бабчето е на 97… мама я гледа и всеки ден ми прави сводка от лафовете й
инак реалното състояние на фронта на село е членоразделно несводимо…
мама е опълченец… и казва че всичко е спокойно
…
преди година баба беше казала на мама – “маргарите, никога не съм се чувствала стара”
/през лятото ме пита на колко съм години; викам – 54, а тя делово – “ааа, има още доста да си поживееш…” /
тя е уникална, винаги дейна, никога нищо не я боляло /или никога не е казвала нещо да я боли/, все нещо да прави и планове за още има, но колкото повече с години по-малко прави, толкова по-малко прави, и днес когато нищо не може да прави, това се компенсира с ескалация на плановете за правене… с които ангажира всеки, който от обич й се връзва
оня ден, казала – “голяма съм патка, да се оставя така всички да ме командват!”; тя, която е абсолютно неуправляема ракета, дето не си сигурен нито от де ще се изстреля, ни де ще се взриви… но в съзнанието й, туй че вече не може, е заменено с туй че й пречат да прави каквото си науми; все иска да отиде другаде, вече не знае къде точно е туй “другадето”, само е сигурна че не там където е, щото й е скучно; мама вдига ръце накрая и казва “върви, тръгвай…”, а тя щото никъде не може, каже “а да, да, нали веднага ще пратиш потеря след мен…”
тя е съкровище, любимо…
/помня и майка й, прабаба ми, аз съм гимназист, пъпчив пубер, тя достопочтена дама над 80-те, все си повтаряше с въздишка- “какво бях, какво станах” – мислих си, какво да е била, че да се тюхка толкова, че е станала таково сладко бабе; много си я обичах, едно такова джобно бабе, но с достойнство; никога не се даваше – тя тъй, аз инак, спорехме с любов заради спорта /когато не разправяше стари истории/ – спорим и накрая ще каже “много пък знаеш ти”, аз – пуберски “знам я”, тя “пръц мънгело, аз знам, че знам, ти не знаеш, че не знаеш…” /
та туй цялото го разказвам като въведение в картината, която трябва да си представите…
значи, село. стара къща, двор, зима, студ. одая с печка, която се хръшка до червено и вътре по потник се потиш; две легла, маса фотьол и люлеещ се стол, умивалник и телевизор върху един долап, няма място да се разминеш; мама гледа телевизия за да не изкука, щото през деня се излиза два пъти да се нахранят кокошките и толкоз, няма друга работа; по принцип мама гледа класика “за да се чувства човек”, но баба не удобрява, щото “вижда че тези с цигулките се мъчат, но не им се получава”; мама открила някаква нова програма world, с документални филми, която не може да ми нахвали /аз телевизор нямам и не мога да споделя ентусиазма й, което й дава възможност всеки ден да ми разказва какво съм пропуснал, а на мен да й обясня какво точно е гледала/; та седят мама на люлеещия се стол, баба на фотьола на няма метър от екрана щото е недоскив и недочув /затуй обикновено телевизора гърми/и гледат някакъв филм за индия, в който пък дават някакво пищно ществие от безкрайна тълпа, животни, всички цветове, всякакви шумове на земята и прочие източни и далечни чудеса… по средата на всичко туй бабето казва “маргарите, дай да се хванем за ръце да не се изгубим…”
милото, толкова е потънало в това което гледа, че направо е там… и се сеща че може да изгуби мама в тълпата…
като свърши филма, и почнат рекламите, жадно пита – “а сега къде ще ходим”, демек за какво ще е следващото…
…
напоследък си мисля, че всички в живота сме “малко” като бабчето…
зяпаме като омагьосани екрани, “напускаме” стаите, удобно седнали във фотьойлите си… и преживяваме преживявания
вълнувайки се, тръпнейки, “дейни” и обогатени… все едно че правим нещо
…
телевизор както казах нямам, но в кухнята като ям си пускам радио, бнр, такава прозрачна и откровена ТЪПА пропаганда, слушам и се чувствам все едно съм на зъболекарски стол, докторката ми пили дълбоко здрав зъб с онзи незабравим звук на машинката и аз инстинктивно стискам ръкохватнките на стола, щото не знам какво друго да направя за да си помогна…
докато го пусна и чуя леещата се простотия, ефира директно ме наплюва и … “пусна някак ръкохватките на стола” и някак успявам да се отключа…
не знам, с книгите при мен не е така, чета много глупости далече от нормалното, не че не е с такава тъпа пропаганда, но чувството на зъболекарския стол го няма; затуй като чуя три минути радио-мисъл и преминавам на дарик-ностълджи… там могат да пуснат дори боби дарин и ван морисън, а книги с простотии мога да чета безкрай /предполагам че при четенето има елемент на илюзия на контрол върху простотията, даже някакво удоволствие да разкриваш вързалката на хитреца, докато по радио и телевизия, където простотията се лее някак обилно и напоително, такава илюзия няма, някак мислиш “за всички”, това че на теб ти е ясна, не те успокоява, а напротив изнервя, щото не си сигурен, че другите схващат; пропагандата е като порното, може да си против, но някак не те вълнува кой какво си прави у тях си, и не вземаш отношение, но ако по телевизията пуснат порно, ще се възмутиш, щото е отвратително и проява на лош вкус; бнр си е направо безплатен /платен от бюджета/ секс телефон в ефира, то е едно навероятно пъшкане, дълбоко прежияване на … неприлична политика; чувам че бтв е най-хард в телевизиите, но не съм гледал, не мога да коментирам… /
…
сега… туй беше овертюра за нещо съвсем различно, то е дълго – споменавал съм го – но замисъла е сега да нахвърлям в няколко неща някоколко неща, които после постепенно да вплета в по-обща картина на фона на която да може да се говори по-смислено и в някакъв контекст, за да не е само “а пък аз мисля така …”; и сега трябва да съм кратък, само да го споменем, да го пооткрием, а после пак ще се връщаме към него /разбира се, ако баба е права… и има време/, покрай другите неща в по-широк контекст ще го разкажем по-широко…
та, бях завършил вече философия, но всяко завършване и сдобиване на кетап е като вземане на шофьорска книжка, то е само условие да започнеш да се учиш; аз изкарах шофьорска книжка на камион и трактор преди да стана на 18 и тъй не се научих да карам кола, имам приятели от философията, които я завършиха без да прочетат една книга, а след туй някак успяха още повече да не прочетоха книга – даже нямаше какво да забравят, но кетап имаха; та, бях завършил, не понасях комунисти и руснаци, четох всякакви излезли новопреведени модерни глупости, които са актуални /писани преди 50 години/ и чертаят нови перспективи /например попър и неговата“отвореното общество”/, и гледах да наваксам “историческото си” изоставане в съкратени срокове; не мога да кажа, че ми е било особено интересно, не ме интригуваше, нищо че беше модерно, тъй някак винаги исках “да науча” философията, което ме караше да чувствам нужда да се връщам в “началото”- тъй открих Лосев, и макар да не комунист, беше руснак, чувал го бях докато уча, разбира се, но туй което не е запад във философията за мен беше ерзац /освен Достоевски/, тъй и не го бях чел; още нямах “осмокнижието”, туй е началото-средата на 90-те, но почнах да събирам и чета “история на античната естетика” и … тъй стигнах до един том – “късен елинизъм “, който беше почти само – Плотин, не го бях чел, то тогава и го нямаше за четене … и докато четох Лосев се влюбих в Плотин; това беше най-близкото разумно и красиво нещо представено за философия, което бях чел…
после почнах да чета за Плотин / за времето му, не за философията му, почнах да чета история – друг път ще обясня защо, отде ми е интуицията…/ и се шашнах, как такава Философия може да се роди в такова Време, туй е 3 век сл. Хр; Кризата на Империята, всякакви идиоти начело /само вижте колко императори има Рим в рамките на 3 век, и го сравнете с 2ри век/; и загрях че философията е … според времето, колкото и да си мислим че заниманието с Абсолютното, Универсалното, Вечното, Неизменното, е безотносително към заобикалящото, то самото занимание е винаги в контекст, и колкото Времето е по дребнаво, несигурно, злобно и жестоко, толкова повече Абсолютното изглежда по-Абсолютно, Вечното по-Вечно и т.н и т.н на философите от това време…
като мислих туй – се сетих като студент как ми праказваха, че имало някакъв който разказвал, че цялата философия на Платон е следствие на неговото преживяване на присъдата и смъртта на Сократ; как осъждането на Доброто, Красивото, Разумното тук води до раждането на “Светът на Идеите” от Платон за да ги спаси…
като студент туй за Платон съм го чул и запомнил, но не съм го преживявал, когато се занимавах с Плотин и времето му, то и изплува като … вече преживяно
тъй след време стигнах до Соловьов и “Жизнената драма на Платон” / той е който обяснава Платон през преживяването на присъдата и смъртта на Сократ/; не му е място да преразказвам /трябва да се прочете, тя е кратка, има я на български, но аз я имам само на руски/ – но за случая – соловьов превежда Платон и се пита за подредбата, периодизацията на диалозите му, и ги разделя на три периода; свързани със Сократ и неговата присъда /”светът на идеите”/, еротически кризис, някакво неизвестно влюбване /федър, пир/, и “програмно-практичен”, платон като теоретик на социален идеал и практически опити за осъществяването му / държавата, закони/
та соловьов разказва как философите първи създали разкол в гръцкия живот; възникнали две формални партии – едната която защитава съществуващите основи на общежитието и друга, която ги разколебавала /параноиците и шизофрениците не са от вчера, имат дълга история/; разколебаващите са разбира се философите, които внасят елемента на относителност, условност, у божествените и бащини традиционни закони, върху които се гради общежитието; тогава се явява Сократ, който не е част от никоя партия, а води собствено “разследване” на основанията и на двете позиции, с което си навлича омразата на всички, щото неопределилите се не само не печелят симпатии у убедените, а напротив още повече дразнят с независимата си позиция; при това Сократ има лошия навик да разкрива и непоследователнстта на представителите на “партиите” и тяхното самодоволство; охранителите били лъже-охранители, сами не спазвали традициите, а мислителите, че са лъже-мислители, следващи само лична изгода; тъй Сократ се превръща във враг и на двете /параноици и шизофреници/ и съответно при Кризата в Града сле войната получава при повод и от двете Присъда – да умре като Престъпник; това за соловьов е началото на жизнената драма на Платон – соловьов казва “трагизмът не е личен, не е субективен, не е в разлъката на ученика с учителя, сина с бащата. На Сократ и без друго не оставало да живее дълго. Трагизмът е в това, че най-добрата обществена среда сред цялото тогавашно човечество – Атина – не могла да понесе простия, гол принцип на истината; че общественият живот се оказал несъвместим с личната съвест; че се разкрила бездната на чистото, безпримерно зло и погълнала праведника; че за правдата смъртта се оказва единствена съдба, а живота и действителността се отклонили към злото и лъжата. Как да живееш в това царство на злото, да живееш там, където праведника трябва да умре.” … “този свят, в който праведника трябва да умре за правдата, не е действителния, истински свят. съществува друг свят, където правдата живее. ето действителното жизнено основание за платоновото вяра в истинно-съществуващия идеален космос, различен и противоположен на призрачния свят на сетивните явления. Своя идеализъм, – и това изобщо малко се забелязва, – Платон трябва да извлече не от тези отвлечени разсъждения, с които той след това го пояснявал и доказвал, а от дълбокия душевен опит, с който започнал неговия живот. ”
цялото туй /в “жизнената драма на платон” има още/ е да покажа, като най-велика на илюстрация на това, как се появява “вертикала” в един плосък свят; тъй като философията е исторически феномен, той има начало, което може да бъде повече или по-малко определено и изследвано, то е фиксирано и документирано; преживяването на един 28годишен атинянин по повод присъда срещу учителя му – довеждат до построяване/откриване на Свят, който да е Дом на Истината, Доброто, Красотата… Убежище. Сигурност. Спасение. преди него Той не е съществувал, не и този… и векове след него този свят “по-вертикала” Е, или най-малкото е проблематизиран и разказван, с него се борят…
инак Вертикала е съществувал винаги, откакто и доколкото съществува Човек; Бог, Идеята за Бог прави Човека, без тази Идея, човека е … млекопитаещо; за много той е само това… но това е свят на млекопитаещите, а не на Човека
представете си за момент Шумер, “зората на цивилизацията”, който и да е град ур, урук, лагаш, нипур, киш, във всеки по средата има зикурат /стъпаловидна пирамида/, най-горе на която има стая, в която живее бога, пазител на града /за жителите той физически е там/; представете си изгрев на нил, и пирамида с позлатен връх, в сутрешния здрач, как върха пръв блесва някъде високо с първите лъчи на слънцето /той е самото слънце/, или елина гледащ олимп /боговете физически са там/… идеят за “онова там Горе”, и съответно “онова Долу” е давало посоката на съществуването по четерите посоки на земята… Винаги…
томас фрийдман като написа “свътът е плосък. /кратка история на XXI век” неподозираше колко е прав /особено за “най-глобализираната” част от него/; днес светът е пълен с плоскоземци, които не подозират за “Вертикала”, те живеят само в четири посоки, те не просто не знаят, скопени са, лишени от интуиция, обречени на вечна плоскоземност; научени са да са горди в плоскоземността си, и за да са съвсем жалки, се присмиват на онези от миналото с “вертикала” като на невежи и плоски…
тази модерна “плоскоземност” е диагнозата на нашето време; никога в Историята не го е имало туй, поне не в такъв мащаб, масова забрава за посока и ориентир, “Високо” се отнася единствено за социална кариера или отстояние на природна забележителност; ако кастрацията не е успешна и “усетят” нещо от Вертикала насред тепсията пълна с кастрати се срамуват като голи насред изискано общество, подтискат го, за да са … модерни и демонстрират пошъл непукизъм на хоризантална безпросветност… “духовно” е разрешено само на посредствени еразаци…
/слагах в едни мазета врати преди няколко месеца; имаше да се разбие и доизгради едно място и дойде един млад циганин с жена си; от ябланица; всеки ден с колата 80 км насам, после обратно, половината надница отива за бензин; като приближи 15 часа отиде да си купи вино, жена му го кара наобратно; викам му “много път е туй”, а той “ааа,, тунелите, тунелите” и добави с особено чувство “ДУХОВНО!!!”, паднах, мигам, беше с блеснал поглед, но го гледам сериозен, после като си мислех си викам, сигур е искал да каже “мистично”, щото като минаваш през тях по тъмно както са осветени , хеля ако си и пийнал леко, макар и хоризонтални, можеш да ги преживееш вертикално, но както и да е… той е последния “духовен” човек когото съм срещал… инак около мен е пълно с йогини и “търсещи” майната си…/
стана много дълго… може много по-още, но да засводяваме…
времето е бременно с кризи…
но проблемът е, че кризите нищо не могат да родят, щото се преживяват ялово, само по тепсията, поради липса на вертикал;,
преди 100 години витезслав незвал в “едисон” казва за електричеството, че е “светлинен бич за демоните нощни”, но той като комунист пълен с “исторически” оптимизъм не подозира за съществуването на ангелите…; електричеството изгони ангелите, но не остави стерилна среда, покрай него се сдобихме с радио, телевизор и прочие техника, която бълва нонстоп демони и бесове в четирите посоки във всяка част на денонощието… толкоз за “светлинния бич” и “прогреса”
ако се върнем на Платон и неговата житейска драма дала Съдба /Път/ на европейската философия /не случайно Уайтхед казва че цялата европейска философия е бележка под линия на Платон/ днес изглежда изчерпана, щото е несъпрежеваема, тя съзнателно и “планово” е унижена и дискредитирана чрез създаване на модерни ерзаци, които биха били изглеждали само смешни, ако не ги натрапваха като задължителни и канонизирани…
тяхната единствена цел е да не бъде осъзната Кражбата на Хоризонт на този Свят /който без Вертикал е прост-не-свят/ който обитаваме
да бъде корумпирано Въображението ни
да бъде затрупан Извора на Живота
…
без осъзнаване – няма и Спасение
тъй зяпайки в монитори цялата тази Простотия, която ни убеждават че е наш “живот” и “свят”, ние истинктивно искаме да се хванем да ръце за да не се изгубим… /като едни баби…/
дори и да се хванете за ръце, докато сте пред монитора сте загубени, щото от там са само … демони и бесове
инак може и в във фотьойл, може и на улица, може и насред поле, във всеки един момент може да срещнете … Ангел, може за момент да забравите четирите посоки на тепсията и да погледнете Нагоре, или Навътре, все едно, и да намерите Посока
izgora 