1.главата вече не ме слуша
но тези неща трябва да се приемат за естествени, гаранциите отдавна са изтекли, срока за рекламации минал
на кого да се оплача, и с какво да я сменя
май става обичайно да започвам с обясненение, как съм писал, писал, и все дълго ставало, изтрил съм го, та сега накратко, и следва чаршаф, ферман, безкрайна логорея, глупости, които като ги прочетеш си мислиш, що ли си си мислил, че си имал какво да кажеш…
и ако е туй краткото… какво ли е би било онова дългото, демек цялото…
както и да е…
на село се хванах да го пиша туй, но не можах да го свърша за ден и го оставих за софия…
тук сега стана друго, но все си е същото…
инак може да е дълго, но поне не е регулярно, демек не е често и редовно, т.е. не настоявам за особено внимание
Боже опази…
един козел по медиите преди време на друго място бях оприличил на мрънкало, което като празна кутия завързана от непослушни собственици на медии за опашката на котката на събитията, която дрънчи кухо, но за сметка на това регулярно по медийния калдъръм
мен никой не ме е вързал, а претенцията ми не е, че не дрънча кухо, но поне не е с оная регулярност, която очевидно съдържа претенция, че има нещо за казване…
та най добре си е така – тихо и … нищо
но току ще си помислите, че съм се гътнал, щом ме няма, а аз още мърдам, макар че главата вече не ме слуша, и мръдването ми е такова… просто съм мръднал
…
инак и в реалното е като тук…
ходя на фитнес…
там има един младеж дето работи, симпатяга, на 23, открил Бога, станал протестантин /и пред очите ми стана … гардероб, физически, като разположен в пространството/, и го напъва да покаже Пътя към Абсолюта на слепците с щангите; те му отговарят подобаващо с тонаж вдигнат, поместен, преместен, като същи хамстери в аквариум, и със също хамстерско съпричастие към темата с Бога; аз единствен му отговарям, споделям му за нуминозното, оня страх и трепет, който щанга не може да заземи, добавям едно друго, но обяснявам, че по скоро съм “философ”, демек скепсиса ме е отровил, и Спасението ме е заобиколило ондалеч, а той пък се амбицира да ми помага, не с щангите /където съм безнадежден/ а за Душата, където вече е особено без-Надежда…
сега що се реши на туй не знам – но трябваше усилия от моя страна да го отчая…
разбира се, загубата е само моя…
/имам един приятел от най-детски години, той … нещо му стана, и се Спаси, стана пастор нейде по някакви цигански махали из прованса, но като приятел беше решил и мен да ме Спасява, беше трудно за него, за мен като обречен докато съм тук никак не ми беше трудно; Страшното ще е след Туй; та вървим с този мой приятел по Витошка, и някакво далечно, глухо и безсмислено разменяне на “приказки”, и там покрай нас стои някакво магазинче за сувенири, с куклички в народдни носии, мускалчета “Българска роза”, чинийки, чашки, и тениски “Bulgaria” и “Sunny beach” и му викам “Туй ме разплаква, мога да застана на колене пред витрината на колене и да Благодаря…”, той вика неразбиращ “Но това е Кич!”, аз – “Знам, но е по-силно от мен…” Милият нищо не разбра, или сигурно си разбира нещо си негово, пастИрско, далечно от мен, овцата…/
моят млад приятел във фитнеса, е учил някъде в прованса, гордо казва че матурите са му тройки, че е чел само една книга освен Библията, на Карнеги “Как да печелим приятели”, оказа се че не знае кой е Захари Стоянов и много други неща не знае се оказа, но също Очевидно знае, че подлежа на Спасение и че той е предопределен да помогне…
…
освен с него общувам с още един Субект, на който трябва да се признае че притежава невероятната способност да руши Стени; в библиотеката с години с никой не говоря, едно щот съм темерут, друго няма ни подтик, ни какво да кажа на когото и да било, там всички са по-умни от мен, и ще е само загуба на времето им… та един младеж при цялата ми съвършена защита успя да ме пробие и разговори, просто щото е от някакво ямболско село, и владее кукерски магически похвати, напеви, заговорки, и прочие вувузели за разваляне на дувари; и стана страшно… едно щото е нЕкакъв нечуван либераст, дивен селяк, непробиваем левак; цялата съвременна образувателна Система се напрегнала и му е изсрала едно лайно за мозък, и с него идва да ми обяснява Неща като уж ме пита; аз направих няколко опита да му обясня нЕкой други неща, но той има не дувари, не стени, не валове, ами направо израелски “Железен купул” над лайното с което мисли…
както и да е…
аз упорито отказвам, той настъпателно настоява да си общуваме, щото сме били “заедно”; аз му обяснявам че нямаме нищо общо с него, че обитаваме различни “Светове”, той непрекъснато търси повод да сме “общество”; обяснявам му, правейки се на cruel, че съм като Гобсек /милият Балзак го описва така/ “ако човечността и общителността наречем религия, то той можеше да бъде смятан за атеист”, не помогна; викам му /буквално, щото и аз съм селянин/ “Къш от мен птицо проклета”, а той се спуска като ястреб и просто резпердушинва гълъбицата на моята крехка вяра в човешкия разум, гургулицата на призрачна ми надежда за младите и врабчето на изтляваща ми любов към родната туземна популация; обяснявам му, че обитаваме пренаселен остров, в който аз съм Робинзон, които се опитва въпреки всичките му петканови канибалски джаджи да съхрани Цивилизацията в малката си пещера, маскирана в клони и храсти, а той е Петкан културен канибал, който е нахлул вътре; а той се смее и не ми вярва… стигнах до там, да си мисля да взема голяма сума назаем, за да му е дам, за да не може да ми я върне, и да ме избягва като длъжник, но прецених, че неговата лява семка е такава, че това, че ще дължи изобщо няма да му попречи да се натрапва, дори може да го мотивира още по-настъпателно да ми “връща” заема с “помощ” и “просвета”…
няма нужда от обяснения, но той е 25-27 годишен, политолог, и май вече е защитил нещо, и работи в университета, аз само го зяклевам да не преподава на деца, щото е грях да направи на другите това, което те са направили с него; че ще ги направи като себе си, което ще е наистина непростимо; той все си мисли че се шегувам, а аз съм отчаян; неговият мерак за общуване с мен е подобен с този на моя приятел от фитнеса, иска да ме … спаси; той си мисли, че само недостатъчното опити, и липсата на време и системни усилия не позволяват да ме убеди да повярвам в глупостите му; от друга страна е тотално лишен от способността да бъде одраскан, реших да му обясня, илюстрирам, нещо с пример, и му говоря пет минути нещо за темистокъл, атина, морето, пирея, и по погледа разбирам, че нещо не вдява, питам го – нали знаеш кой е темистокъл?!, той щото не познава отговора “Не” казва: “да, малко”, и се оказа, че го бърка с терсит, някой който там при омир са го били за нещо, но и името на терсит не помнеше, тъй че това му помогна да си мисли, че знае “малко” кой е темистокъл…
той знае че знае, целият му свят го потвърждава, и просто туй което остава е само да ме включи в … обществото си
това са единствените двама човека които търсят общуване с мен
другите не ме подозират в съществуване, а малкото които ме знаят сме се научили да не се мъчим
хеля пък близките…
веднъж се връщам с четири дребно изписани страници от сен симон, и просто не се стърпявам накого да ги прочета; идва жената, ляга до мен, аз “днес прочетох нещо страхотно, искаш ли…”, “искам…” и почвам, и на първата страница вдъхновен прелиствам и виждам, че е заспала… просто не е било нейно; после го чета на малкият, щото ме напиня да “споделя”, за да облекча вдъхновението, и той се направи на голям, като обобщи, че сигурно си измисля, че не може човек да забелязва толково неща като наблюдава, просто си реди думи…
с брата ходим до морето без да обелим два лафа, той със сметките и телефона си, аз с пейзажа отвън и глупостите си, вътре в мен; инак аз си го обичам, но той ме е научил, че е по-добре да си държа глупостите там където са си…
тука преди година, по някакъв повод се бяхме е събрали в къщи, туй е рядко, приятели, и разни приказки, всеки със света си, а те са един в вдясно, друг в зелено, трети в точки и на раета, и аз прочел някакъв невероятен цитат който ми е отвинтил главата и се отворил контекст и викам, чакай да ви прочета нещо забележително, и отивам, вземам си тефтера, и съм толкова досаден насред масата с “невероятния цитат” от четири изречения, че не можах да го прочета докрая… и това е с приятели и близки…
и насред туй да споделям в празното на непознати…
толкоз…
/само белият лист търпи всичко, и съответно сървъра, да го пълнят с всякакви байти и байтчета, ако се замислите и вие сте нещо подобно, има някакво простраство /като сървър да речем/ и вие, тЕлото ви е разположено там в някакъв обем в сантиметри, дециметри и прочие, подобно на текст в някакъв сървър… колкото на сървъра му пука какво е качено, толкова и на пространството – какво сте точно; вече е друг Въпрос, ако Сървърът има собственик, дали ще търпи туй което качваш, и дали Светът/Пространство си има Собственик, и ще търпи тЕлото ти да се шматка безгрижно насам-натам…/
та в горното със споделянето няма драма, туй си е живота, повече от естествено е да си … несподелен, споделянето, срещата, е Чудо, и го разказвам, само що не пиша/ споделям…
споделянето, съдържа скрита декларация за илюзия, че има надежда за някой на който може да му е интересно; това може да е оправдано, само за младежи, които дотолкова са обсебени от аз-в-света-си, че не забелязват че Света-е-без-тях…
ние сме в онази смешна ситуация в която заселени в пренаселен остров, пишем писма с зов за помощ, затваряме ги в бутилки, и ги пускаме във Владайска река/канал… бутилката обикновено засяда в циганската махала, където ако изобщо има кой да прочете, ще каже само “Баси Идиота!!!” и ще е напълно прав…
та какво да напишеш за писмото в бутилка по Владайския канал…
какво… и да има нещо, то на кого, въпросите защо? или как? са толкоз далечни и безсмислени, че чак не е интересно…
2. съзнанието е реверсивно…
демек работи навън и навътре/ има режим на възприемане, когато външното става вътрешно, и режим ва възпроизвеждане, когато вътрешното се обективира като външно
това не е сложно за разбиране, очевидно е
има режим в които външни текстове стават твои вътрешни преживявания, и режим в който твои вътрешни преживявания се обективират във външни за теб твои текстове
преди години преминавах между двата режима много бързо и естествено, без усилие, вече не мога, дори да ме напъпи идея, механизма чрез който, от това да си чета, и да си се пълня, да премина към писане, демек навън, е клеясъл, ръждясал, кранът е счупен, изисква се усилие, следва назландисване, търси се някаква особена мотивация, която вече ми бяга, време което все не идва…
съзнанието е реактивно…
самото съзнание не е просто фотографиране на нещо отвън, то има фокус, център, периферия, контраст, интерес, предпоставки, предразсъдъци, интуиции и прочие, неща, които едното отвън, го правят много, като различно във всеки от нас…
преди години, като се появиха влогърите, се появи “реактване”; някакви сядат и се записват как гледат даден клип уж за първи път… и ти ако си нямаш друга работа гледаш как някакви емоцианално зяпат нещо си… и след туй коментират;
всеки реактва, това е природата на самото съзнание, но да записваш реакциите си за да ги показваш на други си е клипове с мастурбация, смешното че това се качва за да влияеш, инфлуенсваш, тези видео емоционални мастурбатори са възможни само заради онези празни и болни воайори, дето зяпат мастурбацията им защото не знаят какво да правят със собствената си менталната сухота и немощ…
съзнанието обича да резонира…
това е естествено; минава за факт, че мозъкът е 2% от масата на тялото, а използва 20% от енергията, която то произвежда; тялото е много ефективна система, но тази ефективност се заключава в икономичния режим в който функционира; което може да си спести, ще си спести; опита, навика, предразсъдъка са велики икономистващи способности и фактори; голяма икономия е да вземаш отговори наготово, а не да откриваш колелото, огъня и топлата вода всеки път отново…
тъй човек “скипва” пътя /минат от друг/ за да се наслаждава на резултата от пътя; ние обичаме да притежаваме Истини и да изпитваме силни чувства и емоции, но не обичаме да плащаме Цена, да поемаме Рискове, и да се хабим за нещо без сигурен Резултат… тъй сме научени, да си спестяваме Мисленето /страшен разход на енергия, която можем да използваме за нещо по-приятно/и да доволстваме с Мнения /чиито основания се губят в дебри, които ни мързи да пребродим; някога там е имало пътечки правени от други, резултата е налице, но пътя за тях вече е непроходим, щото е изоставен/ ; тъй стигаме до онази забележителна мисъл на Бъркли, която има свои образци още в древна Гърци и е очевидно универсална за всяко време и място – “Малко хора мислят, но всеки държи да има мнение.”
днес резонирането е основен режим на функциониране на съзнанието на популацията; в нея влизат не само т.нар. маса, но и т.нар. “елит”, разликата между двете както Давила каза е само в … парите, едните са по-богати, другите са бедни, но по отношение на съзнанието, разлика няма, всеки резонира готови Глупости, като бройлери…
собствено това исках да кажа; то не е нищо особено, но обяснява по друг начин защо не пиша…
трудно минавам в режим на споделяне, отвътре-навън, срам ме ментално публично да мастурбирам реактване на простотии отвън, а да се резонират чужди мнения, без път на стигане, е простотия
3. Торо го е казал прекрасно:
... отдавна бях се наслушал на неважни неща…
след операцията почнах да излизам да правя кръгчета…
бавно и кратки…
изведнъж открих че кварталът е пълен със стари и куци хора, които вървят бавно, влачат, тътрят се, гледат с огромни тъжни любопитни очи…
всеки ден ставах по-бърз и кръгчетата по големи…
за седмица стигнах до славейков, на втората отидох до библиотеката
подобрих скоростта…
някак старите, бавните, куците и прочие обитатели на квартала … изчезнаха от него
/ изчезнаха … за мен, те са си там, пак стоят и се влачат, и гледат и виждат, но аз не ги, щото съм бърз; бърз и съсредоточен, напрегнат и с цел
всичко е функция на перспективата, скоростта задава перспектива; когато си с определена скорост, определени форми на живот с по-бавна /от даден праг/ скорост стават незабележими за теб…
голямата ходи навсякъде където съм искал да бъда – беше в камбоджа, виетнам, индонезия, япония/”почти” китай /, пуерто рико /”почти” перу/ и покрай нея разбрах че нищо не е видяла; ходенето със самолет, доставянето на гъза ти като пакет по DHL от… до …, със скорост която скипва разстоянието, с минимално усилие, спихването на мащаба, лишава Преживяването от Дълбочина… и Перспектива
туй е дълго, макар и важно, а и вeче съм го разправял, за прапрабаба ми дето 1880 ходила от котленско до рилския манастир с волска кола, три седмици, една до там, една наобратно, една там на служби… дълбочината на нейното преживяване е несъмнено по-дълбока от ходенето днес до Нова Зеландия…
а мащабите са всякакви…
друга баба, дето поздравила ферди през оградата на двореца, като била при сина си в софия, той я завел на театър; и тя стои и на местото си в театъра, на сцената върви драмата, а тя гледа надолу, като с ръка прикрива очите си; и синът пита: “мамо ма, добре ли си”, “добре съм”, “не ти ли харесва?”, “много ми харесва”, “е що не гледаш?”, “а-а-а тез красоти, ще седя да ги гледам, моите деца стоят диви на село!”; срам я било че е там, да гледа нещо, дето децата й не са видели…
един дядо съм имал, хаджия, дето жена му с парите му като умрял купила камбаната на църквата; та туй още по-турско, ходил често до цариград и купувал армаганчета за дъщеря си, а тя се радвала, той й кавзал “о, къзъм, какви неща мога да ти купя, но другите ще ревнат…”, туй другите били другарките й, а ревнат, ще рече не да плачат, а че ще ревнуват/завиждат, а не е хубаво да даваш повод за това…
това са “мащаби”, полета на разполагане на пътувания, преживявания, армагани…
разбира се, Тончо и като Ковбой и като Търговец е класика и мащаб
та
Торо е като Шекспир, в него можеш да намериш всичко, животът в цялост и в детайл
… На Кохасет Рокс тогава още се строеше новият железен фар – във формата на яйце, боядисано в червено и поставено на високи железни стълбове, все едно яйце на морско чудовище, носено от вълните; беше замислен да е фосфоресциращ. Като приблежихме, видяхме, че пръските от вълните почти достигат яйцето. И в тази яйчена черупка щеше денонощно да живее човек, на цяла миля от брега. Когато минах оттук на следващото лято, фарът вече беше завършен и в него живееха двама души, а друг един пазач на фар ми каза, че при неотдавнашната буря яйцевидният фар така се клатил, че чиниите изпопадали от масата. Помислете си само как лягаш да спиш връз гребена на огромни вълни! Вълни, които като глутница изгладнели вълци денем и нощем са вторачени в теб и от време на време ти скачат, додето накрая непременно те повалят. И ни един от преминаващите кораби не може да ти се притече на помощ – а когато светликът на фара угасне, това ще е знак, че светликът на животът ти също е угаснал. Какво само място да сътвориш нещо върху вълните! Този фар привлече всички погледи. Нямаше пасажер, който да не го разглежда поне половин час; само цветнокожият корабен готвач, когото на няколко пъти бях виждал да излиза на палубата и да опразва със замах разни съдове през борда, взе че се появи точно когато бяхме най-близо до фара, на не повече от четиридесет рода и всички вперили там очи, и възкликна: “Я, какво е това?”. Той работеше на парахода от година и всеки делничен ден беше минавал покрай фара, но тъй като не беше се случило да опразва съдовете точно в този момент, не беше го виждал дотогава. Да гледаш фаровете, беше работа на капитана; неговата беше да пъддържа огъня в кухнята. Това даде повод да се замисля, че някой хора може да обикалят света , без почти нищо да видят. Не е трудно да си представим, че сигурно има и такива, които никога не са уцелвали верният момент да зърнат слънцето. Каква полза от фар на върха на хълм, когато живееш в подножието на хълма?! Със същия успех може да си свети и покрит с буре. Както е добре известно, въпросният фар беше отнесен от силна буря през април 1851-ва заедно с двама мъже в него, а на следващата сутрин вече не се виждаше и следа от него.
Торо Кейп Код Кръг`2022 354-356 с.
та не сме ли като негър готвач в трюма на Живота кръстоващи Света
и може цял Живот зает в дела да не го забележиш и да ахнеш – “Я, какво е това?”, Животът рядко ти се явява във Вид, който да го забележиш като Такъв, малкото краче на дъщеря ти пеленаче, или ходенето с кръста в последния път на твой близък може да е повод, но може и да остане само момент, последван от още … дела; същото е и със Света, наистина е пълно с хора обиколили Света, които не са го забелязали – “Я, какво е това?”, дори колкото повече обикалят, толкова по-малко го забелязват…
май трябва да си куц, бавен, гладен, беден за да почувстваш “Какво е… Животът , и Света…”
както и да е, не трябва да се отчайваме, решението винаги е близко и непосредствено…
Между изпадналия дивак и най-ниските прослойки в големия град има удивителна и неочаквана прилика. Единият не е повече дете на природата от другия. С напредването на деградацията разликата между расите бързо се загубва.
Торо Мейнските гори Кръг`2024 107с.
4. признавам тази година три пъти ме напъпи силно да споделям…
единият път направо щях да почна – исках нещо да кажа – но то така обрастна в главата ми, от едно голяма, стана три не по-малки, щото и това да кажа, и другото, да не пропусна трето, щото е “важно”, и се разрастна и стана прекрасно в главата ми … и се разпадна в нищо
беше все едно три тибетски монаси надупени над мандала с фунийки цветен пясък си я рисуваха, и аха стана… и с метлата я изметаха като … вече ненужна
беше през март, отиде си Стив Харли /Cockney Rebel/, открих го сравнително късно, но го преживях особено пълно, той не знае, но аз съм открил и вложил много в него, което той може и да не е мислил да дава, но това са Чудесата
наистина го Обичах /много /други/ харесвам, но само той и Van Morrison могат да ме разреват/
та беше голямо споделяне, но си беше реактване, и като такова особено глупаво /спестих си го/
…
вторият път, беше още преди март, края 2023 година в конгреса на сащ имаше изслушване за антисемитизъм в кампусите на американските университети; самите “разпити” бях забележителни сами по себе си, като тон, възмущение, оставките и страстите след това също, но има едно което не беше резултат, а демонстрация, довела до крайния резултат, изведнъж някакви финансисти филантропи, които се оказаха най-големите спонсори на университети решиха да спрат “помощта” заради антисемитизма в кампусите, почнаха да говорят за “donor exodus”, може сами да си ги намерите Ackman, Wexner, Blavatnikq Griffin, Ofer…
туй го пиша, не за парите, а линиите, не за поръчките, а за принципите…
всичко което става в американските и канадските кампуси от толкова дълго време е такъв ТАШАК, и е не очевидно, а крещящо, и никой нямаше проблем, щото важните линии и позиции на “Собствениците” не бяха застрашени; в момента в който бяха преминати и последва Реакция; щото не мъртвото, а живото реагира; християнство, традиция, консерватизъм в америка е мъртво, и ако не е, и мръдне се доубива; евреите да са живи и здрави, са си живи и здрави, и показват, кой е жив и здрав и кой е собственика на играта…
и туй не е отсега – имаше един ноел игнатиев, сега видях че е пукнал; той беше в харвард и написа /не помислил/ а написа – че “бялата раса трябва да бъде “изтрита” /abolish/”, че тя била “социален конструкт” и като такава трябва да бъде унищожена, та като го написа и го защити,/ щото минаваше през “мъртви полета”/ не му пукаше и продължаваше да си преподава в същия харвард; после рече да е принципен и “откри” че в израел има апартейд и че е расистка държава и се опита да се защити… ама скоропостижно га “закриха” /щото мина “живи”“линии”/ и отиде да “работи” в масачузетцкия колеж по изкуствата /каквото и да е това/ и вече не се чу
има една пача, сюзан зонтаг, която съм се опитвал да чета, наистина, и наистина не мога да разбера, какво толкоз “интелектуално”, “ново” или “интересно” или “умно” може има в тези глупости които пише, единственото забележително е че е еврейка, което очевидно дастатъчно забележително, че да е забележителна; тя милата си изплака душата в една статия, че “бялата раса е рак в човешката история” и че тя /”бялата раса”/заплашва живота на планетата земя; тя не беше толкоз последователна като игнатиев да проблематизира “държавата израел” и успя да остане “икона” за малоумниците които се интересуват от фотография, женски страсти, комунистически контракции и прочие страсти спохождащи малоумното западно общежитие…
та не е хубаво да казваме, че евреите управляват света на който са собственици, но е тъпо да не го забелязваме, хеля пък като го демонстрират ачик пред всички…
…
сега какво да направя , но следващия път в който за малко да тръгна да се освобождавам от впечатления и да “реактвам” беше едно видео в което трима евреи, портников, фейгин и латинина, двама от израел, един в украйна, обсъждаха руско-украинските исторически, културни и прочие отношения… не е прилично и няма да го направя, но си мисля, че ако бях преди години, и имах подтик за обобщения, щях да пусна една тема “Митът на еврейската интелегентност”; ако се абстрахираме от парите, за чието правене над определени мащаби същесвено условие е определена култивираност в психопатия и социопатия, която пък /социопатия и психопатия/се описва, и минава, от същите тези с парите по книги и медии за “рационалност”; та ако се абстрахираме от парите, при евреите по някакво неведома за мен причина се приема, че определена проява на “наглост” е “интелегентност”; махнете тези две неща “пари” и “наглост” и евреина ще е един средностатистически кибик, който не може да ви каже нищо особено интересно… за Дълбоко да не говорим /помежду си може и да са интересни и дълбоки, но ние това не можем да знаем това, говорим за интелигентност публично демонстрирана, тъй пред всички…/
/щото сигурно някой може да се сети за “чувството за хумор”, бих казал че чувството за хумор на еврея е напълно лишено от класа, освен това еврейското чувство за хумор е по-отношение на други, но не може да търпи изобщо чуждо чувство за хумор върху себе си, щото много е чувствителен, приема го за проява на лош вкус, типично за средностатистическия кибик…
от друга страна, кой разказва виц за шефа пред Шефа си, нъл тъй, или за Партията пред партийния секретар…/
значи, ако имаше антисемит, който иска да създаде някакъв прототип на “семит” с който да плаши/разсмива света той щеше да създаде портников; по принцип антисемитите са особено бездарни, поради фиксираността и обсесията си, и нищо не могат да създадат, за сметка на това еврете са ни подарили … портников
…
инак всеки ден край мене валят отнякъде някакви “факти” които ме шашкат, и които просто ме побъркват да ги споделя, но тъй като “крана” занавън е счупен и си остават у мен, и си ги трупам…
само един, ей тъй за илюстрация…
руските окупатори имат авоари в банки които са замразени на запад, и които цялото прогресивно човечество силно иска да усвои за един по-добър и по-справедлив свят, и най-вече за борба със злото, което русия без съмнение е; да, сума ти политици правят декларации как тези пари трябва да се дадат на гордия украински народ, за да ги даде на запад, за да запада помогне с тях на смелите украинци , които пазят запада от мечката, която ще нагази европа и ще стигне до … ламанша и т.н и т.н
и викам хубаво, ха дано, и някой се обади след спарведливите искания и чета “не е толкоз просто”; и си викам що да не е просто – кой е този прът в колелото на справедливото отнемане на пари на кремълското джудже и чета – некакви евроклиър, помислих си, че някаква европейска фирма с гръцки собственици за пране на килими и химическо чистене на бельо от хотели и бардаци; истината се оказа страшна – било някаква клирингова къща, и AUM-а й е 37.5 трилиона евро
https://en.wikipedia.org/wiki/Euroclear
демек парите които управляват е повече от всичкото там блекрок, вангард, стейтстрийт, фиделити и прочие взети заедно; ясно е че туй не инвестиционна институция, а клирингова, но баси, русия трябваше да нападне украйна за да я забележа; тя си стои като голяма фосфорисциращо червено яйце насред вълните и аз все в трюма на живота улисан в промоции и покупка на четвърт шпек, бурканче кисело млеко, франзела /и аз се гевезя, угаждам си/, Фафла морени тъй можеше всеки ден покрай нея и да не я “видя”, и чета, гледам и само си викам като негър от корабната кухня – “Я, какво е това?!”
живеем във времена в които всеки ден по някой Факт те удари и ти си викаш “Я, какво е това?”, вие знаехте ли, че сащ и израел, заедно с русия, китай и судан, не са членове на международния наказателен съд в хага… к`во ми беше да излизам от трюма…
5. лятото си бях на село…
по принцип туй е темата, цялата казванка е тук, но е дълго, и вече ви затрупах с достатъчно “неважни неща”
беше адски горещо, мама по-голямата част беше при сестра ми и аз си бях сам…
някакви идиоти ми хвърлиха през оградата едно коте, съвсем малко, в двора, аз котки не обичам, имаме две дето ги храня рано с кучето, но туй стои пред вратата и само мяука, аз не му обръщам внимание, но то победи, и почнах … да му говоря
щото ме мързи да си готвя цяло лято ядох препечени филийки с кашкавал, оказа че съм наддал пет кила, и си пуснах симпатично шкембенце…
съботите си ходех в града да се изкъпя и изпера, да си купя кашкавал и хляб и туй беше културния живот…
сутрин ставам докато е хладно, чакам комшията да изкара кравите, отивам да пълня от чешмата му, щото има сонда, 12 туби с вода, и вечер с едно канче на коренче по коренче поливам домати, боб, пипер и прочие дето мама е оставила за грижа…
нищо от туй не стана – едно щото от горещината цвета просто пада колкото и да го поливаш отдолу, друго пипера не порасна, и ябълките изпопадаха, орехи тази година немА, изобщо куца работа – но аз си се уморявах, все едно че работата е свършена…
бях си разпечатал Гатри 4 тома, и си четох предсократици и платон успоредно с него
и май туй беше всичко…
едни доматени корени, кофа вода с канче и коте в краката където и да отидеш…
тази година кладенеца пресъхна, миналата издържа, но тази не, и два месеца по-късно вода още няма; къщата е нависоко, той и къщата сигурно са на 120 години, дядо разправяше че под къщата има извор, и преди се виждаше как долу в него водата леко се движи, наточваше се бавно, щото долу явно тече нещо; из селото от как се помня от май-юни до коледа вода по чешмите няма, всеки си направи сонда, спасява се поединично, и извади вода, някой на 30, друг на 60 метра, но туй вадене, явно намалява налягането и лятото кладенеца вече не се пълни; разбира се веднъж като туриш хидрофора, се чудиш какво друго да прибавиш, слагаш кенефа в къщата с казанче, купуваш пералня, и почваш да поливаш на воля, направо си като у градо само че на село… но и консумацията расте, а един Бог знае това отдолу колко има, и колко време ще изкара, щото и подводното не е безкрай… и върху туй неизвестно се гради “цивилизацията” насело…
беше си откровение да се наблюдаваш колко вода разливаш, щото всичко минава през ръцете ти… /туй ми е цялата казванка/
ако обобщя, осъзнаваш само това, което мине през ръката ти, инак си мислиш, че знаеш, но само така ти се струва
/имаше един японски филм навремето, като дете съм го гледал, мъж и жена слизаха някъде долу с две канчета на нещо като бъклица и после се катереха нагоре по една стръмна пътека да поливат, туй няма какво да помня, но жената се спъна падна и си разля водата и мъжът я преби, едно че падна, ами я и би… сега като разливах, все се ядосвах…/
четенето на антична философия на фона на едно таково “канчево-коренно-поливане” е особено просветляващо, щото пелената покриваща Битието се свлича пред ръка с черпак с вода, отсреща до корена те зяпа едно дребно просто коте на което му се играе и тъй от коренче до коренче
инак тук щях/трябваше да пиша нещо за Ксенофан и Емпедокъл, бях го открил, но вече забравих какво точно беше… във всеки случай важно беше
главата наистина не ме слуш
6. сега за най-простото
войната, баща на всички неща… /туй е хераклит/
войната е онова състояние на нещата при което въпросът за властта се решава по най-груб и непосредствен начин
да се мисли това от кибици е занятие смешно и жалко, затова за тях Войната е Зло
човек който ходи на работа, получава заплата, не може да уволни не секретарка, ами чистачка, да мисли за войната и мира е занятие подобно на мислите на златна рибка в аквариум, тя не може да реши кога ще и сменят водата, ни каква светлина да има и кога да свети, ни кого да пуснат при нея за компания, ни ката ще се храни, ни нищо…
тя чака, плува и ако може си мисли, разни мисли… например „какво ли има отвън аквариума“
тя може да си мисли, ако изобщо може да мисли, това е добро, това е зло, това е хубаво, това е гадно, но тя нищо не може да направи, и затуй се адаптира… към аквариума, и условията които са там, каквито са
Доброто и Злото не са въпроси за Властта, Доброто и Злото са въпроси на кибика, които и в най-висши и абстракти планове не е помирисвал Власт и конкретика; Въпросът за Властта е въпрос за Контрола, кой държи, кой контролира ресурси, средства, организации, изобщо Кой решава…
тъй има два типа хора, кибици, добри, мили хора с които може и да си разговаряш, шляеш, разминаваш, прескачаш, но които живеят в свят разделен през призмата : това е Добро, а това Зло, и други, обикновено, по принцип психопати и социопати / демек тъпи или умни, задръстени или общителни, но изроди, които не чувстват отговорност за последиците от действията си, фокусирани върху себе си и своите цели, преживявания и удоволствия /, които живеят по един вертикал / не какво има Отвъд, а Кой е горе, Кой решава/,в който винаги някой контролира нещо и някой, и цялото е битка за ресурс, средства и … власт
тези изроди с контрола винаги представят нещата на свой контрол като “добро” и “зло”, за да мобилизират кибиците, които вярват, че контролираното от изродите “добро” е тяхното Добро, и некотролираното от изродите е “зло”, и е тяхното на кибиците Зло; всички щеше да чудесно ако можеше кибиците да се обединят и организират, или поне разберат, да покажат на изродите един среден пръст, но това е невъзможно, щото веднага, като организирано, се появява нещо което трябва да е контролирано, сруктурирано, и се появава по необходимост изрод, който отпочва играта отначало, тъй нещата стават някак безнаддежни…
единствено което можеш да направиш е да не им съдействаш на изродите, и най-малкото да не лъжеш със заблудените тъпанари, които резонират със спуснатите от изметта по йерархията…
значи винаги можеш да си растеш по Вертикала /навътре, не по йерархията на тепсията/, колкото са ти силите, стига да си намериш място “в някоя пукнатина на обществото”
ВИНАГИ трябва да помниш и да разглеждаш нещата през въпроса за КОНТРОЛА, да ти е ясно, че никога няма да има Контрол, щото ако имаш си станал един от изродите
трябва да ти е абсолютно ясно че Принципа на академичната свобода е нещо Добро, но неговите граници са поставени от тези които плащат, издържат и контролират с това /и затова/ тази Институция; ти можеш ли да имаш мнение относно границите на “академичната свобода и автономност” – не, нито можеш да контролирш, нито да се обаждаш, когато се виждаше че университети в америка станаха разсадници на смехотворни и абсурдни теории и учения, нямащи нищо общо с това което Е, и представляваха опитна площадка на социална инженерия от най-извратен план върху “чиситите дъски” на деца, на тебе ти обясняват че това било “наука”, а твойто е биготство и задръстеност, когато същите тези развивайки мъдрите учения го докараха до „антисемитизъм“ и им скъсаха тирантите на които висяха в пространството;
има един забележителен цитат, демонстриращ тази менталност на “политика” психопат и социопат – в края на “втори шанс” с.234-235 бжежински пише, не си го помисля, пише го
“Основните изисквания на глобалното лидерство днес са много по-различни, отколкото са били по времето на Британската империя. Военното могъщество, подсилено от икономическа мощ и упражняваното от умел елит, следващ добре разработена стратегия, вече не е достатъчно за поддържането на имперско господство. В миналото контролиращата сила е надхвърляла разрушителната мощ. Управлението на един милион души е коствало по-малко усилия и по-малко разходи, отколкото избиването на един милион души.
Днес е вярно тъкмо обратното: разрушителната мощ надвишава контролиращата сила. А средствата за унищожение са станали по-достъпни както за повечето държави, така и за повечето политически движения.”
и по-нататък вече го удря на добро и зло, но същината е в Контрола, губиш ли Контрола, губиш властта, губиш Играта на социопатите…
когато путин казва “а за чем нам такой мир если там не будет россии?” той си представя една русия, а някакви си представят друга русия, и останалото от нея освободено за тях… туй е въпрос на Контрол, добро и зло е спрямо това за кой кого какво и колко ще контролира… и въпроса е по бжежински тук – колко може да контролира и колко може да унищожи
но путин не е сам социопат, той е зъл, за тези които не могат да го контролират, но те също разкрачени между колко могат да управляват и колко да унищожат, вече очевидно си мислят “за какво ни е такъв свят който няма да можем да управляваме?”, някой ги възприемат за добри, и активно резонират в разказа им…
тук наистина е много дълго и изсква преди това няколко проясняване и предизяснения по основания и позиции, но тъй като кой знае кога пак ще се обадя, само ще пусна няколко неща за гледане…
значи има един ненер, които е много весел мечок /борсов/ който с удивителна регулярност дава несбъдващи се прогнози /това наистина е виц, още повече продължаващ, щото си настоява/; през 2011 /тогаз съм го пускал това/ прогнозира крах на борсата заради война 2012-2013 тогава се смях от сърце на журналистите в студиото, който само казаха А-а-а и запецнаха “каква вйна?!” и той обяснява за “военни и мирни цикли…”
– тогава журналистите бяха смешни
същият преди година даде едно интервю, в което заяви че този военен цикъл, които започва, ще отнеме живота на 2 милиарда души, как го е изчислил, сигурно с калкулатора в ермолката си; забележително е, че се приема като предопределено, и някак за причини не се пита, просто даденост, цикли циклят; и второ този симпатичен оптимизъм, при който при толкоз жертви, предполагаш, че ще си сред оцелелите и е хубаво да се погрижиш да запазиш стойността на активите си, все пак в този дизастър в потопяване в Злото, да си запазиш от “доброто”… /има видео…/
но има едно още по-велико и пророческо, то плаче, направо реве та се къса за подробен анализ, и наистина си го изслушайте с лист и химикалка, правете си бележки, щот в него е целият Конспект на изпита, на който ще се явявате скоро…
дова са два телемоста / пишете никонов лайтман в тубата/, общо два часа и нещо, между един смешен руснак и един весел евреин, отпреди сигурно 15 и 13 години
важното е туй – за което го пускам – преди 15 години
има два пътя, единият добър широк, прав и мирен, в който слушате каквото ви кажат, ако не слушате, ще е другия, с война и насилие, крайният резултат пак ще е, че пак ще слушате, но след болка… ще стигнете так където трябва да стигнете, ако оцелеете
забележително е, как са описани тези от изтока, и как като избрани с его, руснака просто не може да проумее и отказва да приеме какво му готвят; в разговора има “как не е справедливо” русия да има толкоз много, не е “добро” и това обяснява много…
същата адженда е на жак атали, друг весел човек, който макар и да не продава кабала, казва същото по съвсем друг начин, същината е една, “задължение за гостоприемство”, какъв си, какъв трябва да станеш, и къде да стигнеш, че трябва да слушаш туй тези дето знаят и контролират кажат, и ти или ще слушаш и ще е мирно, или … колизия и войни, докато ти дойде акъла та доброволно станеш задължително “гостоприемен”…
това е от-до-, цялата палитра…
оня ден гледах някакъв коткин, дошъл да ни чете лекция в софия /гледах го в тубата/, публиката ни беше забележителна, преразказа ни тоя света, нашите мигат умно, и утре ще резонират с новото ново, същите преди двадесет години резонираха с друго “ново”, след десет ще резонират с най-новото ново; тези все нови разказани неща няма да имат нищо общо едно с друго, то не е даже калибриране, а чисто ново от ръкава, всеки път, от един и същ ръкав, но всеки резоньор във всвеки момент е убеден че прав и последователен…
преди години гледах “лекция” на харири в германия, гледах публиката, европа е свършила; не е въпрос какво дъно на анализ и разказ е вегетарианеца гей, чудото е че съществуват същества които го гледат като “свод”…
толкоз…
izgora 