/казванката е за “работата, четенето, откритията и законите”, но докато я започна и се получи една “пролегомена” за писането/неписането/, опит да бъде прояснено непрояснимото, уж като очевидно; щото наивният винаги сам се докарва до положението да се изяснява, опровадава, преди да е започнал, щото е несигурен в хрумналото му като нужно и разбираемо, всъщност вярва че е безсмислено като никому ненужно, но хрумката му виси като изсъхнал сопол на носа на малък мърлю “със скъсан панталон и вятър през отвора” и не знае какво да прави с нея; така все непрекъснато копа трапа за да стигне някаква основа като условие за разбиране, нещо само по себе си илюзорно, което довежда единствено до безкраен невнятен брътвеж, който пробужда недоумение и досада у четящия, питащ се какъв е този словесен тъмен лес и що дири той в него, ако и не води до още по-голямо объркване, и в крайна сметка просто довод за отказване от четене на долните чаршафи…

наистина е неразбираемо, даже невероятно, че може да има идиот, който да се впусне да чете туй отдолу и да стигне до края, най-логично би било отвреме на време в текста, между изреченията да вмъквам – “абе пич, ама ти още ли  продължаваш?!” като акт на искрено удивление…/

всяка казванка си е изначално ясна у тиквата на ентусиаста за споделяне /като негова си/…

ясна е като настроение, в което живееш преди да ти се наложи да го разкажеш…

всяко настроение е живо като рибка в аквариум, преди да бъде разказано, започнем ли да го определяме, все едно сме взели кепче и сме извадили рибката отвън за да я разгледаме по-добре, колкото повече и по-близко  я разглеждаме, толкова повече и по-бързо я убиваме…

та “казванката” е просто нещо дето плува  като живо у главата ми, в момента в който река да го покажа отвън и го убивам… и остава един брътвеж

ничие око не може само да се види – това което прави възможно да зяпаме заобикалящото е най-невидимо за нас…

ничий пръст сам не може да се докосне – това с което допираме и познаваме близкото, самото е недокосваемо от нас…

/когато виждаме, пипаме и прочие, фокусирани в нещата отсреща не се питаме за нас, щото ни няма отсреща… някак сме си уж самоочевидни, като липсващи/

глупака си мисли глупостите, но никога не може да ги разбере, че са глупости, щото са си негови, само след време, евентуално, като ги преодолее и замести с нови и други /често по-големи/ глупости, би си признал че някога е мислил глупости… това е една безкрайна игра във времето, като накрая сигурно иде един последен момент на последна пределна Яснота в която глупака разбира, че всичко е било едно кълбо от актуални и безсмислени глупости, които той с малоумна настървеност е разплитал, докато онпусната му нишката на времето неумолимо се е навивала… и в тоя момент свърши

колко думи и нищо не казах… а някой още чете

всеки си мисли глупостите, но те си остават негови си глупости, една минава, друга идва и никой не разбира… драма няма, НО глупака затуй е глупак, щото му е зор да се сподели, да намери съглупак с който в синхрон да си суглупят глупостите си и да получават удовлетворение от споделянето като … несамотни споделени глупаци… илюзия, но неизтрибима…

тъй споделени глупостите се обективират, казани/написани, те някак стават факт, нещо независимо от глупака /останали или просто минали през главата на несподелящия кибик те остават живи, но трудно могат да бъдат определени като факт/, след време когато вече си мислим и споделяме други глупости – изпитваме срам, че сме споделили и често направо … изложили

въпреки многото срам, обаче, някакво неунищожимо напъване за споделяне отново и отново ни кара да се излагаме, с думи или текст… и като истински глупаци не можем да разберем, че правейки го все път с илюзията, че този път не сме, сме отново и отново точно такива…

има един род серсеми, които също са глупаци, но умрат да дадат оценка и да спасят глупака, като му кажат че е глупав; ако оставаха само в тези граници, те щяха да са в превъзходна непробиваема и безоблачна позиция; но те някак естествено искат да покажат защо глупака е глупак и започвайки да обясняват…  се превръщат в глупаци, които също не разбират че са глупаци… ако си бяха стояли – ей тъй, без обосноваването, само с общото и безукорно положение, че казващия/пишещия е глупак, нямаше да можем да кажем нищо за тях, но изпадайки в положението да обосновават, демек да се излагат в казване или текст, те изпадат до неговото нерадо тъпо положение…

та значи,  имам някаква казванка, дето съм сглупил да мисля, и ме напиня да я споделя, след нея иде  втора, трета чака, и тихо си мисля как да ги кажа… демек да се манифистирам като глупак /не е болка/, но първо да разровим самото споделяне

значи “изобщо” казването е един казва нещо на някой…

ако аз казвам, за мен е ясно кой съм, но този някой /четящ/нищо не знае като кой и какъв казвам нещото… а като не знае кой съм, си мисли и разбира казаното спрямо въображението си и спрямо казаното си ме измисля…

аз съм това което казвам… да, ама не съвсем

/така беше много смешно преди години /20 години/, когато писах в пула и след няколко месеца се срещнахме /”разкрихме” в “реалното”/, и един ми вика леко разочаровано “аз си те представях много стар и брадат”, явно текстовете му са се виждали много учени, а този кибик, който се явил пред него като “максим” му се вижда несериозен и лековат за това което е чел /сигурно ако го прочете след като ме е видял ще прочете друго…/; пак тогава за едни избори се издаде един вестник  “лозенец” и една булка, партийна активистка, ме моли да публикува “дао на политика”, викам прави каквото знаеш, тя си го редактирала както разбира и го пуснала; до училището имаше един дядо-приятел на една маса продава преса, купувам си от него вестници сутрин и бистрим политиката /тогава и вестници си купувах и от политика се интересувах/, и той сложил там на редицата най-отпред вестника, аз го вземам да видя, какво е излязло, и дядото: “прочети го туй – като ми сочи вътре “дао-то” –  ейй, как го казал човека!”, аз си мълча и се хиля вътре, инак ми е гот/тогава/, и си мисля, че и той си ме мисли стар и брадат…/   

бях първи-втори курс, прибрах се замалко, а леля докарала някакъв декан от су вкъщи, щото синът му имаше войнишка клетва у наше село; аз по принцип не съм перде, просто съм тъп, и си плямпам каквото си мисля, спорихме нещо с декана за изтока, и аз съм с мнение, не помня за какво говорихме точно, нещо за индия и китай /помня че китай го нямах за нищо, а той ми обясняваше че са голяма работа като цивилизация, туй е средата на 80-те/, сигурен съм сега че беше ченге, като такъв беше циничен, но интелигентен – накрая явно съм му досадил прекомерно и ми разправи сръбски виц за некой си перо, дето си видял задника в огледалото в банята и се надървил, и почнал да бие малкия перо, като викал “падни бе, перо, падни, туй е нашия гъз”… туй е невероятна милиционерска педагогика, но в случая добра, щото още го помня /в тая редица от запомнени вечни истини е и преподавателят ми по биология на село, турчин, невероятен педагог, който подскачаше около склет в кабинета, и броеше плаващите ребра – “1,2,3,4,5”, “1,2,3,4,5” “забележете и отгоре надолу и отдолу нагоре все са пет” как можеш да забравиш че плаващите ребра са 5/, и как да се “дървиш” на себе си след спор за индия и китай…

та ако разказвам нещо за себе си, не е щото си се “дървя” /няма на какво/, а защото туй което съм научил /глупост/ е покрай нещо дето ми се е случило, и е родено в някакъв  контекст, което може да го направи по-разбираемо /което като глупост надали е необходимо, но именно като глупост така е станало/

второ, казаното е казано някому, и тук ми е проблема; щото илюзията ми за мен е винаги очевидна, но не мога да си представя идиота, който може да стигне с четене дотук, освен, разбира се, моят Приятел; от един текст можеш да си ме представиш като някакъв, но когато споделям не мога да си представя кой може да го чете туй; преди 20 години имах илюзия, че има някакви хора в обеля, надежда, дружба, люлин, карнобат и тутракан, на които би било интересно това което си мисля, и вярвах че ми е интересно, какво те си мислят, и че просто няма Изгора, на която те да се разказват; постепенно, след вереме, глупостта е неизтребима, но и тя има нива, разбрах, че това дето плува у тиквата не е кой знай колко интересно на кибика у опака, орландовци и каспичан,  затуй започнах да си представям моят Приятел като читател… за да мога да се правя на писател; на него писах; но аз и без друго му разказвам всичко по телефона, а той като прочете и каже “туй си ми го разказвал, но пак е хубаво” на мен ми е достатъчно… но да се пише вече на тая възраст не е достатъчно, щото ми е много губи време /отнема време за четене/, а аз вече се досещам, че не съм безкраен… А не мога да си представя друг… т.е. в момента в който си помисля , че читател може да е всякакъв, и като такъв разказа ми става всевъзможен, т.е. невъзможен; щото има нещо такова като “поколение”, и всеки разказ трябва да се съобразява с това “на колко отстои от теб” читателят, щото смисълът е функция на перспективата, а всяко поколение си има своя перспектива и смислите се разбягват когато перспективите са различни, нищо че това което искам да кажа е едно и уж просто…

/ това не е ново, има го още в древна гърция – сократ разговорял с всеки случаен кибик  на агората склонен да го търпи, платон в менон го показва по теоретично, изобщо софистите упражняващи изкуството на публично разсъждение го владеят – нарича се dialegesthai и се състои в това да можеш  казваш едно по различни начини, тъй че да е разбираемо за всеки според неговото си… но това е възможно само при фокусиране на един  слушател/читател; днес, това се извърта в споделяне на  … “съмишленици”, демек едномерно еднопрофилна подбрана група/общество към които можеш да се обърнеш по начин като към един, тъй че перспективата да пази фокуса; бавнозагряващите глупаци, трябва да остареят, да приближат към края … за да си пропомнят съществуването на туй старо изкуство…/

не знам дали знаете има един съвременен украински философ баумейстер; аз го открих преди бая време, и много ме кефеше, античните и средновековни философски лекции, щото е добър педагог, умее да разказва бавно и повтарящо се, не е много или дълбоко (той сам си казва, че не са за “напреднали”), но каквото е, остава;/ малко е като моя учител по биология, и това е нещо дето аз не умея… мен много ме е срам да се повтарям, а той повтаря много и запомняш, туй е педагогическо техне, ясна структура, повтаряне до три пъти – много е ефективно/ та той, от известно време, дълго преди днешните събития взе да разширява “хоризонта” и се нахлузи в други ботуши, и все обяснява, но колкото по-излиза от тясното си, толкова повече ми е проблематичен, не че е задължителен, но е интересно, тъй че който каквото си хареса /както учат в харвард “всеки сам си преценя”/; сега обаче поради събитията в родината му пишел активно и във фейсбук /което си е диагноза/, там не го следя, но да се упражняваш в “сложно мислене” в бурни времена на площадка, която е отворена за всеки с doxa или просто с “иди нахуй” /е тест за проверка на отрицателна интелигентност/, и го слушам в тубата да казва: аз имам колко книги, колко статии, а там ми викат “кой си ти бе?!” – да не си научил, че социалните мрежи книгите и статиите не са довод, че си някой, е удивително, но “сложното мислене” има способността да крие очевидности и да не предпазва от илюзии…

“инфлуенсърството” е висше изкуство, в което славата да влияеш се заплаща с цената да си нищо… или да станеш нищо; за да си “влиятелен”, условието да не си “сложен”, щото сложността затормозява и отблъсква…  и многото четени книги могат да са довод за нещо само ако резултата от четенето им прави споделящия преятен, лек и смилаем за почитателите му…

не знам дали “инфлуенсърството” и “инфлуенцата” имат обща етимология, но определено се основават на нещо близко и подобно – и двете търсят гостоприемник на нещо просто, дребно и вредно

инфлуенсъра в общи линии е  известен безхаберник… искам да кажа че това никак не е лесно, изискват се неимоверни усилия и отдаденост, но дето хегел разказва за хората които приемали възбудата за вдъхновение, напражението за работа и умората за резултат, тъй инфлуенсъра, възбудено “ангажиран”, напрегнато “всеотдаен”, и уморен “атлас” на регулярното реагиране, следва  целта – цялата липса на себе си, да се скрие в празно мнение със силни прилагателни и смели позиции /на които никога не мисли да плаща цена – но представено за много отговорно/, в крайна сметка Нищо, което публиката може да приема безкрайно, имено щото е  едно… нищо

та казването на някой е проблематично, когато е отворено, т.е. този някой може да е всеки; на всеки може да се кажат малко неща и то не особено важни… тъй нещата някак стават много … тъпи; хем нещо важно те напъпи да го споделиш, хем пък не е за всеки и … баси тъпото положение

/това преди 20 години беше илюзия – безкрайната виртуална отвореност като безкрайна възможност, потенциал, с времето нещата са повече от ясни… нещата винаги са реални, виртуалното е ерзац, нещо продавано за важно, а всъщност заместващо всичко съществено…/

илюзия е, но изглеждаща като решение – да се забиеш в дупка, неоткриваем, но наличен /тъй даже се чувствам облекчен че адреса се промени, щото мисля днес неща които приятели отпреди не просто няма да са съгласни, а просто ще са обидени, разочаровани, сигурно и скандализирани…  

но ги мисля, сега какво да направя… по-добре е да не се четем…

някак паралелно/

казванката – както обяснихме е някой казва нещо на някой…

с тези двамата се разбрахме, сега за “нещото”...

то е подчинено на два въпроса – Какво и Как

Какво казвам и Как го казвам

казвам туй което ме вълнува и искам да споделя, и го казвам както умея

Не съм възхитен нито от “каквото”, нито от “как-то”, но каквото такова…

…

върху Какво-то няма какво да се разсъждава; Какво-то е Каквото ти го роди тиквата, при мнозинството инфлуенсър е Нищо, което се репликира безбройно от резониращия споделящ планктон и става познат като всеизвестно Нищо; това е само модерно техне на създаване на инфо-боклук… трябва много ровене сред боклука за да срещнеш някакво Какво, което да си заслужава цялото висене у мрежата…

при Как-то е по-интересно, щото има случаи, при което едно Нищо е предстванео по забележителен Начин, и от който можеш да научиш Как;

 любимият ми пример за Как е Гибер от Ножан; За моя живот Полис С`2017 е задължителна/ книга Първа, Глава V и VI, където обяснява обучението си при един монах /хубаво е да се целите глави, не ме мързи да ги препиша, заслужават си, но ще стане много дълго/

“Виждайки на какъв натиск съм подложен, всеки би си помислил, че при подобна настойчивост дарбиците ми би трябвало да се увеличават значително, но надеждите на всички рухнаха. Той (учителят) беше напълно лишен от умението да създава проза и стихове. Почти всеки ден бях засипван с куп ругатни и слова, с които изискваше от мен да науча онова, на което той не можеше да ме научи.

Изкарах при него в тази агония почти 6 години, без да извлека каквато и да е полза от работата си през цялото време. …

… Впрочем този човек изпитваше към мен някаква свирепа обич и не виждаше нищо несправедливо в строгите наказания с бой, но най-вече изпъкваше неговото старание да ме надзирава в работата ми. Малтретирането ми щеше да бъде оправдано, ако способността му да преподава отговаряше на неговите претенции, защото към всичко, което ми преподаваше правилно, бях твърде възприемчив за възрастта си. Но понеже той не говореше по същество [по темите], които и на него не му бяха твърде ясни, осланяше се на това да се върти в кръга на прости, но също непонятни нему неща, които нито можеше да осмисли, нито да проумее, и така, приказките му отиваха на вятъра. Беше недодялан във всяко отношение и неотменно се придържаше към това, което веднъж вече беше възприел зле, в късната си възраст и щом неочаквано изтърсеше някаква глупост, ако мога да се изразя така, и сам се усетеше колко струва, доказваше правотата й, като я защитаваше с удари. Струва ми се, че без съмнение беше натрупал това безумие, понеже, както обясняват учените, когато духът е пропит с наука, не е сложно да говориш, когато знаеш, и да замълчиш, когато не знаеш

И така, докато се отнасяше с мен толкова грубо за това, че не знам онова, което самият той не знаеше, той трябваше асно да си даде сметка, че не може да изтръгне на крехката млада гръд нещо, което не е положил там. Така както нормалните хора не могат или почти не могат да схванат словото на безумните, така и изреченото от онези, които не знаят, но претендират, че знаят, и искат да преподават на другите, става още по-неясно от техните обяснения. Не може да има нещо по-сложно от това да се обсъжда обект, които не разбираш – неясно е за коментиращия, още по-неясно е за слушащия, а всъщност и двамата се вцепеняват. Разказвам това, мой Боже, не за да лепна петно върху един такъв приятел, а за да разбере всеки, който чете, че не бива да искаме да преподаваме като истина своите догадки и да занимаваме другите с неща, които и за нас са [обвити] в мъгла. Затова си позволявам, както имам предвид оскъдността на моята тема, да разсъждавам върху теми, за които някой биха казали, че имат малка стойност, но пък други биха ги оценили по достойнство.

…

Накрая се случи така, че и двамата не можаха да ми повлияят по какъвто и да е начин, и опитите станаха излишни. Веднъж бях бит в училище, а училището беше ни повече, ни по-малко едно помещение в нашия дом, защото, след като беше отхвърлил всички други ученици, беше останал да обучава само мен. Той направи това по искане на благоразумната ми майка и заради по-доброто заплащане и положение. Вечерта, когато бях приключил заниманията си и след един голям незаслужен бой, приседнах в скута на майка ми. Както обикновено тя ме попита дали в този ден съм бил бит, а пък аз, за да не доноснича за учителя си, отрекох.  Тогава тя, без да ме пита, повдигна долната ми дреха, която наричат риза, и видя посинелите ми ръце и кожата на гърба ми с подути резки от пръчките. Като страдаше, че моята крехка възраст се отнасят към мен твърде жестоко, развълнувана и притеснена и с тъга в очите ми каза: “По-добре никога да не станеш свещеник, ако ще трябва да понасяш такива мъки, за да изучиш словото”. А пък аз й отвърнах с укор: “Дори и да умра на място, няма да престана да се уча и ще стана свещеник”. И тя ми обеща, че ако искам да стана рицар, когато достигна необходимата възраст, ще ми достави екипировката и оръжието.

Когато отхвърлих всичко това с пълно пренебрежение, Твоята слугиня, Боже, прие благосклонно отказа ми и бързо предаде на учителя ми моя отговор. Те и двамата се зарадваха, че се отнасям с недоверие към бащиния си завет, докато, писмовността възприемах по-бързо, въпреки че не бях обучаван добре, а също и че не бих се отказал от монашеските задължения, които, ако се налагаше от мястото и времето бих предпочел дори пред своя обяд. … ”

 с.37-41

туй е велико, като … ситуация

да искаш да знаеш и тоя който трябва да те научи да не знае…

как се решава подобен ребус…

с бой от незнаещия и … “пълна решителност” от търсещия/търпящия

/за да няма недоразумения – не съм учил у никой, и никой не ме е бил, и затуй нищо не мога, от друга страна и никой не уча, защото, макар да нямам на какво, не мога и да бия…

нито имам решителността на гибер, нито съм срещал някой с подобна решителност…

и затуй нашето време е туй което е, и единственото което може да създаде е ерзац, или фалшив цитат…

днес бездарието е намерило съвършен камуфлаж с безподобен поразяващ ефект – скандала; скандала е индулгенция за всяка творческа импотенция и безхаберие, липсата на “К`во” и манифестирано “Някак” избухва като Събитие, смислено за обговаряне само с факта си на поява – за едно “Нищо” почва да се говори като за … “Нещо”

това не е ново, но мащабите вече са апокалиптични… дето му се вика “библейско”

Сервантес впечатлен от един негов съвременен художник Орбанеха от Убеда разказва

“В такъв случай принуден съм да кажа — обади се Дон Кихот, — че авторът на моята история не е никакъв мъдрец, а невеж бърборко, който се е движил пипнешком като слепците и е седнал да пише, без да се е подготвил предварително, започнал е да драска, пък каквото излезе, както е правил художникът Орбанеха от Убеда, който, като го питали какво рисува, отговарял: „Каквото излезе“. Веднъж нарисувал петел, и то толкова лошо, че трябвало с големи букви да напише под него: „Това е петел.“ Такава е навярно и моята история, която ще има нужда от коментар, за да я разбереш.”

Мигел де Сермантес Дон Кихот де Ла Манча Втора част НК 1980 с. 30

значи не става въпрос за “новост” в Какво-то  и Как-то, а за мащаба на тяхното свличане в безформеното, именно липсата на форма се опитва да се скрие зад “концепти”, зад които стои едно просто “техне”, индустрия на скандала; за да е ясно, ако зложелател влезе в лувър и открадне надписите с авторите и имената на картините, все някак ще успеем да възстнавим нещо – едно “Сваляне от Кръстта” винаги ще си остане сваляне от Кръстта, пък дори да загубим от кого е, но ако същият злодей влезе в гугенхайм и открадне надписите на картините ще е истински дизастър – ако зевзек пусне, че там се е намира известното платно на джаксън полък woman moon cutting circle, ще се намерят няколко дузини картини, които с пълно основание могат да претендират, че са нея, както и която и да е друга озаглавена известна „модерност“;

/просто е забележително, как за такъв велик творец в уикипедията са прецинили да турят не някоя “това е петел”, а снимка от пода на атилието..

.https://en.wikipedia.org/wiki/Jackson_Pollock/   

така днес никой не яде бой за да се научи и открие стил, а просто ръчка за скандал, за да може в цялото това море от “креативно” бездарие да изпъкне като скандално бездарен…

…

в ситуацията на споделянето съм силно модерен, от положението, че нито бой съм ял, нито някой ме е учил на нещо, съм излезнал и като неспособен на скандал; от гледна точка на “Как” претендирам, че имам изработен “стил”, при това отработен, на шлифован илитерат, този стил – “не стил” е неповторим, и като такъв не препоръчвам на никого…

за “Какво”-то е очевидно, че сме в … Мъгла, където в безкрайното въртене от едно  в друго и нататък безстрашно зацикляме в редундантност, за която не ни пука… /а ако продължаваш да четеш очевидно и на теб…/, и цялата ми претенция че ако не се фокусирате върху разказаното а го следвате отгоре отгоре, с периферното зрение ще забележите нещо, което е било във вас, знаели сте го, но не сте му обръщали внимание… /т.е. целта ми е само да си припомните туй, което е отдавна у вас/

може би съм с половин мозък, щото нямам чувство към поезия, “как-то”-то ми е абсолютно безразлично; някой казва че поезията е това което се губи при превода – и може би е прав, но в “поезия и истина” гьоте казва “аз ценя ритъма и римата, благодарение на които поезията тепърва става поезия, но това което въздейства всъщност дълбоко и трайно, което формира и разкрива човека, е онова което остава от поета, когато бъде преведен в проза.” прочетох преди време целия юго, имаше том с поезия, единствено което запомних е стих за 5 милиарда френски репарации, и нерицарството на германците; знам че юго е голям френски поет, но не ме вълнува, поезията за мен е като крикета или бейзбола, знам че има страни в които хора се вълнуват и интересуват от това, но на мен самата поезия като ритъм или рима нищо не ми говори; когато прочета нещо в проза и ми хареса, си мисля, че почитателите на поезията изпитват нещо такова като четат рими… например първите 100 страници на “човека без качества” на музил за мен е … “поезия”

след като се разправихме с “Какво” и “Как” остана последно – “Защо?!”

тоя въпрос е много нов за мен, и ме обърква много, щото се обърквам в търсенето на основания; интуитивно споделянето е непроблематично очевидно, когато обаче трябва да си намериш основание, всяко основание “защото…” е много лековато, смешно и жалко…

помня момента в който открих, въпроса “Защо?” /за мен е наистина нов/, слагаме с брата врати в един апартамент на една богата баба, която е поръчала на един млад архитект да обнови жилището й; всичко се сменя, сменят се и вратите, ние слагаме /демек брата ги слага, а аз нося дисагите, или съм нещо като вторият от петшопбойс, най-известният безсмислен музикант в шлагерната естрада/; всичко е наред, по едно време ще влизам в тоалетната с новата врата, и разбирам че тя се отваря навътре, а там е онуй заради което й се вика тоалетна, вратата се отваря навътре но някак докато си вътре не може да се затвори поради липса на място с допълнително тяло вътре… аз го откривам с опит и викам на брата – “…че, тук нещо е объркано”, на него всичко му е ясно още от пръв поглед, щото той е майстор, а аз шерп, но спокойно ми казва “Така е поръчката.”; аз щото някак мисля неадекватно му казвам “Ама туй не става, трябва да им кажем”, и той само ме поглежда отдалечено и мъдро и вика “ЗАЩО?!” аз мигам и му казвам “Ами щото не функционира” – той “Тъй ли е по план поръчката”, “Тъй е”, “затваря ли се?!”, “затваря се”, “Значи  е чудесно” –  аз продължавам да  мисля, и в къщи е така банята нъвътре, тоалетната навън, на чартеж на младия архитект двете врати навътре изглеждат добре, но на практика не стоят така нещата; и почвам да се чудя “Защо” да казвам че е объркано и се упражнявам в мислене и се късам от дерзание, докато брат ми си мисли другите задачи… предаваме, всички са доволни, бабата да му мисли…

Баси… така на стари години открих въпроса “Защо”, в живота до сега винаги съм си живял без него, нямах нужда от обосновка… живял съм в очевидности, брат ми излезе по-голям философ от мен…

брата е по-малък 8 години от мен, аз му викам “…чо”, той ми вика “батко”, и ме прати да му купя кафе за да не му се пречкам; той е същи татко, направо го е копирал, жестове, мимика, като него си държи цигарата в края на устата като работи с ръцете, татко е нямал смартфон, но ако го имаше сигурно щеше да го държи като брата; той отначало се опитваше да ме учи на нещо, но аз не намирах основание да го правя, щото уменията ми пречат да мисля, и той някак откри в себе си Защо не трябва да настоява, ако се разприказвам, а той винаги е потънал в негово си, ми казва “затваряй си кастанетите”… и се разбираме чудесно

не е загуба – освен на време – но покрай него и научих да се питам “ЗАЩО?!”

Защо го пиша туй тук не знам – и туй е проблем – преди да слагам врати, никога не ми е идвало на акъла да се питам Защо пиша у виртуалното… но той е се разрешава със самото писане

отговорът може и да е прост и очевиден – щото съм идиот

въпросът Защо вие четете туй цялото дотук  е също интересен – и също неизвестен – може и отговорът да е същия, брат ми няма да прочете и два абзаца, щото са очевидни глупости…

тъй  зациклих в “Защо?”

с брата ходим до морето да слагаме врати, той пуши като печка, не ми пречи, но ми е мъчно / с татко беше същото/, да обясняваш е глупаво; та изпушил си пушилката, спира на една малка бензиностанция в бургас да си купи още папироси; щото не зарежда спира някак успоредно до самата бензиностанция, до някакъв апарат за надуване на гуми и още две колонки… скача и бяга да си вземе дозата… тъкмо изчезна, и отзад спря нещо и почна да бибитка, аз щото съм потънал в световно безразличие на куфар, който го возят из татковината на седлото до шофьора изобщо не се впечатлявам; по едно време на джама на вратата на шофьора лъсва една брадата физиономия на набор в особено състояние на нужда; аз го гледам като папуас на плащадка с дървен самолет който чака от месеци да кацнат духовете с карго култа; той си вика нещо, и аз подразбирам /до съзнанието ми достига / че той бърза, вдигам рамене показвам с ръка бензиностанцията и казвам “какво мога да направя”, до неговото съзнание очевидно нищо не достига и той със странни подскачащи движения, неконтролирано ръкомахане съпроведено с нецензурни речитативи изигра танц от който разбрах, че е решил твърдо да не доживее до 100 години… изигра същия танц на момчето до бензиновата колонка със същия ефект; брата беше като потънал, викам си баси ще стане беля заради кутия тъпи цигари и излезнах за видя де се губи; тъкмо излизам, и малкият брадат набор е срещу мен в бойния танц на праведния протест, аз се прибилжавам към него с работен комбинизон уви липсваха ми омаслени калчища, френски ключ, гайгеров брояч, трийон, и тремер, просто с две голи ръце /това е отренирано мое движение още от годините в гимназията, когато класната ми, математичка, миньон лев и 50,  ме изкарваше на дъската, а аз се пенявя в невежество, тогава смело тръгвах срещу нея с моите два метра и я гледах с премрежен поглед от облаците без да се интересувам от формулите, винаги действаше, и тормоза се прекратяваше при смеха на класа/ та приближавам към набора, а той опит от бойните песни на майка, се приближава до мен обяснявайки как можело това и колко бърза – мен това ми беше достатъчно и с поглед на облепен със стикери от 5-класни хотели по всички континенти стар куфар го питам отгоре от 50 сантиметра  „какво ще рече “бързам”?!” имаше миг в който въпросът се опита да пробие когнитивната му каска, погледът издаде опит да се запали някакъв синапс, но … неуспешно, премина на пълен словесен разряд, и бойният танц прие откровено комични движения, аз се отнасям напълно толерантно и с разбиране към терапевтичната фунция на  пращането на майна си, щото по тези земи и в днешни времена дето всичко отива тъй да се каже по модерно му “нахуй” само тази техника работи за изравняване на вътрешното психично свръхналягане с външния социален вакуум, но държа да отбележа, че дадох шанс на набора да се сподели и разгърне /ако има/ някоя смислена теза и дискусия върху скоростта, неотложността, близкия край, апокалипсиса и най общо тяхната роля в съвременния свят… брат ми цъфна почти веднага пред бензиностанцията, той бързо прецени, че човека не цели да стане столетник и нямаъ нищо какво здравословно и полезно да научи от него и отпрашихме… /оказа се, че брата освен цигари, видял че имало “промоция” на “енергийна напитка” “2за1” и се полакумил, касиерката не била запозната, нищо че пишело с големи букви, и започнало обсъждане, което разбира се брат ми спечелил, но изисквало своето време докато касиерката разбере, че е загубила спора, това отворило работа на касата и издаване на нова бележка и прочие, което пък даде възможност на бързащия набор да изиграе своя боен танц на майката, аз да му дам възможност да влезем в dialegesthai, в което за съжаление той не успя да се включи и изобщо беше запомнящо се упражнение в… и осмисляне на…бързането

за да няма недоразумения и като поредна илюстрация на  dialegesthai, ако отзад беше спрял черен джип с две несебърски мутри наркопласьори, по никакъв начин не е препоръчително въпреки двата ми метра да предлагам да влезнат в проблематизация на тема “какво ще рече “бързам”!?” – това трябва добре да се разбере, само на избрани могат да се предоставят възможности да прояснят съзнанието си, други, за дълбоко съжаление на Вселената и на мен в частност (като особено проста част от нея) са оставени обективно сами на себе си без методологична, терапевтична и прочие помощ… /

…

за да обобщим – значи има казванка, един на друг, безнадежна работа, какво и как – пак нещата не са по-оптимrстични, циклим в защо?!, като не е необходимо да бързаме, не щото ще доживеем 100, а за да не изглеждаме нелепо…

…

тъй цял месец мина от последното и просто не разбрах какво стана, че не се обаждах, във всеки момент нещо изникваше…

първо бях си на село да садим картофи, арпаджик, да режем овощки и прочие проза, там има телевизия и се натрових, тъкмо да се върна и си викам ще наваксам с четенето, а брат ми се обади, кога се прибирам че е зор – давай на море да слагаме врати, спах в 5-звезден хотел с хиляда украинки – все едно участвах в екранизация на “добре охранявани мъже”, некакъв нереален филм… после, после пак носих още врети, и пак спах в хотел с вече хиляда и петстотин украинки, накрая карам вече десети ден някакъв отвратителен грип, който ме прави да се чувствам парцал…

и на село с мотика, в 5-звезден хотел с винтоверт, и изпружен в леглото като пушач на опиум, дето не може да се изкашля,  съм абсурдно нелеп, що си мисля при това, че има какво да разкажа, че има накого, че може би има и защо и изобщо що трябва да се бърза с това, е още по-абсурдно и нелепо…

та сега отначало, обобщено и накратко…

следват четири отделни и дълги казванки, но ще ги фиксираме набързо и заедно, само като разказани, за да минем нататък… /пък после ще се връщаме/

ако прочета два учебника по българска граматика и се поупражня малко в граматиката си мисля, че ще мога да напиша една книжка, но ме спира туй, че никога не мога да стигна до онова основание, което да е последно, или първо, и в което да съм сигурен, че ще е достатъчно за анонимния непознат читател и откоето да мога да се разгърна както само аз си умея… липсата на доверие в читателя ме лишава от възможността да стана … писател;

Уви, не мисля, че ще ме четат индийски мъдреци, те биха ме разбрали чудесно, щото няма да са придричиви читатели; всеки знае че Земята е плоска тепсия поставена на гърба на три/четири слона, индийските мъдреци като не прости и придричиви търсачи се запитали –  а слоновете на какво стоят… и най-мъдрият след изследване открил, че слоновете стоят върху … костенурка; индийските мъдреци били добри читатели/слушатели – разбрали, и не продължали да се правят на интересни с уточняващи въпроси, с което спестили на най-мъдрия индиец положението на нещастна майка в макдоналдс…

ако се питате след всичкото WHY?!?! на цивилизовани граждани, ама що пък костенурка?! последният отговор е – щото си излъган от съблазните на света и няма място за мъдрост у чутурата ти /съгласете се, че не може да се напише такова нещо на един съвременен читател… той трябва да бъде уважаван/

Който, подобно крайниците на костенурка, крие в себе си своите чувства, остранявайки ги от съблазните на света, духът му ще е твърд в мъдростта.

Този, който може да отдръпва сетивата си от сетивните обекти, както костенурката прибира краката си в черупката, е твърдо установен в съвършено съзнание.  /бхагавад-гита: текст 58/

та или виждате костенурката на която се крепят слоновете които крепят тепсията на земята, или трябва разказвачът  безкрайно да се обяснява, без никаква надежда да бъде ясен като изказ и прозрачен като смисъл…

така

текста ми някак неусетно се превръща в едно пътуване в кладенец от народна приказка, в което героя все пада на черния овен, който го води на още по-долна земя, в която има съвсем различни задачи, от тези в началото на приказката, а белият овен, който ще го изкара горе все му се разминава…

така всяка казванка се превръща в безкрайно пропадане в темата…

както и да е…

отделете сетивата от съблазните както костенурката си прибира крайниците и всичко ще стане ясно от само себе си… без нужда някой да разказва за някакви три слона, и вие да им търсите някъде тяхната друга основа, вие просто ще разбирате /платон затуй говори за Истина само при умопостигаеми същности, не при емпирични…/

бабчето е на 97… мама я гледа и всеки ден ми прави сводка от лафовете й

инак реалното състояние на фронта на село е членоразделно несводимо…

мама е опълченец… и казва че всичко е спокойно

…

преди година баба беше казала на мама – “маргарите, никога не съм се чувствала стара”

/през лятото ме пита на колко съм години;  викам – 54, а тя делово – “ааа, има още доста да си поживееш…” /

тя е уникална,  винаги дейна, никога нищо не я боляло /или никога не е казвала нещо да  я боли/, все нещо да прави и планове за още има, но колкото повече с години по-малко прави, толкова по-малко прави, и днес когато нищо не може да прави, това се компенсира с ескалация на плановете за правене… с които ангажира всеки, който от обич й се връзва

оня ден, казала – “голяма съм патка, да се оставя така всички да ме командват!”; тя, която е абсолютно неуправляема ракета, дето не си сигурен нито от де ще се изстреля, ни де ще се взриви… но в съзнанието й, туй че вече не може, е заменено с туй че й пречат да прави каквото си науми; все иска да отиде другаде, вече не знае къде точно е туй “другадето”, само е сигурна че не там където е, щото й е скучно; мама вдига ръце накрая и казва “върви, тръгвай…”, а тя щото никъде не може, каже “а да, да, нали веднага ще пратиш потеря след мен…”

тя е съкровище, любимо…

/помня и майка й, прабаба ми, аз съм гимназист, пъпчив пубер, тя достопочтена дама над 80-те, все си повтаряше с въздишка- “какво бях, какво станах” – мислих си, какво да е била, че да се тюхка толкова, че е станала таково сладко бабе; много си я обичах, едно такова джобно бабе, но с достойнство; никога не се даваше – тя тъй, аз инак, спорехме с любов заради спорта /когато не разправяше стари истории/ – спорим и  накрая ще каже “много пък знаеш ти”, аз – пуберски “знам я”, тя “пръц мънгело, аз знам, че знам, ти не знаеш, че не знаеш…” /

та туй цялото го разказвам като въведение в картината, която трябва да си представите…

значи, село. стара къща, двор, зима, студ. одая с печка, която се хръшка до червено и вътре по потник се потиш; две легла, маса фотьол и люлеещ се стол, умивалник и телевизор върху един долап, няма място да се разминеш; мама гледа телевизия за да не изкука, щото през деня се излиза два пъти да се нахранят кокошките и толкоз, няма друга работа; по принцип мама гледа класика “за да се чувства човек”, но баба не удобрява, щото “вижда че тези с цигулките се мъчат, но не им се получава”; мама открила някаква нова програма world, с документални филми, която не може да ми нахвали /аз телевизор нямам и не мога да споделя ентусиазма й, което й дава възможност всеки ден да ми разказва какво съм пропуснал, а на мен да й обясня какво точно е гледала/; та седят мама на люлеещия се стол, баба на фотьола на няма метър от екрана щото е недоскив и недочув /затуй обикновено телевизора гърми/и гледат някакъв филм за индия, в който пък дават някакво пищно ществие  от безкрайна тълпа, животни, всички цветове, всякакви шумове на земята  и прочие източни и далечни чудеса… по средата на всичко туй бабето казва “маргарите, дай да се хванем за ръце да не се изгубим…”

милото, толкова е потънало в това което гледа, че направо е там… и се сеща че може да изгуби мама в тълпата…

като свърши филма, и почнат рекламите, жадно пита – “а сега къде ще ходим”, демек за какво ще е следващото…

…

напоследък си мисля, че всички в живота сме “малко” като бабчето…

зяпаме като омагьосани екрани, “напускаме” стаите, удобно седнали във фотьойлите си… и преживяваме преживявания

вълнувайки се, тръпнейки, “дейни” и обогатени… все едно че правим нещо

…

телевизор както казах нямам, но в кухнята като ям си пускам радио, бнр, такава прозрачна и откровена ТЪПА пропаганда, слушам и се чувствам все едно съм на зъболекарски стол, докторката ми пили дълбоко здрав зъб с онзи незабравим звук на машинката и аз инстинктивно стискам ръкохватнките на стола, щото не знам какво друго да направя за да си помогна…

докато го пусна и чуя леещата се простотия,  ефира директно ме наплюва и … “пусна някак ръкохватките на стола” и някак успявам да се отключа…

не знам, с книгите при мен не е така, чета много глупости далече от нормалното, не че не е с такава тъпа пропаганда, но чувството на зъболекарския стол го няма; затуй като чуя три минути радио-мисъл и преминавам на дарик-ностълджи… там могат да пуснат дори боби дарин и ван морисън, а книги с простотии мога да чета безкрай /предполагам че при четенето има елемент на илюзия на контрол върху простотията, даже някакво удоволствие да разкриваш вързалката на хитреца, докато по радио и телевизия, където простотията се лее някак обилно и напоително, такава илюзия няма, някак мислиш “за всички”, това че на теб ти е ясна, не те успокоява, а напротив изнервя, щото не си сигурен, че другите схващат; пропагандата е като порното, може да си против, но някак не те вълнува кой какво си прави у тях си, и не вземаш отношение, но ако по телевизията пуснат порно, ще се възмутиш, щото е отвратително и проява на лош вкус; бнр си е направо безплатен /платен от бюджета/ секс телефон в ефира, то е едно навероятно пъшкане, дълбоко прежияване на … неприлична политика; чувам че бтв е най-хард в телевизиите, но не съм гледал, не мога да коментирам… /

…

сега… туй беше овертюра за нещо съвсем различно, то е дълго – споменавал съм го – но замисъла е сега да нахвърлям в няколко неща някоколко неща, които после постепенно да вплета в по-обща картина на фона на която да може да се говори по-смислено и в някакъв контекст, за да не е само “а пък аз мисля така …”; и сега  трябва да съм кратък, само да го споменем, да го пооткрием, а после пак ще се връщаме към него /разбира се,  ако баба е права… и има време/, покрай другите неща в по-широк контекст ще го разкажем по-широко…

та, бях завършил вече философия, но всяко завършване и сдобиване на кетап е като вземане на шофьорска  книжка, то е само условие да започнеш да се учиш; аз изкарах шофьорска книжка на камион и трактор преди да стана на 18 и тъй не се научих да карам кола, имам приятели от философията, които я завършиха без да прочетат една книга, а след туй някак успяха още повече да не прочетоха книга – даже нямаше какво да забравят, но кетап имаха; та, бях завършил, не понасях комунисти и руснаци, четох всякакви излезли новопреведени модерни глупости, които са актуални /писани преди 50 години/ и чертаят нови перспективи /например попър и неговата“отвореното общество”/, и гледах да наваксам “историческото си” изоставане в съкратени срокове; не мога да кажа, че ми е било особено интересно, не ме интригуваше, нищо че беше модерно, тъй някак винаги исках “да науча” философията, което ме караше да чувствам нужда да се връщам в “началото”- тъй открих Лосев, и макар да не комунист, беше руснак, чувал го бях докато уча, разбира се, но туй което не е запад  във философията за мен беше ерзац /освен Достоевски/,  тъй и не го бях чел; още нямах “осмокнижието”, туй е началото-средата на 90-те, но почнах да събирам и чета “история на античната естетика” и … тъй стигнах до един том – “късен елинизъм “,  който беше почти само – Плотин, не го бях чел, то тогава и го нямаше за четене … и докато четох Лосев  се влюбих в Плотин; това беше най-близкото разумно и красиво нещо представено за философия, което бях чел…

после почнах да чета за Плотин / за времето му, не за философията му, почнах да чета история – друг път ще обясня защо, отде ми е интуицията…/ и се шашнах, как такава Философия може да се роди в такова Време, туй е 3 век сл. Хр; Кризата на Империята, всякакви идиоти начело /само вижте колко императори има Рим в рамките на 3 век, и го сравнете с 2ри век/; и загрях че философията е … според времето, колкото и да си мислим че заниманието с Абсолютното, Универсалното, Вечното, Неизменното, е безотносително към заобикалящото, то самото занимание е винаги в контекст, и колкото Времето е по дребнаво, несигурно, злобно и жестоко, толкова повече Абсолютното изглежда по-Абсолютно, Вечното по-Вечно и т.н и т.н на философите от това време…

като мислих туй – се сетих като студент как ми праказваха, че имало някакъв който разказвал, че цялата философия на Платон е следствие на неговото преживяване на присъдата и смъртта на Сократ; как осъждането на  Доброто, Красивото, Разумното тук води до раждането на “Светът на Идеите” от Платон за да ги спаси…

като студент туй за Платон съм го чул и запомнил, но не съм го преживявал, когато се занимавах с Плотин и времето му, то и изплува като … вече преживяно

тъй след време стигнах до Соловьов и “Жизнената драма на Платон” / той е който обяснава Платон през преживяването на присъдата и смъртта на Сократ/; не му е място да преразказвам /трябва да се прочете, тя е кратка, има я на български, но аз я имам само на руски/  –  но за случая – соловьов превежда Платон и се пита за подредбата, периодизацията на диалозите му, и ги разделя на три периода; свързани със Сократ и неговата присъда /”светът на идеите”/, еротически кризис, някакво неизвестно влюбване  /федър, пир/, и “програмно-практичен”, платон като теоретик на социален идеал и практически опити за осъществяването му / държавата, закони/

та соловьов разказва как философите първи създали разкол в гръцкия живот; възникнали две формални партии – едната която защитава съществуващите основи на общежитието и друга, която ги разколебавала /параноиците и шизофрениците не са от вчера, имат дълга история/; разколебаващите са разбира се философите, които внасят елемента на относителност, условност, у божествените и бащини традиционни закони, върху които се гради общежитието; тогава се явява Сократ, който не е част от никоя партия, а води собствено “разследване” на основанията и на двете позиции, с което си навлича омразата на всички, щото неопределилите се не само не печелят симпатии у убедените, а напротив още повече дразнят с независимата си позиция; при това Сократ има лошия навик да разкрива и непоследователнстта на представителите на “партиите” и тяхното самодоволство; охранителите били лъже-охранители, сами не спазвали традициите, а мислителите, че са лъже-мислители, следващи само лична изгода; тъй Сократ се превръща във враг и на двете /параноици  и шизофреници/ и съответно при Кризата в Града сле войната получава при повод и от двете Присъда – да умре като Престъпник; това за соловьов е началото на жизнената драма на Платон – соловьов казва “трагизмът не е личен, не е субективен, не е в разлъката на ученика с учителя, сина с бащата. На Сократ и без друго не оставало да живее дълго. Трагизмът е в това, че най-добрата обществена среда  сред цялото тогавашно човечество – Атина – не могла да понесе простия, гол принцип на истината; че общественият живот се оказал несъвместим с личната съвест; че се разкрила бездната на чистото, безпримерно зло и погълнала праведника; че за правдата смъртта се оказва единствена съдба, а живота и действителността се отклонили към злото и лъжата. Как да живееш в това царство на злото, да живееш там, където праведника трябва да умре.” … “този свят, в който праведника трябва да умре за правдата, не е действителния, истински свят. съществува друг свят, където правдата живее. ето действителното жизнено основание за платоновото вяра в истинно-съществуващия идеален космос, различен и противоположен на призрачния свят на сетивните явления. Своя идеализъм, – и това изобщо малко се забелязва, – Платон трябва да извлече не от тези отвлечени разсъждения, с които той след това го пояснявал и доказвал, а от дълбокия душевен опит, с който започнал неговия живот. ”

цялото туй /в “жизнената драма на платон”  има още/ е да покажа, като най-велика на илюстрация на това, как се появява “вертикала” в един плосък свят; тъй като философията е исторически феномен, той има начало, което може да бъде повече или по-малко определено и изследвано, то е фиксирано и документирано; преживяването на един 28годишен атинянин по повод присъда срещу учителя му – довеждат до построяване/откриване на Свят, който да е Дом на Истината, Доброто, Красотата… Убежище. Сигурност. Спасение. преди него Той не е съществувал, не и този… и векове след него този свят “по-вертикала” Е, или най-малкото е проблематизиран и разказван, с него се борят…

инак Вертикала е съществувал винаги, откакто и доколкото съществува Човек; Бог,  Идеята за Бог прави Човека, без тази Идея, човека е … млекопитаещо; за много той е само това… но това е свят на млекопитаещите, а не на Човека

представете си за момент Шумер, “зората на цивилизацията”, който и да е град ур, урук, лагаш, нипур, киш, във всеки по средата има зикурат /стъпаловидна пирамида/, най-горе на която има стая, в която живее бога, пазител на града /за жителите той физически е там/; представете си изгрев на нил, и пирамида с позлатен връх, в сутрешния здрач, как върха пръв блесва някъде високо с първите лъчи на слънцето /той е самото слънце/, или елина гледащ олимп /боговете физически са там/… идеят за “онова там Горе”, и съответно “онова Долу”  е давало посоката на съществуването по четерите посоки на земята… Винаги…

томас фрийдман като написа “свътът е плосък. /кратка история на XXI век” неподозираше колко е прав /особено за “най-глобализираната” част от него/; днес светът е пълен с плоскоземци, които не подозират за “Вертикала”, те  живеят само в четири посоки, те не просто не знаят, скопени са, лишени от интуиция, обречени на вечна плоскоземност; научени са да са горди в плоскоземността си, и за да са съвсем жалки, се присмиват на онези от миналото с “вертикала” като на невежи и плоски…

тази модерна “плоскоземност” е диагнозата на нашето време; никога в Историята не го е имало туй, поне не в такъв мащаб, масова забрава за посока и ориентир, “Високо” се отнася единствено за социална кариера или отстояние на природна забележителност; ако кастрацията не е успешна и “усетят” нещо от Вертикала насред тепсията пълна с кастрати се срамуват като голи насред изискано общество, подтискат го, за да са … модерни и демонстрират пошъл непукизъм на хоризантална безпросветност… “духовно” е разрешено само на посредствени еразаци…

/слагах в едни мазета врати преди няколко месеца; имаше да се разбие и доизгради едно място и дойде един млад циганин  с жена си; от ябланица; всеки ден с колата 80 км насам, после обратно,  половината надница отива за бензин; като приближи 15 часа отиде да си купи вино, жена му го кара наобратно; викам му “много път е туй”, а той “ааа,, тунелите, тунелите” и добави с особено чувство “ДУХОВНО!!!”, паднах, мигам, беше с блеснал поглед,  но го гледам сериозен, после като си мислех си викам, сигур е искал да каже “мистично”, щото като минаваш през тях по тъмно както са осветени , хеля ако си и пийнал леко, макар и хоризонтални, можеш да ги преживееш вертикално, но както и да е… той е последния “духовен” човек когото съм срещал… инак около мен е пълно с йогини и “търсещи” майната си…/  

стана много дълго… може много по-още, но да засводяваме…

времето е бременно с кризи…

но проблемът е, че кризите нищо не могат да родят, щото се преживяват ялово, само по тепсията, поради липса на вертикал;,

преди 100 години витезслав незвал в “едисон” казва за електричеството, че е “светлинен бич за демоните нощни”, но той като комунист пълен с “исторически” оптимизъм не подозира за съществуването на ангелите…; електричеството изгони ангелите, но не остави стерилна среда, покрай него се сдобихме с радио, телевизор и прочие техника, която бълва нонстоп демони и бесове в четирите посоки във всяка част на денонощието…  толкоз за “светлинния бич” и “прогреса”

ако се върнем на Платон и неговата житейска драма дала Съдба /Път/ на европейската философия /не случайно Уайтхед казва че цялата европейска философия е бележка под линия на Платон/ днес изглежда изчерпана, щото е несъпрежеваема, тя съзнателно и “планово” е унижена и дискредитирана чрез създаване на модерни ерзаци, които биха били изглеждали само смешни, ако не ги натрапваха като задължителни и канонизирани…

тяхната единствена цел е да не бъде осъзната Кражбата на Хоризонт на този Свят /който без Вертикал е прост-не-свят/ който обитаваме

да бъде корумпирано Въображението ни

да бъде затрупан Извора на Живота

…

без осъзнаване – няма и Спасение

тъй зяпайки в  монитори цялата тази Простотия, която ни убеждават че е наш “живот” и “свят”, ние истинктивно искаме да се хванем да ръце за да не се изгубим… /като едни баби…/

дори и да се хванете за ръце, докато сте пред монитора сте загубени, щото от там са само … демони и бесове

инак може и в във фотьойл, може и на улица, може и насред поле, във всеки един момент може да срещнете … Ангел,  може за момент да забравите четирите посоки на тепсията и да погледнете Нагоре, или Навътре, все едно, и да намерите Посока

човек както живее…

… па си пусне музика

обожавам боби дарин… има някаква лекота, уж-небрежна-несериозност, лек виц, а всъщност е толкова добър; как да кажа, чудесен забавлител /казано на български/; тъпо е да се обяснява…

изобщо тъпо е да се говори за музика, що трябва да се облича чисто чувство в думи, които идат /произвеждат се, произлизат/ от съвсем друго полукълбо – тъпо е да превеждаш един свят / от едно полукълбо/ на език на друг свят /друго полукълбо/, винаги същесвеното се губи в превода; та, тъпо е да споделяш музика, щото обяснението й е абсолютно безотносително към самото преживяване…

/малко на педерастка работа мяза – те завалиите все се опитват да зеченат, все не им се получава, но не спират да пробват…/

все пак сме възрастни… или поне за такива се смятаме

не е зряло някак си туй… споделянето /не мога да си представя прадядо ми, добре го помня, да каже на някой какво си е пуснал, или какво е почувствал… той си беше скала, сигурно е чувствал, но колкото мога да разчета емоциите на поликлетовия дорифор толкова съм могъл и дядовите…/

от месеци слушам само “музика за възрастни” – montovani, acker bilk, persy faith, ray conniff, jim reeves, andy williams, the walker brothers, the letterman, the carpenters… и тоя избор без съмнение е продиктуван от играта на хормоните, или отзвук от тяхната неигра… /днес си свалих една американска книга на руски – никога няма да я прочета, но да я имам – заглавието ми хареса – “Управляй гормонами счастья. Как избавиться от негативных эмоций за шесть недель” – аз наистина мисля, че в този свят щастливи могат да бъдат само идиотите – да /само/произвеждаш/управляваш хормони на щастието ще рече да се /само/видиотиш/; хормоните който ме карат да избирам такава музика, и които тая музика произвежда, не са точно щастие, а една такава приятна умора, все едно че си живял, уморил си се и ти е време да си починеш, но със спомени за някога много приятни преживяни неща…

в тубата под някои парчета, някой се изцепи че иска то да звучи на погребението му; прави ми впечатление, чу туй по принцип са млади особи, за които “погребалната процедура” е доста абстрактна и предвид средната продължителност на живота може да се предполага, че “плейлиста” на упокоя ще е доста дълъг и разнообразен…

преди години бях отишъл на гроба на баба и дядо… имам едно кожено яке с външни джобове и в тях като съм без раница си държа киндъла; та запалих на дядо свещица, клякам на запаля на баба, и отнякъде около мен започва от средата death trip на cockney rebel, аз се ошашавих, щото отначало не можах да загрея нищо, после разбирам че нещо съм натиснал с коляно киндала, не помня кога за последен път съм слушал на него музика и още не мога да си представя как от спрян киндъл както и да го натискаш несъзнателно вътре в джоб – може да се пусне музика…

няма смисъл да се мисли…

засмях се – баба можеше да прави фокуси – искала да чуе – чула…

който го може -го може… /то ми е любимо парче, но не знаех че и на баба…/

както си живеем и си пуснем музика; в странно време живеем, вече не е немислимо да завият сирени и да обяватче са изстреляни ракети към мястото в което живеем… остават десет минути, за да го няма … туй, какво ще си пуснеш?!… обичам боби дарин, но надали ще е той, но още нищо не е изстреляно, или поне живеем все едно че е така, така че го слушам, все едно съм вечен, и има кога да слушам Другите Неща, които Са за когато остават … десет минути

както и да е…

…

както си живеем…

и си сипем едно… /аз не пия, тъй че не си сипвам/

както си живеем…

и излезем на терасата да запалим една… / не пуша и тоя позив ми е чужд/

както си живеем…

и ни стане скучно и звъннем на Приятел… / това чувство ми е непознато…/

както си живеем…

и се сетим че нещо ни липсва и отидем до магазина да си го имаме… / пазарувам с такава изчислена регулярност, че нищо не ми липсва/

както си живеем…

и ни стегне съчмата и излезем да мааме гащи из улиците… / разхождам се по “регулярно” задължение…/  

…

туй очевидно може да продължи безкрай… както си живеем

…

можем стигаме до това, че

както си живеем

казваме че живеем в свят

когато ни попитат „Какво е Свят?“ – разказваме

нашите разкази са много различни

ако успеем да се чуем ще се изненадаме в колко различни светове живеем

за щастие ние сме едно нелюбопитни, второ глухи, трето толкова потънали в собствения си разказ, че не забелязваме разминаването на световете, това разширяване, направо разпадане на Вселената, и докато това не влезе у дома ти, можеш и да си отидеш без да разбереш нищо…

/туй е много смешно, но прекрасна илюстрация на това какво е да ти влезе чужд разказ у къщата – лакан много се впечатлил навремето от полета на гагарин и руснаците в Космоса, и поискал да отиде в ссср; във франция се срещнал с леонтиев ли, не помня точно, с някакъв съветски космонавт, да се урежда посещението, и си приказват оня дето летял с тоя дето бъбри, и бърборкото казал, че космонавти няма, щото нямало космос /дълбоката му мислъ и интенция била че космос е ред, хармония, Украшение по Хараклит, чичката от ефес открил пръв Небесния свод като Космос /демек Украшение, Брошка и тъй го нарекъл/, тъй че няма ред, няма украшение, всичко туй днес го няма, следователно не може да има космонавти/, давам равностойността на подкова смядовска луканка за да мога да видя погледа на съветския космонавт слушащ, мигащ, зинал, на това откровение на френския мислю… естествено лакан така и не посетил ссср, там си имали такива достатъчно, а лакан си останал велик французин/

преди 20 години отворих една тема в Пула “Мимикрията на комунизма. От Апокалипсиса до Хаоса” отдавна я няма, а и аз я загубих, но помня че започваше точно така “както си живеем, казваме че живеем в Свят, когато ни попитат -”Какво е Свят?” – разказваме. Нашите разкази са много различни. …”

и тогава писах много напоително…

щото преди 20 години имах илюзия, че казването, обясняването, изследването,подбуждането, имат смисъл… сега мисля, не че е безсмислено, но е без значение, щото нещата имат Код /и това съм го разказвал/ и тоя код се развърта без някой да може да му попречи… едни Сили могат да бъдат победени /ако си срещу тях/ само когато са се самоизтощили, преди да им дойде времето заставането срещу има единствено значение за теб и твоето себеусещане, но не и смисъл или резултат…

Та…

какво е Свят…

казвам че е разказ, щото само с разказ можем да предадем нещо, което да бъде разбрано…

можем и да посочим с пръст – това което за нас е света, но всеки ще види посоченото, но ще си го разбере по негово си, а дали едно разбираме пак ще трябва да си го доразкажем…

преди години исках да покажа на сина, че няма картина на света, че не мисли за най-важното  /аз съм ужасен педагог, мисля че всички хора са равни и знаят еднакво, само че еднаквото им е различно, и трябва да се стикова някак, тъй не мога да гледам на никой като незнаещ и съответно не мога да подредя едно знание по степени, етапи и прочие части, които по време да бъдат поднасяни периодично за да се получи накрая цяло – а направо стоварвам всичко, а другият да вземе каквото понесе… синът ми от тази моя нефелност на предаване е изработил уникален способ да уцелява и да ме праща у лево, което препоръчвам горещо на всеки… / та хванах, един голям картон и го разделих на три; казах му горе да нарисува “Свят” – и той 12-13-годишен, горд че правим нещо, решаваме задача,  нарисува някаква карта с  октоподи, амеби, пътища, реки, замъци, извънземни и прочие; казвам му “браво”, а сега ми нарисувай “Светът” и той нарисува земното кълбо с европа , африка, америките и азия, барабар с гълфстрийм и прочие океански течения в един кръг, като гордо въпреки малкото пространство правеше граници където се сети между държавите; “чудесно” , а сега ми нарисувай себе си в света… той усети, че туй е някакъв капан, щото му е неразрешим – и се нарисува анатомично гол с всичките си подробности на бебия фон на листа и написа отгоре “Това съм Аз. И съм горд че съм АЗ”

аз не знам какво съм искал – но получих каквото заслужавах

исках да усети колко е трудно да се мисли човек в света – щото са две и трябва да си имаш представа за това, да го отчиташ – никога не можеш да бъдеш абсолютно ясен – но тази неяснота е проблематична, трябва да се удържа и проблематизира, демек да се Мисли – на 12-13 години си здрав, няма неразрешимо, ако си здрав, “това съм аз и съм горд че съм АЗ” на бял фон…

всички здрави хора живеят така…

кой може да нарисува нещо  смислено на тема “аз в света”

за да е смислено – света ще е конкретен – а Света никога не е, затова е и Разказ, за да отскочи от конкретиката като фона и да стане … Свят

та както живеем разказваме…

Аз в Света…

– единият начин е като даваме определения… “Аз”, “Свят” и т.н.

/това е голяма хитрост – зад която се крие прогрес и … Нищо; всички определения в края накраищата стигат до едно или няколко Първи Определения, които са тавтологии / скрити логическо утвърждения “а е а” след туй е лесно с развъртане на система от производни определения да стигнем до “всичкото това” /

– другият начин е да разказваме с истории…

/ енума елиш /когато горе/ не беше наречено небе, а сушата долу беше безименна…

преди 13,7 милиарда години станал “Голям взрив”, пред 4,5 милиарда се образувала Земят, преди 2 милиарда се е появил живота, преди … се е появил Човека…

Какво е Човек?, за да знаем кога се е появил – опции спрямо “определението” от няколко милиона до 40 000 години…

имало “Душа”, по време на Възраждането я отмени “Аз-а”, после в Новото Време – “Субекта”,  Ралф Кедуърт откри “съзнанието”, за да дойде днес даниел денет да обяви всичко дотук за измама, и научно да “обясни”, че няма нищо за обясняване, щото е ненаучна измама…  отходна тръба на усещанията

от всичкото горното митологично, научно, хипер-супер-дупер-научно през данте-шекспир-джойс и “двете щръклета” на радичков все и всичко е обяснения на “азове” или вече следсвие на небивалия прогрес и просвета на някакви брадато-сандалести-без-душно-не-азови-без-субектни-не-осъзнатости за техните Светове и Не-светове…

– може да се опитаме и да рисуваме, но дори като се нарисуваме, ни иде да обясним в текст от горе “Това съм Аз. И съм горд, че съм АЗ”

Света и разказа му – са винаги Проблем

а ние сме време не да го решим, а да го прекараме… до последните 10 минути, когато ще трябва да побързаме да чуем Важното, ако можем да се сетим тогава кое е то, щото Време не остана

преди година точно преди да изчезне туй тук излезе една новина…

бил гейтс е най-големия собственик на земеделска земя в америка…

https://agri.bg/novini/kakvo-shche-pravi-bil-geyts-s-tolkova-mnogo-zemedelska-zemya

беше ми много смешно, щото аз от реална рента плащах виртуалния наем тук, а тоя ококорен хитрец, играещ вечен виртуален нърд, събирайки “наем” за виртуална услуга си купил 1 000 000 декара реална земя…

и тогава се хванах да споделям тая смешка, но междувременно купеното ми виртуално с реално реално изчезна…

и си останах несподелен…

сега пак виртуалното ми е реално и викам да започна от това което спрях…

значи туй съм го писал и преди, но е по темата; макар и писано някога, само аз си го помня, тъй че повторението няма да е в повече; когато татко купувал първата жигула в началото на 70-те отишъл при дядо си да иска пари /купуването на кола тогаз било финансова “мобилизация” на цялото семейство/ дядо му го попитал за какво са му, татко гордо казал – за кола; а дядо му просто казал, че за кола пари няма, ако било за земя може, но за кола, дето утре ще я потроши, пари нямал; татко пък нямало какво да отговори и … го разказваше това с едно искрено удивление, с което сигурно го е слушал и първия път…

да плащаш виртуално “място” с “реални” средства е най-голямата простотия до което се е докарала родата ми в мое лице след толкоз години  … еволюционна деградация / седят горе дедите ми, накацнали по облаците, пляскат се по чела и бедра, зяпат пълния фалит на разум у това което от гените им е останало да пъпли долу… и сигур си викат “ба, туй диване”/, туй не е и кола, а просто празно място, което не дава нищо, даже не дава мегдан да го се потроши, едно нищо, което просто се нихилира при липса на поредна вноска…

туй трябваше да се каже, щото е условие на всичко, а условията винаги е хубаво да се удържат в съзнанието ачик, щото имат лошата способност да се сливат с тапетите, като се кискат незабелязани в гънките на пердето, изветрявайки и разтваряйки се неусетно в станалото без следа…

след виртуалния армагедон преди година у туитър и фейсбук, където изтриха сума ти народ за “неправилно” мнение, барабар с действащия Президент на най-голямата демокрация е ясно, че тези “плащадки” са повече /ако и не само/, собственост на едни служеща за събиране на данни, отколкото място за свободно споделяне на кибици… туй някак можеше да се “защити” с упражнение върху какво е “на самом деле” виртуална “собственост” и “безплатно” свободно пространство за обмяна на мнения; след януари 2021 само завършени мазохисти, безличници  и ментални педераси могат да се упражняват в “свобода” на мнението у подобни места, дотогава само ги посещавах за да зяпам, но след това там останаха само откровено силно “морално предизвикани”, които не са ми интересни…

по-интересното тогава беше с Parler и неговота “сваляне” от “отхапаната ябълка”, щото първите си плащаха за услуга, а вторите ги затриха поради … мнението си, че не им харесва наемателя, въпреки платения наем; тъй стана пределно ясно, че не просто “Онези” могат да те трият от “свободно” предоставеното ти прострастранство / за споделяне – събиране на данните ти/, а дори и когато си плащаш за услуга – “собственика” може да прецени и да те изключи щото … “така” /е преценил/

тези Дни вече беше написана История когато фейса махна забраната за използване на “език на омраза” за представители от определен регион по отношение на представители на друг регион…

https://www.svobodnaevropa.bg/a/31747892.html

/ това може да бъде характеризирано подобаващо но не съм сигурен че съм от региона на който е разрешен този език за представителите на региона от който е фейса…/

от тогаз, а и по принцип от всеки момент но съществуването,  всеки би трябвало да се е освободил от всяка илюзия за “свобода” на мнението във виртуалното…

всеки е свободен доколкото е съгласен с мнението на Виртуалните собственици и … до тук

тъй че казах … бай-бай

тук някъде надолу има началото но един философско-виртуален трактат /сигурно от 2005г./, в него обяснявах “реалността” на виртуалното с реалността на преживяванията в него, туй се беше апотеоз на симулакъра – мислиш че влизаш за да споделяш преживявания от реалното с реални хора, това, колкото да влезеш – след туй –  се получава самопораждаща се и самоподдържаща се буря от преживявания породени от разни аватари /зад които строиш персонажи/, инак самотности и безличия жадни за битие и внимание, нещо на което собственото им съзнание  отказва Реалност, и хренещи се като теб с виртуален ерзац от емоции и спомени от профукано време…

та…

туй изчезна, но ме досърбяваха пръстите да споделя нещо си /жажда по предно Нищо/ – нямаше къде – и ходих да се чеша в дневник, щот там е такова светло-отворено-проветриво-либерално-толерантно-прогресивно-място, че ражда непосредствен напън за отговор /а и имах “регистрация”/, но и туй беше до време, лека полека такава тъга и досада покрай смешния елфски ентусиазъм по презедентско ново-началие ме завладя, че почти се депресирах, безграничната  анализаторска Тъпота, която можеш да коментираш без да я четеш, просто защото тоя дето я е писал също така я е мислил, няма никой вътре, просто подредени  с апломб правилни глупости, които те затрупват с … нищо; … и вече дори не можеш да се ядосаш като хората; единствено весело беше, че трият, и имаш тръпка да псуваш без да използваш нецензурен език, но и туй също омръзва…

и тъй като разбрах, че няма да е .сом, стана .org, демек не по врат, а по шия, още по-тайно, реших да го правя пак /да си чеша пръстите/ тук, докато не ме изтрият… някак; щото е забутано, сигурно е, че е трудно откриваемо, но затова пък ботове и алгоритми не спят…

та, викам да тестваме системата… в това е динственият смисъл на участието

човек трябва да декларира веднага своите убеждения за да покаже че не е Съгласен със Собствениците

има две мисли, които си хвърчат, преписвани на едни, които не са ги казали, но хубаво звучат като казани от тях…

тацит  – ако искате да узнаете кой ви контролира вижте кого не можете да критикувате

волтер – за да узнаете, кой властва над вас, си изяснете, кого не можете за критикувате

те са … една – и няма нужда да се приписва на някой, не се нуждае от авторитет, за да изглежда по-вярна…

тя е вярна, и лесно проверима… за човек който е Свободен, тя няма никакъв смисъл, защото няма Власт над него и той можеда критикува всеки…

като свободни хора в свободна страна, част от свободния свят за нас няма някой, който да не можем да крититкуваме…

нали се сещате за Рейгън  

днес сме от правилната страна /на историята/и всички вече може да не сме съгласни с кремльовското джудже путин, дори да отидем във вашингтон, да тропнем на масата и да кажем на нашите приятели от америка “fuck russia” и „иди нахуй“

има едни ужасни хора – които зад всичко виждат … “тайни”, “заговори” и тъмни козни… колкото повече се срещам с тях, толкова повече се съгласявам с гатари и дельоз, че има два типа два типа, първите два типа са самите гатари и дельоз на които всичко им е ясно и правят разграничението на два типа, и вторите два типа, е разграничението на хората на “революционери” – шизоиди, и “консерватори” – параноици;

така ги виждам нещата – има едни дето живеят тук и сега, а си мечтаят нещо друго после, като някак всичко им се смесва в тиквата и водят едно шизо съществуване – съвместяващото-ужас тук и рая след… което може да доведе и до действия за свързването им, това са шизоидни революционери… а има и едни, които живеят тук и сега, и макар да не са най-щастливи с наличното, се страхуват повече да го изгубят, отколкото да се надяват на идващото за по-добро; тъй те развиват една параноя от това нова което иде, щото то не е наличното, което ги устройва; те непрекъснато се оглеждат за врагове, които носят опасност за тяхното, развиват параноя, един непрекъснат страх от загуба…

тъй като сме лишени от възможността да бъдем първите два типа, трябва да изберем, или да се определим, в един от вторите два типа…

аз с времето ставам все по параноидален… но е весело да забелязвам, че това е съдбата на всеки истински революционер постигнал целта в революцията си, стига, разбира се, да не е троцкист, това е един особен тип говедо,  което си мисли, че ще се спаси от параноята и ще вовековечи шизофренията си, ако се закълне във “перманентната” революция – и влиза в положението на кон на геран, вадещ вода и ослепял в постоянното обикаляне в кръг, или някакво бездомно псе гонещо опашката си или бягащо от сянката си…

истинският параноик вкрая на краищата винаги стига до юдео-масонския заговор, което е срамно, защото параноята е разрешена единствено на юдеите и масоните /майтапа е че преобладаващо те са шизофреници/, тях съдбата ги е научила, а разрешената теория го е потвърждава, че имат основание да се страхуват; историята която учи другите пароноици, нямащи късмета да са юдеи и масони, че имат свои основания да се страхуват за нещо си е забранена, като конспиративна и параноична…

така живеем в свободно Време в което трябва добре да си помислиш дали си заслужава да упражняваш Свободата си при перспективата да откриеш стената на килията в която инак свободно можеш да упражняваш свободицата си без параноя

“модерният човек си мисли че е свободен, защото се въздържа да докосва стената на тъмницата си”

Давила

значи точно преди 20 години за първи път се “виртуализирах”…

преминах от тая страна…

лесно се помни щото беше 1 март…

Реално беше в един офис на Приятел, беше ми набрало нещо на симо безсребърника, който дойде “за полза роду” да си прибере и свои своето и кое друго изпадне; а Виртуално беше в един форум, дето Приятелят влизаше да се драчи с комунисти, мене пък ме бе напъпила нещо Муза и просвещенска страст, та рекох като него да се облекча; толкова беше лесно…  измислих си набързо име за регистрация /от имената на дядовци от родата/, щото не можех да пиша на клавиатура, седнал/излегнал се/ на едно бюро диктувах антропологичните си “размисли” и обяснявах феномена на карго култа приложен в нашата политика на друг приятел, който чинно ги записваше…

тъй станах maxim_petkov, и се появи темата “Кобургът в Кобургия”…

наивността в перспектива е смешна… или жалка, зависи от това закъде си бил тръгнал и къде стигна…

в онзи момент заникъде… беше момент

както и да е…

туй отдавна го няма…

трудно ще намерите нещо в мрежата отпреди 20 години…

/допреди 3 дни и туй стоеше празно – врата за никъде…

слезте надолу и вижте колко качени клипа от преди година ги няма, тогава са стоели, зеят като изтърбушени врати и прозорци в изоставен дом… цялото виртуално е такова, но е някак невидимо, щото то всичко и винаги е “сега”, и тече като река пред теб… след малко е друго, и туй дето е било е изтекло в нищо/

няма новина, че нещо “от тая страна”  е изчезнало, но е забележително колко лесно изчезва…

изтича…

да пишеш върху водата на “ от тая страна” е занимание единствено терапевтично, в него няма нещо което да може да се задържи или за което да се задържиш, на което да се закрепи или да бъде закрепено, което да остане или да бъде оставено…

оня форум изчезна отдавна, не че съм мислил да е вечен, напуснах го преди да потъне, но не съм мислил, че е нужно да си пазя онези “неща” /които сега са … нищо/, щото някак общото винаги изглежда като по-дълговечно от личното…

а всъщност съществува само личното – а общото е илюзия на сетивото – запазеното общо съществува само дотолкова, доколкото е останало у някой или у много живо като лично…

след туй – стана друг форум пак общ – и той уйде като общо без лично – и си получих урока, че докато не е лично – няма как да закрепя нещо общо… и направих Първата Изгора…

тя не беше замислена като моя Изгора – но остана такава, щото приятели като всеки ентусиаст, си мислят “контента” като въпрос единствено на време и декларират желание за споделяне, стига да има място /докато няма място/, в главите им се прескачат мисли и това е очевидно за тях когато обещават да пишат, но кога се седне пред бял монитор и желанието изтлява, и времето го хваща липса, и най вече мислите, дето уж са толкоз много, изчезват и … монитора си остава бял

та покрай техния бял  монитор останах сам…

и сам си писах… и свикнах сам да си говоря у … форум

после и първата Изгора изчезна, даже не разбрах как, щото приятели я правеха технически и … нещо стана /остана някакъв ранен бек-ъп, каквото и да означава това/

после дойде Втората Изгора, която вече беше благодарение на един Приятел, щото той я плащаше, а друг приятел я направи…

и всичко течеше с години …

 /някак у ред, което за човек като мен който от “глупости” /техника и пари/ не се интересува, се приемаше за “естествено”/

години, забравено и самотно на края на виртуалната Вселена…

имаше един “Дом Торо – домът на виртуалните скитници”, дето скитах сам в главата си… без терапевтичен ефект

но и тя изчезна…

сигурно съм сам виновен…

но аз телефон нямам, фейсбук нямам,  електронна поща не поглеждам, и сметка нямах, но всичко беше платено за години напред / от Приятеля…/…

и изчезна…

тия при които се хоства сменяли сървъри, аз ни знам к`во е бек-ъп, ни ме интересува, пиша върху водата…

и тя изтече…

за капак, ония идиоти след като се затри всичко, взеха /изтеглиха от сметката на/ от Приятеля, 700 долара или нещо подобно за хостване на Нищо за следващи 3 години…

естествено останаха с парите и с една моя майна…

Приятелят каза – че туй сегашно място е най-добро и подредено, а Дядо си беше тъкмо отишъл и аз се оказах реален земевладелец с някаква рента, и сметка в банка, и почнах да си плащам за виртуално място, изгората си остана “моя” и платена от Приятеля на ония дето държаха хоста… до преди година

аз на тях пари няма да им дам, тъй че чаках да изтече за да си купя изгора.ком от друг, онези обаче го пазят една година… за мен, и аз си викам  циреи по задниците им, една година няма да пиша, да си го държат… годината мина, но вместо „свободен“, някакви някак държат запазен домейна изгора.ком и искат пари да ми го продадат, циреи и за тях, и си купих изгора.орг ей тъй за принципа да имам някакъв домейн Изгора…

и сега е същото – но на друг адрес – което няма никакво значение – щото адреса е абсолютно излишен, когато не чакаш никого

та, затуй ме нямаше година…

немаше болка, я съм отчасти шоп, и писането ми е като копането, можем да пишем, можем и да не пишем;

Преди година след поредното нихилиране си викам, що да не напишем книга – но туй съдържа в себе си една скрита/подразбираща се/ “декларация” за сериозност, а аз не мога да подпиша подобно нещо…

и остана белия монитор…

това беше и преди 20 години…

не че има какво да се говори – всичко е ясно – но и не пречи – щото в други ден туй пак няма да го има, ще стои като избит прозорец, както туй стоя една година, тъй че такова-каквото

единствено хубавата музика има смисъл, но тя е преобладаващо стара, и като всичко истинско което изчезва е … лично преживяване сред река задръстена от вече непотребни пластмасови факти

трябваше да е цяло, но стана дълго и не можах да го свърша, а днес исках да се обадя, само да кажа че чакам с … очакване новия филм на адам къртис, който тръгва днес по bbс

малко неща чакам, но това е едно от „малкото“, в уикито бях обявили че ще излезнат 9 серии през 2019, 2020 пак мина в очакване, и тъкмо си помислих, че ковида обезсмисля всеки подготвен разказ отпреди и адам къртис ме изненада…

моля се да не ме разочарова, щото имам хубаво чувство към него, наистина от малко чакам нещо…

…

1.

как си седиш и усетиш нещо, току да го зреш и то отлетяло…

речеш да го разкажеш … “по-така”

планина

клонче трепне

птиче ще да е

уж усетено, но казано не е същото, не е до чувството, щото то си е тук, а до туй което го нямаш и с което и след 10 000 часа няма да се сдобиеш

разказано – все ще се намери някой, който ще ти отговори с подобаващо чувство

дам

на коча мъдурите се клатят

къде ли се крие  козата

както и да е…

всеки ден ще седна да споделя за трепване на клонче, и все клатещите мъде на всекидневието отмерват неслучване

Господарят Навик ни обвива неусетно със стреча на очакването, ден след ден, слой след слой, и когато Нещото се случи плътно омотани у прозрачната тънкост на неправенето/ която при първа намотка лесно се къса, при двадест и първа е не скъсваема/ и понечем с мисъл да изразим УАА-то на сбъдването, не можем да мръднем и кутре… и Нещото без ответ увехне станало и несбъдното…

мама му и Господар…

синът оня ден ме пита зная ли колко часа съм играл Цивилизацията, викам му – от`де да знам, каза 500 часа, туй за по-малко от 3 месеца /купи ми Шестицата, и пропаднах/ има Една Цивилизация – и тя е Двойката, всичко след нея е ерзац, но като няма оригинал, тя не може да се играе на днешен компютър, щото така са решили /щото трябва да се купуват ерзаците/, потъваме в ерзаци…

много ме е срам…

/тук няма клонче… ни нещо което да  трепне; спа 4 часа, ставам в пет и играя до 11, когато сина ми става… надвечер го чакам да стане за да седна “за малко”, той ми се смее… мене ме е срам… /

пиер шарон https://fr.wikipedia.org/wiki/Pierre_Charron има едно забележително наблюдение върху навиците/привичките

попадайки на галера робите отначало плачат и след три месеца пеят

всичко е в туй…

даже ми е “гордост” – на Двойката направих 178% или 186% вече не помня, на някакъв диск го имам запазено, туй след като дълго време мислих, че 100% не могат да се направят, но с 10 000 часа и 200% не са проблем…

сега направих 4350 точки на immortal и все едно имам постижение, времето не е отлетяло напразно…

и оня с на коча мъдурите сигурно ще прибави, че и в живота не е по-различно с постиженията и резултатите…

това докато тези с кочовите мъдури постигат своето, а робите им … след три месеца вече пеят

/но да изразиш трепването на клончето… и отлетялото, и с 10 000 часа опити няма да успея/

…

П.П. баси загубих си час да пусна това, и пак излезна така както излезна първия път – по никакъв начин не ми дава да го редактирам да изглежда така както е в уърд

мразя това място, отвратително е, стопих си нервите, пиша на уърд, пействам тук и всичко е равно, не мога да махам разстояния между редовете, не мога и да ги увеличавам, това е техника, не знам колко е интуитивна, може би не плащам достатъчно за да ми позволява да си пиша как си искам, може и да съм идиот, което е очевидно, но техниката е творение на тъпанари за тъпанари, образувам си нерви за глупости…

представям си първите неграмотни, които са се появили тутакси след като някакви смешници измислили буквите… неграмотниците искали свободата на предното си, имали памет и знаели необходимото, и си говорили, откривателите им казали тъй ще е при прогреса и ги турили в клетката на … текста

представям си как седя с неграмотниците на брега на небесната река и с пръчка си правя вълнички по нея, тя се влачи бавно и носи трупове на разни откриватели

ако някой не му харесва да се оплаче на Небето и да пита де са му „настройките“

това с изтриването на акаунтите в туитър и фейсбук на действащия президент на сащ тръмп, съпроводено с изтриването на хиляди други акаунти на неправилни хора с нежелани мнения за собствениците на тези “социални мрежи” е очевидно поредна демонстрация на Власт и решителност от “здравите сили”

това е естествено и трябва да се приеме

това е и единствено хубавото на всичко станало – нещата да станат ясни

мъглата и илюзиите са губи време, и загуба на живот в съмнения и жалки надежди

днес жена ми, която има реални шансове да спечели регионален турнир по положително мислене, излезе с умния довод, че собствениците могат да правят каквото поискат, защото са … собственици, този довод и без друго се търкаля услужливо навсякъде и тя усмихнато ми го изправи пред лицето / като Q–шаман на председателското място на конгреса/, аз и припомних за оня готин сладкар от колорадо, който е собственик на сладкарница и отказа да направи торта на едни педераси за сватбата им, те имаха свободата да отидат другаде да си направят педерастката торта, но те избраха християнина за да го изнасилят морално, той разбира се отказа, те го осъдиха в колорадо, но след 6 години ходене по съдилища със 7 на 2 върховния съд го защити заради “религиозните му убеждения”, това разбира се не го спаси, щото трансджендъри и сатанисти са се фокусирали върху … майсторството му

Why Jack Phillips Matters

ако защитаваме джак филипс ще трябва да защитим и другите занаятчии от амазон, епъл, гугъл и туитър, те не продават пасти, но продават подобни информационни торти, и трябва да имат свободата да ги продават и правят за тези които не противоречат на … идеите им, на който не … бан и ритник, туй е свобода

просто 1984 и чука в екрана вече е … само реклама, при това смешна

та баннаха тръмп и хиляди, баннаха и парлер, щото … така, такива са “либералните” им /”религиозни”/ билийвз…

аз ги подкрепям – така трябва да бъде, никой не трябва да живее в противоречие с вярванията си, нито да прави торти на педераси, щом не иска, нито да дава трибуна на тръмписти, щом не споделя идеите му…

само Истината ще ни освободи…

…

преди няколко години във връзка с парада на Сейнт Патрик в ню йорк стана едно голямо УААА, щото педерасите искаха да участват в парада, а организаторите не ги пускаха, т.е. те пускат всеки който иска да участва, стига да е в зелено, какъвто е цвета на парада, и всеки който споделя духа му можеше да се влее във веселбата, но педерасите щото не са всеки, искаха да са със знамето на дъгата и по начина както са си на прайди; ирландските завалии се съпротивляваха да последно, губиха спонсори под натиск и най-накрая клекнаха… върви зеленото множество и накрая разноцветното малцинство, незнайно що решило да се курдиса точно на този Празник…

не беше кой знае какво, поредна “победа” на “прогреса” и “свободата”, но в един “анализ” чета “хората гласуват с парите си”, цялото содомитско комюнити заплашило че щяло да бойкотира спонсорите на парада, ако тези продължавали да поддържат “дискриминацията”, и хайнекен, амстел и форд се оттеглили, и ирландците без пари клекнали…

което било … победа

и аз накрая вдянах – “баси колко проста била работата, просто трябва да гласувам с парите си, и да обявявам /”заплашвам”/ как ще го правя” – аз бира не пия, но по един повод обявих в дневник, че хайнекен спирам да пия щото са слуги на педерасите; не е истина каква истерия на искрено възмущение от моята задръстеност и предубеждения се изля – почувствах се чудесно, разбрах, че наистина “хората гласуват с парите”, и е хубаво да се обявява, щото хората не остават безразлични към туй “гласуване”…

…

и така вчера реших и изтрих фалшивия си профил във фейсбук, който ми служеше само да стоквам няколко души; изтрих папките на бара горе със запазени профили от фейса и туитър, които следях; аз съм си на brave, но книгите ги свалям и следя от хрома, преместих сайтове на операта, останаха няколко запазени киги за сваляне, после ще кажа чао на хрома, смених навсякъде търсачката от гугъл на патепатедавай и … май съм готов

днес е някак странно…

но се свиква – не знам къде да влезна

загубих няколко гласа които ценях и ми бяха интересни, но се освободих от сума ти идиоти, които ми топяха нервите с глупости

сериозно, не виждам какво може да ми кажат хора, които стоят на място, което трие участници с мнения, с които не са съгласни собствениците…

да пишеш като се внимаваш какво мислиш и как го казваш, и дали няма да те баннат собствениците, е занимание достойно за гражданите на развитото комунстическо общество, аз не съм такъв… сигурен съм, че и тук след време ще трият, но засега е под радара, и докато малко хора знаят, малка е вероятността да дойде “бана”, че не съм част от “комюнититу”…

пък си и плащам, но то сигурно и парлър си плащат

…

що се отнася до източниците на информация като ги няма големите “социални мрежи”…

от де да се “информирам”

да бъда ясен – най-важните неща са във вечните книги, в информационния поток има само пяна, неща без значение, най важната информационна “агенция” е Звездното небе, него са го съзерцавали и дядовците ми, и светците и героите, като го гледаш можеш да говориш с всички в историята, щото то е единственото общ “монитор”, който сме гледали … заедно

инак за новините…

туй е много дълго, друг път по издалеко, но отвратителното еднообразния информационен поток, тази заливаща ни монотематична плиткост, скрита зад шарена посредственост на снимки на сиви умове, е хем старо, хем ново, зависи от мащабите ви за история…

технето е от самото начало…

него го поставя един гений или идиот в 1835 г. – все едно – резултата е … тълпа

https://en.wikipedia.org/wiki/Charles-Louis_Havas

още в самото начало Балзак казва –

Обществеността може да вярва, че има няколко вестника, но в крайна сметка има само един вестник … г-н Хавас.

от агенция хавас произлиза агенция франс прес /но това е чак след хитлер/

хавас има двама “ученика” – единият негов съплеменник от немско

https://en.wikipedia.org/wiki/Bernhard_Wolff

създава волф телеграф бюро / от която след хитлер излиза ДПА/, а другият съплеменник също от немско , но се мести в лондон

https://en.wikipedia.org/wiki/Paul_Reuter

основава ройтерс, която хитлер не я променил…

туй за което го разправям е, че тeзи тримата правят “информационен картел” – и всички новини “отвсякъде” имат един източник – “те”, човек може да е сигурен единствено в локалните, местни новини, за които все нещо може да научи или провери от слух, контекст, лаф, “голямата картина” се прави от “майсторите” и там нито можеш да питаш, нито да провериш, можеш само да вярваш – и в избора им на “зърното от плявата”, и в интерпретацията им на “доброто” и “лошото” зърно – аз не им вярвам, щото те си имат собственици, а собствениците си имат интереси, позиции, вярвания и прочие, нещо с които правят избора си… аз като момче на село още при комунизма ученик бях чел атанас натев /“култура и масово съзнание“/, от който научих, че “същността на всяка информация е да предопредили отношението ти към факта, който представя” и  че “не е важно кой какво казва, а кой държи микрофона”…

…

сега сме във фазата, в която трябва да научим, че и платформите на “прости” мнения за споделяне и общуване, уж социални и общи, си имат собственици, на които дори президента на сащ, трябва да се подчинява, щото инак … бан /не е българска академия на науките/, какво остава за сулю, пулю, атанас и аз…

днес в акт на независимост, за принципа, се опитах да се регистрирам в parler, ама нъцки, нема никой, ще чакаме… некакви собственици не им разрешили да са собственици

…

след нова година иво ми се обади и ми каза – влади янев си е отишъл…

паднах… викам „стига бе, не може да е истина…“

Бог да го прости

следях го във фейса, знаехме се от пула – “бам-бам”, после беше и в началото и в изгората – “хан соло”; след 23 ноември изчезна от фейса, викам си: баннаха го за месец, стана 23 декември викам ще се върне, не се…

викам после – горд е, обидил се, теглил им е майна…

после иво се обади и разбрах…

докато съм си мислил глупости, завалията е боледувал и страдал…

какво е мислил…  

фейса мълчи – само тези около него си знаят…

преди години… всеки ден звънях на дядо…

един ден вече беше сам, както си говорим “деде, как си?!”, “мъчим се да живеем, сине…” и се чува едно ТУП и никой… аз викам “деде…, деде…” никой… побърках се

затворих, звъня пак – заето… полудях

аз съм на 300 километра

след пет минути телефона звъни, дядо с невинен глас – “ох, сине припаднах… за малко”

“жив да си, деде…”

телефона, като фейса, като интернета, като всяка медия е … ЛАЙНО

не можеш ли да подадеш една чаша вода нищо не можеш да направиш

всичко е ЕРЗАЦ, заместител

това тука също… и може би като мое – най-вече

дръжте се за ръце когато и колкото можете

всичко друго е пълна глупост

има един БАН, за който тези дето баннаха Президента Тръмп и хилядите с различно мнение са абсолютно безмислени

приказката е дълга, но това не я прави ясна

затуй кратко днес, друг път може и дълго

…

Когато 1993 г. елцин на танк с армията разстреля белия дом в москва /парламента с барикадиралите се там комунисти/ виках ура

след много години четох някакъв руснак, даже май не беше комунист, който казваше, поне не си отидохме без бой…

след години го разбрах

…

нямам телевизия, и в нета вече не гледам новини, снощи захапах малко, но си легнах още докато държаха капитола, щото беше ясно…

но евала им правя на американците…

като руснаците през 1993 и те не си отидоха без бой…

едно е да те оберат, но съвсем друго да се правиш, че нищо не си разбрал, щото какво ще кажат по … новините

…

бушето мой Приятел преди години – днес приказва, че така правили само в банановите рапублики, милият бърка причина и следствие – не е прав, в банановите републики не правят така, там само така им правят изборите, те са свикнали и не влизат в парламента за откраднати избори, влизат като огладнеят, когато има лоша реколта от банани

в америка бяха проведени “бананови” избори – но америка още не живеят единствено “бананови” републиканци

/…инак лукашенко какъв ужасен диктатор е, а пък смелият беларуски народ как се бори за свобода и прочие…

а да светлана алексиевич каква голяма писателка е, нобел и т.н./

…

днес чета родните резоньори от “правилната страна” на историята, малки и жалки каквата е и историята им

всъщност в исторически план – тръмп успя

американците успяха…

магията е развалена – вече само идиоти могат да вярват, че това е демокрация

това което стана е, че 2016 глобализмът дотам се беше самозабравил, че дори не можеше да допусне, че клинтъница може ще загуби…

повярва в пропагандата си и беше изненадан

четири трудни години за “прогресивното човечество”- само глупости, “руска връзка”, черен пиар, артилерийска подготовка – ковид и черни животи със значение – и за черешка на изборната  торта – ноу-хау – избори които няма как да не бъдат спечелени – за теб ще гласуват 75 милиона – “но проблемо”, ей ти 80 срещу, за теб 80 милиона – просто малко повече писма по пощата…

туй разбира се, е … конспирация

щото не е в беларус

В беларус – мрак – в америка вече може да пее прогресивното сърце, пак са блеснали житата, насред тях рашида, илхан, александра и аяна с чук и звънче в ръка припяват

…

туй съм го писал преди време

представете си един човек в една стая, пуснете му плъхове, хлебарки, пуснете му ужасни звуци, отвратителни миризми, ако сте го изучили добре, няма нужда от туй, всеки си има фобия, или чувствителност някаква, дайте му възможност напълно да й се “наслади”… запишете го, после без да показвате причината на активността му, на музика на предкласика пуснете “без коментар” движенията и реакцията му, жестовете, подскоците, в едър план лицето, очите…

какъв изрод…

и майка му няма да го познае

медиите са майстори на този трик

махни, замажи, омъгли причината и остави реакцията сама да говори… като естествено проявление на неговата … същност

всичко е обективно…

фактически точно…

…

резоньорите живеят в медията…

те са кухи лейки, които ретранслират туй което някой им пуснал да бъдат

спора с глупаци е безсмислен, надговори бнр

Ведь подражание – свойство человека: Кто впереди, тот и стадо и ведет

Шилер -Смерть Валленштейна М1980 с.303

днес е модерно да се говори за тълпата в конгреса, тълпата в либерасти в социалните медии и медии са по-страшни, щото са нормативни в насилието, самомнението, наглостта и лицемерието си… и са тълпа щото си имат „водачи“ и „лидери“ и правят същото което една тълпа прави в капитола, вандалства в Духа, насилва Душата, и издевателства над свободата на Мисълта

ако ASHLY BABBITT беше другаде по-света и беше направила същото за същото, щеше да стане героиня на годината и символ на движение, и днес всички щяха да говорят за нея, за една нощ щеше да бъде ИКОНА, щеше да е … джордж флойд /като напиша флойд, моя гугъл ми го дава на първо място, след туй е малко флойд мейуедър, пинк флойд са по средта на втора страница/

инак и някакви други три души умрели, кои, как… тишина /ако бяхаот BLM, вече и те да са с иконичен статус/, а да, намерили две бомби пред вратите на двете големи партии, един коктейл молотов /туй и путин не може да го измисли по-добре…/

Изобщо – този свят започва, протича и завършва в медията, реалността отвън няма значение без оценките дадени, повторени и удесеторени от “свободните” медии; светът е засводен от тях, има една весела подробност, свода има собственици, и е естествено те да произвеждат, инсталират иконите, а да низвергват и поставят на място … тълпите

който мисли каквото приказват „официалните“ американски СМИ е ТЪЛПА

когато разбереш технето… медиите ти стават безинтересни

резоньорите й ти са жалки, и будят само презрение

човек винаги е свободен

…

тъй

който има съмнения за честността на изборите в сащ е … конспиратор

няма никакви съмнения за честността им, щото никой не ги е разглеждал по съответния демократичен ред и не се е произнесъл по тях, така никой не се е усъмнил в тяхната честност

а виктор шокин си е подал оставката като главен прокурор на украйна през 2016, щото ненадейно … му се заживяло в пенсия

«I’m leaving in six hours. If the prosecutor is not fired, you’re not getting the money. Well, son of a bitch. He got fired.»

това не са думи на г-н „уволнен си“

…

и последно за да е рошаво…

има един виц за един карък дето работил в завод за самовари, крадял по малко части, но винаги като ги сгобявал в къщи се получавало калашник…

живеем в една юдео-нехристиянска цивилизация, евреите където и да отидат да се спасят, уж все е различно, но накрая все се получава … едно и също

англо-саксите последните години го играха на независимост, последен опит на англо-саксонските жабета да скочат от глобалната тенджера, не се получи, тези на които съдействаха по отношение на другите, сега им го приложиха по пълна програма на тях…

“те” не са евреиТЕ, макар че има много евреи там, но след англо-саксите следва израел…

трябва да си пълен наивник, ако си мислиш, че като се развалят „всички царства“ по земята, ще остане само твоето, щото нали…

тия “те” нямат нужда от родина, или нещо което да може да има претенции към тях, те са чисто Зло без илюзии

исках да пусна едно друго за бат дани, но няма муза… ще кацне

туй долу е старо от 2010, да има какво да ви мелят воденичките, докато музата кацне; тук не изглежда така както във форума, но нищо не мога да направя с тези автоматични празноти между абзаците… както и да е…

исках да пусна две от най хубавите български песни, но ги няма в тубата, там пак е минала голямата изтривалка… не е болка, намерих ги в вибокса, но нещо не излизат, както и да е

https://www.vbox7.com/play:9c38f0b967

/ани върбанова стъпки, стъпки/

…

…

…

II.

1.
… селото на татко има три махали…
В едната от години вече никой не живее; няма ток и вода няма…
няма и хора…
(преди време – тока и водата са ги „докарвали” до хората;
по-късно хората отивали там където са тока и водата…)
разказвал съм тук за нея…
там е Рая…

… точно отсреща на хълма е…
( отсреща на нашия хълм, всичко наше си е център, отправна точка,
инак може да се каже, че и ние сме отсреща на Рая, ама няма да е съвсем точно…)
та само трябва да минеш дерето долу и си Там…
улиците са обрасли в трева…
но живите плетове огради стоят…
покривите на къщите са паднали, но зидовете си стоят…
хората ги няма, но всичко говори, че някога са били тук…
като подкараш овцете по затревените авенюта и булеварди
можеш да си спокоен, че никоя няма да се изгуби
всички излизат на другия край
( като ученическа група в музей са
рупат, рупат, но нищо не разбират
а и ти като разводач нямаш никакви илюзии около цялото занимание
вкарваш ги за да си излязат същите…)
а ти пиеш с очи Красотата на Заобикалящото
Душата ти се разтваря без остатък в Спокойствието на Мира
само Въображението се съпротивлява
изпълва улици, къщи и дворове
с глъчта на мирни, весели и красиви хора
на Съвършеното можеш да противопоставиш единствено Илюзии
… красиви Илюзии…

Та,
всяка година когато си отида на село ходих там
(… не си ходих често…)
особено на пролет беше Вълшебно…
когато всичко цъфне…
можеш да повярваш наистина в съществуването на Магията
потапяш се и презареждаш…

Преди няколко години отидохме на село,
пролет беше,
седнахме,
видяхме се,
ядохме,
пихме,
викам:

„Аз ще отида „отсреща”

Тате вика – Не може!
!!!
– Дойде един идиот – вика, – да гледа овце, взе една къща долу, нае едни цигани, пуснали са кучета, не може да се мине.

Гледам го, сериозен е, викам:
– Какъв е тоя бе? Що не му кажеш да ги прибира?
– Турчин е. От града дойде… от нищо не разбира…

В наше село турци няма, имаше един дошъл преди години. Оставил си селото и къщата на сина си, купил къща в нашето до нашата; живеехме един до друг. Никакъв проблем…
Сега далдисал някакъв… „политик” от регионален мащаб, решил да става и „фермер”, купил овце, наел цигани да ги гледат…
и пуснал песове…

от циганин овчар не става…
требе си чувство…
но не това е проблема…
не знам дали има и проблем…
просто вече от години не съм ходил „Отсреща”

видяхме се, ядохме, приказвахме …
и се прибрах
не „отскочих” до Там…
така година след година…

2.

Хубавото на дивите села е, че са диви… в туй им е чара…
Не винаги са били такива, но постепенно са станали… подивявали са…

Пред нашата къща има една голяма мера. Зад нашата къща има друга голяма мера. Под нашата къща има още една голяма мера. За обед можеш да се прибереш с овцете и да ги запладниш където си искаш, мери бол, само избирай…
Инак сме на няма сто метра от „центъра”…
Мерата пред къщи свършва точно на „центъра”. Има си Читалище, както му прилича с театрален салон, и хоремаг. Като докарат хляб три пъти в седмицата, бабите куцук-куцук отиват да се видят, преброят, и обсъдят сериалите.

Тази инак фалшива идилия биде само изначелен фон, макар и дълго проточил се, на събития достойни за камерата на Хичкок. Имаше си всичко… Зверове, псета, които в очите на ококорените бабета бяха същи изчадия от Баскервил (макар те да не знаеха нищо за него), наглост, власт, полиция… и урок с поука…
Въобще безмисленото ежедневие на селото като от един миг, с идването на „гражданина”, се превърната в як съспенс преобилно полят с ужас…

Бабетата, вече не шляпаха безгрижно директно през мерата за двата ‘леба три пъти седмично, а като същи нинджи, покрай оградите, по сенките, зад дърветата, ослушвайки се с присвити очи, на прибежки и припълзявания, се добираха задъхани до хоремага…
там, опирайки потен гръб на вратата, осъзнаваха с отворено от преживяването съзнание простата радост от това, да си успял да стигнеш до … някъде…
преди да се потопят в новото приключение – пътя обратно, към дома…

Разбира се, всички се оплакват от кучетата – новата напаст…
в магазина…
на себе си…

и разбира се историята, щото е „хичкокска”, трябва да има „връх”, кулминация…
(…птиците накрая трябва да нападат къщата…)
тя идва естествено, така да се каже „саморазвърта” се до пълното разкритие на потенциала си…

едни песове подгонили една баба… (те я гонили, но тя не можела да бяга)
отстъпвайки … (в ариегарден бой…)
тя прекосявайки мерата достига да дворната врата… но този първи защитен вал не успява да задържи…
зверовете влизат в двора…
заобиколена, прималяла, куцукаща, ужасена, ситни по пътечката…
(тука камерата се вдига……)
и можело да е последен кървав кадър…

но съдбата е милостива, режисьорът на българския живот е милостив…
(и жесток по свой си начин… урокът трябвало да бъде другаде…)

бабето се добира до къщи, като едвам затваря входната врата…
(някой баби са особено драматични…)
кучетата драскат по врата, лаят неистово…

това е какпката…
животът е нетърпим…
това не може повече да продължава…

подават сигнал и оплакване в Града
бумащина
обяснения

и О,
пристига Колата със синия Буркан

Човекът от Града, който там „не е кой да е” по негова си партийна и друга линия, идва лично да приеме надвечер хората с фуражки, да им даде обяснения, като между другото обилно ги гости и пои…

Бабите стоят на пост по прозорците, чакат „резултати”…
уви, не изтраяли до толкоз късно, че да засегат кога си тръгнал „Буркана”…

На сутринтта новият-съселянин-турчин-гражданин-големец-от-местен-мащаб „уважил” бабата, дошъл и на крака до вратата и казал:

– И НА КОГО МУ БЕШЕ НУЖНО ВСИЧКО ТОВА?! КАКВО ПОСТИГНА?!

разбира се, нищо не му направили…
нищо не се променило…
това на Хичкок не може да му дойде на акъла…
просто е безсилен да го измисли…

и това била поантата…

тук нЕма катарзис…
няма освобождаващо преживяване…
няма разбиране…
има един сурав и курав живот с неговото ежедневие
и Ужас безкрай…

Дори „лошият” не е лош, той е просто „проЗт”, но сдобит с изначално вярната интуиция, че в живота всичко е Граница; и стига другите да са идиоти и да ти позволят можеш да им сложиш тази Граница толкова навътре, че направо да забравят кои са……………….

3.

Долната махала на село е разположена от двете страни на една улица…
тя е продължение на път, който свързва селото с разклона, дето пък минава Пътят, който пък води до града…
(другият край след като мине и през нашата махала свършва просто така … в Нищото…)
обитателите на махалата пряко сили и природните закони са петима…

Един ден откъм разклона се задали две каруци с цигани…
(две каруци с цигани ще рече, две каруци натоварени с цигани)
Като минали през цялата махала/улица спрели до последната къща…
разтоварили се…
и влезналЕ…

дядото на къщата си беше „отишъл” преди няколко години
синът му, от града, я поддържа, и събота и неделя отскача като на вила
сложил решетки на прозорци, турил й здрава врата
положил грижа…

циганите извадили една стълба
качили се на покрива
разхвърляли керимиди
и „дискретно” проникнали в дома „отгоре“
(като едни същи нинджи…от b-movie екшън)

един дядо съсед чул необичайната гълчава
(инак неприсъща на нинджите…)
забелязал стълпотворението на жива маса в двора
и по покрива…
(също така нетипична дори за b-movie нинджите)
и излязъл да види коя „фирма” ще сменя улуците на съседа…

веднага я разпознал

кръвта кипнала…

вдигайки бастун в ръка…

се набира надолу с боен вик

А-ААААААААААБРЕ!!! Ю-БРЕеееее!!!

(както се гонят пилци на харман…)

(тука ще е добре да спрете за момент, едно щото е сюблимния момент, второ за да усетите и съпреживеете „хироичното“ в момента пълноценно, а трето, и за да отдадем заслуженото на тази проява на кръвта…
и наивността… )

отдолу го посрещнал дружен цигански смях
и канонада …. камъни

(както се гони досаден помияр…. )

дедото сконфузено се спрял
(това неговото го няма и в b-movie
няма сценарий…
няма план…)
сред падащите камъни от небето
с достойнство с подпрял на бастуна
дискретно се завъртял обратно
и експедитивно си закуцукал,
все едно, че току-що се е сетил за забравеното мляко на печката
дето всеки момент щяло да изкипи

… в собствената „крепост“…

Всеки от собствената си крепост, досущ като едни „камъни” залепени на джама, наблюдават случващото „отвън”

Това е тавата – Through The Past, Darkly (Big Hits Vol. 2)

американското издание на тавата започва с това

4.

Що някой избира едно, или прави друго, не ми е ясно…

смешно е да се наблюдава как обясненията за „големите” и „важните” неща в живота се променят с времето…

( преди си мислихме, че онова през онова време стана заради това и това, но вече сме разбрали, че без съмнение е станало заради това и това… Това, разбира се е до време, пак ще разберем „определено”, че онова през онова време, не е станало заради „онова” и „онова”, нито заради по-новото „това” и „това”, а поради точно това и това…
докато не мине време…
смешно е и как „голямото” и „важното” в живота се променя, голямото вече не „голямо”, важното „важно”, а някакво друго било голямато и важното, което преди дори не са го и знаели…
но това е друга тема…)

за „малките” и „частните” неща обясненията не се променят, защото като „малки” и „частни” те бързо се забравят, и обясненията нямат време да се променят, защото като забравени, те нямат нужда да бъдат обяснени отново…

това не е история…
в нея няма ставане, макар някакви неща да се случват…

има някакви избори на хора, но не знам защо са станали
нещата са се случвали, но не мога да обясня как е станало така
не мога да го разбера, но резултата е налице

Това не е станало в нашето село…
а в друго голямо село
с история
събития
памет

едно момиче се учило
било умно\амбициозно
отишло в Града
пак било умно\амбициозно
отишло мома в Столицата
пак учило
отново било умно\амбициозно
занимавало се с наука
( …това е смешно…)
направило кариера
(… кариерата е нещо относително…)

между другото някак така е не си намерило\взело мъж
(… що? е въпрос на спекулации…
сега са модерни джендър-проучвания – те да мажат)

била добра дъщеря
грижело се отдадено за майка и баща

природа си има закони
баща й на смъртен одър и казал „да се грижи за къщата”
това било преди четвърт век

така лелката вече баба с кариера казвала
„ОТ ЧЕТВЪРТ ВЕК БАЩИН ЗАВЕТ ПАЗЯ”
и всяко лято си идвала от столицата да се „грижи” за „бащин дом”

„четвърт век” е „миг” в историята, но инак много дълго време за случване
преди „четвърт век” селото било българско
съседи, родове, всеки знаел другия
имало и цигани за цвят
мирна родна картинка

нищо не ставало
но постепенно съседите оредявали
а „цвета” се увеличавал

в двора на „бащиния дом” имало круша и череша…
(като кажа круша и череша, имам предвид точно круша и череша
Pyrus и Cerasus сем. Rosaceae, нищо кой знае какво, плодни дръвчета)
те станали повод за кулинарни похождения на малки мургави гастрономи…
покрай чревоугодието те се заинтересували и от някой не толкова преходни като плодовете и зеленчуците неща;

загрижени съседи дали добронамерения съвет на лелята, този дразнител, за неустойчивите на неговото изкусително въздействие, да бъде премахнат…
(най-големият проблем била дувара, когато милите дечица се покатерят върху него, събаряли керимидите, с които е покрит, а след като удоволетворят глада в подутите си от глад коремчета, забравят да поставят керимидите обратно на местото им; така кирипича на дувара за един дъждовен сезон го пиши бегал… )
Та учената леля, вече баба-софиянка с кариера, пазейки „бащиния си завет” отрязала крушата и черешата, които и без друго макар и с плод, били очевидно ненужни…
(сега наистина може да чуем, упрека на всеки един непредубеден хуманист, колко злоба трябва да има в тези бели хора, които отнемат плода от устата на малките боси гладни дечица, само за да си опазят оградата, и трябва да се съгласим…
разбира се, ние съгласявайки се, можем да попитаме непредубедените хуманисти, колко плодни дръвчета са засели и отгледали за „малките боси гладни дечица ”, но отговор надали ще получим…
това по никакъв начин не обезмисля уместната им изпълнена с пулсиращ хуманизъм забележка…)

Та
времето има чудната способност да тече
уж обикаля,
върти се в кръг
сезон след сезон
едно и също
но в това обикаляне в кръг
селото от българско някак неусетно станало … циганско
кой избЕгал … избЕгал
кой „бащин завет пазел” всяко лято се връщал да поддържа неопазимото

не че нямало „прониквания” в „бащиния дом”
но не било нищо „естествено”

Животът, обаче, никога не може проста така да се удържи в „есетственото“ проникване
(„естественото“ също като обясненията непрекъснато се променя в хода на времето
всички сме свидетели, живеем в момент на историята, в който „дрейфа“ на „естественото“ е виден и за невъоръженото и неспециализирано око)
няма как в една история-неистория Любовта да не намеси
„младото” „живото” ”интересното” „вълнуващото” винаги намират начин да разбият застоялата картина на чакащото да изчезне…

Едно лято столичанката пристигнала и видяла в една от стаите на „бащиния дом” следи от бурен живот…
от много бурен живот…

след дискретно съседско подпитване-проучване се оказало, че от доста време една мургава мома превърнала „стаята” в място за среща на консумиране на сладкия плод на Любовта с местни мераклии…

Лелята, вече баба, като всяка жена с кариера, се имала за не коя да е…
не издържала…
почувствала се „обидена“…
отишла в Града…
да подаде сигнал в Полицията срещу това безобразие…
там веднага обърнали внимание на госпожата
случаят бързо се изяснил
още на място станал ясен „извършителя“
и …
последвал благонамерен съвет от органите на Реда
тази мома е дъщеря, на един църен циганин, който бил много проклет, не може да се излезе на глава с него. Ако „Оня” разбере, че софийската госпожа, която не е, коя да е, е подала сигнал срещу дъщеря му, като нищо ще й подпали къщата, а може и други глупости да стори…

Сега нали си представяте…
входа на полицията…
излиза бабата, пазеща „бащиния си завет”…
може да духа вятър…
може да е мъгла…
може дъжд да вали
из ведро…
може слънцето да препича
пот се лее…

какво да прави…
дали е решила…
или вече го е направила…

някой псевдо-интелектуалец ще да се е сетил за Сартър…
при кого ще отиде да поиска съвет…
Изборът – колко е важен Човек, когато е поставен пред Избор…

ала-бала…
портокала…

няма никаква драма…
има само едно „Ах”-възмущение…
и живот по-старому
по-старому
по-старому
сезон
след
сезон

бабата- софиянка пази „бащин си завет” да пази „бащиния си дом”
а той междувременно се е превърнал в един ебалник
дето една циганска мърла си влачи мургавите мърльовци

и така докато бабата не си отиде
и не се забрави, чий е този дом…

това не е история…
тук няма ставане…
но не съм сигурен, дали ако къщата изгореше, щеше да ми е по-мъчно…

5.

всяка казванка, колкото и да я нищиш, въртиш и сучиш, си остава неразказана
винаги може да се добави и още, само че и това още, няма да е достатъчното последно още
старата къща на селото на баба, горе, имаше една голяма стая, която беше оставена недовършена
такова било поверието
беше пълна с най-различни… подробности
сандъци, чакръци, хурки, кошове със стари джунджурии, тараби и прочие ненужни вече съкровища

хубаво е и във всеки разказ да остава и по едно такова място, като недовършената стая, пълно с неясно какво, от което при нужда да се изкарва … необходимото

разбира се, може да се извади и изложи нещо конкретно, за да заеме мястото, но така ще бъде загубно пространството за останалите неизказани вътре

затуй едно изпълнение е най на място

П.П. къщата на баба на село беше вълшебна
имаше невероятен чардак, на него вдигнат на един метър от пода имаше голям кьошк, на който можеха да се натъркалят 4-5 човека
лятото беше приказно да спиш там горе

къщата беше Паметник на културата, каквото и да означава това…
след като прабаба ми умря, наистина остана паметник – необитаем обект
„Държавата“ я взе…
и я даде, по-скоро настани в нея едно семейство „роми“
това лято един братовчед завел баба в родната й къща, младият „ром“ се тюхкал колко прост бил баща му; преди години, хванал и „скъсил“ покрива…
(за да има чардак, покрива трябва да стърчи малко, за да не вали вътре, и да не навява снегът…)
хайде познайте, какво е станало с дървена къща в която при всеки дъжд водата от втория етаж през дървения под се стича на първия…

защо е направена „рационализацията“ не е ясно…
ако следваме Окам би трябвало да предположим, че е за двата реда „артисали“ при икономията керимиди, с които е купена една тарга бира…

брата циганин е напълно невинен
всеки „паметник“ рано или късно отива там, където са отишли неговите автори
той е такъв – „паметник“ – щото е „памет“ – нещо малко живо за нещо голямо мъртво

живот е текъл там, текъл и … изтекъл…
сега е мъртво…
от спомена за него само боли…

…

/туй е края от 12 ноември 2010, нещо съм се впечатлил от кийф, имало новина…/

/ Вчера излезна една „новина” – Кийт Ричардс ударил журналист?
http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=3396731
някакъв швед се заинтересувал дали Keef не се чувства виновен за лошия имидж на Stones… и разбира се получил не просто отговор, а моментална демонстрация -„онтологизация” на онова, за което шведът си мислил единствено като за провокативен „дискурс”…
съжалявам че е било игра – трябвало е наистина да го прасне…
потопени в играта на „лоши” и „любопитни”, ние сме забравили какво е да си наистина ЛОШ и наистина ЛЮБОПИТЕН…
нас вече ни е страх от „НАИСТИНА-НЕЩАТА”…
смешното е, че този СТРАХ ни кара да си повярваме, че ВСИЧКО е ИГРА
истнината е, че „НАИСТИНА-НЕЩА” съществуват, и някой от тях са НАИСТИНА СТРАШНИ…
рано или късно, ще разберем, че не всичко е ИГРА…

Най-великият Албум на всички времена без съмнение е на … KEITH RICHARDS – A STONE ALONE
Той е bootleg recording (има един концертен с това име, не става дума за него)
https://stonestocry.blogspot.com/2007/08/keith-richards-stone-alone.html
има няколко парчета в „ютубето” – Народът качва – гадовете трият, но все се намира по нещо – SING ME BACK HOME

(това е 77-а, изпълнението от 1981 е още по-добро, KEEF е като Виното…)

6.
на село двора е огромен, малък пред къщата, няколко декара отзад…
помня го целия засят, нямаше пусто място…

едно време татко като излезе с овцете не се прибираше за обяд, пладнеше надалеч; колкото времето минаваше селото се стопяваше, и татко не ходеше чак толкова далеч, почна да ги завръща по околните мери, паша бол; накрая отвори двора отзад, отдели едно място да ги връща да пладнят и се прибираше по обяд в къщи….
така години…
вече не беше добре…
продаде овцете…

мина известно време и оградата отзад… изчезна

селото си е пусто, няма кой да влезе…
няма и за какво да се влезе…
но все се намери някой да… “прибере” оградата…

Дядо в града му се късаше сърцето…
как може двор без ограда…
искаше да купи мрежа…
татко само каза:

ЗА КАКВО ДА СЛАГАМ – ПАК ЩЕ Я ОТКРАДНАТ

татко прие Света без граници…

…

…

…

инак III. е от 13. ноември 2010 и беше само туй

….. татко си отиде през април…..

…

…

…

https://www.vbox7.com/play:45cc0b26

ани върбанова момче край брега