивите беше това
“truth may be used for widely disparate ends”
пичът разпространявал листовки, в които пишело че геювити са болни, щото има болести от които диспропорционално боледуват, което основавал на събрани медицински изследвания, но съда го осъдил, щото тази истина, не може да е защита при използване на “език на омраза”… а него го съдили за употреба на “език на омраза”
демек “истината може да се използва по много различни начини” и да говориш истина не е защита при използване на “език на омраза”…
и аз идиота чак 2013 проумях смисъла на мача – тогава писах повече, но то уйде всичко, и за америка и решението на върховния й съд за еднополовите бракове и за уоткот и канадския върховен съд; та, правото винаги трябва да има метаинстанция или метанаратив спрямо които истината да бъде обяздена; няма общество което да живее просто в истина, щото обществото живее в свят, който е разказ, спрямо този разказ се мери и истината, нейната приложимост, пригодност, и употреба…
трябва да изследваме разказа и неговите създатели, според който се мери истината, но тъй като това е точно властта, а Властта не обича да бъде разследвана, горното се табуизира с невероятни фокуси, магии и мъгли…
2013 вдянах че разказа не е юдео-християнски, а юдео-педерастки, щото вече нещата са толкоз напред, ме няма нужда да се прикрива, че наратива има още нещо “християнско” /и преди и тогава писах за атали – за юдео-елинската цивилизация/
/ американският върховен съд имаше 3 евреи от 9, канадският /в онзи момент 2013, там съдиите са с определен мандат /4 евреи от 9… това са факти, истина е, но от гледна точка от някаква свръхинстнация която определя кое е “език на омраза” – тази истина може да мине за “антисемитизъм”; в америка 3-мата евреи гласуваха за гей браковете, а в канада 3 на 1 срещу уоткот …
удивително никой не се е сетил да следи за квоти у върховните съдилища да отразяват поне отмалко съотношенията на етносите в страната, инак всякакви неща се следят за квоти, но има кой да преценява къде да се гледат квотите, и къде не…
стига да не питаш … “Кой?!” /
сега, разбира се пак от “директорите на истината” и “дежурните по правилност” ще излезе, че съм “фашист”… което е наистина ужасно, и ще трябва да се оправдавам
тия го докараха човек да се оправдава за … факти
…
туй го пиша само да кажа, че до 1945 педерасите са били у затвора, не щото са луди, ако бяха луди щяха да ги вкарват в лудница, а защото са смятали явлението педерастия обществено опасно; след 1945, ги обявили за “луди” за да не влизат в затвор, което минава за хуманна стъпка на времето; днес да си педераст е гордост, но този който има различно от “възхитено” отношение относно сексуалните извратеняци подлежи на преследване и санкции; това е “прогрес”, има си хора които да преценят това, кое е хубаво, кое лошо, кое е прогрес, и кои трябва да си държат устата затворена, за да са на свобода и за да има “свобода”…
уоткот продължава да изразява своите убеждения, християнски, както разбира християнството, но е подложен на преследване, задето изразява убежденията си, християнски, той е готов да плати цената /не да плати глобата, а да лежи у затвора ако трябва…/
туй го отбелязвам, да покажа, щото няма нужда от обяснение – Де е властта…
и кой я упражнява…
интересно е да се следи “преместването на Силата”, но някак е препоръчително да е тихо…
не че не се знае, но някак е неудобно да се говори, не знам защо, колко по-лошо може да стане…
сигурно много…
…
/при обсъждането на един тъп руски учебник – в който пишело за ролята на евреите по време на революцията в русия, един се изправи и вика – “учебника съдържа неприемливи факти”; сега фактите са факти, ако факта не е факт, обори го, ако е факт, неговата “неприемливост” не го прави по-малко факт; скриването на факти е … цензура, не свобода, и противоречи на … истината. Истина ли е… истина е… но когато господства наратив, на който фактите не отърват – и истината отива в графата “език на омраза” и … мълчание/
когато педерасите не са в затвора, явно се отваря място там за другите…
всеки трябва да избере от кои е…
и да си знае … мястото
..
…
сега щото сигурно си викате – този изтреще
изтрещял, изтрещял, колко да съм изтрещял
щото след месец контекста ще е изгубен ще спомена, че в момента някакви феминистки и останали там каквито са с цялата прогресивна общност искат да изгонят от университета един комунист, мирчев, щото бил всички ужасни неща на този свят, всъщност защото не е … троцкист като тях / много може да се пише, но само ще става по-дълго – туй е за контекста/
за мен тези са изтрещели
ЕК ще предложи признаване на еднополовите бракове в целия ЕС
поради липса на върховен еврепейски съд /както го направиха в сащ/ с подходящ състав, тези са решили направо с кубинките
…
…
за да няма съмнения – ако това мине, аз съм за излизане от ЕС, няма проблем македонците и западните балкани ще ни заместят…
сега че ще стана освен “фашист”, “антисемит”, “хомофоб” и … “путинофил” – преживява се
аз съм си аз, никъде не членувам, нямам организация, имам само главата си и я използвам, с подобни от едната страна на оградата няма да стоя; с това не влизам в друга кошара, колкото и да се опитват да ме вкарат…
с ценности търговия не се прави, сметки също…
значи всеки съюз се основава на някакви ценности, ако педалските ценности са европейските ценности, сори ама не са мои…; аз като влизах в европа, като плюх комунисти, виках “юбреее-дебреее” не съм мислил че викам за изпедерастяването… сори
оставам на този бряг… който иска да отплува…
…
инак цялата тая работа е дебела, стара, инженерна и технологична, с тресчотка за гарантиране на невзвратимостта /обосновано от попър/
той го е измислил и обосновал отдавна
“Аз не забравям, че атинската демокрация е все пак основана на робството. Но трябва да се разбере, струва ми се, че силната консервативност и затворения характер на родово-племенното общество могат да се преодолеят само с помощта на някаква форма на империализъм. И трябва да се признае, че някои империалистически мерки, въведени от Атина са твърде либерални.” /Попър “отвореното общество и неговите врагове ” С`1993 т.1 с.208/
в това няма конспирация, има план на едни и работа във времето, докато другите дремят и гледат новини, и мислят че ще им се размине, една „форма на империализъм“ си върши работата…
туй става и в самата империя още преди тя да го далдиса и у нас…
/това отче съм го пускал още в по-предната изгора, от него знам за отец руеда и “хомосексуалната мрежа” – търсил съм я из всички торенти, просто няма такава книга; в амазона уж я продават на невероятна цена за книга от 80-те, но ме съмнява, че само правят фишинг… ако някой реши да ми прави подарък, нека да е тя, дори в електронен вариант, ако я намери/
за да е рошава гаргата – има един динаяър дойчо – зюндел, едно време имаше много и дълго в тубата, вече е малко или няма нищо, канада го предаде на германия, той си излежа мнението в манхайм, излезна и умря; има един момент в едно негово интервю, който той обяснява, че вярва в кармата, като всеки западняк от XXвек той е с ампутирана вяра, затуй вярва в глупости, за сметка на туй мисли в аналогии, и сравнява америка от 90-те с ваймарска германия, като уточнява, че немците били невъоръжени и основно дисциплинирани, а в америка хората се чувстват свободни и са въоръжени, което е съществена разлика…
историята учи, че никой нищо не учи…
факт
…
…
…
инак
една от най-щастливите ми години беше 1996/1997 – не че не беше трудна, и протестна, но основно я помня с … библиотеката, голямата беше малка, но не съвсем, вече не боледуваше през седмица, а малката още не беше замислена, и се застоявах от-до- в библиотеката
/тъкмо тръгвахме по европейски път…/
бях последна година право /задочно/ – записах с един изпит условно /търговско/ и през годината имах четири изпита, на септември бях с пет… но каква година
почнах с тибет /всичко, като лисица в кокошарник/ “животът на миларепа” излезе след това, четох го години всяка година по един път/, монголия, после китай /крюков, василев, конрад, сима цян още 8 и 9 том не бяха излязли, вечер лао дзъ, конфуций, чжуан дзъ…/, после индокитай /тогава се влюбих в камбоджа/, виетнам, тайланд, бирма, индонезия – от там потънах у папуасите, всичките митологии и приказки от региона де имаше на руски изчетох /неверман ми е любим/, и забих при аборигените /берндт Р и К, елькин, роуз, кабо/, четеш уйлям бакли “австралийский абориген” и цялата цивилизация ти става … прозрачна; накрая тъкмо да почна с индия и правото вече не можеше да чака и потънах у параграфна самсара за един тъп кетап … /само по повода да кажа че единствена правна книга която има смисъл е историческа – Berman – Law and Revolution / рус. харольд дж. Берман – “западная традиция права – эпоха формирования” другото е занаят…/
…
…
напълних си главата с невероятна бисери и глупости…
всичко туй го пиша за да го докарам до … конфуций
тогава се впечатлявах от такива неща
Хората ненавиждат бедността и неизвестността, но ако едното и другото не могат да се избегнат по достоен начин, следва да се приемат.
Хората желаят богатство и високопоставеност, но ако едното и другото не могат да се придобият по достоен начин, следва да се отбягват.
/тогава обаче го четох на руски така по семененко – конфуций-изречения-глава 4
5.
Учитель сказал:
– Знатность и богатство – это то, к чему люди стремятся; если они нажиты нечестно, благородный муж от них отказывается. Бедность и униженность – это то, что людям ненавистно. Если они незаслуженны, благородный муж ими не гнушается. Как может благородный муж добиться имени, если отвергнет человечность? Благородный муж не расстается с человечностью даже на время трапезы. Он непременно с ней, когда спешит, и непременно с ней, когда находится в опасности./
а това е джуан-дзъ /глава 4/, уж за същото, а точно наобратно – с китайците ставаш кривоглед
Когда Конфуций странствовал в царстве Чу, тамошний безумец Цзе Юй, проходя мимо него, пропел:
О, Феникс, Феникс! Как померкла доблесть твоя! На грядущее нет надежды. К прошлому нет возврата. Когда Поднебесная процветает, Мудрый окружен славой. Когда Поднебесная в упадке, Мудрый радуется жизни. А в наше смутное время Он сочтет за благо избежать казни. Счастье легче пуха. Нельзя его удержать. Несчастье тяжелее всей земли, Нельзя его обойти. Но довольно, довольно Править людьми властью добра! Гибельно, гибельно Прятаться в круге, начертанном на песке! Земные тернии – не терзайте скитальца! Мой путь извилист, Не раньте мне ноги!
Деревья в лесу сами привлекают к себе топор. Масло в светильнике само сжигает себя. Коричное дерево источает аромат – и его срубают. Лаковое дерево полезно для людей – и его долбят. Все знают пользу полезного, но никто не знает пользы бесполезного.
/туй е голям апендикс – не знам дали ще имам време друг път – сега само да го отбележа…
има два случая когато се отказвах да продължа да изследвам, щото е сложно, и предполагах, че напред ще съм по-подготвен, а нещото е много сложно за мен сега…
първият път – беше 91-92, имах една позната германка, 90а година ми прати колет като на бангладешки селянин с консерви и прочия ядива, и вътре беше турила “битие и време” и ксерокс на “кант и проблемът за метафизиката” /щото и говорих само за дилтай и херменевтика/, в “битието”, което беше обвито с найлон тънко и незабележимо беше пъхнала и десет западни марки… /дълго ги пазих/
та хванах се да превеждам “битие и време”, абзац по абзац, страничка по страничка, бавно и с мъки десет страници /преди години ги намерих някъде, напълно прилично/ и се отказах, щото не съм готов… и е бавно
в самото начало на “битие и време” хайдегер казва “и всичко туй, изтръгнато нявга от феномените с върховно усилие на мисълта, макар и в откъслечен и начален вид, отдавна вече е станало тривиалност.” та тъкмо с върховно усилие на неможенето ми изтръгвах мисъл от непонятното, и преположих, че някъде в бъдщето няма да ми е толкоз тежко, и ще имам повече време и отложих…
и не излезнах от … тривиалното
разбира се, като излезна превода /беше отбелязано в старата изгора/ я прочетох, но не с това усилие, и не с онази първа тръпка… нещата трябва да се четат на момента, ако ще да се бориш с тях като прасе с тиква, или като глупак с хайдегер…/
другия път беше, през 1997, като потънах в китайците, и се чудих дали да отида в индокитай и да продължа с историята или да взема и-цзин и да отплавам… имах вече два -три превода, български и руски… и пак си казах, не съм готов… и уйде живота в подробности
трябва да се чете, и не трябва да се отказва, щото ако не е СЕГА, е НИКОГА, по-късно е друго, различно, невъзвратимо…
УТРЕ е само хипотеза…
трябва да се чете все едно че няма утре…
“утре-то” ражда само илюзии и абортира всеки резултат
но това го научаваш, едва когото утрето стане очевадно проблематично… /
та
там някъде на 30 години прочитам конфуций
помни, че твоят син, не е твой син, а син на своето време
и си викам – колко велико…
аз тогава син нямам, но пак …. колко е велико
живота пред мен… тъй си мисля
…
…
на около 50 тръгнах на фитнес… /Феникс, Феникс…/ това е нелепост непредставима, невъзпроизведима; не може да се разкаже, просто аз във фитнес, и публиката почва да се хили; мразя огледала, там те са навсякъде, чувствам се като хамстер в колело, като онанист на площад… инак рано заран “общество” от ентусиасти е отбрано /туй е малък захлюпен квартален фитнес/, едно боксьорче на моите години, категория перо от постоянното присъствие, тренира двуразово, нечовек – със странни, но за сметка на това твърди убеждения, един професор от университета, щангаджия, готов за всякакви политически предизвикателства и проекти, едно темерутче, методично като мен, но упорито за трима; за цвят, ако щете вярвайте идваше и едно англичанче педерастче от дъжд на вятър, да ги измислях по-добре нямаше как да ги … измисля; идваше и едно шевче от голяма компютърна фирма, бил каратист, ама точен; моят принцип е да се уморя, пот да се лее, аз съм от онези на хегел дето взимат “умората за резултат”; като свърша там, два часа по-късно продължавам да се потя като кон, но мускулите болят ли ме, всичко е добре; докарах се до там, че ако нямам мускулна треска, нещо не е наред, липсва ми; та туй компютърджийче, се опита да ме учи, щото сигур будя съчувствие с … неумението си, как е правилно да се прави, но аз на нищо вече не мога да се науча, знам че е наука, но не ми пука, аз ходя да се уморя, а не да градя тяло; та с него ни тръгна приказка… той се завърти, завърти из уредите, па дойде да му кажа нещо…
интересно му е…
говорим за техника, история, разказвам му за маршъл маклуън, карам го да гледа адам къртис, почва, харесва му, но не може да изгледа цели 4 серии;
той е малко над 30, почти колкото дъщерята, има жена, малък син, и аз му цитирам конфуций…
помни, че твоят син не е твой син, а син на своето време
хареса му…
после говорим и аз изведнъж загрявам, че той повече я разбира като за сина, а не като бащата /както сигурно и аз на неговото време…/, демек че в него още е по-силен стремежа да се откъсне, а не да задържи /малките които са толкова сладки с доверието си, ги чувстваш тогава толкова сигурни и верни… че изобщо не предполагаш какво иде…/
с много неща които ни изглеждат ясни и прости, с времето разбираме, че са сложни и различни, но това се разбира само с времето и … смяната на ролята, инак те си остават там в миналото ясни и прости
покрай него ми светнаха много интересни неща, щото той е “успешен”, ми отвинти главата като твърдеше самоуверено, че най-важното е да си … “адаптивен”, светът се променя, за да си успешен, най-важното е бързо да се променяш и настройваш; за мен “адаптивен” означава почти безпринципен, безхарактерен, нагаждач… за мен “успеха” никога нищо не е значело, щото вертикално успех и постижение няма, то е път, и няма адаптация, а търсене…
/когато дойдат от задокеански големи шефове, той ми казва, че им казва туй, което те искат да чуят, макар че се опитват да го объркат; а мнението му си остава за него; ако е „оперативно интересен“ шефовете му определено могат да научат за него повече, отколкото той сам знае за себе си, но това е подробност; на това надхитряване се крепи цялата … „световна система“ на собственици и изпълнители… не е много стабилно/
да няма недоразумение, той е страшен симпатяга, много е готин, но той си е от … “своето време”
аз познавам компютърджии, и макар по принцип да са готини, просто пет пари не мога да дам за тях, щото са объркани, като вярват същевременно, че всичко им е ясно, без да го разбират; трагедията на нашето време /което не е мое/, че подобни на джобс, гейтс, мъск, и прочие форматират, определят тренда /или поне са инструмент/ на “времето”… за да си добър в компютрите, трябва от малък и по-много да се занимаваш с математика, техника, програмиране, дори и да четеш, бекграунда ти е технически, самата среда е силно състезателна, по гръцки – агонална… агона е невероятен мотиватор, но и силен ограничител, и заслепител, там растат и се мерят азове, средата е форматирана в ясни, но тесни критерии, просто няма място за “вертикал”… и смисъл не е вирее, когато времето мине, и почваш да се “досещаш”, целият ти опит е твърде тесен и плитък, за туй и са способни да вярват в невероятни глупости, а проверевят критично всичко; и се отнасят към фактите и историята /ако изобщо се замислят за нея/ като с програми с “аз” и “състезателно”; няма смисъл да им отваряш очите, безсмислено е…
…
тука има още, но няма време – днес искам да го пусна…
…
вчера сестрата на жена ми дойде на гости, тя живее в странство, има здрави убеждения, но е гледала разни филмчета, които са станали причина да вярва в някои глупости, говорим си, аз и обяснявам технето с което ще ни натресат гей браковете, тя слуша с разбиране, но по едно време изръси:
– ама те са от толкова време вече /геювити/ защо продължаваш толкова да се връзваш…
за нея мача е свирен, тя не е програмист, но разсъждава като такъв, явно дългото е основание за приемане, щото работи; тя не може да схване, че в момента в който приемеш, следва следващото, тук няма край…
за мен не е дълго – изобщо не го меря така – въпросът е от високо и е точка – и от там е вечно неприемане…
това не е въпрос на спалня – това е въпрос на площад – те го изнасят на площада, не аз; аз от спалнята не се интересувам, но когато сме на площада, колкото и дълго да продължава, именно щото е площад съм против – щото там е какви сме като … цяло, инак отиваме в съвсем друг разказ, в друг филм, в друга цивилизация, аз си пазя моята, в друго цяло не влизам…
ако ще да трябва да влезна у затвор…
аз не съм адаптивен…
…
отидох и си прибрах знаменцето от терасата, нямах мерак за сгляда с бате дани…
днес нямаше какво да го питам…
/туй долу ще изчезне след време затуй да отбелижим какво е било – supertramp fool`s overture/
izgora 