1.
туй го почвах преди село, почвах го на село, и все се получава много дълго и объркано, а пък инак е толкоз просто…
преди бая време още при старата Изгора ме среща на улицата случайно един познат от времето на наивна активност и вяра в участието и съпричастието, и след първата радост от виждането ме пита “още ли пишеш…”, аз си викам “ако те е интересувало щеше да си проверил”, ама казвам “не”, щото съм вътрешно благодарен, че не следи, за да не се налага да обяснявам дрейфа на идеите де са ме отвели и що… отдруга страна ми е ясно и че той също “дрейфува” в главата си някъде, но за какво да влизам в продължението на филма му; тъй се срещаме като замръзнали от преди време и като такива се разделихме… до следващия случаен път
та той след моето “не” и неговият очевиден безинтерес, ми вика: “да знаеш трябва да напишеш книга, пишеш нали…” и се усмихва, все едно ме е разкрил… и да напиша надали ще я прочете, а надали и някой би чел нескончаем брътвеж от объркан илитерат, тъй че нищо не позна, но и аз влизам в тона на разкритата “тайна” и многозначително не отричам “факта”
в момента в който по едно време “открих” че писането на книга е свързан с четенето й, разбрах, че никага няма да пиша книга… дори на моя Приятел, на който по принцип са му интересни глупостите ми, след кратко време на слушане му свършва кислорода и “ме загубва”… а при това той е трениран; а това са моменти, от време на време, какво би представлявало един нескончаем ред от безсмислени микро експлозии от текст изсмукващи кислорода от подчерепното пространство на жертвата сглупила да вземе подобно “творение”…
та тъй…
все си мисля, че платоновото че знаем всичко и само си припоняме забравеното е много по близко до реалното, от туй някой или нещо да пише върху нас като по “чиста дъска”…
това което знам, “мисля че знам”, съм го открил след като някой ми е обърнал внимание, разбира се, бил е убедителен, интригуващ, или вдъхновяващ, но аз съм се обърнал го нещото, веднъж посочено, щото съм открил нещо в себе си докоснато и съм провел собствено проучване, почнало оттова което ми е казал /обърнал ми е внимание/ да ме интересува и сам да се вложа в научаването и откриването…
едва тогава е станало мое…
преди това другото е било само резоньорство, нещо взето наготово, да се тури да запълни гнетящата пустота в мен /това е звучи много драматично, обикновено няма нищо гнетящо, има единствено скука, безкрайно време за доизживяване без драма и надежда/ или да дрънка из суетливата празнота извън мен /туй е същата скука само че отвън, екстровертите там я намират/, или да трябва да се вложиш за да стане … твое, да забравиш повода или подбудата, нещата тогава вече са твои и “припомнени”, все едно винаги са били в теб…
/сега горното безсмилие го множете по страници и страници и си представете … книга, баси Нищото…/
та мога, ама що…
единственото смислено е да дам повод, да си “спомните” нещо свое, дето сте го забравили, и ако нещо тук ви заинтригува, да се отдадете на търсачество, примняне, и да си го откриете в себе си…
мога да съм само повод, но нищо не казвам…
2.
хубаво е да прочетете панини “един свършен човек”…
не че нещо, но може би…
за джовани папини знаех, виждал бях “един свършен човек”, но никога нямаше да го прочета без мирча елиаде; като четох автобиографията му, ми направи силно впечатление как той ученик си пише с папини, от който по юношески се възхищава, което /писането на писма/ сигурно е естествено, но забележителното е, че папини му отговаря, и си представям времето когато един знаменит италиански писател /той е преведен из цяла европа/ си кореспондира с един неизвестен румънски ученик… и тъй реших да то прочета
значи, да си пишеш автобиография на 30 години е диагноза, такива ранни обобщения на житейския път са характерни за спортисти, шахматисти, певци, математици и други идиоти, който има чувството че са минали билото на живота и е настанало време за обзор на пътя…
тази книга /такива книги/ може да се появи само преди лятото на 1914 /тя излиза 1912/, щото е продукт на Време, лично и историческо, което просто се живее като … изживяно /хем без интуиция за нищо напред, просто рекапитулация… хем очевидно с интуиция, че отпред е нещо съвсем друго, за край на туй тук досега…/
книгата е забележителна, но тук ми е само като илюстрация за Четенето и Амбицията на Времето, страниците в началото с библиотеката и “милион книги”, с инфантилното писане на енциклопедия, философия, история и прочие “знания”са просто гениални и … задължителни / те настина заслужават да се препишат тук, но ще стане дълго… /
накрая като преминава през целия конспект на живота на 30 години папини се оказва “един свършен човек”, цялото туй го разтягам, за да го докарам до един цитат от папини
Когато някой се удивлява на моето познание, на моята “ерудиция”, иде ми да се смея. Аз сам зная колко страшни празнини зеят в мозъка ми. Само аз, който исках да позная всичко, зная колко са близко границите на моето познание. Подвизите на древността, мъртвите езици на големите народи, науката за светлините, за движенията, за живота са почти затворени за мене. Познавам речника на някой и друг параграф, имам представа за цялото, но не зная да ходя на собствените си нозе. Аз съм невежа – неизмеримо и неизличимо невежа! И най-лошото е, че моето невежество не е онова чисто и естествено невежество на горския и полския човек, невежество, което върви ведно с простотата, с мира и даже с до известна степен с талантливостта. Но аз съм невежа, обект в книги, аз съм едно библиотечно магаре, аз съм онзи, който е научил толкова много работи, че е изгубил спонтанността без да може да се сдобие с чиста наука.
Джовани Папини
Един свършен човек / игн&синове/с.143
3.
сега трябва да се върнем малко по-рано от папини и да отидем в англия;
там през 1821г. се ражда Бокъл / Хенри Томас Бъкл 1821-1862/ /тъй и не разбрах как трябва да го произнасям туй Buckle/; много малко книги веднъж започнати, не съм дочитал; съвсем слуайно ми попадна “История на цивилизацията в Англия” , даже не подозирах че я има на български, щото се интересувам от философия на историята, знаех, че той е момент там, мислех като се появи време да го чета на руски, и по едно време ми попадна българско издание от 1894; хванах, почнах, смях се, подскачах, рИвах и спрях… след време пак отначало, и отново същото, и тъй още веднъж отначало и пак до края на първия том със зор и не мога, не върви, а по принцип съм абсолютно всеяден…
тогава се хванах да чета за него, има едно биография на някакъв соловьов /ЖЗЛ 1895/ от края на 19 век, когато той е бил още знаменит /тия дни щото чета гомперц “древногръцките мислители” и там гомперц между другото споменава “макар и индуктивното и дедуктивното изследване да не стоят в принципно противоречие едно срещу друго, както много мислят в наше време , особено под влиянието на Бокл, най-великите представители на едно от тези научни направления често до странност биват лишени от дарование в другата област на научното изследване.” туй само като илюстрация на авторитета му /и в германия е “авторитет”/, щото е писано горе-долу когато Бокл излиза на български… плюс разбира се самия превод, от европейската философия до края на 19 век не излизат чак толкова много преводи…/
туй го разправям за друго, Бокл е забележителен типаж, разправят че на 13 години спечелва някакво математическо състезание, баща му обещава да изпълни едно негово желание и той пожелава да не ходи повече на училище и да се отдаде на самообразование… баща му търговец изпълнява обещанието си; и Бокл започва да чете… всичко и системно; за 15 години, прочита 20 000 книги, това изглежда невъзможно за нас, но разправят че те са конспектирани, Бокл определено е феномен, бил с невероятна памет, работоспособност и /след ранната смърт на баща си/ с условия да се занимава с каквото реши, бил е и между другото първия победител в шахматен турнир във англия. Както и да е, решил / подобно на папини в детските му години / да напише история на Цивилизацията /не е известно да започнал с енциклопедия/, постепенно разбира необятността на мащаба на замисъла и се ограничава като начало с “история на цивилизацията в англия”…
Жертва на времето той придава на статистиката /и числото/ доказателствена сила и силно вярва че със статистика може да обясни ако не всичко, то поне най-важното…
бил една ходеща “Алекса”, естествен интелект, предтеча на изкуствения, който знаел всичко и имал отговор на всичко; разбира се, това си има цена /щото е естествен, а не изкуствен интелект/ той леко се гътва от преумора… голям удар е и смъртта на майка му; за да се възстанови /почине/ тръгва да пътува в близкия изток, минава през египет, и на път за дамаск умира през 1862 на 40 години…
последните му думи са: “Книгата! Моята книга! Аз никога няма да завърша моята книга!”
живота му, много повече ме работи от книгата му, макар че животът му е книгата… той е просто еманация на началото викторианска англия, и то се заключава в едно /най-вече/ оптимизъм, а след туй методичност и глупост… всичко изглежда достижимо, вярата че времето ще стигне за всеки замисъл се доказва от всички скорошни замисли, които са нямали времето да се провалят…
4.
успоредно с бокъл на другия край на империята, която още не Империя, /дизраели още не е дошъл да я обяви/, се ражда и живее Рамакришна /1836-1886/…
много може за се разздува за обем, но няма нужда, имаше време когато си мислех че рамакришна може да е Личността на 19 век, сега е ми е смешно, но може би е по-близо до истината, отколкото когато съм го мислил, щото 21 век може и да века на индия…
може за си прочетете уикипедията, може и ишъруд “рамакришна и неговите ученици”
разбира се, рамакришна без вивекенанда нямаше да е това което е, както и вивекенанда без отиването в англия и преоткиването оттам на индия и хиндуизма…
туй може и да се обяснва, може и да не е нужно, това за което го разказвам е „че живеят двама души паралелно единия в пъпа на империята, който чете, пише и си мисли че е открил защо неговото е най-доброто, най-разумното, най-свободното, най-цивилизованото, най-прогресивното и макар да няма идея за “хилядолетен райх” би заложил че живее в началото на такъв…
другият е роден в една завладяна, управлявана, потънала в предразсъдъци и смешни поверия земя, и той ги изживява всички тез вери и нелепости повече от пълнокръвно, тъй че дори за хората около него и от неговата култура не е съвсем наред…
единият живее с племето си по тепсията, равнината на физическото, и поради липса на по-добра идея го завладява и цивилизова, другият седи в родната кал, владяна от други, и пътува по вертикала, като дори по съвършено смешен начин става и християнин, и мюсюлманин, за да може да сравянава “пътя” нагоре…
след 150 години англичанина даже специалистите не го помнят, а и да го помнят не го четат, щото е само момент, при това не много интересен, съществен, значим… просто щото това което говори е мъртво, или поне тези които би трябвало да го живеят неговото…
а на „лудия“ служител на кали, племето и вярата е в повече от добра форма, пратиха апарат на луната, и той взе че кацна, изпревари всякакси бившата метрополия, услужи с представители на племето като министър-председател на същата метрополия, а и на най-големите корпорации с управители…
как..
с вяра и идентичност, която не се подменя… и не се проблематизира
5.
сега малко с видео, щото с думи не е толкоз видно…
за да може от ухото да стане като око /от казано да стане видно/ си требе талант, който нямам, а при моето многословие ще е направо безсмислена загуба на мегабайти…
има една песен която е просто Химн, но има едно нейно изпълнение, което е как да кажа екстатична Служба
линърд скинърд 1977 оукланд, калифорния freebird
ВИЖТЕ публиката, вижте и знамето, вижте ако можете и духа, това е преди няма 50 години и вече го няма
и никога няма повече да го има
то си е заминало, и както изтичайки си е отивало тези които са там са пуснали/изтървали/проспали/проиграли/предали без изобщо да разберат
те са платили със Свободата си, тази моментна свобода, с неразбирането на момента бъдещата си възбожност за всякакво разбиране…
и при все това е ТОЛКОВА КРАСИВО, че изродите трябва да го скрият/изтрият/унищожат щото това взривява само с гледане цялата им сегашна жалка кочина
нина симон 1968 лондон
пак гледайте публиката, тия мили империалисти, току що за загубили Империята си, без да разбират приемат първите освободителни уроци “по нямане и имане” от тази “Дива”, вече нямат култура, но имат коса, и всички други физиологични външни белези, и имат живот и свободаааа … изпразнени от смисъл
това е един филм Raga /1971/ на джорд харисън за рави шанкар /само да не го изгледате целият…/
изгледайте 2 минути и половина, пак заради публиката, “търсенето” и “енергията” на изгубните в тепсията младеж, която лови всичко за … “вертикал” и духовно
/от бокъл и “история на английската цивилизация” до джордж харисън и “my sweet lord” /ако не те мързи гледай клипа/има няма 100 години… /
там има в началото на кадъра от филма един белобрадат козел /”голям гещалт психолог”/ фриц пърлз, самата сценка на урока на рави шанкар е снимана в есулин институт в биг сър, калифорния
адам къртис във “векът на аза” 3 серия, разказва за пърлз и есулин институт
/това е последното, но най-важно, макар че съм го пускал няколко пъти през годините, изгледайте 10 минути от пърлз до манастира…
уви не мога да намеря в тубата отделно 3 серия, и тъй че е каквото такова…/
след “терапията” на пърлз и експеримента с” черните” братя и “белите” монахини, можем да обобщим, че едни техники работят само при едните, и са напълно безпомощни при други, т.е. изобщо не са универсални… затова и имат “таргет”, който не е абсолютен, а локален, определен…
забележително е накрая когато пръдльото експериментатор обобщи, че размонашилите се девойки станали в процеса на експеримента “личности”, щото очевидно преди в манастира са били хомункулуси в изродската му кординатна система; а тези дето са станали не само “личности”, но и лезбийки, сигурно са станали два пъти личности; още по-забележително ще е ако тези мошеници заявят, че “черните” братя оставайки верни на групата, клана, расата си и прочие “идентичност” са пропуснали шанса да станат “личности” и са останали стадо, групово идентифицирано, затворено във вярата на брадството си подобно на монахини в манастир… дали ще го кажат? Надали…
Защо ли…
Защото програмата която ги пуска е … Програма със съставители
за да разбереш Що е така и Каква е Целта, най-добре е да изследваш експериментаторите…
тогава нещата стават Очевидни
6.
та, собствено няма нищо за казване, щото нещата са ясни, стига да можеш да си спомниш…
ако не откриеш нищо за спомняне оттук, то е защото е нямало нищо от това в теб, демек има друго, други спомени, спомняй си ги /търси ги/ тях…
това тук е само за да започнеш да си търсиш сам…
това което знаеш, е само това което сам си открил /спомнил/ без значение повода
само за завършване, щото сигур няма да имам повод да говоря пак за папини, има едни сборник разкази “всекидневен трагизъм”, ако ви попадне там има един разказ “човекът , който не успя да стане император”… прочетете го, пак да вържа гащи не е задължително, но няма да е загуба…
папини има и още едно на преведено на български “Животът на Христа”, то е писано десет години след “ницшеанската” “един свършен човек” и без да е отново задължителна е интересна, едно като стил, друго като документ на търсене на един блуждаещ човек, който е осъден никога да не намери…
100 години след излизането й е силно под въпрос дали още е възможен един такъв ход днес, такова възвръщане в Пътя на начетения шматкащ се в дебрите на глупостите търсач; тези 100 години “прогрес” наистина успяха така да отровят всичко в “почвата”, че трудно нещо истинско и органично може да расне по тези земи, в които нявга Християнството е цъфтяло…
та папини “Животът на Христа” започва така:
От петстотин години насам “свободомислещите”, наречени тъй поради тяхното бягство от Истината и Светлината на Христовото учение, се мъчат да погубят още един път Исуса Христа, да го убият в сърцето на хората.
Сторило им се веднъж, че втората агония на Христа е в последните си издихания, ето че се явяват и “гробарите”. Черни самонадеяни и превзети биволи, които взеха библиотеките за обори; хвърчащи мозъци, които качени на летящия балон на философията, повярваха, че леко ще достигнат небесните висоти; пощръклели професори, в фаталното си опиянение от филология и метафизика си рекоха: “- Човекът желае!” – и се въоръжиха като същи кръстоносци срещу Кръста. Известни ветрогонни волнодумци, с едно въображение, от което би се засрамила даже известната Radcliffe, подсказаха, че евангелската Истнина е една легенда, от която в най-добрия случай би могло да се почерпят известни данни за живота на Исуса, който според едни от тях, е бил пророк, според други – некроман, – магестник, а според трети – бунтовник, размирник на народи. Извън хипнотическото изцеление на някой и други побеснели, те не признават други Христови чудеса; Той не е умрял на Кръста, казваха те,, а събудил се в студенината на гробницата, тайнствено се е измъкнал и наново се явява за да накара всички да повярват в неговото Възкресение. Други доказваха, както две и две прави четири, че Исус е митологическа личност, създадена във времето на Августа и Тиберия и, че Евангелията в края на краищата се свеждат до едно несръчно сглобяване на пророчески текстове. Трети пък представяха Христа, като скептик-авантюрист, учил се при гърците, будистите, есеите, умело стъкмил откраднатите принципи, за да накара да Го повярват, че той е истинския Израелски Месия. Други направиха от Него налудничав човеколюбец предтеча на Жан-Жак Русо и на божествената Демокрация: “превъзходен човек на своето време” – повтапяха те – но днес биха спокойно Го изпратили в някое психиатрично отделение. Четвърти пък, за да турят веднъж – завинаги край на цялата тази история, поддеха идеята за “митологическата личност” и с разни сравнения, предложения, отсякоха, че Исус никога не се е раждал, в никое място на света.
Но кой би трябвало тогава да заеме мястото на Великия Мъченик и Изгнаник? Всеки ден ямата ставаше по-дълбока и при все туй не сполучваха да го заровят цял.
Но ето, че се задава цяла една чета от напътвачи, зидари на духа, строители на религии за храна на безверниците. През всичкото време на 18 век, те ги фабрикуваха по две-три, по половин дузина наведнъж; Религията на Истината, на Духа, на Пролетарията, на Човечеството, на Отечеството, на Империята, на Разума, на Красотата, на Природата, на Солидарността, на Сревността, на Енергията, на Мира, на Скръбта, на Милосърдието, на “Аза”, на Бъдещето и т.н. Някой от тях не бяха друго, освен преравено християнство, обаче, без Бог. Повечето пък бяха политически теории и философии, търсейки да вземат мистически характер. Вярващите в тези нови религии бяха съвсем малко и обаяните от тях много слабо. Студенината на отвлечената софистика, макар че понякога да съдържат дъждения от обществен или литературен интерес, те не са съждения от обществен или литературен интерес, те не са сполучвали да изпълнят сърцата, от които искаха да прогонят Христа.
Тогава се опитаха да съберат всевъзможни откъслеци от разни други религии, които съдържат именно онова, което въобще човек търси в религията. Спиртистите, Теософите, Франкмасоните, Окултистите и пр. Помислиха че са открили непогрешимия сурогат на Християнството. Но тези сосове-подправки от мухлясъли суеверия, от прогнила кабалистика, от маймунджийска символистика и възкиснал хуманитаризъм; тези нескопосани кърпежи от експортен будизъм и изневерено Християнство, могат да задоволят няколко хиляди безгрижни жени, които скучаят от безделие и душевна празнота, неколцина диванета и двукраки магарета, ветрогонци и шарлатани, но по-нататък не могат да отидат и спират там.
В туй време, между един германски олтар и една швейцарска катедра, се готвеше да изкочи последният Антихпист. “Исус оскърби жестоко човеците!” – каза той, слизайки от Алпите на слънце – “Грехът е красив! Красиво е насилието!” Хубаво е всичко, което казва “да” на живота! И Заратустра, след като хвърли в Средиземно море гръцките текстове от Лайпциг и трудовете на Макиавели, започна да подскача с онази грация, която може да притежава един немец, роден от един лутерански пастир и слязъл току-що от една швейцарска катедра, пред пиедестала на Дионисиевата статуя. Макар и неговите песни да бяха приятни за ухото, той не можа да обясни що е, какво представлява този прекрасен живот, за който би трябвало да пожертва човек една голяма част от своите земни удоволствия, побеждавайки в себе си животното? Той не можа също да обясни в какво собствено и по какъв начин верният Христос на Евангелията се противопоставя на живота, Той, който иска да го направи по-възвишен и щастлив. И бедният парализиран Антихрист, когато вече пред прага на лудостта, подписа последното си писмо: Разпнатият.
izgora 