преди доста години ми стана ясно нещо дето в началото не ми е било
живота е пълен с Начала които го правят непроменим
/началото е Илюзия, която при употреба изчезва, и нещата си оставата такива каквито са си, безначални…/
та, след едно начало, след като е продължило известно време ми е светнало, че тая работа не е такава каквато ми е изглеждала, а е друга, и всичко туй дето съм го започнал, не е това което съм си мислил, а Нищо, някакъв разряд на въображението
това е за отдавна, но едва преди известно време ме напъпи да го обясня, преди четири месеца седнах да го разкажа, викам трябва да е кратко, де се чете наведнъж, и като такова да се напише наединпът … писах, писах, олях се и доникъде…
кой ще го чете, за какво, хеля пък защо…и отгоре на туй и абсолютно неясно /тъй ми се струва…/
и времето мина…
но за друго не ми се говори, щото туй е … най-важното за обяснение
но да е ясно, не е, колкото и да го преработваш, не става по-разбираемо…
някак нямам вече никакъв патос за споделяне, някой път моят Приятел като ми звънне му кажа, което в момента ми се е събрало, като нещо, не като чувства, не мога да си въобразя Някой на който да вярвам, че туй е интересно /макар че у мен се събира много, като чета, но то непрекъснато се натрупва с всяко друго, следващо, и се затрупва, аз не си записвам, щото човек трябва да разчита на Паметта си, и то остава някъде… забравено като ненужно в момента, и заминава в табора на сенките, от където е и дошло/
от две години не влизам във фейса и туитъра, но не вярвам, че нещо се е променило, аз тях само ги четях нямах профили за писане; тези фалшивите ги изтрих като изгониха тръмпи, и любопитството ми се стопи, сега гледам го възстановяват, и конспирациите се оказват истина, но вече не ми е интересно какво може да е казано там, щото просто нищо “ново” не очаквам…
репостване на простотия, ре-ре-ре-ре-ре-репостване на глупави “анализи” на смехотворни “мъдреци”, която активност е да покаже, че си от “нащьи”, че си с “правилни” разбирания и отстояваш “позиция”, че щеше да е само смешно и жалко, ако не беше като подпиране на декори да не паднат в горящ театър
та тъй…
тук няма нищо, най малко за Теб
наистина
туй за което го разказвам е да изясня една ситуация, нелепост и недоразумение, което сам си създадох, и което след опит, разбрах че е това, което е; и че илюзиите не създават реалност, но не можеш да знаеш, когато си глупав, че илюзиите са илюзии, и защото си глупав ти трябва опит за да го осъзнаеш… някога
та, през 2005 на друго място започнах „Дом Торо“, туй което беше в него е някъде надолу /мързи ме да търся, това тук е отвратителна форма, но формата винаги е без значение/; бях го намислил в 10 части и беше абсолютно ясно и просто…
то беше свързано с Преживяването, като единствено истинско и имащо смисъл нещо в живота… с премахване на разликата между виртуално и реално, щото и двете доставяха “преживявания” и с един ненаписан философско-виртуален трактат, в който истинските “факти” са единствено преживявания…
първите три бяха свързани с “родата” /някакви останали/ разказани/ праживявания от моята рода/ като разказани, беше лесно да се преразкажат, и нямаше никакъв проблем; вторите три по идея бяха свързани с мен, и щото … така, смешно бях решил да са от времето на казармата, първата беше за една песен на стоунс, и дойде време за втората – и не мога, не че не ми е ясно какво искам да кажа, то преживяването си е в мен, спомена е жив, но някак не става, и почнах да пиша около него, да пиша и … никак да не се приближавам
и тогава проумях, че не става, не мога, не може…
беше смешно щото на 40 да разбереш нещо, което е очевидно, е голямо откритие /това че живеем в мисли за възможности, които са само в главата ни, че трябва да опиташ – за да разбереш че това го няма, че е илюзия…/ и се чувстваш глупак, че си си мислил толкоз години за нещо просто и лесно, нещо което е невъзможно…
нещата изобщо не са толкоз драматични, щото стават единствено в главата ми, и откритието на новата ми немощ е само елемент от цялата нищота, която представлява … виртуалното, дискурса и прочие неща, които продуцирани от илюзии продуцират илюзии
нали е смешно, човек да разказва за казармата, то е направо диагноза…
както и да е, за да не остават питанки – третата част 7-9 парчета, щяха да бъдат за книги… /помня кои бяха тогава, сега сигурно ще са други, но тогава бяха ясни, важни и на място,обрасли в мисли, щото много казват…/; 10-то парче беше отворено, то е върху книга/филм, по-скоро върху филма и предаваше чувство, което тогава ми се струваше много “торо-вско”…
всичко туй е затогава…
за не моженето
всяко неможене обаче ражда мисли, щото дава време и повод за мислене от неправене; провалите често са по-ценни от успехите, щото показват границите, а само чувството за граница провокира развитие, т.е. напрягане за отвъд, или разбиране как функционира наличното
тъй реших да продължа “Дом Торо” там където спрях, в V.2. част в едно обикаляне около невъзможността да бъде споделено, и живота в илюзия, че е лесно да разкажеш преживяно, преди да опиташ…
Та нека туй да е Дом Торо 5.3.1.
без план, само нахвърляме разни неща, да съберем достатъчно нИща, та в тази немощ да обобщим очевидното… и причината за нея
Asia, е може би първата група, която не я наваксвах, а стана “пред мен”
смешно е, но чрез нея открих Емерсън, Лейк, Палмър
между вкъщи и училището, имаше два високи блока, дето се водеха работнически хотел, току между детската градина и болницата; те блоковете бяха свързани долу с едно клубче и аптека; клубът беше младежки, и се зовеше “Жизнерадост и Дръзновение” /нЕма майтап/, щото беше нов, туй 1982, беше много тежък, барче на входа, тежки тъмни пердета на външната остъклена стена, вътре кръгли маси и едни баровски кръгли тапицирани кресла, всички обърнати към един … телевизор; влизаш плащаш вход 50 стотинки, купуваш си кола или швепси, щото инак темерута на входа те гледа лошо, и сядаш докато се напълни; след това комсомолецът-барман идваше и пускаше една касетка с разни клипове; тъй един час… после, после си излизаш… за да влязат други; веселото беше че касетата беше една; първият път отидох, щото ми казаха че на нея има стоунс, само аз слушах на село стоунс, но всеки знаеше, и съчувствено като на селски идиот, всеки ако дочуеше нещо за тях ми казваше; имах един в класа, беше ходил на концерт на ФСБ във варна и сметна за съдбовно да ми спомене, че са изпълнили “Задоволство” /демек сатисфекшън, но той каза задоволство/ оттогаз като мисля за задоволство, не песента, а човешкото задоволство ми изниква този невероятен тихаж, пълна моя противоположност, той имаше възрастни родители, канарчета, беше добър в математиката, плетеше без стеснение, като хоби, беше изключително спокоен, уравновесен и успешен момък, и по-нататък си остана такъв, виждаме се на 5 години… изобщо „Задоволство“…
аз тъй не го открих, останах си нервак и истерик…
но да се върнем в клубчето – там в Касетката имало стоунс, и аз ходя да гледам – по някое време от нея се появява мик джагеро подскачащ като шибек, кийт и рони ууд в ишиаски спазми се кършат под китарите си като в реклама за обезболяващи, а чарли и бил отзад си хвърлят снизходителни погледи за онези пред тях – беше невероятно, дотогава бях ги гледал само на снимки; имах един плакат и статия от списание “народна младеж” под заглавие “менажерията на доктор фауст”; що е Комунизъм, и що е Простотия и колко може да вирее по нашите земи, може да съдите по туй, че сигурно тази касетка съм я гледал 10 пъти, разбира се, заради шибека мик, пих кола и мислех че туй е Велико; след години по VH1 от време на време като пускаха някой клип от Касетата и го знаех наизуст и шашках децата с познание какво следва в тази непозната песен; та, в касетата беше и Нeat of the moment на Asia; Asia бяха супергрупа, което в пуберската ми глава сигур е било нещо много суперспешъл-невърендед-пауър, едните вътре бяха от Yes, които на село се слушаха, но никога не са ме хващали, джон уитън беше от кинг кримсън дето ги бях чувал, но не се слушаха, а карл палмър от EL&P, ходих на пазара в студиото, което може да се опише в друг роман, и си записах единственият албум който имаше на EL&P – love beach /който е смешен, но като първи … любим/ и тъй открих … грег лейк /който вече ме е правил/
за да завършим с клубчето, ще кажа, че то има дълъг живот и продължава да живее; поради липса на младежи, култура, която да го изисква и поддържа като младежки – сега е пенсионерски клуб “Дръзновение” /това без майтап/; лято като си идвам от село да се пера в града, минавам покрай него, накацали мили старци дзарат табла и цакат белот на входа, палаво игриви наборки придават цвят и аромат на пасторала… аптеката е затворена и празна от години, щото нашият пенсионер е бамбашка и мре здрав без лекарства…
Толкоз и за КапитализЪма
Живота мина в заплес по глупости, други от смях и закачки тъй не разбраха, че в прехода от КомунизЪма и КапитализЪма някъде изпуснхме жизнерадостта, но с константно дръзновение и джендърни четива и практики я компенсираме…
…
няколко години по-късно вече студент, приказвам на брата нещо за музика, спрягам някакви имена, на групи, музиканти, албуми… татко около нас седи и слуша и по едно време изръси:
С КАКВИ ГЛУПОСТИ ТИ Е ПЪЛНА ГЛАВАТА!
а аз като “третият” тракторист
один Жан-Поль Сартра лелеет в кармане, и этим сознанием горд; другой же играет порой на баяне сантану и “Weather Report“.
изобщо в “съзнанието си особно горд” гледам отгоре седнал върху натрупания “културен капитал” и знам че татко нищо не разбира, но трябва/длъжен съм, да отворя очите на брат ми /той 8 години по-малък е попивателна, аз авторитет/ дащен за “култура”; така той стана втория човек на село, който слуша стоунс; моята простотия беше особено заразна; татко явно е имал проблеми със семейнто планиране, щото малкия брат се появи когато бях на 15; малките братя бяха котка и мишка, и тъй като по-големия слушаше стоунс, малкият реши че е почитател на битълс… и стана наистина; това е някаква идиотска културна инверсия, щото в началота на 90-те на някой тинейджър битълс да са му любима група е анамално явление… милият, Бог да го прости, отиде с колело до анфийлд, и ми донесе картички с бийтълс от ливерпуул…
…
както и да е…
туй цялото го разказвам за туй, никога не съм противостявал джон уитън на грег лейк, и не съм се питал кой ми е по-любим; но преди време нещо се бях разтърсил и попадам на бая теми уитън vs лейк; Баси, си викам… но покрай туй научих че двамата са от барнемут и уитън и лейк, че са ходили в един клуб там, че оттам е и робърт флип и някак всичко ми става вълнуващо и … важно
представям си… какво си представям, глупости
и пак чувам татко да казва: С КАКВИ ГЛУПОСТИ ТИ Е ПЪЛНА ГЛАВАТА!
но аз знам кинг кримсън
туй е края на 60-те XX в. на някакъв остров в някакъв борнемут
в края на 90-те на XVIII в. в тюбинген в една стая се събират трима дето са родени около щутгарт хьолдерлин, хегел, шелинг…
и пак си представям, и пак Глупости…
всяко време с духа си, с интересите си, с културата си и … с произведенията си
…
Бабчето е на 99, вече е взело и дало, но е Велико…
понякой време седи, седи, и изведнъж почне отникъде: КРАЙ БОСФОРА ШУМ СЕ ВДИГА … и я изкарва до края…
да се спукаш от смях, щото е отникъде, някъде у малката и главица някакви синапси се разреждат… /но дълги синапси, цялата песен, малките се чудят колко е дълга песента/
дъщерята се смее, но и викам, мило да си ми живо и здраво да живееш колкото баба си, но ме е страх да си пимисля какви синапси ще разреждаш под формата на песни след години…
за себе си знам, че нито една, щото нито една песен не знам… Факт
в главата ми само мелодии… и ритъм, никога текст
туй лято дават по телевизията някакъв стар филм за Калоян, бабчето от някъде се включва в драмата с въпроса “ПОКРЪСТИХМЕ ЛИ СЕ ВЕЧЕ!” сбъркала е леко тайминга и филма, но Грижата е искрена и сърцата…
Туй е в нея – в мен само Глупости /любими, важни, разплакващи, но глупави…
и туй е … Завинаги
щото няма вече закога друго
инак
джон уитън е велик, наистина какъв глас, нямам нужда да го споделям из форуми, и под клипове, то си е такова, каквото си е, и си е за мен, НО
прибрах се преди месец ама съм празен като дамаджана под леглото на алкохолик
все река да се обадя и ме домързява
нещо дойдИ у мъгла, узрее бавно в безразличие, скапе се от висене у празното и зачезне в нищото
но инак съм жив
за политика у нас е смешно да се говори
въпрос – как са възможни киро и асен? е декларация за неадекватност
очевидно е
те са манифестация на сдуханата потенция на “Прехода”, чиято цел инак е да доведе всяка една остатъчна потенция /неунищожена от тези преди тях/ до отметка ZERO, да нихилира туй, дето остана от комунизма като провален експеримент на социално инженерство по изтриване на идентичност…
/комунизЪмът е провален, не щото друго, ами именно за туй че се провали като “прогрес” в триенето, не успя да доведе изостаналата, религиозна, национална, задръстена от предразсъдъци, предубеждения, илюзии и откровения маса до онази цъфтяща и щастлива от безличие общност на хора без история, идентичност и определение… /пролетарии – демек само възпроизвеждащи се, не самовъзпроизвеждащи се, а САМО възпроизвеждащи се като биологични единици готови за употреба от тези които знаят за какво да ги употребят/
затуй и като провален в мисията си, трябваше да бъде заменен с противоположното му /капитализЪма/, чиято цел е … същата/
но тези “нови” и променливи са толкоз… за нищо, че те и да изтрият не могат, могат да демонстрират само колко са Нищо
семпла посредственост обвита в пищна несъстоятелност заобиколена от плеяда случайни незначителности
на този фон моят Приятел Дани Кирилов се извисява като админастративен Колос, професионален Капацитет, морален и принципен Стожер на Държавността и Правовия Ред
… но днес Той вече тъне в Забрава…
кой го помни…
/всеки спомен за Него е една тъпа Болка по пропуснатата възможност да си останем себе си
О, ДАНИ… /
такава е съдбата на всеки отговорен и смислен служащ у Родината
/има вечен огън на незнайния войн, на загиналите за Отечеството, но трябва да има някъде и едно кандилце за незнайния служащ, забравения безличен борец зад бюрото в офиса, този който тихо и скромно е служил, но се е съпротивлявал на своя пост на Силите на Безличието за да не могат да Обезличат нереформираното, непрогресивно, ръбесто, назадничаво, смрадливо стадо, което сме, и да не ни привърнат в Нищото от което имат нужда…
трябва да се осъзнае че единственото което ни пази /нас кибиците пред монитри и зад клавиатури/ от Чудовищните сили на Прогреса са семплите воини на бюрокрацията с тяхна мижава корупция…/
след отстраняването на Дани Кирилов да упражняваш мисълта си върху българска политика е да се опитваш да делиш на Нула
/това интересно упражнение може да се наблюдава в рубриката анализи на дневник, там забележително количество идиоти делят на Нула, забавно е да наблюдавш колко малко могат да измислят за да докажат възможността на тази операция…
но го повтарят безоткатно…
а има и такива които ги четат и вярват че операцията е възможна…/
…
същото е и по света…
няма какво да се обяснява…
единствено по забавно нещо на хоризонта е случката от последните седмици с кание уест; някакъв забавен милиардер с репресиран цвят на кожата, направил пари от рап, джапанки и скъсани дрехи; в едно глупаво интеревю /без особена нужда/ реши да говори за политика и настъпа мотика…
тъй си загуби милиардите, нещо което в общи линии може да се обобщи от негова страна “отдето дошли, там и отишли”, а от страна на мотиката “аз те родих, аз ще те убия”…
смешното и забавното в случая е да се наблюдава операцията /нейната техника/ на т.нар. “спиране на кислорода”; без да е осъден, т.е. недоказано да е извършил престъпление, го изтриха от социалните мрежи, банката му го изгони, фирмите с които работи също, куцо и сакато се упражни върху него какво не може, и се оказа, че в общи линии е прав в туй което твърдеше, едни държат и контролират всичко… и даже не е необходимо да го съдят, за да го “затрият”
и като прав е поставен там където му е мястото…
колективният финансов “тарас булба” му каза : “стой е не мърдай! Аз съм те родил, аз ще те убия!”; е, не свали пушка от рамо като бащата, но го изтри от мрежи, и му спря … “кислорода”, в тая битка той няма “свои”, а си е сам, като казак сред поляци…
живеем във време в което трябва да се правиш на луд за да казваш /не кажеш/ някакви неща; значи не е необходимо да си смел, достатъчно е да си глупав…
при соца имаше един виц за един дето всяка сутрин от бутката за вестници вземал вестник поглеждал първа страница и веднага го хвърлял в кофата; след бая време репаджията го попитал “абе що купуваш вестник като не го четеш?”, а кибикът казал “аз туй дето го чакам ще го публикуват на първа страница” /чакал той бай тошо да пукне/; съвременните вестници/сайтове да публикуват който и да пукне нищо няма да се промени / тези дето чакат путин или броят годините на император си са смешни /, но ако излезе новина, че някой е осъдил ADL за тормоз, тогава наистина ще можем да мислим, че нещо в този свят се е променило…
не мисля че ще го доживея, но аз на 20 години си мислех че ще си отида при бай тошо, който тогава гонеше 80, тъй че нищо се не знае…
преди 3 години едно безвкусно бездарие докарало една подобна българка до номинация за оскар говори пред някакъв събор на ADL, говори дълго, често някои в залата ентусиазирано му ръкпляскаха, и по едно време някак ми се доще да видя кои и какви са там, колко са, как изглеждат, дали са с маратонки, или с кубинки, може и да са по терлици, не знаем, не ни ги показаха; не ни ги показват; нещо стои в сянка, не можеш да го видиш, но присъствието му е толкова осезаемо, че трябва да си пазиш мислите за себе си, вътре в себе си – щото както казва посредствеността в началото на речта си за “тяхната разпознаваема работа по борба с расизма, омразата и фанатизма” и никога не можеш да си сигурен дали туй дето си мислиш тези добри скрити хора няма да го намерят за расизъм, омраза и фанатизъм и да дадеш фира без време; не сме ние в положението да преценяме дали тяхното не е фанатизъм, омраза и расизъм, нъл тъй… като се замислиш, едно време Светата Инквизиция била ужасна, щото пазела от ереси като тормозела /“разследвала“/хората, днес пак има ереси на расизма, на омразата, на фанатизма, все трябва да има някой който да осветлява кой е в грешка, и тези май са се самонабедили и самооторизирали в тази важна дейност; та, цялата реч на горният бездарник беше пред тези самонабедини инквизитори да плюе по мрежите за свободата, която дават хората да изразяват мислите с в тях /имаше мнения под видея /с речта/ в тубата, че туй е поредно негово гъбаркане и роля, но резултата не закъсня: действащ Президент на страната /най-силният овластенен човек на Планетата/ беше изтрит от мрежите, щото беше определен за … “bigot”
викам си, баси, я да видя кой как сам се е прецакал
и гледам някой лъже, друг с наркотици, един бил насилвал, кой посягал сексуално на малки, страшни простотии, и там наш Мел Гибсън, разбираш ли, и той се провалил с расизъм, сам се провалил ХАХАХАХАХАХАХАХАХА
мисля, че големият проблем на този нов прекрасен свят в който живеем е че са налични някакви артефакти от миналото, които в своето очевидно съвършенство правят съвременната културна и духовна импотентност особено очевидни… както още древните са казали “нещата се познават в сравнение”, тъй колкото по-назад вървим познавайки толкова по-очевидна става пустинята която сме създали…
ако тези артефакти ги няма – можем да разкажем, предполагам, че това което е тук и сега е градина, кой ще може да докаже че не е…
разбира се – затуй артефактите от миналото трябва да бъдата „малко“ … поскрити; туй е процес, трябва да започне с първа стъпка, по овертън, и няма нищо по очевидно от туй да започнем с “произведение” на оня неуспял художник с мустачките, на никой няма да му е мъчно, на финала някъде ще намерим нещо за микеланджело, я че е мизогонист, я че изкуството му накърнява някой религиозни или други чувства… и ще последва мустакатия
и ще настане … градина
/ако си въобразявате че вандализма на еко-зилотите по отношения на произведения на изкуството е случаен се замислете, те са просто тъпи резоньори, могат да се залепят навсякъде, имаше един си закова тъшаците като протест на червения площад, някой им е подсказал тая гениална идея…
сега ако някой си закове тъшаците на „леда и лебеда“ в опит да спре въглеводородите ще изляза виновен в подбудителство…/
…
и последно да го завършим някак /нещата са безброй, стига само да ги разчиташ…/
гледам на едно място снимка на киндер-яйце и въпрос кои четири неща ги няма в америка; викам си, баси, там има от пиле мляко, четири неща от де толкоз много…
Друга категория детски продукти, които попадат под забраната, са книгите, публикувани преди 1985 г.. Дотогава оловните пигменти се използват в мастила и бои и американските конгресмени решиха, че това може да навреди на здравето на по-младото поколение. Закон, приет през 2008 г., наложи строги ограничения върху съдържанието на олово във всеки продукт, предназначен за деца под 12 години, и собствениците на книги и библиотеките трябваше да премахнат забранените публикации от рафтовете си. Продажбата на такива книги не е разрешена дори в eBay и гаражни разпродажби.
някой вдяна ли?!
всяка детска книжка преди 1985 г. е иззета от библиотеки щото стават “забранени публикации” и не можеш да купиш ни от нета, ни от битак;
туй и комунист не може да го измисли…
но някой който е измислил комунизма може…
всичко с мисъл за здравето на децата и за тяхно добро…
гениално… ЗЛО
конското месо и енергийните напитки с алкохол са най-малкия проблем на най-свободните от свободните освободители
инак както го е написал питър зинфийлд, а грек лейк го изпя
Death seed, blind man’s greed Poets starving, children bleed Nothing he’s got, he really needs 21st century schizoid man
/с малката забележка – поетите трябва да умират от глад за да са Поети, в това драма няма, сит поет е оксиморон; ситите стихоплетци техничари са обслужващи я владетел, я институция, я тълпа, но не Поети
Поетът за да е Поет трябва да е винаги на Прага на … Смъртта, или на Лудостта, или на Нещо Друго, но там не си никога … сит, там си винаги Сам
прибрах се, тръгнах да чета, не мога да се събера да разказвам, а дойде време пак да си ходя…
казах си, кой е жив наесен ще разказва…
нЕма муза, само хвърчащи “важни” глупости за споделяне чакат време да им дойде реда; важни, важни, колко да са важни… дали нещо е важно можем да разберем само ако го отложим, и след известно време ако си остане важно, значи е такова… /голяма част от “важните” неща се лекуват сами с необръщане на внимание и стават това което са били, моментни фиксации на разбити нерви; нервите се обличат в глупости за да станат видими; ако не ги забележиш, или се направиш, че не ги забелязваш в тях, те бързо се обличат в други глупости в надежда да им обърнеш този път внимание – в какво се обличат няма никаво значение, но често ние възприемаме това в което нервите ни се явяват като “важно”, и се тревожим, бързаме, действаме, “споделяме” и прочие … демек реализираме нервите си/
…
и туй щеше да си остане така, неясно дали е важно, ама днес с един приятел не се разбрахме, и то не просто не се разбрахме, ами направо не се слушахме; не е драма, но ми е мъчно… щото е тъпо, очевидно за него е важно, а за мен е идеологическо и като такова е лесно… накрая излезе че съм “путинист” /за него/, което е смешно, на мен не ми пука кой как ще ме определя, но той щото е готин и много честен, ми е мъчно, че такъв ме намира, и че не мога да му обясня внятно, туй което искам да му кажа… просто е бетон
както и да е… не е чак толкова голяма драма…
до всеки от нас има едно море за което само малките и циганите не подозират…
нарича се Тъга…
/сега, ако не купим сладолед на хлапето, а то се тръшка и реве, щото много иска, сигурно е тъжно; един циганин може пее тъжни песни, и то не е щото няма сладолед, и той е тъжен, но и при хлапето и при циганина не става дума за … Морето; до него се стига след една определена нагласа следствие от “умора на материала”/
та,
постепенно с времето осъзнаваме присътвието на туй Море; тихият му прибой е фон на много важни открития и преживявания за нас; има хора които са просто склонни да се приютят у бреговете му, и ходят да си строят биваци…
не съм от тях… за да живееш с Него се иска особена нагласа и упражняване на странно за мен изкуство за оцеляване…
в началото от време на време ходиш на брега Му, и като дете си играеш бягайки от вълните по пясъка, и викаш когато те опръска…
с времето влизаш все по смело, първо до глезените.. да пошляпаш, после като видиш, че “няма нищо страшно” и по смело…
свикваш, а със свикването иде и приятното… просто да се отпуснеш на вълните
уж е забавно, а има и една илюзия, че е “истинско” и си лекуваш /отпускаш/нервите като пошляпаш вътре…
има обаче и “мъртви течения”, които ако не си много внимателен при тази игра с “Морето” и може и да те овлече навътре и … да дадеш фира
не препоръчвам…
има едни “избрани” които с лодки порят хоризонта на Морето с Небето, повечето са ми далечни и неразбираеми; има други които като соц-серсеми от соц-миналото по соц-курортите въртят педалите на водни колела покрай брега с поглед “някой де не ме е забелязал” и издават стихосбирки и сборници с разкази, а почитателки стоящи като бракувани шамандури по пясъка пляскат впечатлени от дълбочината на преживяното…
това горното са глупости…
има един разказ на зощенко“безпочвеният интелигент”, на български е издаден през 1940 година в пика на “монархо-фашисткия терор” в татковината в едноименен сборник разкази; оказва се че такъв разказ няма, т.е. има, но се казва “Не все потеряно” – може да се прочете тук /много ми харесва/
иска ми се да го препиша целият, да го има /в старата изгора затуй имаше тема “счупеното огледало”/, но ще стане много, тъй поне началото за да ви зарибя…
Чудно, много чудно е даже, как на някой хора не им се иска да живеят.
Наоколо, може да се каже, стават различни интересни факти, разгарят се борби, развиват се събития, произшествия, кражби. Наоколо, природата с щедра ръка безплатно раздава своите блага. Слънце грее, тревата расте, мравките лазят.
Въпреки това, намират се меланхолици, които не искат да преценят правилно и да видят нещо красиво в живота. И изобщо, не знаят как да преживеят на тоя свят.
Те не знаят как да преживеят на тоя свят и с какво да се заемат и с какво да не се заемат, и може да предпочитат да се гмурнат във водите на Лена.
Разбира се, тези хора, в по-голямата си част повехнали меланхолици и безпочвени интелигенти са уморени от своето средно образование. Те и по-рано, при стария режим не се разделяха със своята меланхолия. Така, че опитът им да хвърлят вината върху развиващите се събития, не ще излъже никого. И, позволете, вместо тая гола философия, да ви разкажа за един такъв безпочвеник. И да това, как той престана да тъжи и как намери смисъла на живота. Тоя факт е истински и заслужава всеобщо внимание. С една дума, тоя разказ е особено полезен за ония интелигентни люде, които все още не знаят в какво, така да се каже, се състои целта на живота…
…
сега…
ако се върнем пак по-горе до морето Тъга, трябва да кажем, че зощенко като един същи папуас живее в него по безподобен начин, на наколно жилище вътре в туй море, и с лодка цепи хоризонта… / в папуа, има и мирни и кротки люде, които за да намерят мира от планинските ловци на глави и кръвожадни насилници, с които трудно може да се излезе на глава, строят навътре в морето наколни жилища, за да намерят … сигурност и мир/ та и зощенко, които бил изключително тъжен, мрачен човек, направо си е човек-амфибия, си е като кротките папуаси намерили спасение във водите на споменатото море; но от там като излизе с разказ … се скъсваш от Смях, и хем се скъсваш от смях, а то май уж се скъсваш от смях, но вътре в себе си без да разбереш те е отвлякъл на лодката навътре в морето с него…
не е много ясно, но толкоз…
докато не ти натресат “съквартиранти”, не те окрадат, не си счупиш нищо /няма болка/ всичко е прекрасно, не е необходимо всичко туй да ти се случи за да „зачервиш“ бузите, не е необходимо да чакаш “небето да падне” /древните гали са се страхували само от туй/ за да разбереш че Живота е/бил чудесен…
/понякога Живота ни вкарва в някое купе и ние с отворени очи за Света се опитваме да комуникираме и познаваме – не винаги нещата са такива каквито изглеждат – понякога пътуваме с луди, а понякога ние сме лудите /без да разберем/, не можем да сме сигурни кой кой е, и кой от кои е, прекрасно е Всичко да е ясно, но когато е така, то по-скоро само изглежда такова, отколкото в действителност е…
та… слушай как расте тревата … и остави влаковете да се движат по разписание/
инак ще стане дума и за “куба на максим”, но другпът…
… от два месеца слушам този концерт и не мога да му се наслушам; просто е уникален, колкото повече, толкова повече, и непрекъснато си правя нови открития в него… мисля си, че са единствените които бих отишъл да видя, но те стигат само до прага в края на годината, а аз не мърдам, тъй че ще се разминем…
значи щото пак дойде време да ходим за село, да копаме, косиме, забиваме колци и прочие неща, за които е хубаво да мълчим, “за да е достойнството пълно”, но плановете раснат като гъби след дъжд, или хвърчат като в напушен с гъби, та не мога да ги подтисна… ще завършим казванката набързо
тя, както си е, очевидно може да почака, но ще се отложи много, а няма нужда, докато се прибера, докато дойде муза, докато седна, докато се изложа и то юни ще мине, тъй че по-добре сега на две на три, пък колкото-толкова…
1)казванката е за знанието…
когато кажеш за какво говориш, вече си се изложил наполовина, щото за какво говориш би трябвало да стане ясно от самото казано, а не от “табелата”, но всеки гледа да се застрахова…
тури му отгоре едно “това е петел”, да ти е спокойно, че някой няма да те разбере, и карай смело напред…
моят Приятел не разбира номерата на постовете, логиката и подредбата, “същественото е неуловимо от числото”, тъй че ако нещо схванете, добре, ако не, още по-добре, цифрите са най-малкия проблем…
та…
кратко и по същество, да се каже нещо например “снегът е бял” е безсмислено, щото е очевидно;
тъй всичко истинно излиза безсмислено като очевидно…
има едни серсеми, дето си мислят, че могат да кажат нещо дето може да е смислено, без да е очевидно, те са го открили сами и ви го съобщават с апломб или скромно, но като новина…
аз нищо не съм открил, което някой да не знае… и затуй сигурно трябва да мълча, но съм забелязал, че едни очевидни неща, някак не се забелязват, и викам “ето”; ако ги кажеш направо, те са толкоз очевидни, че като ме слушат, се чувствам все едно че ми казват “за какво ми пълниш главата с глупости, разбира се снегът е бял”… затуй приказвам, приказвам, та оня сам да се сети за белотота на снегът, което не е да кажеш “снегът е бял”…
та писането има за цел с “приказки” да подсети този дето чете, нещо което той и без друго си го знае… но не се сеща за него
на туй му викам “индуциране” но то не става винаги, даже направо рядко ми се получава…
разбира се, не винаги нещата са прости като сняг, някой път си мисля такива глупости, които са очевидни за мен, но почвам да се чудя дали този “сняг” е “бял” и за другите…
трябва да си наясно със “знанието” дето си мислиш, че знаеш, за да почнеш да го “индуцираш” с много приказки в кръг; ако се чете тук редовно, на човек му е ясно, че основно по тези места се индуцира МЪГЛА
тук за знанието ще изпразкаскаме с малко думи – като “снегът е бял”, или по-просто “ТОВА Е ПЕТЕЛ”
2) един път в живота си съм се чувствал гений, или нещо подобно, много смътно сбъркано чувство на необяснимо много знаещ…
беше сигурно 1990г. края, или началото 1991, още не бях завършил университета, но се записах на някакви курсове в нов българси университет, беше “нов” и занятията бяха в софийската градска библиотека; защо съм се записал не знам, наистина, още оттогаз съм “мултидисциплинарен”, но толкоз объркан надали, бяха три курса – мениджмънт, търговско право при джеров, и някаква философия при денков;
та ходя на лекции по мениджмент /това и вие знаете, но да си кажа, този свят ще може наистина да се промени, когато спрат да обучават хора на глупости като мениджмънт и маркетинг, това са невероятно невъобразимо съчинени глупости, без стойност, светът без това може и да се разпадне, но поне ще се освободи от слепящата го простотия/; лекторът е един невероятен тулуп, който приказва глупости, но с невероятен апломб /после от време на време през годините по различни медии съм го слушал да приказва други глупости от лондон пак със същата поза, който си го може, си го може/, аз като очевидно още по-голям глупак си ги записвам все едно Майстер Екхарт ми разказва съзерцанията си; той говори, аз записвам, и през цялото време в продължение на няколко седмици, аз почвам да се шашкам от себе си, как може да знам толкоз от такава нова и чужда за мен дисциплина; то беше направо “страх и трепет”, абсолютно чувство за докосване до необяснимо, едно непрекъснато досещане, знание за знание което не може така да знаеш, няма откъде… по едно време той почна да говори “модела 7S” и аз загрях, гениалността ми се стопи, всичко туй съм го чел преди години, но съм забравил; един мой кумец, който минаваше за голяма работа, ми беша дал преди години, в съзнанието ми даже е някак преди казармата, което е невъзможно, но толкова е далеч в съзнанието ми е… има една книга “към съвършенство на фирменото управление”, аз съм чел, но съм забравил… после слушам тоя лектор, а то е в мен, но някак смътно далеч, и не знам откъде…
припомням си…
ако искате да накарате някой да се почувства особено надарен, го вкарайте в дълбока хипноза, и му прочетете нещо техническо, неочевидно и малко по засукано, дето не става да се открие със зяпане на звезди, цъфнали дърве и летящи твари; после небрежно го турете в курс да изслуша горните неочевидности, и той ще се побърка и сигурно ще почувства дълбоко надарен от природата с дадености…
…
толкоз за “гения”
а нещата са много прости, един някъде беше го казал “таланта е да ти е интересно”; ако някой нещо му е интересно, той сам го търси и сам се занимава с него, когато ти е интересно я няма стената между теб и знанието и умението, ти плуваш в тях, и общуваш с него непосредствено, пиеш го, черпиш от него, и е безкрайно… ако не ти интересно, всичко е мускули и усилия, и знанието ти е такова, насилено; тъпото е, че на повечето от нас са ни интересни глупави неща, и неща без стойност, от които ние бързо се насищаме и преминаве на друго и тъй безкрай; а има хора които са благословени Бог да им е интересен, а той има способността да е безкраен, и като такъв безкрайно интересен, и както при Майстер Екхарт се получава, че Бог им е по-близък, отколкото той сам си е близък…
но това е “друго” знание…
3) “истинското” знание е “знанието” на предвиждането…
ако можеш да кажеш какво ще стане – знаеш, ако не знаеш, не знаеш, а просто играеш тото, веднъж умериш, през останалото време “замалко” да умериш; но това е само късмет, ако мнението ти един път излезе истина, а друг път не …
…
дядо ме мислеше за много умен, щото по времето когато слушах оня тулуп по менджмънт, и парите горяха с бърза скорост, му бях казал да купува каквото и да е, само да не си държи парите у банка…
казал съм го не щото знам нещо, а щото съм чул така да се говори, и то инфлацията изяждаше онуй което соцнаивника мислише за своя сигурност; туй че нищо не знаех не попречи на дядо да ме мисли за умен до края, и отвреме на време да се сеща колко умни съвети съм му давал…
…
преди години се прибираме с един познат след някаква среща, изпращаме се в една посока, някакъв неопределен разговор се завъртя, времето е либерално, глобалистко, прогресистко, и аз казвам че ще има война /нещо далеч тогава неочевидно/, той “мислиш ли”, аз “сигурен съм” /цялата ми сигурност е от чехов, има толкоз закачено оръжие по стените, няма начин да не гръмне, в дългосрочен план всички тъпи сценарии се сбъдват/, но той завалията го разбра като специално знание, и сега ме мисли за много знаещ… почти пророк
…
мама беше в гърция след фалита там, и приказваше за строителството, какви пътища, сгради, асансьори… на триетажна вила-хотел някакъв модерен асансьор, гръкът уволнил всички българи и албанци, които преди работели, и сам с жената и дъщерята се хванал да работи; аз й казах че асансьорите първи ще спрат;
не знам дали в гърция модерните асансьори спират, но у нас старите спряха…
леля ми живее в 11 етажен блок на село и няма асансьор щото не могат да съберат пари да го поправят… това беше началото, от два месеца, щото и аз живея в 11етажен блок нямаме асансьор, по същата причина; има една баба от десетия етаж, която срещам отвреме на време по стълбите – от нея държа статистиката “от 27 дена не съм слизала долу” тя е преценила силите си и от десетия, слиза до шестия и после се качва, за да поддържа форма, след време “38 ден”, “62 ден” – на бабата от шестия като младеж й качвам пазара като се срещнем по стълбите; неподозирано непознати лица опитават общежитието ни се оказа докато катерим стълбите; инак събираме оферти от фирми… асансьорите са два…
това са глупости – но интуицията е основна – цивилизацията е много крехко нещо, особено когато нечело са изроди, които изобщо са лишени от представа какво е, как е устроено, как функционира; всичко което е сложно, изградено от много системи, и направено непрозрачно е силно уязвимо и чупливо…
колкото техниката става по-сложна – толкова хората стават по-прости – а прости хора сложна техника не могат да поддържат и края е логичен…
що на триетажен хотел с 6 апартамента е необходим асансьор не знам – при това модерен наблъскан с чипове и със скъпа подръжка, не знам; но що 11етажен блок с два асансьора стои повече от 2 месеца без един асансьор и не се вижда да се оправи знам, и той засяга “цивилизацията” по тези земи…
скоро ние тук, по тези земи, ще имаме проблем с поддържането на електромрежата – но това не е знание, а просто очевидност…
…
тодор колев пееше “варна, варна, пристанище на шумен”, но си мълчеше че шумен е квартал на моя роден град; аз докато си бях на село, като ученик, чайки и гларуси нямаше, нищо че пристанището на квартала ни беше пълно с тях; изкарах казарма, дойдох в софия и по едно време забелязах че моя роден град на толкоз километра от морето се изпълнил, особено центъра, с морска интонационна среда; след десет години тя се далдиса и в софия; чайки в софия е абсурд, но наличен;
всичко туй го обясняват с огромното изхвърлянето на храна…
не знам дали е така – но това е пълзящ феномен от 90-те години…
/преди беше голяма далавера да имаш познати в ресторант или стол, да вземаш помия – що прасета бяха изгледани “на сметка”; днес кой гледа прасета, и всичко туй де се хвърля не знам… /
имам голям страх – винаги като хвърлям хляб, го целувам, но няма на кой да го дам, днес хляба не става на камък като едно време, а мухлясва, и няма какво да го правиш…
хвърлянето и хабенето на храна е такъв грях, че и без знание знам, че ако дойде глад, ще по причина на неразумната разсипия, в която живяхме…
отделен въпрос е колко от храната е пласмаса и химия, и изообщо колко е храна…
4) в медиите е пълно с “експертиза”, която тече и в която не можеш да влезеш два пъти; едно експертите забравят какво са казали преди малко, друго и публиката не помни какво са чули след като са преминали на другата програма… тъй че всеки се плацика в медийния казан, едините лъжат че имат експертиза, другите лъжат че им вярват, медията е “пространство” и си изисква регулярнато запълване с тела и мнения, какво казват и правят е второстепенно, то е като във 1563 епиозд на “дързост и красота”, някой да помни какво друг е казал в 395 епизод и това да е съдбовно важно за извънредния тираж на тотото…
…
разбира се, има едни които си плямпат регулярно “краставицата” и броят годините до пенсия
в русия има един хазин, дето от началото на века предрича залеза на долара и края на пакс американа, всичко е много логично, и той регулярно го открива отново и отново… и все е същото… чакаме, никой през 2008 не можеше да предвиди, че ония от феда ще измисли QE и “хеликоптерните пари”, но го измислиха, а явно не беше калкулирано и от гробокопачите…
има един сладур демура, той работи за добрите в русия, той през цялото време предвижда краха на рублата и тотално обосравание на другата империя, и тъй вече повече от десет години, като го следиш, от ужасни по ужасни новини, и близък край за всички, но и то все не идва… рублата днес за 60 е просто някаква неведома пъклена подигравка със скрита камера специално за демура; за всичко разбира се има логическо обяснение, просто още малко се отлага…
и двамата, и хазин и демура сигурно са прави, но тайминга им куца… в дългосрочен план всички все в нещо ще сме прави
в америка има един друг сладур питър шиф, него съм го пускал в сатарата изгора, който също е прав по принцип, но и на него му бяга тайминга…
…
билингтон в “икона и топор” пуска един стар съветски виц – за колхозник-икономически експерт – “Типичный анекдот начала 60-х гг. рассказывал, как колхозника привезли в Москву и велели ему с Ленинских гор глядеть в телескоп, далеко ли еще бесклассовое общество. Однажды по дороге к своей синекуре он встретил американца, который предложил утроить его жалованье, если он переберется в Нью-Йорк и будет со статуи Свободы смотреть, не видать ли очередного кризиса капиталистической системы. «Условия заманчивые, — отвечал колхозник, — но менять постоянную работу на временную мне не по карману»”.
…
дъщеря ми, беше есента на 2017, ми казва, как всички говорят за биткойн и дали да не се включи; аз и викам – мила, какво знаеш за биткойна; тя -нищо; аз – “и аз нищо… какво да ти кажа…”
като ме пита биткойна беше 3000-4000$, за няма два месеца стана 15-19 000, викам прецаках детето; после стана пак 3000 и се успокоих… после 11 000, после 6 000, после, после 65 000, сега е 28 000…
от време на време – следя за да видя колко е… що гледам не знам
това мери нещо – но какво мери не ми е ясно…
акъл, алчност, страх, знание, глупост, време, енергия…
…
има един майкъл дж. сейлър, той е милиардер в биткойни, единственияj туитър в който влизам отвреме на време, щото не знам, но съм гледал интервюта, и ми е любопитен как създава и поддържа реалност на нещо, което за мен е пълно Нищо, той говори логично и аргументирано за тотална Глупост, и я продава за Свобода /първото споменаване за тази технология и изобщо за електронните пари е в списание на цру от началото на 90-те, тези там, туй в което се спасяват като “бунтовниците” на “сатоши накамото” са го предвидили и планирали още преди свободните да се сетят да се спасяват в него… забележително е как прибараха койните на лошите олигарси, колкото и да са анонимни /
това е невероятна търговия с Вяра – майкъл сейлър на 11 май пусна туйт с текст
“price is set by those with more money and less knowledge than you. In time, they will get the knowledge and you will get the money.”
мисля че е по темата със “знанието”
още в старите изгори съм пускал една друга мисъл /английска, със спорен автор/, тя не е за “знанието”, а за опита
когато човек с пари срещне човек с опит, човека с опита си тръгва с парите, а човека с парите остава с опита…
5) а това е Темата…
ако Знанието е това да можеш вярно да предвиждаш, т.е. да знаеш какво предстои, ти доказваш знанието си и си знаещ; Силните са се изхитрили, да създават “Бъдеще” и с това доказват “знание”…
за мен това не е знание, а сила, Знанието има нужда от Свобода
когато Силните налагат Бъдеще без Свобода, то означава че те нямат Знание, а само Сила
…
съвременните силни са силни, но не знаещи, иначе нямаше да има толкоз лъжа, и толкоз много страх от свовобода…
…
пускал тук онази схема с конценрацията на банките в сащ – там след 2008 са четири, над 90% от медиите са концентрирани от 6 корпорации, вече може и да са по-малко…
туй могат да го прадават за “Капитализъм” или „Свобада“, но не е, или е, но не е онова за което си заслужава да се бориш или да участваш…
…
а нещата вече са и пределно откровени…
собствениците са четири, и останалите са на такова разстояние зад тях, че даже не може да се говори за категории…
…
преди години ми попадна една страшно сложна схема с стотици имена, организации, служби, нпо-та и прочие, обримчени от линии на зависимости, неразчитаема и неразбираема, но даваща ти представа колко сложно е всичко… един руснак беше написъл отдолу – “пълни глупости, няма ги блекрок и вангард”; аз ги бях чувал, но периферно; лари финк го знам още от адам къртис
помня когато за пръв път ги проверявах, ванград AUM беше по-голям от блекрок, но по-нисък от БВП на германия сега е повече от 2 пъти по голям, блекрок е 2,5 по-голям; фиделити, ги водят 4 трилиона, но те са разделени на няколко и съм срещал AUM 11 трилиона, и стейтстрийт завършват четворката…
…
тези са собствениците… кой стои зад тях не е спорно, но е недоказуемо
блекрок очевидно са евреите, вангард са рокфелер /направих си експеримент, проверявах в инвестопедията за ексон и прочие амер.петрол и навсякъде вангард беше пред другите значително/ , стейтстрийт са старата бостонска аристокрация, а фиделити са ми въпрос, но там дюпон, мелон и прочие все някъде ще са…/
може да си прекарате известно време в трупане на знание за собственост
цялото за което го разказвам е, че когато лари финк, или някой подобен/ дълго време шеф на вангард беше един дълъг човек уйлям макнаб 3, за който още няма статия в уикито, и за който ей тъй за куриоза нищо не се знае, като че е агент под прикритие/ каже че няма да купува акции от фирми, които използват въглища, или нямат джендърска адженда, това се превръща в самосбъдващо се проочество за края на въглищата и победата на джендъризма…
но това не казва нищо за въглищата и джендърите – нито за знанието на тези които го решават, това говори само за силата концентрирана у тези и техните планове…
…
цялото това с BLM, МеТоо и прочие движения за вкарване на съзнание у масите, засяга само масите и насочено за тях, ако имате малко въображение си представете че сте пред входа на НюЙоркския Яхтен Клуб, прекрасно място и прелюбопитно сборище, и започнете протест срещу расовото, джендърско, религиозното и прочие подтисничество там… и ги накарайте всички яхтсмени да застанат на колене за подтискане на който се сетите
колко мислите че ще се задържи протеста ви
а колко ще го отразят в световния медиен поток…
…
толкоз за силата…
силата има един враг и тя е Времето
не ми е известна Сила, колкото и извратена да е била да е просъществувала особено дълго
Знанието няма нищо общо с нея… а и по отношението на Времето, ако е истинно е неуязвимо от всяка промяна
6) още старите стоици прокарват разграничението между това да схващаш нещо и това да разбираш
критерият за истина е че знанието трябва да е в структура, която е неуязвима от никакви доводи на разума
такава структура имат само мъдреците /очевидно стоици, нейни пазители/ и като такива само те знаят, обикновените хора имат мнения, които според случая може да са истинни или може и да не
…
това с “рационалната структура” която включва знанието е фундаментална позиция…
без нея знанието изпада до случайно мнение, което по случайност може да е истинно, и без нея изобщо не може да претендира да е знание…
…
това което знаете трябва да има нещо в което се вписва…
трябва да има картина/тук вече съм аз, няма стоицизъм/ която прави знанието смислено, а самото знание придава смисъл на Картината…
…
за да те управляват не е необходимо да те лъжат, достатъчно е да ти отнемат картината…
да ти кажат, че държавата е преходен исторически продукт, който ще бъде заменен от глобален пазар, да повярваш че има пазар… и той е Картина
Пазар има докато на силните им е изгодно да вярваш че има, щото го контролират, когато излезе от контрола им пазара става “проблем” и действаме санкционно и справедливо, през … пазара; купуваме това щото ни отърва, но това не купуваме щото така е … справедливо, когато не ни е необходимо
някой представя ли си, да отиде при един мюсюлманин и му каже /цитирайки ницше/ “Бог е мъртъв” /каквото и да иска да каже това/ – онзи може да ти каже “твоят може би, но не и моя”; и цивилизованият “секуларен” европеец каже “добре”, горд със своето превъзходство…
същият евроентусиаст отиде в израел, и им каже – “ за какво е всичко туй, какъв е тоя анахронизъм през XXI в. да вярвате че ще сте нация, като на всички е ясно, че нацията е “въобразена общност” /бенедикт андерсън – така го учат навсякъде в европа/ и то на територия за която претендирате да държите по “мандат от Бога” /на което един модерен и рационален човек е просто абсурд да се позовава/… стой и гледай отговор
или отиде на при един негър или при упи голдбърг и й каже, че е доказано че раси няма, това е измислено от едни фашисти, нацисти, евгеници, и е отречено от науката, че днк ни е 98%от маймунското, а ние по нищо не се различаваме помежду си; ами ти направо го опресираш щото го лишаваш от цялата му идентичност… къде отива страданието му, историята му, гордостта му… /как може евреите да са бели, да паладеиш просто/
…
не съветвам никой да отива да пробутва това на което го учат в европа на останалите по света /то е създадено специално за него…/
европеецът не живее в Картина, изтъкана от знания и пълна със смисъл, а в поток от глупости и шарении, които да го лишат и от спомен за туй което бил, или поне баща му се е надявал да стане… това е специален Дар от неизвестен благодетел в името на прогреса и голямото благоденстиве /които си отиват…/
…
преди няколко месеца четох нещо за Паисий, и чета че 1745 на 23 години, отива в Хилендарския манастир, и някак си направих сметка без да искам, и викам – баси, че той е роден 1722, тая година са кръгли 300 години от рождението му;
като всеки идиот влизам в гуглето на проверя, имаше 3 страници за “300 години Паисий” с една и съща информация че юнеско нещо ще чества Паисий… и толкоз
стана ми тема – и отвреме на време следя – за информация по повода- пълен пас
в медиите почти нищо… а остава само месец
бнб ще сече монета, но ще сече и за 100годишнината от рождението на стоянка мутафова
искам да кажа че Националния безспорен иконостас е от петима безспорни – Паисий, Раковски, Левски, Ботев и Вазов, всичко след тях като се изключат георги господинов и теодор ушев, които в наше време са почти пришити умно и красиво към иконостаса, е миманс…
и за Паисий няма никой…
не можеш да го пришиеш нито към европата, нито към русията, няма как да го употребят актуално, а точно щото е Начало на Свяст и Съзнание, е много излишен в туй време на мерене кой ще плюне по-далеч…
той си остава един… Сам
и може би тъй е най-добре… щото медийния изрод умре да изгаври с допир нещо което му е чуждо, но събитийно е в потока…
…
та за да знаете трябва да имате картина…
Българската Картина е композирана и започната от Паисий…
по претенциите може да познаете урода, по дребните забележки, по добавките, по многознанието, което все кусур ще намери за да принизи…
но сега са решили да морят Спомена с Тишина…
чудесно в тишината се чува по-добре туптено на сърцето…
като такова, всяко Българско Сърце трябва да тупти през тази година с мисъл и Благодарност за “тоя монах тъмен, непознат и бледен“
той е Началото, а ние не сме и зрители, някак трябва да я пазим Картината, щото инак ни знание, ни смисъл, ни чувство, ни нас ще ни има
ще се разпилеем като кой от където /в Нищото/ и Спомен няма да остане
…
…
/ баси мислех да е две старнички, а то пак се разля, а колко спестих…
всяка казванка е проста като два лафа на кръст върху бял лист, но за да не е чак толкоз проста, туриш едно там, лепнеш второ, подпъхнеш трето, а някъде като се разлее, та се не видя как и от какво започна всичко, тъй неусетно обраства и накрая като стане вече окончателно непроходимо си кажеш това беше…
няма лошо да си напишеш всичко дето ти роди тиквата, да се излее асоциативния поток от хрумки, да го събереш в един чаршаф, пък после с червеното “това да, това не” да триеш колкото се може повече, с едно минималистично и твърдо настроение, тъй че да остане само което има някакъв очевиден смисъл, после да му се придаде на туй малко и безспорно, една стегната и ясна структура, която като всичко просто казванката сама си носи и така да се каже да се приподнесе на жадния и петимен за знание и нови впечатления читател…
чиста работа…
но да знаеш как, не е като да го можеш, едно потока е безкраен, второ критерия за важност и очевидност ми е много широк, трето, “стилът”ми е силно разплетен, и за капак съм състрадателен и ми става мъчно за петимния читател, да не го лиша и от най-малкото удоволствие или евентуална възможност да открие нещо което би го накарало да забележи незабележимото, нещо което се опитвам да разказвам… като мое, ама някак е в него преди да го прочете, ама не го знае…
тъй че кой докъдето може да следи и докъдето стигне… на свой риск
I. за работата
1) преди ковида ходих няколко години на фитнес… това е нещо което не може да се разкаже, то и да се види не е за вярване, щото е абсурдно; всеки, който види заблуден екземляр като мен сред огледала, монитори, уреди и прочие интериор да се лута, пъшка, поти и прочие физиология без всяка методология, научен подход и изобщо мисъл, на момента се превръща в шоп видял жираф и казва “е те такаво животно нема”, а жирафът в мое лице с очила наполовина пълни с пот, налудно ококорен, изпружен, разчекнат и прочие между този научно построени машини за модерна инквизиция тихо простененва – “уви, бедно ти е въображението…”
та, отварям фитнеса аз всяка сутрин по първи петли, и будя съчувствие с нелепостта си сред флората и фауната там… там… е пълно с екземпляри, които са мили и добри, но с профили отговарящи по няколко глави от DSM на APA; това разбира се, ни сближава още повече, и покрай неуморния труд се водят задушевни беседи по всички теми за които може човек да се сети; туй май съм го разказвал, не помня, но там имаше един симпатяга млад компютърджия, шефче в някаква голяма задокеанска компания; той рече да ми помага, да ми обясни смисъла на цялото занятие с уредите, но бързо схвана, че има работа с невменяем и се отказа; аз съм там да се уморя, а не да правя тяло, целта била не да се мориш, а с най-малко усилия, чрез правилно правене на упражненията да правиш “тяло” /баси простотията, кой се интересува от тялото, освен прастранството, което му е скучно да стои празно/; мене ми харесва умората, щото ме правеше споекоен през деня, а тялото ми ми е толкова безразлично, че ако стане по-съвършено, отколкото си е, може да ми донесе единствено повече проблеми с оглед на ненужна допълнителна привлекателност, която и без друго струи от мен, и с която то естествено е надарено, която на моите години влиза в противоречие с подготовка за сериозната финална част от живота, която неминуемо приближава…
та симпатягата, мине, завърне и дойде да си кажем нещо; аз щото все си имам какво да си мисля, и му пусна нещо, дето да не е съгласен, а той като млад, и умен, и успешен, е свикнал винаги да е прав… и тъй все си приказваме; та, той има син, малък симпатяга, и аз му цитирам конфуций – “помни че синът ти не е твой син, а син на своето време”, на него много му хареса, а аз след време разбирам, че той си я разбира като мисъл по отношение на него и баща му, а не между него и синът му; /покрай туй се сетих, че и аз като съм я чел и после пускал в пула, съм я схващал така, като еманципаторска по отношение на баща ми; брат ми днес е същия, щото едва сега големият му влиза в пуберитета не може да разбере, че децата не са това, което са “докато сме под един юрган” – това е лаф на прабаба ми – че “животът е докато децата са под един юрган” – демек животът е пълноценен докато децата са малки и всички вкъщи спят на одъра под един юрган… когато децата пораснат и отлетят – живота се доизживява, разбирането че детето е повече част на своето поколение отколкото от теб е трудно и болезнено осъзнаване и загубване на важна илюзия за смисъла на цялото… илюзията е винаги продукт на Егото, на Гордостта и прочие неща, които човек с акъл ако не може да ги пребори, Животът с опит и на порции го научава…/ та със симпатягата бяхме в различни “фази”, аз схващах, че децата отлитат, а той нищо че имаше 3 годишен син, още в главата си отлиташе от баща си… /трябва да се забележи, че 3-годишните, та дори и 10-годишните някак нямат “поколение”, то се появява малко по-късно/ съзнанието е много илюзорно, аз си разбирах конфуций “правилно”, но бях забравил, как го разбирах за пръв път като го четох преди доста години, във фитнеса си припомних; след време се опитах да му го обясня на симпатягата, но той се обиди, че нещо може да не е разбрал цялостно… но няма да му се размине, и тогаз може и да се сети за мен
туй беше само увертюра към простото, смисълът и беше, да покаже как някои уж очевидни неща в живота са относителни според “когато”, и как трябва да ти дойде до главата за да го вденеш, няма как на някой без деца да му обясниш що е “днешно поколение” и поради що е тъпо да имаш илюзии за бъдещето… с разказване не става…
това разбира се, не е за сегашното “поколение”, колкото повече получавам уроци, толкова повече почвам да се сещам какво съм бил и какво съм правил /неща които като млад лесно се забравят, ако изобщо си ги запомнил/, с което разбирам, че това дето ми се случва не е кой знае какво, а просто е завръщаща се … “карма”, жъна посято
2) има една мисъл, която из нета я приписват на вирджиния улф – Writing is like sex. First you do it for love, then you do it for your friends, and then you do it for money. тя е на улф, колкото е на паоло куелю, хорхе букай, и прочие “бащи” на безсмъртни мисли, които съвременника има нужда да изрази “най-милото”и “съкровеното” си; трябва да разбираш много добре проститутките и журналистите за да можеш да я кажеш толкова добре, беше ми странно как улф ще я роди толкоз откровено, затуй търсих източник и се оказа, че наистина не е нейна, а на някакъв унгарски драматург ференц молнар от 1932; това не я прави, мисълта, по-малко забележителна, щото е “Път” извървяван от много…и в разни сфери
прави ми впечатление, че света се отнася много по-толерантно към проституцията в сферата на Духа, отколкото с тялото; сигурно няма нищо за чудене… но рядко в историята е имало времена като нашето, в които откровени проститутки се лансират като авторитети в духа /питат се, дават си мнението за международно, културно и прочие положение като “авторитетни” институции/, цялата съвременна “звездна” и “експертна” индустрия в т.нар. “култура” е конструирана машина за инсталиране на проститутки в медийното поле, започнали от любов, после малко за приятели и станали “влиятелни” за пари…
3) “Аз съм виждал много умни хора, много умни, които нямаха обувки. Аз никога не водя работа с тях. Може би, техните съвети да звучат много разумно, но самата съдба е срущу тях; те сами не умеят да се сдобият с успех, а ако те не са в състояние да си помогнат сами на себе си, каква може да е моята полза от тях.” тая мисъл е споделена от натан ротшилд /тук няма съмнение в авторството/, дето се вика баш ротшилда;
тя е много коректна и ясна, боси хора полза не могат да донесат, колкото и да са умни;
ако обаче се запитаме що за умен човек, пък бил той и бос, би отишъл при ротшилд и ще се отвори много работа за изясняване; натан ротшилд не бил прост, но бил мономаняк на схемата си /и поради туй успешен по негов си начин/, но поради туй и силно ограничен чиляк /джеймс в париж не бил с повече акъл и вкус, но понеже бил по-суетен изглеждал по-широко скроен/; та що един уж умен човек с идеи ще чини при една посредственост с пари е въпрос пълен с … несъстоятелности
без да разберем, осъзнаем абсурда на горното просто няма изобщо за какво да се говори; живеем във време в което е прието че е повече от естествено един “умен” човек, пък бил той е бос или обут, да отиде при един тъпанар с пари, за да предложи идеите си… същите тези които приемат това за естествено се чудят що света е това, което е, или пък го считат за чудесно, или добро място /което е същото/…
тук помощ не може да бъде оказана… има граници на разбиране и “естественото”, абсурда е очевиден, но приет и изживян като нормален
най-голямото недоразумение на нашето време е, че парите някак са станали мерило за акъл и талант, тази работа е абсурдно нелепа – двете неща изобщо не се корелират /ил казано по харвардски куролация нема/; умните и талантливите ако не са рентиери, а туй е много рядко, и по-принцип за кратко, трябва да отидат боси при някой с пари /или с власт – която раздава пари/ и да се опитат да се продадат /предполага се че с любов и за приятели вече са си минали по реда/- демек да принесат полза/удоволствие на този, чиято цел е … да прави пари;
“умните” ставан “успешни” и “доказали се” като се окажат с пари, туй може да го измисли само някой с пари, или кръгъл беден идиот,к ойто си мечтае да се сдобие с “охолство”…
тъй стигаме до гугенхайм и “съвременната” представа за “красиво” и до смартфона… и това което ни е “идеята” за “прогрес”
4)дядо никога не говореше за работата си…
той все подтичваше, един комшия на село каза “ей, ако го видя този човек да върви, ще си помисля че е болен...”
в града работеше в един дърводелски цех, сутрин отиваше с една мрежа дето се разтягаше от обяда, който си носеше, вечер се прибираше с празна мрежичка, завърташе за малко в къщи и хукваше на лозето; помня го сутрин по празниците за манифестациите, един засмян, скоклив, винаги се порязваше като се бръсне /сигурно щото бързаше/и си тури малко вестник на порязаното и тъй облепен с една самоирония хукваше в празничния кафяв костюм “да не закъснее”…
от него помня, цял живот ще ги помня, един иван и една гергана от работата му, никога не съм ги виждал, но в съзнанието ми са митологични създания, все създаваха препятствия за гладкото и спорно протичане на работния процес в цеха /какъв беше процеса не знам – това което се разказваше е че пречат – митично /, на вилата никой не пречеше и оттам нищо не знам…
като се пенсионира с баба отидоха на село… от там дълги години си носих като селянин от дълбок прованс във софия каси с буркани със зимнина от баба и дядо…
когато си отиде – мама се прибра при баба – и аз трябваше вече да свършвам туй-онуй…
и тогава с мама открихме какво нещо е минавало през ръцете на дядо…
и оттогаз сме в голяма чуденка…
ние с нея по телефона все планираме какво трябва да се прави, кога да отида, как ще го направим, едни приятни “летучки” в планове и срокове; после се сетим, че дядо никога нищо не е казвал – “трябва да правим туй”, а нещата просто са се оказвали свършени; а като свършени ти просто не забелязваш нищо, то е като някакви неизвестни зелени човечета които някак неизвестно кога и как успяват да свършат всичко, за да е наред, и за да има…
просто се побърквам колко сляп съм бил … при това не като пуберитет, а на години…
/всеки път като се ядосам нещо на сина или дъщерята /напр. че не забелязват как чиниите от масата дето са ги оставили се оказват измити в шкафа/, се сещам за туй и си викам – заслужаваш си го…/
туй същото е за татко… той беше машина…
просто е невероятно колко работа е минала през ръцете му, без да каже -помогни…
туй са 200 овце, декари за косене, стотици бали, тонове фураж… и всичко през неговите ръце
абсолютен слепец съм…
брата разправяше, как му дали някакъв участък в някакво дере, той оставил горе трактора, отдолу мъкне горе дървата; брата вика ти не можеш да слезеш долу, той се качвал с трупи…
другият ми дядо като се пенсионира се върна към стария занаят – правеше каручки, за 20 години направи 87 каручки, държеше им бройката; от-до ги правеше, накрая сядаше пред гаража и ги рисуваше, включително отзад с мома с менци, или св.Георги със змея; за едно колело не ме е извикал да стягам, баба помагаше; отида и той – “продадох каручка ето ти да ти си купиш нещо”, аз вече на 40 и кусур и някак ми е “нормално”… като спря накрая – отивам и се правя на мъж и му викам “деде, неща да ти купя; откакво имаш нужда?” , а той “САМО ОТ ПРИКАЗКА, сине…”
тъй някак разбрах – че хората които се трудят, се трудят и не приказват за труда си; за туй което го разправям, те някак работа нямаха, демек не ходеха на робота; и щото има два вида хора, едни са мълчаливите трудещи се, другите са тези, които говорят за бъдещите си творчески планове…
та, ще се направя на мъж, за копане, садене и косене няма да говоря, макар че съм потънал в творчески планове…
/когато ядосам моят Приятел с претенция да положи усилия за нещо си той ме затапва с “а ти по-напред изкарай 5 лева. не 5 лева някой ще ти даде, изкарай 20!” така живота ми мина в комбинации от творчески планове как да изкарам 20 лева за да ме чуе сериозно моя Приятел…
Слава Богу не ги изкарах, щото щях да стана като някой молнар и вече нямаше да пиша на Приятеля си, а за 20 лева…/
5) сега ще съберем горните парчета в нещо дето е самото туй за което е казванката… и като такова просто
…
има труд, има работа, има и фитнес
и при трите има умора и резултат – но смисълът им е коренно различен
има любов, има секс, има и просто чикиджийство
и трите уж са за едно – удоволствие – но са паралелни Вселени, нямащи нищо общо, удоволствието е различно, и изобщо сравнението е само за идиотите, за да се подсетят /ако са способни/, че съществува Любов, и тя не е това, за което те мислят секса
…
още като ученик ми беше попаднала една мисъл на камю, за Достойнството, дето не е по-рождение, а според действията, но за да достойнството пълно, за тях трябва да се мълчи…
покрай туй мълчание, и пълното достойнство на хората от миналото ми, аз не съм видял, разбрал, проумял много неща…
чак когато гледам как Небето бавно се свлича, след като те вече не го подържат на раменете си, разбирам какво са правили, и осъзнавам какво им е коствало, макар че и те надали са се осъзнавали като такива, щото е нямало кой да им го разкаже… всеки просто както казваше дядо за татко – “бие скалата”
6) преди години си намерих на битака целия Кнут Хамсун, и едно лято на село го изчетох; мисля че дето беше на село много допринесе за “нивото” на срещата…
тук се сбърках да търся един лаф, но не мога да го намеря, убеден бях, че е от Скитници , търсих и в Благодатта на земята, Жените от кладенеца, навсякъде, просто не мога да го намеря, но си е там някъде… както и да е
двама герои се връщат отнякъде, където са били, за да тръгнат не след дълго на другаде, отново да се изгубят /тъй е в целия хамсун/, и срещат по пътя майката на единия натоварена с кофи, и те се хващат да й помогнат, а тя се смее с неудобство и казва:
– защо искате да ме направите мързелива…
туй не може да се измисли, това е чуто от реална жена, сигурен съм; и е невероятен морал, да възприемаш помощта като стимулация на мързел…
…
ницше във весела наука има един друг забележителен лаф
Умерено трудолюбие. – Нека да не се стремим да надминем баща си по трудолюбие – това ще ни разболее.
/УИ С`1994 с.145/
II. за четенето…
1) събота и неделя много рано пътувам с трамвай по центъра, и щото още няма джан-джун, всичко е празно и тъмно навън зяпам екстериора, способен съм да го видя, иначе покрай калабалъка и гюрюлтията през деня някак се губи дори като фон…
не понасям графитите, не ги разбирам, те са навсякъде, това е някаква нарцистична цветна полюция на чикиджии, които поради липса на какво да кажат – декларират по фасади, врати и прочие пространство: “и тук бях и тук се изпльоках…”
… възможно е защото съм дърт и задръстен, нещо да не доразбирам… но съм убеден че моята възраст не може да намали допълнително естетическата стойност на изсраното фасадно присъствие…
удивителна е масовостта – всепокритостта, дори да искаш да отклониш поглед за да ни ги гледаш – погледа ти все попада на някоя цветна декларация за непълноценност… дори и вътре в трамваите някой ще е получил позив за обективизация; дори като се прибереш – във входа и асансьора ме посрещат подобни…/
…
може би е неясно, графита е феномен на времето, той винаги е съществувал, и в древен рим са писали и драскали по стените, но днешното е някак уникално, то е обективиран самия Дух на Времето – съобщение за присъствие, но празно, нула информация, само “аз бях тук” – подпис, но защо и закакво е неясно, или напротив пределно ясно декларирано празно биване…
…
цяло щастие е, че небето не е фасада, и го възприемат за празно пространство, мога да си представя какви грандиозни планове за … изкуство може да отвори
…
забележително е, че единствените “чисти” сгради /подобно на небето/ са … банките; дали щото имат видео наблюдение и охрана, дали щото творците знаят нещо, което аз не знам, и имат едно наум, но някак по банковите фасади “творческото” графитно присъствие липсва…
2)човек може да чете и интерпретира надписите по стените, но може да чете и самите сгради; когато се разхождате и се абстрахирате от калабалъка, може да забележите че най-добрите ъглови места на по глемите улици са заети преобладаващо от няколко типа “учреждения” – банки, телекомуникационни офиси, аптеки/оптики, и малко по-рядко цигари и алкохол магазинчета; това също може да бъде “четено” и обяснено, икономически, като занятия с предмет на дейстност с ниски режийни по дейността и висока норма на печалба… но всъщност трябва да бъде “четено” и като “карта” на обществото, не само хоризонтална, но и вертикална, йерархична…
някъде надолу съм цитирал една мисъл на Михаел Енде за града, църквите и банките; за най-високите сгради… Флоренция е Флоренция, щото още не са ръгнали една банка да се извиси над кулата Джото и купола на Брунелески, но и затова тя е музей, а не пъп на съвременниия свят…
3)ортега-и-гасет на едно място говори за “вертикално четене”…
/ “плъзгащото се или хоризонтално четене, неангажиращото умствено пързаляне по текста трябва да се заменят от вертикално четене, от потапяне в малката бездна, каквато е всяка дума, а това е плодоностно гмуркане без скафандър.” /що е философия нбу С 2013 с.90/
“вертикалното четене” по улиците е едно от най-откриващите четения в живота, “паметта за…” и “промяната след …” разчетени по вертикал “разхождайки се сред …” и изтекъл сред “небръснатата буза на площада”…
/туй е дълго, само фиксираме – за друг път…/
4)едно от най-великите “прочества” /четения по вертикал напред/в историческа книга е туй на Тукидид за “славата на Спарта” 10. … ако предположим, че сегашният град на лакедемонците би бил разрушен и че от него са останали само храмовете и основите на сградите, то аз си мисля, че след като мине много време, у потомците ни би се породило голямо съмнение, че могъществото на лакедемонците отговаря на славата им; а в същност те владеят две пети от Пелопонес и стоят начело на всичките му жители и на много съюзници вън от него. И все пак градът би изглеждал незначителен, защото нито кварталите му са слети в едно, нито има скъпи храмове и постройки, а по старинен обичай на Елада се състои от отделни селища. Ако ли обаче същата участ изпитат атиняните, то по външния вид на града могъществото им би изглеждало двойно по-голямо, отколкото е в действителност. /Тукидид История на Пелопонеската война НИ 1979 с. 31/
туй е още по-дълго ще си го спестим за друг път за да можем да продължи
5)преди няколко години ходих на село често с влак; предимството пред автобуса е, че е по-широко на краката и е по-удобно за четене, не друса толкоз…
не знам защо, но купето ми винаги се пълнеше от павликени, никога случайни екземпляри; качат се двечки, правят си в купето селфита с онези физиономии /аз инак си чета/, и между другото разбирам, че отиват на мол в плевен, приказливите стринки са норма, друг път семейство отново на мол в плевен … с планове, които винтят глави; но веднъж се качиха две циганета, момче и момиче, мисля че нямаха 16, то не беше циливане, не беше лигавене, целия репертуар на младо семейство, момчето й лежа в скута, вдига си краката по пердетата, тя звънеше през 15 минути на майка си и обясняваше, че я боли глава, лапето нищо че държеше телефон в ръка ме пита два пъти колко е часа /аз и двата пъти не знаех, щото нямам телефон/, извади от задния джоб на дънките си едно тесте карти /не бях виждал карти от години/ играха война и мир, като въпреки шумния ентусиазъм на младежа девойката с главоболието го биеше регулярно… покрай червен бряг взеха да си викат “тази е моя”, “тази е моя”, очевидно някаква игра, която ми трябваше време да загрея; щото пътувах с гръб по движението, а те са срещу мен, разбрах че си избират къщи от селата през които минавахме; те избираха и аз после виждах какво са си избрали, скараха са една голяма розова къща със стъклена тераса и двамата я искаха…
тогаз някак ми светна – моите деца никога не виждат къщите – не ги забелязват, още по-малко те ги искат /не им идва на акъла да искат…/; децата ми живеят “вътре”, “интериорно”, искат да си подредят стая, да имат свое жилище, в главата им Домът е само отвътре… главно искат спокойствие да са с телефона си; ако обикаляте по околовръсното на софия надали ще ви дойде на акъла да си поискате нещо и да кажете “тази е моя”, щото е грозно, , но и щото не ви вълнува, има места където блоковете са застанали като китайска стена, пази хоризонта, как да кажеш този апартамент там, в третият блок от дясно, осми от ляво, на втора линия, на шестия етаж с остъкления балкон, единственият с изолация във входа “искам да е мой”; ако си имате някаква идея какво искате да направите, винаги си представяте нещата отвътре, вълнува ви квадратурата, на какво бихте се разположили, отвън не е предмет на въображението ви… или поне никога конкретно;
това е градът, съвременния… той си възпитава обитателите…
дали на осмия етаж на 20 метра на земята, или трети под земята, на 10 метра отдолу, няма особено значение, важна е квадратурата /това може да изглежда малко насилено, но не са решили, не са ви убедили, че е “естествено”…/
…
инак като се разхождаш и видиш нещо което се руши, не става дума само за “кащата с ягодите”, има стари случайно останали съборетени, особено из кварталите, които разказват, че някога е имало хора които най-напред са си представяли къщата отвън и това израз на характер – той е отлетял… това са били друг тип хора
/на село е било същото/
…
циганетата живееха отвън и искаха… не искаха хубаво, а голямо и розово, това им харесваше… живи са
6)значи може да четете графити, може да четете къщи, улици, градове, хора… книги
има два вида книги – туй борхес го споменава – едните разказват за някаква борба, противопоставяне на две сили /като илиадата/, другите разказват път, отиване, прибиране, пътуване от някъде за някъде /като одисеята/
по книгите с внимателно четене може да съставите Карти, да картографирате станалото; в илиадата книга втора съдържа “списъка с корабите” по който може да съставите карта на тогавашния свят, като четете одисеята, с пътуването на одисей, картата е друга; в книга единадесетта, отивате някъде в испания и там е преизподнята, място което определено е “долу”, дето героят общува със сенките на загиналите си приятели…
…
има една Велика Книга – която е разказана карта, тя е като своеобразно “световно дърво”, започва всичко с една гора, после се слиза – и се оказвате в корените, дето като корени, са на тъмно и ужасно място, стълбото е една голяма чакалня, на очистване, а коронота е “седемте Небеса” – човек може да живее в тази Карта вечно, от нея може да чете всичко дето е “тук”…
…
турете в гугъл “dante divine comedy map” и разгледайте те са много и всякакви, с тази карта може да разчитате и четете и графитите, и къщите, и градовете и хората…
това е “средновековен свят” в него е отчетлив “Вертикала”, като наличен от него всичко придобива място и ред…
III.за откритията…
1)нека да си представим за момент, че сме се сдобили някак, открили може би, машина на времето, сядаме и поставяме на таймера какво … да речем : 27 август 1894 – орлов мост; и се далдисваме на тогавашния край на софия и виждаме една група весели хора тръгват за някъде в нищото в добро настроение; може да ги видите в гуглето, няколко часа по-късно, имат една снимка сред морени – тръгнали са за черни връх и стигнали, оттогава този ден се чества като ден на организираното туристическо движение в България;
просто си ги представям как минават из шопските села, как се разминават с шопа с косата на полето, или шопкинята с мотиката от някой краен двор, или с говедарчето с хайванчетата, как тази тумба цивилизатори докарват шоплука до границите на въображението – тези гражданя закъде са тръгнали – като нататък няма … нищо;
а те са тръгнали за … “Природата”, да я посетят…
за да отидеш някъде, трябва да го измислиш… или с други думи … “откриеш”
често за да открием нещо, по напред трябва да го забравим – шопа не е забравил нищо, той го живее, потопен в него неотчленимо, пулсира в ритъма му, целият му делник и празник е в съзвучие с … Природата, но не я открива, дори не я забелязва като “Природа”, вплетен в нея, тя е неотчленима от него; трябва да станеш гражданин, европеец, адвокат, културен човек, че да можеш да … “откриеш” Природата, красотата й, и да й ходиш на посещения и поклонения…
2)дълго време си мислих, че това покоряване на Черни връх е първото, но случайно “открих” че не е…
трябвало е, да турим на таймера 25 юли 1889 г., т.е. пет години по-рано на същото място 5 часа сутринта, тогава щяхме да забележим двама ентусиасти по същия път… за нищото
/ако се загуби, щото такова е виртуално, летливо, невечно, днес го има , утре не, става дума за Първата среща на Алеко с Черни връх, 1889 г. – „Пътеописанието” на Никола Тантилов, публикувано през 1907 г. във Възпоменателен туристически лист/
забележителен документ – наистина става много интертекстуално – пак пропадане на черния овен, но каквото такова, трябва да се прочете; направо митично, карта, дъжд, манастир, баба с кураж, овчар с 10 кучета, покоряване, четене на михайловски, и отново цивилизация
3)първият турист /алпинист/ е петрарка… това е документирано от него самия…
когато четете за алеко няма как да не се присетите за влюбения в лаура
…
ако пак решите да си играем на машина на времето трябва да поставим на таймера 26 април 1336, тогаз петрака с брат си и двамата си слуги /без шерпи не може никой алпинизъм/ без особена причина, направо казано БЕЗ ПРИЧИНА, се юрнали да покорят монт венту, връх на планината ванту в прованс, близо до авиньон, дето тогаз се подвизавал папата;
…
това трябва да е пореден черен овен в кладенеца, пропадане в друг текст, но пак няма да съжалявате ако си го причините, има го на английски пишете в гугъл датата и петрака, на руски го има в петрарка “эстетические фрагменты” М`1982 с. 84-91 писмо от 26 април 1336 до дионисио от борго сан сеполкро
петрарка е първият модерен човек, във всеки смисъл, той “открил” “природата”, туризма, себе си, и още сумати неща; като всеки модерен човек, който направил нещо без причина, т.е. не знае защо, но хванал баира и се качил горе – откривайки тази дейност и способност, той е подбуден да разказаже за нея като такава; не било достатъчно качването, нямало апаратче да си направи удостоверяващо селфи, разказал в писмо как го е направил и какво почувствал, щото още нямало интернет, а имал мисли и цитати, които го посещавали, и той ги споделил в текст; някой оспорват, че написал писмото след като се прибрал, казват че е написано петнадесет години по-късно, но това наистина няма значение, щото модерният човек живее в собствения си разказ, а той може да е спонтанен, може да е след време, важното е че разказа заменя станалото… в някакъв смисъл е по-важен от самото станало
/не знам дали сте забелязали, но модерните хора ходят някъде за да има за какво да говорят, иначе дрънчат на кухо… ако не ходи някъде, го хваща истерия, нерва, не може да се понася, щото общуването със себе си го ужасява; когато липсва Вертикала, иде хоризонталния бяс, като луди кучки гонят опашките си, “стяга ими се душата” у Дома/
петрарка разбира се като първи, още не е кух, той е пълен със стари неща, вергилий, тит ливий, чете на върха августин, тури нещо за добрадетел, прибави за грях; вятърът горе разлиства Изповедите точно на Книга десета “Отиват хората да се дивят на върхове планински и на огромни морски вълни, и на широки реки, и на гигантския Океан, и на звездния кръговрат – а та себе си не обръщат внимание и не се чудят…” /св.августин аврелий изповеди НК`1993 с. 171/
…
съвременника е изпуснал из вековете всичко туй, което петрарка е носел по традиция със себе си; липсата на традиция, води до туй плоско и семпло отразяване на посещенията и поклоненията на “природата” под формата на “селфи” от някъде в мрежата; снимката замества мисълта, една снимка може да каже повече от 1000 думи, но повечето снимки, са за да скрият неспособността да се изразиш с 10… лишеността от Вечност, е заменена с бяс да фиксираш моменти, от които никой не се интересува… опитвайки се да се “зацепиш” за момента, да го запазиш, е страха от баздната / пълна с Нищо/ която реално чувстваш под себе си, щото нямаш интуиция за Вечността за която всеки надарен с нея сам тихо се подготвя…
…
туй което трябва да се отбележи за да се разбере – при петрарка го няма “дървото”, “картата”е хоризонтална… в нея го няма световното дърво, което осмисля всичко, дава му място, имаме един човек – цвете, храст, папрат, тръстика, каквото там си решите, от което от време на време пада по някой лист, който той или друг събира като в някакъв хербарий от моменти, който разказва, казва нещо за човека, и които събрани ние приемаме за … човека, но тези моменти събрани никога не могат да направят “Свят”…
“мислещата тръстика” на паскал няма “свят”, тя е крехко, може и чаровно, нежно, мило, ценно, но самотно нещо на вечен кръстопът без разказ…
паскал е модерен, затуй безутешен…
/пирон и пиронизма на никого не са простили, но това е една друга дълга приказка…/
4)горе много дълго и нескопосано се опитах да илюстрирам как алеко е български петрарка 600 години след италианския…
между другото и италианският се среща в подножието на върха с овчар, който се бил качвал горе, но нищо не намерил, затуй било безсмислено катеренето, само умора…
…
така стоят нещата не само с “откриването” на туризма и алпинизма…
ние непрекъснато трябва да преоткриваме на родна почва неща, които други са открили някога си на тяхна, за да се равняваме с тях и да прогресираме… наедно със “света”
Прогреса е онова Нищо, с което се опитват да заменят Дървото, за да създадат илюцията за посока и двежение…
…
иван шишманов в една своя книга “от Паисий да Раковски. Статии по Българско Възраждане” цитира един забележителен “Речник” от А.Сл Кипиловски /ще препиша всичко, щото да не се загуби контекст/ макар че самият речник го намерих и като такъв е безценен
“Само една година след “Краткото изложение” на Неофит Рилски (1836) А.С.Кипиловски преведе “Краткое начертание на всеобщата история на российският язык сочинено от професорат Господина Ивана Кайданова ”, в която книжка намираме един малък “Речник или Лексикон на Славенски речи, които трябва да се присвоят в нашия язык, а гы откривам и ссъс турски, за да улесня прочитателят да прочита полноразумно, щото чите”л В тоя забавен речник намираме турски или полутурски преводи и обяснения на думи, които днес всяко дете от първоначните училища разбира: министър или министерство (реджилин и реджилик), революция (баш-калдърмак), тълпа (“секи народ дето ходи като циганите” тук-там”), механика (манджалик), фабрики (“фабриките са керхани да прав те сукна и сякакви други естапи и матафи”), художество (занаят), художник (занаятчия), изкуство (кямиллик), живопис (“осталик на зография, дето докара някое лице каквото да е живо, дето кажим като че щи продума”), ваятелство (арангозлук на камак, ташъ-марангосу), музика (чалгаджалъкъ), актьор (оинджия), сцена (“кога играят некакви игри каквыто в театърът и тия игри са разделени от набеты… всеки небет зове се сцена”) и пр.
Всички тия турски обяснения на общопонятни днес български думи и чуждици бяха дадени на българския “прочитател”, за да може да разбира “пълноразумно щото чите”, само четири-пет десетилетия преди освобождението на България, преди политическата, административната, военната и училищната организация на държавата и преди откриването на всички наши по-високи културни институти: Университет, Академия на науките, Художествена и Музикална академия, Театър, Опера и пр.
Тия бляскави резултати, постигнати при най-благопирятни условия, в едно сравнително толкова кратко време, заслужават в всеки случай да се отбележат в деня, когато България Празднува 50-годишнината от своето политическо съществуване. Защот тия резултати са и най0добрият доказ, че българският народ не е изиграл своята роля в историята. “
…
целият речник е българско откритие на чужди открития…
близо 100 години след шишманов, и 200 след лексикона на кипиловски, някак въпреки големите “открития” си мисля, че “потенциала” на туй дето сме ний българите днес е по-малък не само от този преди 100, но дори и на тези преди 200…
5)трябва да си призная, че може би от възрастта, а може би просто съм си бил винаги такъв, но “Прогреса” и съпътстващите го открия, все повече го виждам като безразличен, ако не и разрушение и деградация…
не ми пука и да ме определят като обскурант, то зависи от туй, кой определя критерия за прогрес и просвета; щото в края на краищата наистина в битката за “нормалността” въпроса е кой пръв ще докопа бялата престилка… и ще застане в позицията на даващия оценки
…
някой беше казал /мързи ме да търся сега /, че откритието на XIX век е Откритието…
демек тогава откриват, че да откриваш е нещо ценно, специално и полезно; открития винаги е имало, но те не са имали този статус, и не са били целени, те са резултата от решаване на конкретни проблеми, или постигане на някаква конкретна цел и удоволетворяване на нужда; XIXв. организира институции, създава условия, поставя задача да се правят открития… не проблема, а самото откритие има „примат“… откритието става самоцел
Гутенберг е откривател, но целта му е да разпространява Божието слово, то е само средство за това…
сума ти народ си играе с опити на комбинаторика в различни сфери за да направи откритие на нещо, което не знае за какво ще служи…
като питали стив джобс какви проучвания прави за новите си “открития”, той казва какви “проучвания”, публиката не знае какво иска, преди да и го покажеш...
джобс с откритията си създава … “нужда”
въпросът каква е … Нуждата, която създаваш
…
има една много добра книга – “откривателите” бурстин / “творците” и ”търсачине” не стават/, има много книги които си заслужават за конкретни откриватели рене радо – “Луи Пастьор”, мороа – “Флеминг” / занаятчийски писана, но живота на Флеминг е забележителен/ – има безкраен брой учени откриватели, които са Благодетели на човечеството, които заслужават единствено преклонение и благодарност… това което искам да покажа тук, като интуиция, е че без Дървото, без Големия разказ, без Картината на света, която е пълна с живот, а не с наука, всяко откритие е безинтересно, несъстоятелно и като такова … безполезно
щото Живота се мери не с продължителност, а със Смисъл, и ако го направиш безсмислен, празен и хоризонтален, ебал съм ти откритията…
тенекия…
6) “прогресът” се е докарал до там, че единствено му усилие да лекува последиците от “прогреса”
чака се откритие, което да поправи непредвидените “странични ефекти” на предното откритие
/…/
IV. за законите…
/щото стана наистина дълго, сигурен съм, че от много време, ако изобщо някой е стигнал тук, е тотално загубен в тези дебри от брътвеж и многоточия… затуй накратко
1)хайдегер в началото на “битие и време” – “и всичко туй, изтръгнато нявга от феномените с върховно усилие на мисълта, макар и в откъслечен и начален вид, отдавна вече е станало тривиалност.”
ние сме затрупани, затлачени, зазидани във някога велики, днес безразлични ни “победи”, “пробиви”, “постижения” на мисълта…
около нас навсякъде – включително в монитора който зяпате, r клавиатурата която набивам, “работи” закона на Ом – него го е нямало преди 200 години, после се появил, днес ако тръгнете по витошка, или спрете пред хоремага на кое да село, ще намерите малцина, които да могат да кажат за какво беше, нищо че пият студена бира благодарение на него…
аз на село забелязах Небето, и след много години съзерцание насред двора, след като “прОстата почна да ме информира” по нощите, забелязах лятоска появата на Орион и да определям малките часове по него… в апартамента съзерцанието на отдушника по същото време не ми подсказва нищо…
седенето пред монитора също…
на село на всяка крачка, по всяко време, “феномените” ми крещят и без никакво особено усилие на мисълта откривам … „закони“
споделям само няколко, само да покажа, не да се „хваля“, та и вие да видите, че законите са като “четенето”, търкалят се по Небето и в полето, само трябва да започнете, и ще станете “законооткривател”…
2) беше преди няколко години, бабчето още щъкаше активно; все казваше – отсечете онзи люляк до дувара; ние с мама и леля все й казваме – какво ти пречи, виж колко е красив като цъфне; веднъж след пореден сет от реплики без пробив, бабчето взе брадвичката и на прибежки стигна и почна да сече със страст несполучливо; видели се в чудо, взех ножиците и триона и отрязах лиляката …
стана приказка, и един турчин комшия каза, че покрай дувар не е хубаво да има големи дърва и храсти щото повдигат основата, камъните, и дувара може да падне след време…
въоръжени с важното обяснение, признахме правото на баба, плеснахме се по челото, и открихме “закона на здравия дувар”…
3)пред къщата имахме една стара голяма джанка; много голяма и много джанки даваше; по едно време се появи бръшлян отнякъде покрай дувара и някак се закачи за джанката… и тръгна по него нагоре; цялото стъбло стана вечно зелено, постепенно тръгна по клоните… накрая клоните почнаха да съхнат, остана само един голям, но той даваше толкова много джанки, че пълнехме бидона за ракия едва ли не само от него… инак дървото беше много красиво, някак носталгично романтично запуснато, вечно зелено, сглобавах каручката през лятото точно отдолу… мама малко е романтичка, и много й харесваше; баба все казваше тази джанка трябва да я отсечем ще събори къщата… джанката “някак”изсъхна, един голям клон, зелен от бръшлян, но напълно сух отвътре падна, слава Богу не удари никой, баба вече заплаши, че сама ще хване брадвата… и най-накрая я отрязах… дънера беше огромен, около него беше увита мрежа от корени на бръшляна някои два пръста дебели, исках да запазя обръч, но не стана, само половинки…
дядо ако беше жив нямаше да остави толкоз романтика, сигурно щеше да го изчисти преди да вземе здравето на джанката…
но почитателите на старото имат особено чувство към една инак фалшива запуснатост, която инак уж зелена, убива туй дето дава плод…
трябва да не се чете толкоз, и чувството трябва да е с мяра… мотиката мори всяка романтика, но пък всеки буркан е бомба в сърцето и плановете на международните душмани…
нещата са сложни…
4) горе долу по туй време на годината всичкото мишки и плъхове от къщата тръгва на гости на братовчедите си в полето, но към средата на юли се завръщат дружно… ако не сложиш навреме отрова, става страшно…
къщата е стара, те си имат пътищата, арълъци, ти запушваш с чукелеци, кога с разтвор, но битката е загубена без отрова…
ходя и купувам у ветеринарната в града, и доктора казва – имате ли котка, викам – “котки да искаш”,той “заклевам те, не слагай отровата на открито, щото и котките я ядат”…
баси – си викам – какво нещо е, колко отрова съм сложил, и никога не съм се замислял, как работи отровата; на нея не пише отрова, когато я даваш на някой; тя е направена да прилича на нещо, дето този за когото е, да го иска, а покрай туй дето той си мисли че е намерил, туй да му ебава всичкото…
тъй колко “култура” съм изял щото съм си мислил, че е нещо, а тя само изглеждала, а пък после, след вереме като видя колко ме е отровила , късно…
а винаги си мислиш че тези дето ти дават все е за твое добро, щото са/си “добър”…
5) още дядо беше жив… на лято на път за морето спим някоя друга вечер и към 3-4 часа по нощите горе на тавана някакъв купон, джаста-праста, бяс, стържи, десет минути, после мир… няма никой
оказа се че горе има белка ли, норка ли, не знам, но имаме „комшия“… дядо стар, но казваше, че тоя изрод не напада животните дето живее…
две-три вечери не се забелязват, мине и забравиш…
дядо си отиде, аз се застоях на село – горният изрод си правеше купоните…
веднъж една котка изчезна, и я открих удавена в горната маза/сайвант в един полупълен варел, сложен на събира водата на пукната керимида; викам тая работа няма да я оставя така; хванахме се с мама и леля изнесохме всичко отвън, то беше нещо неразказваемо, щото туй е къщата на дядото на дядо, намерихме мас и газ,, сигурно от запасите от първата световна, изхвърлихме чували с вълна, които дядо незнайно защо е сложил между стената и покрива /ние със своите общо 6 висши и едно полувисше образование решихме че това е само място за мишки и с възмущение ги изхвърлихме, другата зима мама разбра че дядо с четвъртия си клас е имал друг акъл, след като мазата се напълни цялата със сняг/, изхвърлихме един пикап с боклуци, и през цялото време намирахме на най-невероятни места по някое яйце…
изнесохме всичко, изметохме, измихме, въведохме ред и гордо се похвалихме с хубавата работа…
на другия ден, след обед леля вика нещо става, кучето много лае… отивам в стопанския двор, и гледам леш, 24 кокошки и пилета издавени, само една пуйка и две кокошки на едно дърво се бяха спасили…
…
трябваше ми време да загрея…
нощните купони спряха и разбрах че комшията отгоре е напуснал…
с нашето Голямо почистване сме му нахлули в хабитата, развалили мирното съвместно съществуване, от негова страна “договора” вече не важеше, ние го бяхме нарушили, и той на изпроводяк ни каза довиждане, а аз зарових три чувала с пернати…
…
има цветущи държави, в които нищо не става, щото са намерили негласен модус вивенди с приютилите се у тях изрод; но в момента в който съзнателно или несъзнателно договора се наруши, и ще ги последва нашия селски кървав екшън…
6) сега ако още можете се спомнете за двете циганета в купето дето си избират къщи от селата през прозореца…
ние сме като тях само че не пътуваме седнали в купета с прозорци от-до- през някакви села и градове, а във фотьоли пред монитори и нe отиваме от-до-, а търсим първия пост във фейса, или последното видео на тубата, и си избираме кои сме…
/… dead can dance в събота са в ндк …
преди години щях да съм на първи ред…
обожавам брендан пери… още в пула “въртях” много парчета Eye of the Hunter като текст, щото нямаше туба да се чуе…
сега си представете че стоите до мен на монитора, и гледаме туй… /инак клипа е от BARAKA/ в 6.21 мин. казвам “аз съм този”, може да се запитате – кой от многото, /още преди десетилетия при първи гледания си се избрах/ аз съм втория от дясно
/в самия филм това е 26.12 – 26.52 мин./
искам да съм щастлив по такъв начин, туй му се вика “пляски”, събират се хора да си попляскат и потропат, нямат нужда от повече от това да са заедно и да се порадват…
инак BARAКA невероятен филм, в някакъв смисъл, той е Краят, всичкото казано за и от отишлата си Цивилизация; не падането на стената 1989, нито разпада на съюза 1991, нито излизането на “краят на историята и последния човек” са финал /и начало/ на нещо… а BARAKA / 1992г /, след него няма какво повече оттук…
някакви други с други истории и средства ще разкажат своето, но Европа е стигнала до туй като Свят, и няма никой и нищо повече…
какъв Закон има тук – никакъв, и целият, щастието е в радостта да има с кой да попляскате и потропате заедно с чисто сърце…
/казванката е за “работата, четенето, откритията и законите”, но докато я започна и се получи една “пролегомена” за писането/неписането/, опит да бъде прояснено непрояснимото, уж като очевидно; щото наивният винаги сам се докарва до положението да се изяснява, опровадава, преди да е започнал, щото е несигурен в хрумналото му като нужно и разбираемо, всъщност вярва че е безсмислено като никому ненужно, но хрумката му виси като изсъхнал сопол на носа на малък мърлю “със скъсан панталон и вятър през отвора” и не знае какво да прави с нея; така все непрекъснато копа трапа за да стигне някаква основа като условие за разбиране, нещо само по себе си илюзорно, което довежда единствено до безкраен невнятен брътвеж, който пробужда недоумение и досада у четящия, питащ се какъв е този словесен тъмен лес и що дири той в него, ако и не води до още по-голямо объркване, и в крайна сметка просто довод за отказване от четене на долните чаршафи…
наистина е неразбираемо, даже невероятно, че може да има идиот, който да се впусне да чете туй отдолу и да стигне до края, най-логично би било отвреме на време в текста, между изреченията да вмъквам – “абе пич, ама ти още ли продължаваш?!” като акт на искрено удивление…/
всяка казванка си е изначално ясна у тиквата на ентусиаста за споделяне /като негова си/…
ясна е като настроение, в което живееш преди да ти се наложи да го разкажеш…
всяко настроение е живо като рибка в аквариум, преди да бъде разказано, започнем ли да го определяме, все едно сме взели кепче и сме извадили рибката отвън за да я разгледаме по-добре, колкото повече и по-близко я разглеждаме, толкова повече и по-бързо я убиваме…
та “казванката” е просто нещо дето плува като живо у главата ми, в момента в който река да го покажа отвън и го убивам… и остава един брътвеж
ничие око не може само да се види – това което прави възможно да зяпаме заобикалящото е най-невидимо за нас…
ничий пръст сам не може да се докосне – това с което допираме и познаваме близкото, самото е недокосваемо от нас…
/когато виждаме, пипаме и прочие, фокусирани в нещата отсреща не се питаме за нас, щото ни няма отсреща… някак сме си уж самоочевидни, като липсващи/
глупака си мисли глупостите, но никога не може да ги разбере, че са глупости, щото са си негови, само след време, евентуално, като ги преодолее и замести с нови и други /често по-големи/ глупости, би си признал че някога е мислил глупости… това е една безкрайна игра във времето, като накрая сигурно иде един последен момент на последна пределна Яснота в която глупака разбира, че всичко е било едно кълбо от актуални и безсмислени глупости, които той с малоумна настървеност е разплитал, докато онпусната му нишката на времето неумолимо се е навивала… и в тоя момент свърши
колко думи и нищо не казах… а някой още чете
всеки си мисли глупостите, но те си остават негови си глупости, една минава, друга идва и никой не разбира… драма няма, НО глупака затуй е глупак, щото му е зор да се сподели, да намери съглупак с който в синхрон да си суглупят глупостите си и да получават удовлетворение от споделянето като … несамотни споделени глупаци… илюзия, но неизтрибима…
тъй споделени глупостите се обективират, казани/написани, те някак стават факт, нещо независимо от глупака /останали или просто минали през главата на несподелящия кибик те остават живи, но трудно могат да бъдат определени като факт/, след време когато вече си мислим и споделяме други глупости – изпитваме срам, че сме споделили и често направо … изложили
въпреки многото срам, обаче, някакво неунищожимо напъване за споделяне отново и отново ни кара да се излагаме, с думи или текст… и като истински глупаци не можем да разберем, че правейки го все път с илюзията, че този път не сме, сме отново и отново точно такива…
има един род серсеми, които също са глупаци, но умрат да дадат оценка и да спасят глупака, като му кажат че е глупав; ако оставаха само в тези граници, те щяха да са в превъзходна непробиваема и безоблачна позиция; но те някак естествено искат да покажат защо глупака е глупак и започвайки да обясняват… се превръщат в глупаци, които също не разбират че са глупаци… ако си бяха стояли – ей тъй, без обосноваването, само с общото и безукорно положение, че казващия/пишещия е глупак, нямаше да можем да кажем нищо за тях, но изпадайки в положението да обосновават, демек да се излагат в казване или текст, те изпадат до неговото нерадо тъпо положение…
та значи, имам някаква казванка, дето съм сглупил да мисля, и ме напиня да я споделя, след нея иде втора, трета чака, и тихо си мисля как да ги кажа… демек да се манифистирам като глупак /не е болка/, но първо да разровим самото споделяне
значи “изобщо” казването е един казва нещо на някой…
ако аз казвам, за мен е ясно кой съм, но този някой /четящ/нищо не знае като кой и какъв казвам нещото… а като не знае кой съм, си мисли и разбира казаното спрямо въображението си и спрямо казаното си ме измисля…
аз съм това което казвам… да, ама не съвсем
/така беше много смешно преди години /20 години/, когато писах в пула и след няколко месеца се срещнахме /”разкрихме” в “реалното”/, и един ми вика леко разочаровано “аз си те представях много стар и брадат”, явно текстовете му са се виждали много учени, а този кибик, който се явил пред него като “максим” му се вижда несериозен и лековат за това което е чел /сигурно ако го прочете след като ме е видял ще прочете друго…/; пак тогава за едни избори се издаде един вестник “лозенец” и една булка, партийна активистка, ме моли да публикува “дао на политика”, викам прави каквото знаеш, тя си го редактирала както разбира и го пуснала; до училището имаше един дядо-приятел на една маса продава преса, купувам си от него вестници сутрин и бистрим политиката /тогава и вестници си купувах и от политика се интересувах/, и той сложил там на редицата най-отпред вестника, аз го вземам да видя, какво е излязло, и дядото: “прочети го туй – като ми сочи вътре “дао-то” – ейй, как го казал човека!”, аз си мълча и се хиля вътре, инак ми е гот/тогава/, и си мисля, че и той си ме мисли стар и брадат…/
бях първи-втори курс, прибрах се замалко, а леля докарала някакъв декан от су вкъщи, щото синът му имаше войнишка клетва у наше село; аз по принцип не съм перде, просто съм тъп, и си плямпам каквото си мисля, спорихме нещо с декана за изтока, и аз съм с мнение, не помня за какво говорихме точно, нещо за индия и китай /помня че китай го нямах за нищо, а той ми обясняваше че са голяма работа като цивилизация, туй е средата на 80-те/, сигурен съм сега че беше ченге, като такъв беше циничен, но интелигентен – накрая явно съм му досадил прекомерно и ми разправи сръбски виц за некой си перо, дето си видял задника в огледалото в банята и се надървил, и почнал да бие малкия перо, като викал “падни бе, перо, падни, туй е нашия гъз”… туй е невероятна милиционерска педагогика, но в случая добра, щото още го помня /в тая редица от запомнени вечни истини е и преподавателят ми по биология на село, турчин, невероятен педагог, който подскачаше около склет в кабинета, и броеше плаващите ребра – “1,2,3,4,5”, “1,2,3,4,5” “забележете и отгоре надолу и отдолу нагоре все са пет” как можеш да забравиш че плаващите ребра са 5/, и как да се “дървиш” на себе си след спор за индия и китай…
та ако разказвам нещо за себе си, не е щото си се “дървя” /няма на какво/, а защото туй което съм научил /глупост/ е покрай нещо дето ми се е случило, и е родено в някакъв контекст, което може да го направи по-разбираемо /което като глупост надали е необходимо, но именно като глупост така е станало/
второ, казаното е казано някому, и тук ми е проблема; щото илюзията ми за мен е винаги очевидна, но не мога да си представя идиота, който може да стигне с четене дотук, освен, разбира се, моят Приятел; от един текст можеш да си ме представиш като някакъв, но когато споделям не мога да си представя кой може да го чете туй; преди 20 години имах илюзия, че има някакви хора в обеля, надежда, дружба, люлин, карнобат и тутракан, на които би било интересно това което си мисля, и вярвах че ми е интересно, какво те си мислят, и че просто няма Изгора, на която те да се разказват; постепенно, след вереме, глупостта е неизтребима, но и тя има нива, разбрах, че това дето плува у тиквата не е кой знай колко интересно на кибика у опака, орландовци и каспичан, затуй започнах да си представям моят Приятел като читател… за да мога да се правя на писател; на него писах; но аз и без друго му разказвам всичко по телефона, а той като прочете и каже “туй си ми го разказвал, но пак е хубаво” на мен ми е достатъчно… но да се пише вече на тая възраст не е достатъчно, щото ми е много губи време /отнема време за четене/, а аз вече се досещам, че не съм безкраен… А не мога да си представя друг… т.е. в момента в който си помисля , че читател може да е всякакъв, и като такъв разказа ми става всевъзможен, т.е. невъзможен; щото има нещо такова като “поколение”, и всеки разказ трябва да се съобразява с това “на колко отстои от теб” читателят, щото смисълът е функция на перспективата, а всяко поколение си има своя перспектива и смислите се разбягват когато перспективите са различни, нищо че това което искам да кажа е едно и уж просто…
/ това не е ново, има го още в древна гърция – сократ разговорял с всеки случаен кибик на агората склонен да го търпи, платон в менон го показва по теоретично, изобщо софистите упражняващи изкуството на публично разсъждение го владеят – нарича се dialegesthai и се състои в това да можеш казваш едно по различни начини, тъй че да е разбираемо за всеки според неговото си… но това е възможно само при фокусиране на един слушател/читател; днес, това се извърта в споделяне на … “съмишленици”, демек едномерно еднопрофилна подбрана група/общество към които можеш да се обърнеш по начин като към един, тъй че перспективата да пази фокуса; бавнозагряващите глупаци, трябва да остареят, да приближат към края … за да си пропомнят съществуването на туй старо изкуство…/
не знам дали знаете има един съвременен украински философ баумейстер; аз го открих преди бая време, и много ме кефеше, античните и средновековни философски лекции, щото е добър педагог, умее да разказва бавно и повтарящо се, не е много или дълбоко (той сам си казва, че не са за “напреднали”), но каквото е, остава;/ малко е като моя учител по биология, и това е нещо дето аз не умея… мен много ме е срам да се повтарям, а той повтаря много и запомняш, туй е педагогическо техне, ясна структура, повтаряне до три пъти – много е ефективно/ та той, от известно време, дълго преди днешните събития взе да разширява “хоризонта” и се нахлузи в други ботуши, и все обяснява, но колкото по-излиза от тясното си, толкова повече ми е проблематичен, не че е задължителен, но е интересно, тъй че който каквото си хареса /както учат в харвард “всеки сам си преценя”/; сега обаче поради събитията в родината му пишел активно и във фейсбук /което си е диагноза/, там не го следя, но да се упражняваш в “сложно мислене” в бурни времена на площадка, която е отворена за всеки с doxa или просто с “иди нахуй” /е тест за проверка на отрицателна интелигентност/, и го слушам в тубата да казва: аз имам колко книги, колко статии, а там ми викат “кой си ти бе?!” – да не си научил, че социалните мрежи книгите и статиите не са довод, че си някой, е удивително, но “сложното мислене” има способността да крие очевидности и да не предпазва от илюзии…
“инфлуенсърството” е висше изкуство, в което славата да влияеш се заплаща с цената да си нищо… или да станеш нищо; за да си “влиятелен”, условието да не си “сложен”, щото сложността затормозява и отблъсква… и многото четени книги могат да са довод за нещо само ако резултата от четенето им прави споделящия преятен, лек и смилаем за почитателите му…
не знам дали “инфлуенсърството” и “инфлуенцата” имат обща етимология, но определено се основават на нещо близко и подобно – и двете търсят гостоприемник на нещо просто, дребно и вредно
инфлуенсъра в общи линии е известен безхаберник… искам да кажа че това никак не е лесно, изискват се неимоверни усилия и отдаденост, но дето хегел разказва за хората които приемали възбудата за вдъхновение, напражението за работа и умората за резултат, тъй инфлуенсъра, възбудено “ангажиран”, напрегнато “всеотдаен”, и уморен “атлас” на регулярното реагиране, следва целта – цялата липса на себе си, да се скрие в празно мнение със силни прилагателни и смели позиции /на които никога не мисли да плаща цена – но представено за много отговорно/, в крайна сметка Нищо, което публиката може да приема безкрайно, имено щото е едно… нищо
та казването на някой е проблематично, когато е отворено, т.е. този някой може да е всеки; на всеки може да се кажат малко неща и то не особено важни… тъй нещата някак стават много … тъпи; хем нещо важно те напъпи да го споделиш, хем пък не е за всеки и … баси тъпото положение
/това преди 20 години беше илюзия – безкрайната виртуална отвореност като безкрайна възможност, потенциал, с времето нещата са повече от ясни… нещата винаги са реални, виртуалното е ерзац, нещо продавано за важно, а всъщност заместващо всичко съществено…/
илюзия е, но изглеждаща като решение – да се забиеш в дупка, неоткриваем, но наличен /тъй даже се чувствам облекчен че адреса се промени, щото мисля днес неща които приятели отпреди не просто няма да са съгласни, а просто ще са обидени, разочаровани, сигурно и скандализирани…
но ги мисля, сега какво да направя… по-добре е да не се четем…
някак паралелно/
казванката – както обяснихме е някой казва нещо на някой…
с тези двамата се разбрахме, сега за “нещото”...
то е подчинено на два въпроса – Какво и Как
Какво казвам и Как го казвам
казвам туй което ме вълнува и искам да споделя, и го казвам както умея
Не съм възхитен нито от “каквото”, нито от “как-то”, но каквото такова…
…
върху Какво-то няма какво да се разсъждава; Какво-то е Каквото ти го роди тиквата, при мнозинството инфлуенсър е Нищо, което се репликира безбройно от резониращия споделящ планктон и става познат като всеизвестно Нищо; това е само модерно техне на създаване на инфо-боклук… трябва много ровене сред боклука за да срещнеш някакво Какво, което да си заслужава цялото висене у мрежата…
при Как-то е по-интересно, щото има случаи, при което едно Нищо е предстванео по забележителен Начин, и от който можеш да научиш Как;
любимият ми пример за Как е Гибер от Ножан; За моя живот Полис С`2017 е задължителна/ книга Първа, Глава V и VI, където обяснява обучението си при един монах /хубаво е да се целите глави, не ме мързи да ги препиша, заслужават си, но ще стане много дълго/
“Виждайки на какъв натиск съм подложен, всеки би си помислил, че при подобна настойчивост дарбиците ми би трябвало да се увеличават значително, но надеждите на всички рухнаха. Той (учителят) беше напълно лишен от умението да създава проза и стихове. Почти всеки ден бях засипван с куп ругатни и слова, с които изискваше от мен да науча онова, на което той не можеше да ме научи.
Изкарах при него в тази агония почти 6 години, без да извлека каквато и да е полза от работата си през цялото време. …
… Впрочем този човек изпитваше към мен някаква свирепа обич и не виждаше нищо несправедливо в строгите наказания с бой, но най-вече изпъкваше неговото старание да ме надзирава в работата ми. Малтретирането ми щеше да бъде оправдано, ако способността му да преподава отговаряше на неговите претенции, защото към всичко, което ми преподаваше правилно, бях твърде възприемчив за възрастта си. Но понеже той не говореше по същество [по темите], които и на него не му бяха твърде ясни, осланяше се на това да се върти в кръга на прости, но също непонятни нему неща, които нито можеше да осмисли, нито да проумее, и така, приказките му отиваха на вятъра. Беше недодялан във всяко отношение и неотменно се придържаше към това, което веднъж вече беше възприел зле, в късната си възраст и щом неочаквано изтърсеше някаква глупост, ако мога да се изразя така, и сам се усетеше колко струва, доказваше правотата й, като я защитаваше с удари. Струва ми се, че без съмнение беше натрупал това безумие, понеже, както обясняват учените, когато духът е пропит с наука, не е сложно да говориш, когато знаеш, и да замълчиш, когато не знаеш
И така, докато се отнасяше с мен толкова грубо за това, че не знам онова, което самият той не знаеше, той трябваше асно да си даде сметка, че не може да изтръгне на крехката млада гръд нещо, което не е положил там. Така както нормалните хора не могат или почти не могат да схванат словото на безумните, така и изреченото от онези, които не знаят, но претендират, че знаят, и искат да преподават на другите, става още по-неясно от техните обяснения. Не може да има нещо по-сложно от това да се обсъжда обект, които не разбираш – неясно е за коментиращия, още по-неясно е за слушащия, а всъщност и двамата се вцепеняват. Разказвам това, мой Боже, не за да лепна петно върху един такъв приятел, а за да разбере всеки, който чете, че не бива да искаме да преподаваме като истина своите догадки и да занимаваме другите с неща, които и за нас са [обвити] в мъгла. Затова си позволявам, както имам предвид оскъдността на моята тема, да разсъждавам върху теми, за които някой биха казали, че имат малка стойност, но пък други биха ги оценили по достойнство.
…
Накрая се случи така, че и двамата не можаха да ми повлияят по какъвто и да е начин, и опитите станаха излишни. Веднъж бях бит в училище, а училището беше ни повече, ни по-малко едно помещение в нашия дом, защото, след като беше отхвърлил всички други ученици, беше останал да обучава само мен. Той направи това по искане на благоразумната ми майка и заради по-доброто заплащане и положение. Вечерта, когато бях приключил заниманията си и след един голям незаслужен бой, приседнах в скута на майка ми. Както обикновено тя ме попита дали в този ден съм бил бит, а пък аз, за да не доноснича за учителя си, отрекох. Тогава тя, без да ме пита, повдигна долната ми дреха, която наричат риза, и видя посинелите ми ръце и кожата на гърба ми с подути резки от пръчките. Като страдаше, че моята крехка възраст се отнасят към мен твърде жестоко, развълнувана и притеснена и с тъга в очите ми каза: “По-добре никога да не станеш свещеник, ако ще трябва да понасяш такива мъки, за да изучиш словото”. А пък аз й отвърнах с укор: “Дори и да умра на място, няма да престана да се уча и ще стана свещеник”. И тя ми обеща, че ако искам да стана рицар, когато достигна необходимата възраст, ще ми достави екипировката и оръжието.
Когато отхвърлих всичко това с пълно пренебрежение, Твоята слугиня, Боже, прие благосклонно отказа ми и бързо предаде на учителя ми моя отговор. Те и двамата се зарадваха, че се отнасям с недоверие към бащиния си завет, докато, писмовността възприемах по-бързо, въпреки че не бях обучаван добре, а също и че не бих се отказал от монашеските задължения, които, ако се налагаше от мястото и времето бих предпочел дори пред своя обяд. … ”
с.37-41
туй е велико, като … ситуация
да искаш да знаеш и тоя който трябва да те научи да не знае…
как се решава подобен ребус…
с бой от незнаещия и … “пълна решителност” от търсещия/търпящия
/за да няма недоразумения – не съм учил у никой, и никой не ме е бил, и затуй нищо не мога, от друга страна и никой не уча, защото, макар да нямам на какво, не мога и да бия…
нито имам решителността на гибер, нито съм срещал някой с подобна решителност…
и затуй нашето време е туй което е, и единственото което може да създаде е ерзац, или фалшив цитат…
днес бездарието е намерило съвършен камуфлаж с безподобен поразяващ ефект – скандала; скандала е индулгенция за всяка творческа импотенция и безхаберие, липсата на “К`во” и манифестирано “Някак” избухва като Събитие, смислено за обговаряне само с факта си на поява – за едно “Нищо” почва да се говори като за … “Нещо”
това не е ново, но мащабите вече са апокалиптични… дето му се вика “библейско”
Сервантес впечатлен от един негов съвременен художник Орбанеха от Убеда разказва
“В такъв случай принуден съм да кажа — обади се Дон Кихот, — че авторът на моята история не е никакъв мъдрец, а невеж бърборко, който се е движил пипнешком като слепците и е седнал да пише, без да се е подготвил предварително, започнал е да драска, пък каквото излезе, както е правил художникът Орбанеха от Убеда, който, като го питали какво рисува, отговарял: „Каквото излезе“. Веднъж нарисувал петел, и то толкова лошо, че трябвало с големи букви да напише под него: „Това е петел.“ Такава е навярно и моята история, която ще има нужда от коментар, за да я разбереш.”
Мигел де Сермантес Дон Кихот де Ла Манча Втора част НК 1980 с. 30
значи не става въпрос за “новост” в Какво-то и Как-то, а за мащаба на тяхното свличане в безформеното, именно липсата на форма се опитва да се скрие зад “концепти”, зад които стои едно просто “техне”, индустрия на скандала; за да е ясно, ако зложелател влезе в лувър и открадне надписите с авторите и имената на картините, все някак ще успеем да възстнавим нещо – едно “Сваляне от Кръстта” винаги ще си остане сваляне от Кръстта, пък дори да загубим от кого е, но ако същият злодей влезе в гугенхайм и открадне надписите на картините ще е истински дизастър – ако зевзек пусне, че там се е намира известното платно на джаксън полък woman moon cutting circle, ще се намерят няколко дузини картини, които с пълно основание могат да претендират, че са нея, както и която и да е друга озаглавена известна „модерност“;
/просто е забележително, как за такъв велик творец в уикипедията са прецинили да турят не някоя “това е петел”, а снимка от пода на атилието..
така днес никой не яде бой за да се научи и открие стил, а просто ръчка за скандал, за да може в цялото това море от “креативно” бездарие да изпъкне като скандално бездарен…
…
в ситуацията на споделянето съм силно модерен, от положението, че нито бой съм ял, нито някой ме е учил на нещо, съм излезнал и като неспособен на скандал; от гледна точка на “Как” претендирам, че имам изработен “стил”, при това отработен, на шлифован илитерат, този стил – “не стил” е неповторим, и като такъв не препоръчвам на никого…
за “Какво”-то е очевидно, че сме в … Мъгла, където в безкрайното въртене от едно в друго и нататък безстрашно зацикляме в редундантност, за която не ни пука… /а ако продължаваш да четеш очевидно и на теб…/, и цялата ми претенция че ако не се фокусирате върху разказаното а го следвате отгоре отгоре, с периферното зрение ще забележите нещо, което е било във вас, знаели сте го, но не сте му обръщали внимание… /т.е. целта ми е само да си припомните туй, което е отдавна у вас/
може би съм с половин мозък, щото нямам чувство към поезия, “как-то”-то ми е абсолютно безразлично; някой казва че поезията е това което се губи при превода – и може би е прав, но в “поезия и истина” гьоте казва “аз ценя ритъма и римата, благодарение на които поезията тепърва става поезия, но това което въздейства всъщност дълбоко и трайно, което формира и разкрива човека, е онова което остава от поета, когато бъде преведен в проза.” прочетох преди време целия юго, имаше том с поезия, единствено което запомних е стих за 5 милиарда френски репарации, и нерицарството на германците; знам че юго е голям френски поет, но не ме вълнува, поезията за мен е като крикета или бейзбола, знам че има страни в които хора се вълнуват и интересуват от това, но на мен самата поезия като ритъм или рима нищо не ми говори; когато прочета нещо в проза и ми хареса, си мисля, че почитателите на поезията изпитват нещо такова като четат рими… например първите 100 страници на “човека без качества” на музил за мен е … “поезия”
след като се разправихме с “Какво” и “Как” остана последно – “Защо?!”
тоя въпрос е много нов за мен, и ме обърква много, щото се обърквам в търсенето на основания; интуитивно споделянето е непроблематично очевидно, когато обаче трябва да си намериш основание, всяко основание “защото…” е много лековато, смешно и жалко…
помня момента в който открих, въпроса “Защо?” /за мен е наистина нов/, слагаме с брата врати в един апартамент на една богата баба, която е поръчала на един млад архитект да обнови жилището й; всичко се сменя, сменят се и вратите, ние слагаме /демек брата ги слага, а аз нося дисагите, или съм нещо като вторият от петшопбойс, най-известният безсмислен музикант в шлагерната естрада/; всичко е наред, по едно време ще влизам в тоалетната с новата врата, и разбирам че тя се отваря навътре, а там е онуй заради което й се вика тоалетна, вратата се отваря навътре но някак докато си вътре не може да се затвори поради липса на място с допълнително тяло вътре… аз го откривам с опит и викам на брата – “…че, тук нещо е объркано”, на него всичко му е ясно още от пръв поглед, щото той е майстор, а аз шерп, но спокойно ми казва “Така е поръчката.”; аз щото някак мисля неадекватно му казвам “Ама туй не става, трябва да им кажем”, и той само ме поглежда отдалечено и мъдро и вика “ЗАЩО?!” аз мигам и му казвам “Ами щото не функционира” – той “Тъй ли е по план поръчката”, “Тъй е”, “затваря ли се?!”, “затваря се”, “Значи е чудесно” – аз продължавам да мисля, и в къщи е така банята нъвътре, тоалетната навън, на чартеж на младия архитект двете врати навътре изглеждат добре, но на практика не стоят така нещата; и почвам да се чудя “Защо” да казвам че е объркано и се упражнявам в мислене и се късам от дерзание, докато брат ми си мисли другите задачи… предаваме, всички са доволни, бабата да му мисли…
Баси… така на стари години открих въпроса “Защо”, в живота до сега винаги съм си живял без него, нямах нужда от обосновка… живял съм в очевидности, брат ми излезе по-голям философ от мен…
брата е по-малък 8 години от мен, аз му викам “…чо”, той ми вика “батко”, и ме прати да му купя кафе за да не му се пречкам; той е същи татко, направо го е копирал, жестове, мимика, като него си държи цигарата в края на устата като работи с ръцете, татко е нямал смартфон, но ако го имаше сигурно щеше да го държи като брата; той отначало се опитваше да ме учи на нещо, но аз не намирах основание да го правя, щото уменията ми пречат да мисля, и той някак откри в себе си Защо не трябва да настоява, ако се разприказвам, а той винаги е потънал в негово си, ми казва “затваряй си кастанетите”… и се разбираме чудесно
не е загуба – освен на време – но покрай него и научих да се питам “ЗАЩО?!”
Защо го пиша туй тук не знам – и туй е проблем – преди да слагам врати, никога не ми е идвало на акъла да се питам Защо пиша у виртуалното… но той е се разрешава със самото писане
отговорът може и да е прост и очевиден – щото съм идиот
въпросът Защо вие четете туй цялото дотук е също интересен – и също неизвестен – може и отговорът да е същия, брат ми няма да прочете и два абзаца, щото са очевидни глупости…
тъй зациклих в “Защо?”
с брата ходим до морето да слагаме врати, той пуши като печка, не ми пречи, но ми е мъчно / с татко беше същото/, да обясняваш е глупаво; та изпушил си пушилката, спира на една малка бензиностанция в бургас да си купи още папироси; щото не зарежда спира някак успоредно до самата бензиностанция, до някакъв апарат за надуване на гуми и още две колонки… скача и бяга да си вземе дозата… тъкмо изчезна, и отзад спря нещо и почна да бибитка, аз щото съм потънал в световно безразличие на куфар, който го возят из татковината на седлото до шофьора изобщо не се впечатлявам; по едно време на джама на вратата на шофьора лъсва една брадата физиономия на набор в особено състояние на нужда; аз го гледам като папуас на плащадка с дървен самолет който чака от месеци да кацнат духовете с карго култа; той си вика нещо, и аз подразбирам /до съзнанието ми достига / че той бърза, вдигам рамене показвам с ръка бензиностанцията и казвам “какво мога да направя”, до неговото съзнание очевидно нищо не достига и той със странни подскачащи движения, неконтролирано ръкомахане съпроведено с нецензурни речитативи изигра танц от който разбрах, че е решил твърдо да не доживее до 100 години… изигра същия танц на момчето до бензиновата колонка със същия ефект; брата беше като потънал, викам си баси ще стане беля заради кутия тъпи цигари и излезнах за видя де се губи; тъкмо излизам, и малкият брадат набор е срещу мен в бойния танц на праведния протест, аз се прибилжавам към него с работен комбинизон уви липсваха ми омаслени калчища, френски ключ, гайгеров брояч, трийон, и тремер, просто с две голи ръце /това е отренирано мое движение още от годините в гимназията, когато класната ми, математичка, миньон лев и 50, ме изкарваше на дъската, а аз се пенявя в невежество, тогава смело тръгвах срещу нея с моите два метра и я гледах с премрежен поглед от облаците без да се интересувам от формулите, винаги действаше, и тормоза се прекратяваше при смеха на класа/ та приближавам към набора, а той опит от бойните песни на майка, се приближава до мен обяснявайки как можело това и колко бърза – мен това ми беше достатъчно и с поглед на облепен със стикери от 5-класни хотели по всички континенти стар куфар го питам отгоре от 50 сантиметра „какво ще рече “бързам”?!” имаше миг в който въпросът се опита да пробие когнитивната му каска, погледът издаде опит да се запали някакъв синапс, но … неуспешно, премина на пълен словесен разряд, и бойният танц прие откровено комични движения, аз се отнасям напълно толерантно и с разбиране към терапевтичната фунция на пращането на майна си, щото по тези земи и в днешни времена дето всичко отива тъй да се каже по модерно му “нахуй” само тази техника работи за изравняване на вътрешното психично свръхналягане с външния социален вакуум, но държа да отбележа, че дадох шанс на набора да се сподели и разгърне /ако има/ някоя смислена теза и дискусия върху скоростта, неотложността, близкия край, апокалипсиса и най общо тяхната роля в съвременния свят… брат ми цъфна почти веднага пред бензиностанцията, той бързо прецени, че човека не цели да стане столетник и нямаъ нищо какво здравословно и полезно да научи от него и отпрашихме… /оказа се, че брата освен цигари, видял че имало “промоция” на “енергийна напитка” “2за1” и се полакумил, касиерката не била запозната, нищо че пишело с големи букви, и започнало обсъждане, което разбира се брат ми спечелил, но изисквало своето време докато касиерката разбере, че е загубила спора, това отворило работа на касата и издаване на нова бележка и прочие, което пък даде възможност на бързащия набор да изиграе своя боен танц на майката, аз да му дам възможност да влезем в dialegesthai, в което за съжаление той не успя да се включи и изобщо беше запомнящо се упражнение в… и осмисляне на…бързането
за да няма недоразумения и като поредна илюстрация на dialegesthai, ако отзад беше спрял черен джип с две несебърски мутри наркопласьори, по никакъв начин не е препоръчително въпреки двата ми метра да предлагам да влезнат в проблематизация на тема “какво ще рече “бързам”!?” – това трябва добре да се разбере, само на избрани могат да се предоставят възможности да прояснят съзнанието си, други, за дълбоко съжаление на Вселената и на мен в частност (като особено проста част от нея) са оставени обективно сами на себе си без методологична, терапевтична и прочие помощ… /
…
за да обобщим – значи има казванка, един на друг, безнадежна работа, какво и как – пак нещата не са по-оптимrстични, циклим в защо?!, като не е необходимо да бързаме, не щото ще доживеем 100, а за да не изглеждаме нелепо…
…
тъй цял месец мина от последното и просто не разбрах какво стана, че не се обаждах, във всеки момент нещо изникваше…
първо бях си на село да садим картофи, арпаджик, да режем овощки и прочие проза, там има телевизия и се натрових, тъкмо да се върна и си викам ще наваксам с четенето, а брат ми се обади, кога се прибирам че е зор – давай на море да слагаме врати, спах в 5-звезден хотел с хиляда украинки – все едно участвах в екранизация на “добре охранявани мъже”, некакъв нереален филм… после, после пак носих още врети, и пак спах в хотел с вече хиляда и петстотин украинки, накрая карам вече десети ден някакъв отвратителен грип, който ме прави да се чувствам парцал…
и на село с мотика, в 5-звезден хотел с винтоверт, и изпружен в леглото като пушач на опиум, дето не може да се изкашля, съм абсурдно нелеп, що си мисля при това, че има какво да разкажа, че има накого, че може би има и защо и изобщо що трябва да се бърза с това, е още по-абсурдно и нелепо…
та сега отначало, обобщено и накратко…
следват четири отделни и дълги казванки, но ще ги фиксираме набързо и заедно, само като разказани, за да минем нататък… /пък после ще се връщаме/
ако прочета два учебника по българска граматика и се поупражня малко в граматиката си мисля, че ще мога да напиша една книжка, но ме спира туй, че никога не мога да стигна до онова основание, което да е последно, или първо, и в което да съм сигурен, че ще е достатъчно за анонимния непознат читател и откоето да мога да се разгърна както само аз си умея… липсата на доверие в читателя ме лишава от възможността да стана … писател;
Уви, не мисля, че ще ме четат индийски мъдреци, те биха ме разбрали чудесно, щото няма да са придричиви читатели; всеки знае че Земята е плоска тепсия поставена на гърба на три/четири слона, индийските мъдреци като не прости и придричиви търсачи се запитали – а слоновете на какво стоят… и най-мъдрият след изследване открил, че слоновете стоят върху … костенурка; индийските мъдреци били добри читатели/слушатели – разбрали, и не продължали да се правят на интересни с уточняващи въпроси, с което спестили на най-мъдрия индиец положението на нещастна майка в макдоналдс…
ако се питате след всичкото WHY?!?! на цивилизовани граждани, ама що пък костенурка?! последният отговор е – щото си излъган от съблазните на света и няма място за мъдрост у чутурата ти /съгласете се, че не може да се напише такова нещо на един съвременен читател… той трябва да бъде уважаван/
Който, подобно крайниците на костенурка, крие в себе си своите чувства, остранявайки ги от съблазните на света, духът му ще е твърд в мъдростта.
Този, който може да отдръпва сетивата си от сетивните обекти, както костенурката прибира краката си в черупката, е твърдо установен в съвършено съзнание. /бхагавад-гита: текст 58/
та или виждате костенурката на която се крепят слоновете които крепят тепсията на земята, или трябва разказвачът безкрайно да се обяснява, без никаква надежда да бъде ясен като изказ и прозрачен като смисъл…
така
текста ми някак неусетно се превръща в едно пътуване в кладенец от народна приказка, в което героя все пада на черния овен, който го води на още по-долна земя, в която има съвсем различни задачи, от тези в началото на приказката, а белият овен, който ще го изкара горе все му се разминава…
така всяка казванка се превръща в безкрайно пропадане в темата…
както и да е…
отделете сетивата от съблазните както костенурката си прибира крайниците и всичко ще стане ясно от само себе си… без нужда някой да разказва за някакви три слона, и вие да им търсите някъде тяхната друга основа, вие просто ще разбирате /платон затуй говори за Истина само при умопостигаеми същности, не при емпирични…/
бабчето е на 97… мама я гледа и всеки ден ми прави сводка от лафовете й
инак реалното състояние на фронта на село е членоразделно несводимо…
мама е опълченец… и казва че всичко е спокойно
…
преди година баба беше казала на мама – “маргарите, никога не съм се чувствала стара”
/през лятото ме пита на колко съм години; викам – 54, а тя делово – “ааа, има още доста да си поживееш…” /
тя е уникална, винаги дейна, никога нищо не я боляло /или никога не е казвала нещо да я боли/, все нещо да прави и планове за още има, но колкото повече с години по-малко прави, толкова по-малко прави, и днес когато нищо не може да прави, това се компенсира с ескалация на плановете за правене… с които ангажира всеки, който от обич й се връзва
оня ден, казала – “голяма съм патка, да се оставя така всички да ме командват!”; тя, която е абсолютно неуправляема ракета, дето не си сигурен нито от де ще се изстреля, ни де ще се взриви… но в съзнанието й, туй че вече не може, е заменено с туй че й пречат да прави каквото си науми; все иска да отиде другаде, вече не знае къде точно е туй “другадето”, само е сигурна че не там където е, щото й е скучно; мама вдига ръце накрая и казва “върви, тръгвай…”, а тя щото никъде не може, каже “а да, да, нали веднага ще пратиш потеря след мен…”
тя е съкровище, любимо…
/помня и майка й, прабаба ми, аз съм гимназист, пъпчив пубер, тя достопочтена дама над 80-те, все си повтаряше с въздишка- “какво бях, какво станах” – мислих си, какво да е била, че да се тюхка толкова, че е станала таково сладко бабе; много си я обичах, едно такова джобно бабе, но с достойнство; никога не се даваше – тя тъй, аз инак, спорехме с любов заради спорта /когато не разправяше стари истории/ – спорим и накрая ще каже “много пък знаеш ти”, аз – пуберски “знам я”, тя “пръц мънгело, аз знам, че знам, ти не знаеш, че не знаеш…” /
та туй цялото го разказвам като въведение в картината, която трябва да си представите…
значи, село. стара къща, двор, зима, студ. одая с печка, която се хръшка до червено и вътре по потник се потиш; две легла, маса фотьол и люлеещ се стол, умивалник и телевизор върху един долап, няма място да се разминеш; мама гледа телевизия за да не изкука, щото през деня се излиза два пъти да се нахранят кокошките и толкоз, няма друга работа; по принцип мама гледа класика “за да се чувства човек”, но баба не удобрява, щото “вижда че тези с цигулките се мъчат, но не им се получава”; мама открила някаква нова програма world, с документални филми, която не може да ми нахвали /аз телевизор нямам и не мога да споделя ентусиазма й, което й дава възможност всеки ден да ми разказва какво съм пропуснал, а на мен да й обясня какво точно е гледала/; та седят мама на люлеещия се стол, баба на фотьола на няма метър от екрана щото е недоскив и недочув /затуй обикновено телевизора гърми/и гледат някакъв филм за индия, в който пък дават някакво пищно ществие от безкрайна тълпа, животни, всички цветове, всякакви шумове на земята и прочие източни и далечни чудеса… по средата на всичко туй бабето казва “маргарите, дай да се хванем за ръце да не се изгубим…”
милото, толкова е потънало в това което гледа, че направо е там… и се сеща че може да изгуби мама в тълпата…
като свърши филма, и почнат рекламите, жадно пита – “а сега къде ще ходим”, демек за какво ще е следващото…
…
напоследък си мисля, че всички в живота сме “малко” като бабчето…
зяпаме като омагьосани екрани, “напускаме” стаите, удобно седнали във фотьойлите си… и преживяваме преживявания
вълнувайки се, тръпнейки, “дейни” и обогатени… все едно че правим нещо
…
телевизор както казах нямам, но в кухнята като ям си пускам радио, бнр, такава прозрачна и откровена ТЪПА пропаганда, слушам и се чувствам все едно съм на зъболекарски стол, докторката ми пили дълбоко здрав зъб с онзи незабравим звук на машинката и аз инстинктивно стискам ръкохватнките на стола, щото не знам какво друго да направя за да си помогна…
докато го пусна и чуя леещата се простотия, ефира директно ме наплюва и … “пусна някак ръкохватките на стола” и някак успявам да се отключа…
не знам, с книгите при мен не е така, чета много глупости далече от нормалното, не че не е с такава тъпа пропаганда, но чувството на зъболекарския стол го няма; затуй като чуя три минути радио-мисъл и преминавам на дарик-ностълджи… там могат да пуснат дори боби дарин и ван морисън, а книги с простотии мога да чета безкрай /предполагам че при четенето има елемент на илюзия на контрол върху простотията, даже някакво удоволствие да разкриваш вързалката на хитреца, докато по радио и телевизия, където простотията се лее някак обилно и напоително, такава илюзия няма, някак мислиш “за всички”, това че на теб ти е ясна, не те успокоява, а напротив изнервя, щото не си сигурен, че другите схващат; пропагандата е като порното, може да си против, но някак не те вълнува кой какво си прави у тях си, и не вземаш отношение, но ако по телевизията пуснат порно, ще се възмутиш, щото е отвратително и проява на лош вкус; бнр си е направо безплатен /платен от бюджета/ секс телефон в ефира, то е едно навероятно пъшкане, дълбоко прежияване на … неприлична политика; чувам че бтв е най-хард в телевизиите, но не съм гледал, не мога да коментирам… /
…
сега… туй беше овертюра за нещо съвсем различно, то е дълго – споменавал съм го – но замисъла е сега да нахвърлям в няколко неща някоколко неща, които после постепенно да вплета в по-обща картина на фона на която да може да се говори по-смислено и в някакъв контекст, за да не е само “а пък аз мисля така …”; и сега трябва да съм кратък, само да го споменем, да го пооткрием, а после пак ще се връщаме към него /разбира се, ако баба е права… и има време/, покрай другите неща в по-широк контекст ще го разкажем по-широко…
та, бях завършил вече философия, но всяко завършване и сдобиване на кетап е като вземане на шофьорска книжка, то е само условие да започнеш да се учиш; аз изкарах шофьорска книжка на камион и трактор преди да стана на 18 и тъй не се научих да карам кола, имам приятели от философията, които я завършиха без да прочетат една книга, а след туй някак успяха още повече да не прочетоха книга – даже нямаше какво да забравят, но кетап имаха; та, бях завършил, не понасях комунисти и руснаци, четох всякакви излезли новопреведени модерни глупости, които са актуални /писани преди 50 години/ и чертаят нови перспективи /например попър и неговата“отвореното общество”/, и гледах да наваксам “историческото си” изоставане в съкратени срокове; не мога да кажа, че ми е било особено интересно, не ме интригуваше, нищо че беше модерно, тъй някак винаги исках “да науча” философията, което ме караше да чувствам нужда да се връщам в “началото”- тъй открих Лосев, и макар да не комунист, беше руснак, чувал го бях докато уча, разбира се, но туй което не е запад във философията за мен беше ерзац /освен Достоевски/, тъй и не го бях чел; още нямах “осмокнижието”, туй е началото-средата на 90-те, но почнах да събирам и чета “история на античната естетика” и … тъй стигнах до един том – “късен елинизъм “, който беше почти само – Плотин, не го бях чел, то тогава и го нямаше за четене … и докато четох Лосев се влюбих в Плотин; това беше най-близкото разумно и красиво нещо представено за философия, което бях чел…
после почнах да чета за Плотин / за времето му, не за философията му, почнах да чета история – друг път ще обясня защо, отде ми е интуицията…/ и се шашнах, как такава Философия може да се роди в такова Време, туй е 3 век сл. Хр; Кризата на Империята, всякакви идиоти начело /само вижте колко императори има Рим в рамките на 3 век, и го сравнете с 2ри век/; и загрях че философията е … според времето, колкото и да си мислим че заниманието с Абсолютното, Универсалното, Вечното, Неизменното, е безотносително към заобикалящото, то самото занимание е винаги в контекст, и колкото Времето е по дребнаво, несигурно, злобно и жестоко, толкова повече Абсолютното изглежда по-Абсолютно, Вечното по-Вечно и т.н и т.н на философите от това време…
като мислих туй – се сетих като студент как ми праказваха, че имало някакъв който разказвал, че цялата философия на Платон е следствие на неговото преживяване на присъдата и смъртта на Сократ; как осъждането на Доброто, Красивото, Разумното тук води до раждането на “Светът на Идеите” от Платон за да ги спаси…
като студент туй за Платон съм го чул и запомнил, но не съм го преживявал, когато се занимавах с Плотин и времето му, то и изплува като … вече преживяно
тъй след време стигнах до Соловьов и “Жизнената драма на Платон” / той е който обяснава Платон през преживяването на присъдата и смъртта на Сократ/; не му е място да преразказвам /трябва да се прочете, тя е кратка, има я на български, но аз я имам само на руски/ – но за случая – соловьов превежда Платон и се пита за подредбата, периодизацията на диалозите му, и ги разделя на три периода; свързани със Сократ и неговата присъда /”светът на идеите”/, еротически кризис, някакво неизвестно влюбване /федър, пир/, и “програмно-практичен”, платон като теоретик на социален идеал и практически опити за осъществяването му / държавата, закони/
та соловьов разказва как философите първи създали разкол в гръцкия живот; възникнали две формални партии – едната която защитава съществуващите основи на общежитието и друга, която ги разколебавала /параноиците и шизофрениците не са от вчера, имат дълга история/; разколебаващите са разбира се философите, които внасят елемента на относителност, условност, у божествените и бащини традиционни закони, върху които се гради общежитието; тогава се явява Сократ, който не е част от никоя партия, а води собствено “разследване” на основанията и на двете позиции, с което си навлича омразата на всички, щото неопределилите се не само не печелят симпатии у убедените, а напротив още повече дразнят с независимата си позиция; при това Сократ има лошия навик да разкрива и непоследователнстта на представителите на “партиите” и тяхното самодоволство; охранителите били лъже-охранители, сами не спазвали традициите, а мислителите, че са лъже-мислители, следващи само лична изгода; тъй Сократ се превръща във враг и на двете /параноици и шизофреници/ и съответно при Кризата в Града сле войната получава при повод и от двете Присъда – да умре като Престъпник; това за соловьов е началото на жизнената драма на Платон – соловьов казва “трагизмът не е личен, не е субективен, не е в разлъката на ученика с учителя, сина с бащата. На Сократ и без друго не оставало да живее дълго. Трагизмът е в това, че най-добрата обществена среда сред цялото тогавашно човечество – Атина – не могла да понесе простия, гол принцип на истината; че общественият живот се оказал несъвместим с личната съвест; че се разкрила бездната на чистото, безпримерно зло и погълнала праведника; че за правдата смъртта се оказва единствена съдба, а живота и действителността се отклонили към злото и лъжата. Как да живееш в това царство на злото, да живееш там, където праведника трябва да умре.” … “този свят, в който праведника трябва да умре за правдата, не е действителния, истински свят. съществува друг свят, където правдата живее. ето действителното жизнено основание за платоновото вяра в истинно-съществуващия идеален космос, различен и противоположен на призрачния свят на сетивните явления. Своя идеализъм, – и това изобщо малко се забелязва, – Платон трябва да извлече не от тези отвлечени разсъждения, с които той след това го пояснявал и доказвал, а от дълбокия душевен опит, с който започнал неговия живот. ”
цялото туй /в “жизнената драма на платон” има още/ е да покажа, като най-велика на илюстрация на това, как се появява “вертикала” в един плосък свят; тъй като философията е исторически феномен, той има начало, което може да бъде повече или по-малко определено и изследвано, то е фиксирано и документирано; преживяването на един 28годишен атинянин по повод присъда срещу учителя му – довеждат до построяване/откриване на Свят, който да е Дом на Истината, Доброто, Красотата… Убежище. Сигурност. Спасение. преди него Той не е съществувал, не и този… и векове след него този свят “по-вертикала” Е, или най-малкото е проблематизиран и разказван, с него се борят…
инак Вертикала е съществувал винаги, откакто и доколкото съществува Човек; Бог, Идеята за Бог прави Човека, без тази Идея, човека е … млекопитаещо; за много той е само това… но това е свят на млекопитаещите, а не на Човека
представете си за момент Шумер, “зората на цивилизацията”, който и да е град ур, урук, лагаш, нипур, киш, във всеки по средата има зикурат /стъпаловидна пирамида/, най-горе на която има стая, в която живее бога, пазител на града /за жителите той физически е там/; представете си изгрев на нил, и пирамида с позлатен връх, в сутрешния здрач, как върха пръв блесва някъде високо с първите лъчи на слънцето /той е самото слънце/, или елина гледащ олимп /боговете физически са там/… идеят за “онова там Горе”, и съответно “онова Долу” е давало посоката на съществуването по четерите посоки на земята… Винаги…
томас фрийдман като написа “свътът е плосък. /кратка история на XXI век” неподозираше колко е прав /особено за “най-глобализираната” част от него/; днес светът е пълен с плоскоземци, които не подозират за “Вертикала”, те живеят само в четири посоки, те не просто не знаят, скопени са, лишени от интуиция, обречени на вечна плоскоземност; научени са да са горди в плоскоземността си, и за да са съвсем жалки, се присмиват на онези от миналото с “вертикала” като на невежи и плоски…
тази модерна “плоскоземност” е диагнозата на нашето време; никога в Историята не го е имало туй, поне не в такъв мащаб, масова забрава за посока и ориентир, “Високо” се отнася единствено за социална кариера или отстояние на природна забележителност; ако кастрацията не е успешна и “усетят” нещо от Вертикала насред тепсията пълна с кастрати се срамуват като голи насред изискано общество, подтискат го, за да са … модерни и демонстрират пошъл непукизъм на хоризантална безпросветност… “духовно” е разрешено само на посредствени еразаци…
/слагах в едни мазета врати преди няколко месеца; имаше да се разбие и доизгради едно място и дойде един млад циганин с жена си; от ябланица; всеки ден с колата 80 км насам, после обратно, половината надница отива за бензин; като приближи 15 часа отиде да си купи вино, жена му го кара наобратно; викам му “много път е туй”, а той “ааа,, тунелите, тунелите” и добави с особено чувство “ДУХОВНО!!!”, паднах, мигам, беше с блеснал поглед, но го гледам сериозен, после като си мислех си викам, сигур е искал да каже “мистично”, щото като минаваш през тях по тъмно както са осветени , хеля ако си и пийнал леко, макар и хоризонтални, можеш да ги преживееш вертикално, но както и да е… той е последния “духовен” човек когото съм срещал… инак около мен е пълно с йогини и “търсещи” майната си…/
стана много дълго… може много по-още, но да засводяваме…
времето е бременно с кризи…
но проблемът е, че кризите нищо не могат да родят, щото се преживяват ялово, само по тепсията, поради липса на вертикал;,
преди 100 години витезслав незвал в “едисон” казва за електричеството, че е “светлинен бич за демоните нощни”, но той като комунист пълен с “исторически” оптимизъм не подозира за съществуването на ангелите…; електричеството изгони ангелите, но не остави стерилна среда, покрай него се сдобихме с радио, телевизор и прочие техника, която бълва нонстоп демони и бесове в четирите посоки във всяка част на денонощието… толкоз за “светлинния бич” и “прогреса”
ако се върнем на Платон и неговата житейска драма дала Съдба /Път/ на европейската философия /не случайно Уайтхед казва че цялата европейска философия е бележка под линия на Платон/ днес изглежда изчерпана, щото е несъпрежеваема, тя съзнателно и “планово” е унижена и дискредитирана чрез създаване на модерни ерзаци, които биха били изглеждали само смешни, ако не ги натрапваха като задължителни и канонизирани…
тяхната единствена цел е да не бъде осъзната Кражбата на Хоризонт на този Свят /който без Вертикал е прост-не-свят/ който обитаваме
да бъде корумпирано Въображението ни
да бъде затрупан Извора на Живота
…
без осъзнаване – няма и Спасение
тъй зяпайки в монитори цялата тази Простотия, която ни убеждават че е наш “живот” и “свят”, ние истинктивно искаме да се хванем да ръце за да не се изгубим… /като едни баби…/
дори и да се хванете за ръце, докато сте пред монитора сте загубени, щото от там са само … демони и бесове
инак може и в във фотьойл, може и на улица, може и насред поле, във всеки един момент може да срещнете … Ангел, може за момент да забравите четирите посоки на тепсията и да погледнете Нагоре, или Навътре, все едно, и да намерите Посока
обожавам боби дарин… има някаква лекота, уж-небрежна-несериозност, лек виц, а всъщност е толкова добър; как да кажа, чудесен забавлител /казано на български/; тъпо е да се обяснява…
изобщо тъпо е да се говори за музика, що трябва да се облича чисто чувство в думи, които идат /произвеждат се, произлизат/ от съвсем друго полукълбо – тъпо е да превеждаш един свят / от едно полукълбо/ на език на друг свят /друго полукълбо/, винаги същесвеното се губи в превода; та, тъпо е да споделяш музика, щото обяснението й е абсолютно безотносително към самото преживяване…
/малко на педерастка работа мяза – те завалиите все се опитват да зеченат, все не им се получава, но не спират да пробват…/
все пак сме възрастни… или поне за такива се смятаме
не е зряло някак си туй… споделянето /не мога да си представя прадядо ми, добре го помня, да каже на някой какво си е пуснал, или какво е почувствал… той си беше скала, сигурно е чувствал, но колкото мога да разчета емоциите на поликлетовия дорифор толкова съм могъл и дядовите…/
от месеци слушам само “музика за възрастни” – montovani, acker bilk, persy faith, ray conniff, jim reeves, andy williams, the walker brothers, the letterman, the carpenters… и тоя избор без съмнение е продиктуван от играта на хормоните, или отзвук от тяхната неигра… /днес си свалих една американска книга на руски – никога няма да я прочета, но да я имам – заглавието ми хареса – “Управляй гормонами счастья. Как избавиться от негативных эмоций за шесть недель” – аз наистина мисля, че в този свят щастливи могат да бъдат само идиотите – да /само/произвеждаш/управляваш хормони на щастието ще рече да се /само/видиотиш/; хормоните който ме карат да избирам такава музика, и които тая музика произвежда, не са точно щастие, а една такава приятна умора, все едно че си живял, уморил си се и ти е време да си починеш, но със спомени за някога много приятни преживяни неща…
в тубата под някои парчета, някой се изцепи че иска то да звучи на погребението му; прави ми впечатление, чу туй по принцип са млади особи, за които “погребалната процедура” е доста абстрактна и предвид средната продължителност на живота може да се предполага, че “плейлиста” на упокоя ще е доста дълъг и разнообразен…
преди години бях отишъл на гроба на баба и дядо… имам едно кожено яке с външни джобове и в тях като съм без раница си държа киндъла; та запалих на дядо свещица, клякам на запаля на баба, и отнякъде около мен започва от средата death trip на cockney rebel, аз се ошашавих, щото отначало не можах да загрея нищо, после разбирам че нещо съм натиснал с коляно киндала, не помня кога за последен път съм слушал на него музика и още не мога да си представя как от спрян киндъл както и да го натискаш несъзнателно вътре в джоб – може да се пусне музика…
няма смисъл да се мисли…
засмях се – баба можеше да прави фокуси – искала да чуе – чула…
който го може -го може… /то ми е любимо парче, но не знаех че и на баба…/
както си живеем и си пуснем музика; в странно време живеем, вече не е немислимо да завият сирени и да обяватче са изстреляни ракети към мястото в което живеем… остават десет минути, за да го няма … туй, какво ще си пуснеш?!… обичам боби дарин, но надали ще е той, но още нищо не е изстреляно, или поне живеем все едно че е така, така че го слушам, все едно съм вечен, и има кога да слушам Другите Неща, които Са за когато остават … десет минути
както и да е…
…
както си живеем…
и си сипем едно… /аз не пия, тъй че не си сипвам/
както си живеем…
и излезем на терасата да запалим една… / не пуша и тоя позив ми е чужд/
както си живеем…
и ни стане скучно и звъннем на Приятел… / това чувство ми е непознато…/
както си живеем…
и се сетим че нещо ни липсва и отидем до магазина да си го имаме… / пазарувам с такава изчислена регулярност, че нищо не ми липсва/
както си живеем…
и ни стегне съчмата и излезем да мааме гащи из улиците… / разхождам се по “регулярно” задължение…/
…
туй очевидно може да продължи безкрай…както си живеем
…
можем стигаме до това, че
както си живеем
казваме че живеем в свят
когато ни попитат „Какво е Свят?“ – разказваме
нашите разкази са много различни
ако успеем да се чуем ще се изненадаме в колко различни светове живеем
за щастие ние сме едно нелюбопитни, второ глухи, трето толкова потънали в собствения си разказ, че не забелязваме разминаването на световете, това разширяване, направо разпадане на Вселената, и докато това не влезе у дома ти, можеш и да си отидеш без да разбереш нищо…
/туй е много смешно, но прекрасна илюстрация на това какво е да ти влезе чужд разказ у къщата – лакан много се впечатлил навремето от полета на гагарин и руснаците в Космоса, и поискал да отиде в ссср; във франция се срещнал с леонтиев ли, не помня точно, с някакъв съветски космонавт, да се урежда посещението, и си приказват оня дето летял с тоя дето бъбри, и бърборкото казал, че космонавти няма, щото нямало космос /дълбоката му мислъ и интенция била че космос е ред, хармония, Украшение по Хараклит, чичката от ефес открил пръв Небесния свод като Космос /демек Украшение, Брошка и тъй го нарекъл/, тъй че няма ред, няма украшение, всичко туй днес го няма, следователно не може да има космонавти/, давам равностойността на подкова смядовска луканка за да мога да видя погледа на съветския космонавт слушащ, мигащ, зинал, на това откровение на френския мислю… естествено лакан така и не посетил ссср, там си имали такива достатъчно, а лакан си останал велик французин/
преди 20 години отворих една тема в Пула “Мимикрията на комунизма. От Апокалипсиса до Хаоса” отдавна я няма, а и аз я загубих, но помня че започваше точно така “както си живеем, казваме че живеем в Свят, когато ни попитат -”Какво е Свят?” – разказваме. Нашите разкази са много различни. …”
и тогава писах много напоително…
щото преди 20 години имах илюзия, че казването, обясняването, изследването,подбуждането, имат смисъл… сега мисля, не че е безсмислено, но е без значение, щото нещата имат Код /и това съм го разказвал/ и тоя код се развърта без някой да може да му попречи… едни Сили могат да бъдат победени /ако си срещу тях/ само когато са се самоизтощили, преди да им дойде времето заставането срещу има единствено значение за теб и твоето себеусещане, но не и смисъл или резултат…
Та…
какво е Свят…
казвам че е разказ, щото само с разказ можем да предадем нещо, което да бъде разбрано…
можем и да посочим с пръст – това което за нас е света, но всеки ще види посоченото, но ще си го разбере по негово си, а дали едно разбираме пак ще трябва да си го доразкажем…
преди години исках да покажа на сина, че няма картина на света, че не мисли за най-важното /аз съм ужасен педагог, мисля че всички хора са равни и знаят еднакво, само че еднаквото им е различно, и трябва да се стикова някак, тъй не мога да гледам на никой като незнаещ и съответно не мога да подредя едно знание по степени, етапи и прочие части, които по време да бъдат поднасяни периодично за да се получи накрая цяло – а направо стоварвам всичко, а другият да вземе каквото понесе… синът ми от тази моя нефелност на предаване е изработил уникален способ да уцелява и да ме праща у лево, което препоръчвам горещо на всеки… / та хванах, един голям картон и го разделих на три; казах му горе да нарисува “Свят” – и той 12-13-годишен, горд че правим нещо, решаваме задача, нарисува някаква карта с октоподи, амеби, пътища, реки, замъци, извънземни и прочие; казвам му “браво”, а сега ми нарисувай “Светът” и той нарисува земното кълбо с европа , африка, америките и азия, барабар с гълфстрийм и прочие океански течения в един кръг, като гордо въпреки малкото пространство правеше граници където се сети между държавите; “чудесно” , а сега ми нарисувай себе си в света… той усети, че туй е някакъв капан, щото му е неразрешим – и се нарисува анатомично гол с всичките си подробности на бебия фон на листа и написа отгоре “Това съм Аз. И съм горд че съм АЗ”
аз не знам какво съм искал – но получих каквото заслужавах
исках да усети колко е трудно да се мисли човек в света – щото са две и трябва да си имаш представа за това, да го отчиташ – никога не можеш да бъдеш абсолютно ясен – но тази неяснота е проблематична, трябва да се удържа и проблематизира, демек да се Мисли – на 12-13 години си здрав, няма неразрешимо, ако си здрав, “това съм аз и съм горд че съм АЗ” на бял фон…
всички здрави хора живеят така…
кой може да нарисува нещо смислено на тема “аз в света”
за да е смислено – света ще е конкретен – а Света никога не е, затова е и Разказ, за да отскочи от конкретиката като фона и да стане … Свят
та както живеем разказваме…
Аз в Света…
– единият начин е като даваме определения… “Аз”, “Свят” и т.н.
/това е голяма хитрост – зад която се крие прогрес и … Нищо; всички определения в края накраищата стигат до едно или няколко Първи Определения, които са тавтологии / скрити логическо утвърждения “а е а” след туй е лесно с развъртане на система от производни определения да стигнем до “всичкото това” /
– другият начин е да разказваме с истории…
/ енума елиш /когато горе/ не беше наречено небе, а сушата долу беше безименна…
преди 13,7 милиарда години станал “Голям взрив”, пред 4,5 милиарда се образувала Земят, преди 2 милиарда се е появил живота, преди … се е появил Човека…
Какво е Човек?, за да знаем кога се е появил – опции спрямо “определението” от няколко милиона до 40 000 години…
имало “Душа”, по време на Възраждането я отмени “Аз-а”, после в Новото Време – “Субекта”, Ралф Кедуърт откри “съзнанието”, за да дойде днес даниел денет да обяви всичко дотук за измама, и научно да “обясни”, че няма нищо за обясняване, щото е ненаучна измама… отходна тръба на усещанията
от всичкото горното митологично, научно, хипер-супер-дупер-научно през данте-шекспир-джойс и “двете щръклета” на радичков все и всичко е обяснения на “азове” или вече следсвие на небивалия прогрес и просвета на някакви брадато-сандалести-без-душно-не-азови-без-субектни-не-осъзнатости за техните Светове и Не-светове…
– може да се опитаме и да рисуваме, но дори като се нарисуваме, ни иде да обясним в текст от горе “Това съм Аз. И съм горд, че съм АЗ”
Света и разказа му – са винаги Проблем
а ние сме време не да го решим, а да го прекараме… до последните 10 минути, когато ще трябва да побързаме да чуем Важното, ако можем да се сетим тогава кое е то, щото Време не остана
беше ми много смешно, щото аз от реална рента плащах виртуалния наем тук, а тоя ококорен хитрец, играещ вечен виртуален нърд, събирайки “наем” за виртуална услуга си купил 1 000 000 декара реална земя…
и тогава се хванах да споделям тая смешка, но междувременно купеното ми виртуално с реално реално изчезна…
и си останах несподелен…
сега пак виртуалното ми е реално и викам да започна от това което спрях…
значи туй съм го писал и преди, но е по темата; макар и писано някога, само аз си го помня, тъй че повторението няма да е в повече; когато татко купувал първата жигула в началото на 70-те отишъл при дядо си да иска пари /купуването на кола тогаз било финансова “мобилизация” на цялото семейство/ дядо му го попитал за какво са му, татко гордо казал – за кола; а дядо му просто казал, че за кола пари няма, ако било за земя може, но за кола, дето утре ще я потроши, пари нямал; татко пък нямало какво да отговори и … го разказваше това с едно искрено удивление, с което сигурно го е слушал и първия път…
да плащаш виртуално “място” с “реални” средства е най-голямата простотия до което се е докарала родата ми в мое лице след толкоз години … еволюционна деградация / седят горе дедите ми, накацнали по облаците, пляскат се по чела и бедра, зяпат пълния фалит на разум у това което от гените им е останало да пъпли долу… и сигур си викат “ба, туй диване”/, туй не е и кола, а просто празно място, което не дава нищо, даже не дава мегдан да го се потроши, едно нищо, което просто се нихилира при липса на поредна вноска…
туй трябваше да се каже, щото е условие на всичко, а условията винаги е хубаво да се удържат в съзнанието ачик, щото имат лошата способност да се сливат с тапетите, като се кискат незабелязани в гънките на пердето, изветрявайки и разтваряйки се неусетно в станалото без следа…
след виртуалния армагедон преди година у туитър и фейсбук, където изтриха сума ти народ за “неправилно” мнение, барабар с действащия Президент на най-голямата демокрация е ясно, че тези “плащадки” са повече /ако и не само/, собственост на едни служеща за събиране на данни, отколкото място за свободно споделяне на кибици… туй някак можеше да се “защити” с упражнение върху какво е “на самом деле” виртуална “собственост” и “безплатно” свободно пространство за обмяна на мнения; след януари 2021 само завършени мазохисти, безличници и ментални педераси могат да се упражняват в “свобода” на мнението у подобни места, дотогава само ги посещавах за да зяпам, но след това там останаха само откровено силно “морално предизвикани”, които не са ми интересни…
по-интересното тогава беше с Parler и неговота “сваляне” от “отхапаната ябълка”, щото първите си плащаха за услуга, а вторите ги затриха поради … мнението си, че не им харесва наемателя, въпреки платения наем; тъй стана пределно ясно, че не просто “Онези” могат да те трият от “свободно” предоставеното ти прострастранство / за споделяне – събиране на данните ти/, а дори и когато си плащаш за услуга – “собственика” може да прецени и да те изключи щото … “така” /е преценил/
тези Дни вече беше написана История когато фейса махна забраната за използване на “език на омраза” за представители от определен регион по отношение на представители на друг регион…
/ това може да бъде характеризирано подобаващо но не съм сигурен че съм от региона на който е разрешен този език за представителите на региона от който е фейса…/
от тогаз, а и по принцип от всеки момент но съществуването, всеки би трябвало да се е освободил от всяка илюзия за “свобода” на мнението във виртуалното…
всеки е свободен доколкото е съгласен с мнението на Виртуалните собственици и … до тук
тъй че казах … бай-бай
тук някъде надолу има началото но един философско-виртуален трактат /сигурно от 2005г./, в него обяснявах “реалността” на виртуалното с реалността на преживяванията в него, туй се беше апотеоз на симулакъра – мислиш че влизаш за да споделяш преживявания от реалното с реални хора, това, колкото да влезеш – след туй – се получава самопораждаща се и самоподдържаща се буря от преживявания породени от разни аватари /зад които строиш персонажи/, инак самотности и безличия жадни за битие и внимание, нещо на което собственото им съзнание отказва Реалност, и хренещи се като теб с виртуален ерзац от емоции и спомени от профукано време…
та…
туй изчезна, но ме досърбяваха пръстите да споделя нещо си /жажда по предно Нищо/ – нямаше къде – и ходих да се чеша в дневник, щот там е такова светло-отворено-проветриво-либерално-толерантно-прогресивно-място, че ражда непосредствен напън за отговор /а и имах “регистрация”/, но и туй беше до време, лека полека такава тъга и досада покрай смешния елфски ентусиазъм по презедентско ново-началие ме завладя, че почти се депресирах, безграничната анализаторска Тъпота, която можеш да коментираш без да я четеш, просто защото тоя дето я е писал също така я е мислил, няма никой вътре, просто подредени с апломб правилни глупости, които те затрупват с … нищо; … и вече дори не можеш да се ядосаш като хората; единствено весело беше, че трият, и имаш тръпка да псуваш без да използваш нецензурен език, но и туй също омръзва…
и тъй като разбрах, че няма да е .сом, стана .org, демек не по врат, а по шия, още по-тайно, реших да го правя пак /да си чеша пръстите/ тук, докато не ме изтрият… някак; щото е забутано, сигурно е, че е трудно откриваемо, но затова пък ботове и алгоритми не спят…
та, викам да тестваме системата… в това е динственият смисъл на участието
човек трябва да декларира веднага своите убеждения за да покаже че не е Съгласен със Собствениците
има две мисли, които си хвърчат, преписвани на едни, които не са ги казали, но хубаво звучат като казани от тях…
тацит – ако искате да узнаете кой ви контролира вижте кого не можете да критикувате
волтер – за да узнаете, кой властва над вас, си изяснете, кого не можете за критикувате
те са … една – и няма нужда да се приписва на някой, не се нуждае от авторитет, за да изглежда по-вярна…
тя е вярна, и лесно проверима… за човек който е Свободен, тя няма никакъв смисъл, защото няма Власт над него и той можеда критикува всеки…
като свободни хора в свободна страна, част от свободния свят за нас няма някой, който да не можем да крититкуваме…
нали се сещате за Рейгън
днес сме от правилната страна /на историята/и всички вече може да не сме съгласни с кремльовското джудже путин, дори да отидем във вашингтон, да тропнем на масата и да кажем на нашите приятели от америка “fuck russia” и „иди нахуй“
има едни ужасни хора – които зад всичко виждат … “тайни”, “заговори” и тъмни козни… колкото повече се срещам с тях, толкова повече се съгласявам с гатари и дельоз, че има два типа два типа, първите два типа са самите гатари и дельоз на които всичко им е ясно и правят разграничението на два типа, и вторите два типа, е разграничението на хората на “революционери” – шизоиди, и “консерватори” – параноици;
така ги виждам нещата – има едни дето живеят тук и сега, а си мечтаят нещо друго после, като някак всичко им се смесва в тиквата и водят едно шизо съществуване – съвместяващото-ужас тук и рая след… което може да доведе и до действия за свързването им, това са шизоидни революционери… а има и едни, които живеят тук и сега, и макар да не са най-щастливи с наличното, се страхуват повече да го изгубят, отколкото да се надяват на идващото за по-добро; тъй те развиват една параноя от това нова което иде, щото то не е наличното, което ги устройва; те непрекъснато се оглеждат за врагове, които носят опасност за тяхното, развиват параноя, един непрекъснат страх от загуба…
тъй като сме лишени от възможността да бъдем първите два типа, трябва да изберем, или да се определим, в един от вторите два типа…
аз с времето ставам все по параноидален… но е весело да забелязвам, че това е съдбата на всеки истински революционер постигнал целта в революцията си, стига, разбира се, да не е троцкист, това е един особен тип говедо, което си мисли, че ще се спаси от параноята и ще вовековечи шизофренията си, ако се закълне във “перманентната” революция – и влиза в положението на кон на геран, вадещ вода и ослепял в постоянното обикаляне в кръг, или някакво бездомно псе гонещо опашката си или бягащо от сянката си…
истинският параноик вкрая на краищата винаги стига до юдео-масонския заговор, което е срамно, защото параноята е разрешена единствено на юдеите и масоните /майтапа е че преобладаващо те са шизофреници/, тях съдбата ги е научила, а разрешената теория го е потвърждава, че имат основание да се страхуват; историята която учи другите пароноици, нямащи късмета да са юдеи и масони, че имат свои основания да се страхуват за нещо си е забранена, като конспиративна и параноична…
така живеем в свободно Време в което трябва добре да си помислиш дали си заслужава да упражняваш Свободата си при перспективата да откриеш стената на килията в която инак свободно можеш да упражняваш свободицата си без параноя
“модерният човек си мисли че е свободен, защото се въздържа да докосва стената на тъмницата си”
izgora 