119.3. за работата, четенето, откритията и законите 01.

/казванката е за “работата, четенето, откритията и законите”, но докато я започна и се получи една “пролегомена” за писането/неписането/, опит да бъде прояснено непрояснимото, уж като очевидно; щото наивният винаги сам се докарва до положението да се изяснява, опровадава, преди да е започнал, щото е несигурен в хрумналото му като нужно и разбираемо, всъщност вярва че е безсмислено като никому ненужно, но хрумката му виси като изсъхнал сопол на носа на малък мърлю “със скъсан панталон и вятър през отвора” и не знае какво да прави с нея; така все непрекъснато копа трапа за да стигне някаква основа като условие за разбиране, нещо само по себе си илюзорно, което довежда единствено до безкраен невнятен брътвеж, който пробужда недоумение и досада у четящия, питащ се какъв е този словесен тъмен лес и що дири той в него, ако и не води до още по-голямо объркване, и в крайна сметка просто довод за отказване от четене на долните чаршафи…

наистина е неразбираемо, даже невероятно, че може да има идиот, който да се впусне да чете туй отдолу и да стигне до края, най-логично би било отвреме на време в текста, между изреченията да вмъквам – “абе пич, ама ти още ли  продължаваш?!” като акт на искрено удивление…/

всяка казванка си е изначално ясна у тиквата на ентусиаста за споделяне /като негова си/…

ясна е като настроение, в което живееш преди да ти се наложи да го разкажеш…

всяко настроение е живо като рибка в аквариум, преди да бъде разказано, започнем ли да го определяме, все едно сме взели кепче и сме извадили рибката отвън за да я разгледаме по-добре, колкото повече и по-близко  я разглеждаме, толкова повече и по-бързо я убиваме…

та “казванката” е просто нещо дето плува  като живо у главата ми, в момента в който река да го покажа отвън и го убивам… и остава един брътвеж

ничие око не може само да се види – това което прави възможно да зяпаме заобикалящото е най-невидимо за нас…

ничий пръст сам не може да се докосне – това с което допираме и познаваме близкото, самото е недокосваемо от нас…

/когато виждаме, пипаме и прочие, фокусирани в нещата отсреща не се питаме за нас, щото ни няма отсреща… някак сме си уж самоочевидни, като липсващи/

глупака си мисли глупостите, но никога не може да ги разбере, че са глупости, щото са си негови, само след време, евентуално, като ги преодолее и замести с нови и други /често по-големи/ глупости, би си признал че някога е мислил глупости… това е една безкрайна игра във времето, като накрая сигурно иде един последен момент на последна пределна Яснота в която глупака разбира, че всичко е било едно кълбо от актуални и безсмислени глупости, които той с малоумна настървеност е разплитал, докато онпусната му нишката на времето неумолимо се е навивала… и в тоя момент свърши

колко думи и нищо не казах… а някой още чете

всеки си мисли глупостите, но те си остават негови си глупости, една минава, друга идва и никой не разбира… драма няма, НО глупака затуй е глупак, щото му е зор да се сподели, да намери съглупак с който в синхрон да си суглупят глупостите си и да получават удовлетворение от споделянето като … несамотни споделени глупаци… илюзия, но неизтрибима…

тъй споделени глупостите се обективират, казани/написани, те някак стават факт, нещо независимо от глупака /останали или просто минали през главата на несподелящия кибик те остават живи, но трудно могат да бъдат определени като факт/, след време когато вече си мислим и споделяме други глупости – изпитваме срам, че сме споделили и често направо … изложили

въпреки многото срам, обаче, някакво неунищожимо напъване за споделяне отново и отново ни кара да се излагаме, с думи или текст… и като истински глупаци не можем да разберем, че правейки го все път с илюзията, че този път не сме, сме отново и отново точно такива…

има един род серсеми, които също са глупаци, но умрат да дадат оценка и да спасят глупака, като му кажат че е глупав; ако оставаха само в тези граници, те щяха да са в превъзходна непробиваема и безоблачна позиция; но те някак естествено искат да покажат защо глупака е глупак и започвайки да обясняват…  се превръщат в глупаци, които също не разбират че са глупаци… ако си бяха стояли – ей тъй, без обосноваването, само с общото и безукорно положение, че казващия/пишещия е глупак, нямаше да можем да кажем нищо за тях, но изпадайки в положението да обосновават, демек да се излагат в казване или текст, те изпадат до неговото нерадо тъпо положение…

та значи,  имам някаква казванка, дето съм сглупил да мисля, и ме напиня да я споделя, след нея иде  втора, трета чака, и тихо си мисля как да ги кажа… демек да се манифистирам като глупак /не е болка/, но първо да разровим самото споделяне

значи “изобщо” казването е един казва нещо на някой…

ако аз казвам, за мен е ясно кой съм, но този някой /четящ/нищо не знае като кой и какъв казвам нещото… а като не знае кой съм, си мисли и разбира казаното спрямо въображението си и спрямо казаното си ме измисля…

аз съм това което казвам… да, ама не съвсем

/така беше много смешно преди години /20 години/, когато писах в пула и след няколко месеца се срещнахме /”разкрихме” в “реалното”/, и един ми вика леко разочаровано “аз си те представях много стар и брадат”, явно текстовете му са се виждали много учени, а този кибик, който се явил пред него като “максим” му се вижда несериозен и лековат за това което е чел /сигурно ако го прочете след като ме е видял ще прочете друго…/; пак тогава за едни избори се издаде един вестник  “лозенец” и една булка, партийна активистка, ме моли да публикува “дао на политика”, викам прави каквото знаеш, тя си го редактирала както разбира и го пуснала; до училището имаше един дядо-приятел на една маса продава преса, купувам си от него вестници сутрин и бистрим политиката /тогава и вестници си купувах и от политика се интересувах/, и той сложил там на редицата най-отпред вестника, аз го вземам да видя, какво е излязло, и дядото: “прочети го туй – като ми сочи вътре “дао-то” –  ейй, как го казал човека!”, аз си мълча и се хиля вътре, инак ми е гот/тогава/, и си мисля, че и той си ме мисли стар и брадат…/   

бях първи-втори курс, прибрах се замалко, а леля докарала някакъв декан от су вкъщи, щото синът му имаше войнишка клетва у наше село; аз по принцип не съм перде, просто съм тъп, и си плямпам каквото си мисля, спорихме нещо с декана за изтока, и аз съм с мнение, не помня за какво говорихме точно, нещо за индия и китай /помня че китай го нямах за нищо, а той ми обясняваше че са голяма работа като цивилизация, туй е средата на 80-те/, сигурен съм сега че беше ченге, като такъв беше циничен, но интелигентен – накрая явно съм му досадил прекомерно и ми разправи сръбски виц за некой си перо, дето си видял задника в огледалото в банята и се надървил, и почнал да бие малкия перо, като викал “падни бе, перо, падни, туй е нашия гъз”… туй е невероятна милиционерска педагогика, но в случая добра, щото още го помня /в тая редица от запомнени вечни истини е и преподавателят ми по биология на село, турчин, невероятен педагог, който подскачаше около склет в кабинета, и броеше плаващите ребра – “1,2,3,4,5”, “1,2,3,4,5” “забележете и отгоре надолу и отдолу нагоре все са пет” как можеш да забравиш че плаващите ребра са 5/, и как да се “дървиш” на себе си след спор за индия и китай…

та ако разказвам нещо за себе си, не е щото си се “дървя” /няма на какво/, а защото туй което съм научил /глупост/ е покрай нещо дето ми се е случило, и е родено в някакъв  контекст, което може да го направи по-разбираемо /което като глупост надали е необходимо, но именно като глупост така е станало/

второ, казаното е казано някому, и тук ми е проблема; щото илюзията ми за мен е винаги очевидна, но не мога да си представя идиота, който може да стигне с четене дотук, освен, разбира се, моят Приятел; от един текст можеш да си ме представиш като някакъв, но когато споделям не мога да си представя кой може да го чете туй; преди 20 години имах илюзия, че има някакви хора в обеля, надежда, дружба, люлин, карнобат и тутракан, на които би било интересно това което си мисля, и вярвах че ми е интересно, какво те си мислят, и че просто няма Изгора, на която те да се разказват; постепенно, след вереме, глупостта е неизтребима, но и тя има нива, разбрах, че това дето плува у тиквата не е кой знай колко интересно на кибика у опака, орландовци и каспичан,  затуй започнах да си представям моят Приятел като читател… за да мога да се правя на писател; на него писах; но аз и без друго му разказвам всичко по телефона, а той като прочете и каже “туй си ми го разказвал, но пак е хубаво” на мен ми е достатъчно… но да се пише вече на тая възраст не е достатъчно, щото ми е много губи време /отнема време за четене/, а аз вече се досещам, че не съм безкраен… А не мога да си представя друг… т.е. в момента в който си помисля , че читател може да е всякакъв, и като такъв разказа ми става всевъзможен, т.е. невъзможен; щото има нещо такова като “поколение”, и всеки разказ трябва да се съобразява с това “на колко отстои от теб” читателят, щото смисълът е функция на перспективата, а всяко поколение си има своя перспектива и смислите се разбягват когато перспективите са различни, нищо че това което искам да кажа е едно и уж просто…

/ това не е ново, има го още в древна гърция – сократ разговорял с всеки случаен кибик  на агората склонен да го търпи, платон в менон го показва по теоретично, изобщо софистите упражняващи изкуството на публично разсъждение го владеят – нарича се dialegesthai и се състои в това да можеш  казваш едно по различни начини, тъй че да е разбираемо за всеки според неговото си… но това е възможно само при фокусиране на един  слушател/читател; днес, това се извърта в споделяне на  … “съмишленици”, демек едномерно еднопрофилна подбрана група/общество към които можеш да се обърнеш по начин като към един, тъй че перспективата да пази фокуса; бавнозагряващите глупаци, трябва да остареят, да приближат към края … за да си пропомнят съществуването на туй старо изкуство…/

не знам дали знаете има един съвременен украински философ баумейстер; аз го открих преди бая време, и много ме кефеше, античните и средновековни философски лекции, щото е добър педагог, умее да разказва бавно и повтарящо се, не е много или дълбоко (той сам си казва, че не са за “напреднали”), но каквото е, остава;/ малко е като моя учител по биология, и това е нещо дето аз не умея… мен много ме е срам да се повтарям, а той повтаря много и запомняш, туй е педагогическо техне, ясна структура, повтаряне до три пъти – много е ефективно/ та той, от известно време, дълго преди днешните събития взе да разширява “хоризонта” и се нахлузи в други ботуши, и все обяснява, но колкото по-излиза от тясното си, толкова повече ми е проблематичен, не че е задължителен, но е интересно, тъй че който каквото си хареса /както учат в харвард “всеки сам си преценя”/; сега обаче поради събитията в родината му пишел активно и във фейсбук /което си е диагноза/, там не го следя, но да се упражняваш в “сложно мислене” в бурни времена на площадка, която е отворена за всеки с doxa или просто с “иди нахуй” /е тест за проверка на отрицателна интелигентност/, и го слушам в тубата да казва: аз имам колко книги, колко статии, а там ми викат “кой си ти бе?!” – да не си научил, че социалните мрежи книгите и статиите не са довод, че си някой, е удивително, но “сложното мислене” има способността да крие очевидности и да не предпазва от илюзии…

“инфлуенсърството” е висше изкуство, в което славата да влияеш се заплаща с цената да си нищо… или да станеш нищо; за да си “влиятелен”, условието да не си “сложен”, щото сложността затормозява и отблъсква…  и многото четени книги могат да са довод за нещо само ако резултата от четенето им прави споделящия преятен, лек и смилаем за почитателите му…

не знам дали “инфлуенсърството” и “инфлуенцата” имат обща етимология, но определено се основават на нещо близко и подобно – и двете търсят гостоприемник на нещо просто, дребно и вредно

инфлуенсъра в общи линии е  известен безхаберник… искам да кажа че това никак не е лесно, изискват се неимоверни усилия и отдаденост, но дето хегел разказва за хората които приемали възбудата за вдъхновение, напражението за работа и умората за резултат, тъй инфлуенсъра, възбудено “ангажиран”, напрегнато “всеотдаен”, и уморен “атлас” на регулярното реагиране, следва  целта – цялата липса на себе си, да се скрие в празно мнение със силни прилагателни и смели позиции /на които никога не мисли да плаща цена – но представено за много отговорно/, в крайна сметка Нищо, което публиката може да приема безкрайно, имено щото е  едно… нищо

та казването на някой е проблематично, когато е отворено, т.е. този някой може да е всеки; на всеки може да се кажат малко неща и то не особено важни… тъй нещата някак стават много … тъпи; хем нещо важно те напъпи да го споделиш, хем пък не е за всеки и … баси тъпото положение

/това преди 20 години беше илюзия – безкрайната виртуална отвореност като безкрайна възможност, потенциал, с времето нещата са повече от ясни… нещата винаги са реални, виртуалното е ерзац, нещо продавано за важно, а всъщност заместващо всичко съществено…/

илюзия е, но изглеждаща като решение – да се забиеш в дупка, неоткриваем, но наличен /тъй даже се чувствам облекчен че адреса се промени, щото мисля днес неща които приятели отпреди не просто няма да са съгласни, а просто ще са обидени, разочаровани, сигурно и скандализирани…  

но ги мисля, сега какво да направя… по-добре е да не се четем…

някак паралелно/

казванката – както обяснихме е някой казва нещо на някой…

с тези двамата се разбрахме, сега за “нещото”...

то е подчинено на два въпроса – Какво и Как

Какво казвам и Как го казвам

казвам туй което ме вълнува и искам да споделя, и го казвам както умея

Не съм възхитен нито от “каквото”, нито от “как-то”, но каквото такова…

…

върху Какво-то няма какво да се разсъждава; Какво-то е Каквото ти го роди тиквата, при мнозинството инфлуенсър е Нищо, което се репликира безбройно от резониращия споделящ планктон и става познат като всеизвестно Нищо; това е само модерно техне на създаване на инфо-боклук… трябва много ровене сред боклука за да срещнеш някакво Какво, което да си заслужава цялото висене у мрежата…

при Как-то е по-интересно, щото има случаи, при което едно Нищо е предстванео по забележителен Начин, и от който можеш да научиш Как;

 любимият ми пример за Как е Гибер от Ножан; За моя живот Полис С`2017 е задължителна/ книга Първа, Глава V и VI, където обяснява обучението си при един монах /хубаво е да се целите глави, не ме мързи да ги препиша, заслужават си, но ще стане много дълго/

“Виждайки на какъв натиск съм подложен, всеки би си помислил, че при подобна настойчивост дарбиците ми би трябвало да се увеличават значително, но надеждите на всички рухнаха. Той (учителят) беше напълно лишен от умението да създава проза и стихове. Почти всеки ден бях засипван с куп ругатни и слова, с които изискваше от мен да науча онова, на което той не можеше да ме научи.

Изкарах при него в тази агония почти 6 години, без да извлека каквато и да е полза от работата си през цялото време. …

… Впрочем този човек изпитваше към мен някаква свирепа обич и не виждаше нищо несправедливо в строгите наказания с бой, но най-вече изпъкваше неговото старание да ме надзирава в работата ми. Малтретирането ми щеше да бъде оправдано, ако способността му да преподава отговаряше на неговите претенции, защото към всичко, което ми преподаваше правилно, бях твърде възприемчив за възрастта си. Но понеже той не говореше по същество [по темите], които и на него не му бяха твърде ясни, осланяше се на това да се върти в кръга на прости, но също непонятни нему неща, които нито можеше да осмисли, нито да проумее, и така, приказките му отиваха на вятъра. Беше недодялан във всяко отношение и неотменно се придържаше към това, което веднъж вече беше възприел зле, в късната си възраст и щом неочаквано изтърсеше някаква глупост, ако мога да се изразя така, и сам се усетеше колко струва, доказваше правотата й, като я защитаваше с удари. Струва ми се, че без съмнение беше натрупал това безумие, понеже, както обясняват учените, когато духът е пропит с наука, не е сложно да говориш, когато знаеш, и да замълчиш, когато не знаеш

И така, докато се отнасяше с мен толкова грубо за това, че не знам онова, което самият той не знаеше, той трябваше асно да си даде сметка, че не може да изтръгне на крехката млада гръд нещо, което не е положил там. Така както нормалните хора не могат или почти не могат да схванат словото на безумните, така и изреченото от онези, които не знаят, но претендират, че знаят, и искат да преподават на другите, става още по-неясно от техните обяснения. Не може да има нещо по-сложно от това да се обсъжда обект, които не разбираш – неясно е за коментиращия, още по-неясно е за слушащия, а всъщност и двамата се вцепеняват. Разказвам това, мой Боже, не за да лепна петно върху един такъв приятел, а за да разбере всеки, който чете, че не бива да искаме да преподаваме като истина своите догадки и да занимаваме другите с неща, които и за нас са [обвити] в мъгла. Затова си позволявам, както имам предвид оскъдността на моята тема, да разсъждавам върху теми, за които някой биха казали, че имат малка стойност, но пък други биха ги оценили по достойнство.

…

Накрая се случи така, че и двамата не можаха да ми повлияят по какъвто и да е начин, и опитите станаха излишни. Веднъж бях бит в училище, а училището беше ни повече, ни по-малко едно помещение в нашия дом, защото, след като беше отхвърлил всички други ученици, беше останал да обучава само мен. Той направи това по искане на благоразумната ми майка и заради по-доброто заплащане и положение. Вечерта, когато бях приключил заниманията си и след един голям незаслужен бой, приседнах в скута на майка ми. Както обикновено тя ме попита дали в този ден съм бил бит, а пък аз, за да не доноснича за учителя си, отрекох.  Тогава тя, без да ме пита, повдигна долната ми дреха, която наричат риза, и видя посинелите ми ръце и кожата на гърба ми с подути резки от пръчките. Като страдаше, че моята крехка възраст се отнасят към мен твърде жестоко, развълнувана и притеснена и с тъга в очите ми каза: “По-добре никога да не станеш свещеник, ако ще трябва да понасяш такива мъки, за да изучиш словото”. А пък аз й отвърнах с укор: “Дори и да умра на място, няма да престана да се уча и ще стана свещеник”. И тя ми обеща, че ако искам да стана рицар, когато достигна необходимата възраст, ще ми достави екипировката и оръжието.

Когато отхвърлих всичко това с пълно пренебрежение, Твоята слугиня, Боже, прие благосклонно отказа ми и бързо предаде на учителя ми моя отговор. Те и двамата се зарадваха, че се отнасям с недоверие към бащиния си завет, докато, писмовността възприемах по-бързо, въпреки че не бях обучаван добре, а също и че не бих се отказал от монашеските задължения, които, ако се налагаше от мястото и времето бих предпочел дори пред своя обяд. … ”

 с.37-41

туй е велико, като … ситуация

да искаш да знаеш и тоя който трябва да те научи да не знае…

как се решава подобен ребус…

с бой от незнаещия и … “пълна решителност” от търсещия/търпящия

/за да няма недоразумения – не съм учил у никой, и никой не ме е бил, и затуй нищо не мога, от друга страна и никой не уча, защото, макар да нямам на какво, не мога и да бия…

нито имам решителността на гибер, нито съм срещал някой с подобна решителност…

и затуй нашето време е туй което е, и единственото което може да създаде е ерзац, или фалшив цитат…

днес бездарието е намерило съвършен камуфлаж с безподобен поразяващ ефект – скандала; скандала е индулгенция за всяка творческа импотенция и безхаберие, липсата на “К`во” и манифестирано “Някак” избухва като Събитие, смислено за обговаряне само с факта си на поява – за едно “Нищо” почва да се говори като за … “Нещо”

това не е ново, но мащабите вече са апокалиптични… дето му се вика “библейско”

Сервантес впечатлен от един негов съвременен художник Орбанеха от Убеда разказва

“В такъв случай принуден съм да кажа — обади се Дон Кихот, — че авторът на моята история не е никакъв мъдрец, а невеж бърборко, който се е движил пипнешком като слепците и е седнал да пише, без да се е подготвил предварително, започнал е да драска, пък каквото излезе, както е правил художникът Орбанеха от Убеда, който, като го питали какво рисува, отговарял: „Каквото излезе“. Веднъж нарисувал петел, и то толкова лошо, че трябвало с големи букви да напише под него: „Това е петел.“ Такава е навярно и моята история, която ще има нужда от коментар, за да я разбереш.”

Мигел де Сермантес Дон Кихот де Ла Манча Втора част НК 1980 с. 30

значи не става въпрос за “новост” в Какво-то  и Как-то, а за мащаба на тяхното свличане в безформеното, именно липсата на форма се опитва да се скрие зад “концепти”, зад които стои едно просто “техне”, индустрия на скандала; за да е ясно, ако зложелател влезе в лувър и открадне надписите с авторите и имената на картините, все някак ще успеем да възстнавим нещо – едно “Сваляне от Кръстта” винаги ще си остане сваляне от Кръстта, пък дори да загубим от кого е, но ако същият злодей влезе в гугенхайм и открадне надписите на картините ще е истински дизастър – ако зевзек пусне, че там се е намира известното платно на джаксън полък woman moon cutting circle, ще се намерят няколко дузини картини, които с пълно основание могат да претендират, че са нея, както и която и да е друга озаглавена известна „модерност“;

/просто е забележително, как за такъв велик творец в уикипедията са прецинили да турят не някоя “това е петел”, а снимка от пода на атилието..

.https://en.wikipedia.org/wiki/Jackson_Pollock/   

така днес никой не яде бой за да се научи и открие стил, а просто ръчка за скандал, за да може в цялото това море от “креативно” бездарие да изпъкне като скандално бездарен…

…

в ситуацията на споделянето съм силно модерен, от положението, че нито бой съм ял, нито някой ме е учил на нещо, съм излезнал и като неспособен на скандал; от гледна точка на “Как” претендирам, че имам изработен “стил”, при това отработен, на шлифован илитерат, този стил – “не стил” е неповторим, и като такъв не препоръчвам на никого…

за “Какво”-то е очевидно, че сме в … Мъгла, където в безкрайното въртене от едно  в друго и нататък безстрашно зацикляме в редундантност, за която не ни пука… /а ако продължаваш да четеш очевидно и на теб…/, и цялата ми претенция че ако не се фокусирате върху разказаното а го следвате отгоре отгоре, с периферното зрение ще забележите нещо, което е било във вас, знаели сте го, но не сте му обръщали внимание… /т.е. целта ми е само да си припомните туй, което е отдавна у вас/

може би съм с половин мозък, щото нямам чувство към поезия, “как-то”-то ми е абсолютно безразлично; някой казва че поезията е това което се губи при превода – и може би е прав, но в “поезия и истина” гьоте казва “аз ценя ритъма и римата, благодарение на които поезията тепърва става поезия, но това което въздейства всъщност дълбоко и трайно, което формира и разкрива човека, е онова което остава от поета, когато бъде преведен в проза.” прочетох преди време целия юго, имаше том с поезия, единствено което запомних е стих за 5 милиарда френски репарации, и нерицарството на германците; знам че юго е голям френски поет, но не ме вълнува, поезията за мен е като крикета или бейзбола, знам че има страни в които хора се вълнуват и интересуват от това, но на мен самата поезия като ритъм или рима нищо не ми говори; когато прочета нещо в проза и ми хареса, си мисля, че почитателите на поезията изпитват нещо такова като четат рими… например първите 100 страници на “човека без качества” на музил за мен е … “поезия”

след като се разправихме с “Какво” и “Как” остана последно – “Защо?!”

тоя въпрос е много нов за мен, и ме обърква много, щото се обърквам в търсенето на основания; интуитивно споделянето е непроблематично очевидно, когато обаче трябва да си намериш основание, всяко основание “защото…” е много лековато, смешно и жалко…

помня момента в който открих, въпроса “Защо?” /за мен е наистина нов/, слагаме с брата врати в един апартамент на една богата баба, която е поръчала на един млад архитект да обнови жилището й; всичко се сменя, сменят се и вратите, ние слагаме /демек брата ги слага, а аз нося дисагите, или съм нещо като вторият от петшопбойс, най-известният безсмислен музикант в шлагерната естрада/; всичко е наред, по едно време ще влизам в тоалетната с новата врата, и разбирам че тя се отваря навътре, а там е онуй заради което й се вика тоалетна, вратата се отваря навътре но някак докато си вътре не може да се затвори поради липса на място с допълнително тяло вътре… аз го откривам с опит и викам на брата – “…че, тук нещо е объркано”, на него всичко му е ясно още от пръв поглед, щото той е майстор, а аз шерп, но спокойно ми казва “Така е поръчката.”; аз щото някак мисля неадекватно му казвам “Ама туй не става, трябва да им кажем”, и той само ме поглежда отдалечено и мъдро и вика “ЗАЩО?!” аз мигам и му казвам “Ами щото не функционира” – той “Тъй ли е по план поръчката”, “Тъй е”, “затваря ли се?!”, “затваря се”, “Значи  е чудесно” –  аз продължавам да  мисля, и в къщи е така банята нъвътре, тоалетната навън, на чартеж на младия архитект двете врати навътре изглеждат добре, но на практика не стоят така нещата; и почвам да се чудя “Защо” да казвам че е объркано и се упражнявам в мислене и се късам от дерзание, докато брат ми си мисли другите задачи… предаваме, всички са доволни, бабата да му мисли…

Баси… така на стари години открих въпроса “Защо”, в живота до сега винаги съм си живял без него, нямах нужда от обосновка… живял съм в очевидности, брат ми излезе по-голям философ от мен…

брата е по-малък 8 години от мен, аз му викам “…чо”, той ми вика “батко”, и ме прати да му купя кафе за да не му се пречкам; той е същи татко, направо го е копирал, жестове, мимика, като него си държи цигарата в края на устата като работи с ръцете, татко е нямал смартфон, но ако го имаше сигурно щеше да го държи като брата; той отначало се опитваше да ме учи на нещо, но аз не намирах основание да го правя, щото уменията ми пречат да мисля, и той някак откри в себе си Защо не трябва да настоява, ако се разприказвам, а той винаги е потънал в негово си, ми казва “затваряй си кастанетите”… и се разбираме чудесно

не е загуба – освен на време – но покрай него и научих да се питам “ЗАЩО?!”

Защо го пиша туй тук не знам – и туй е проблем – преди да слагам врати, никога не ми е идвало на акъла да се питам Защо пиша у виртуалното… но той е се разрешава със самото писане

отговорът може и да е прост и очевиден – щото съм идиот

въпросът Защо вие четете туй цялото дотук  е също интересен – и също неизвестен – може и отговорът да е същия, брат ми няма да прочете и два абзаца, щото са очевидни глупости…

тъй  зациклих в “Защо?”

с брата ходим до морето да слагаме врати, той пуши като печка, не ми пречи, но ми е мъчно / с татко беше същото/, да обясняваш е глупаво; та изпушил си пушилката, спира на една малка бензиностанция в бургас да си купи още папироси; щото не зарежда спира някак успоредно до самата бензиностанция, до някакъв апарат за надуване на гуми и още две колонки… скача и бяга да си вземе дозата… тъкмо изчезна, и отзад спря нещо и почна да бибитка, аз щото съм потънал в световно безразличие на куфар, който го возят из татковината на седлото до шофьора изобщо не се впечатлявам; по едно време на джама на вратата на шофьора лъсва една брадата физиономия на набор в особено състояние на нужда; аз го гледам като папуас на плащадка с дървен самолет който чака от месеци да кацнат духовете с карго култа; той си вика нещо, и аз подразбирам /до съзнанието ми достига / че той бърза, вдигам рамене показвам с ръка бензиностанцията и казвам “какво мога да направя”, до неговото съзнание очевидно нищо не достига и той със странни подскачащи движения, неконтролирано ръкомахане съпроведено с нецензурни речитативи изигра танц от който разбрах, че е решил твърдо да не доживее до 100 години… изигра същия танц на момчето до бензиновата колонка със същия ефект; брата беше като потънал, викам си баси ще стане беля заради кутия тъпи цигари и излезнах за видя де се губи; тъкмо излизам, и малкият брадат набор е срещу мен в бойния танц на праведния протест, аз се прибилжавам към него с работен комбинизон уви липсваха ми омаслени калчища, френски ключ, гайгеров брояч, трийон, и тремер, просто с две голи ръце /това е отренирано мое движение още от годините в гимназията, когато класната ми, математичка, миньон лев и 50,  ме изкарваше на дъската, а аз се пенявя в невежество, тогава смело тръгвах срещу нея с моите два метра и я гледах с премрежен поглед от облаците без да се интересувам от формулите, винаги действаше, и тормоза се прекратяваше при смеха на класа/ та приближавам към набора, а той опит от бойните песни на майка, се приближава до мен обяснявайки как можело това и колко бърза – мен това ми беше достатъчно и с поглед на облепен със стикери от 5-класни хотели по всички континенти стар куфар го питам отгоре от 50 сантиметра  „какво ще рече “бързам”?!” имаше миг в който въпросът се опита да пробие когнитивната му каска, погледът издаде опит да се запали някакъв синапс, но … неуспешно, премина на пълен словесен разряд, и бойният танц прие откровено комични движения, аз се отнасям напълно толерантно и с разбиране към терапевтичната фунция на  пращането на майна си, щото по тези земи и в днешни времена дето всичко отива тъй да се каже по модерно му “нахуй” само тази техника работи за изравняване на вътрешното психично свръхналягане с външния социален вакуум, но държа да отбележа, че дадох шанс на набора да се сподели и разгърне /ако има/ някоя смислена теза и дискусия върху скоростта, неотложността, близкия край, апокалипсиса и най общо тяхната роля в съвременния свят… брат ми цъфна почти веднага пред бензиностанцията, той бързо прецени, че човека не цели да стане столетник и нямаъ нищо какво здравословно и полезно да научи от него и отпрашихме… /оказа се, че брата освен цигари, видял че имало “промоция” на “енергийна напитка” “2за1” и се полакумил, касиерката не била запозната, нищо че пишело с големи букви, и започнало обсъждане, което разбира се брат ми спечелил, но изисквало своето време докато касиерката разбере, че е загубила спора, това отворило работа на касата и издаване на нова бележка и прочие, което пък даде възможност на бързащия набор да изиграе своя боен танц на майката, аз да му дам възможност да влезем в dialegesthai, в което за съжаление той не успя да се включи и изобщо беше запомнящо се упражнение в… и осмисляне на…бързането

за да няма недоразумения и като поредна илюстрация на  dialegesthai, ако отзад беше спрял черен джип с две несебърски мутри наркопласьори, по никакъв начин не е препоръчително въпреки двата ми метра да предлагам да влезнат в проблематизация на тема “какво ще рече “бързам”!?” – това трябва добре да се разбере, само на избрани могат да се предоставят възможности да прояснят съзнанието си, други, за дълбоко съжаление на Вселената и на мен в частност (като особено проста част от нея) са оставени обективно сами на себе си без методологична, терапевтична и прочие помощ… /

…

за да обобщим – значи има казванка, един на друг, безнадежна работа, какво и как – пак нещата не са по-оптимrстични, циклим в защо?!, като не е необходимо да бързаме, не щото ще доживеем 100, а за да не изглеждаме нелепо…

…

тъй цял месец мина от последното и просто не разбрах какво стана, че не се обаждах, във всеки момент нещо изникваше…

първо бях си на село да садим картофи, арпаджик, да режем овощки и прочие проза, там има телевизия и се натрових, тъкмо да се върна и си викам ще наваксам с четенето, а брат ми се обади, кога се прибирам че е зор – давай на море да слагаме врати, спах в 5-звезден хотел с хиляда украинки – все едно участвах в екранизация на “добре охранявани мъже”, некакъв нереален филм… после, после пак носих още врети, и пак спах в хотел с вече хиляда и петстотин украинки, накрая карам вече десети ден някакъв отвратителен грип, който ме прави да се чувствам парцал…

и на село с мотика, в 5-звезден хотел с винтоверт, и изпружен в леглото като пушач на опиум, дето не може да се изкашля,  съм абсурдно нелеп, що си мисля при това, че има какво да разкажа, че има накого, че може би има и защо и изобщо що трябва да се бърза с това, е още по-абсурдно и нелепо…

та сега отначало, обобщено и накратко…

следват четири отделни и дълги казванки, но ще ги фиксираме набързо и заедно, само като разказани, за да минем нататък… /пък после ще се връщаме/

ако прочета два учебника по българска граматика и се поупражня малко в граматиката си мисля, че ще мога да напиша една книжка, но ме спира туй, че никога не мога да стигна до онова основание, което да е последно, или първо, и в което да съм сигурен, че ще е достатъчно за анонимния непознат читател и откоето да мога да се разгърна както само аз си умея… липсата на доверие в читателя ме лишава от възможността да стана … писател;

Уви, не мисля, че ще ме четат индийски мъдреци, те биха ме разбрали чудесно, щото няма да са придричиви читатели; всеки знае че Земята е плоска тепсия поставена на гърба на три/четири слона, индийските мъдреци като не прости и придричиви търсачи се запитали –  а слоновете на какво стоят… и най-мъдрият след изследване открил, че слоновете стоят върху … костенурка; индийските мъдреци били добри читатели/слушатели – разбрали, и не продължали да се правят на интересни с уточняващи въпроси, с което спестили на най-мъдрия индиец положението на нещастна майка в макдоналдс…

ако се питате след всичкото WHY?!?! на цивилизовани граждани, ама що пък костенурка?! последният отговор е – щото си излъган от съблазните на света и няма място за мъдрост у чутурата ти /съгласете се, че не може да се напише такова нещо на един съвременен читател… той трябва да бъде уважаван/

Който, подобно крайниците на костенурка, крие в себе си своите чувства, остранявайки ги от съблазните на света, духът му ще е твърд в мъдростта.

Този, който може да отдръпва сетивата си от сетивните обекти, както костенурката прибира краката си в черупката, е твърдо установен в съвършено съзнание.  /бхагавад-гита: текст 58/

та или виждате костенурката на която се крепят слоновете които крепят тепсията на земята, или трябва разказвачът  безкрайно да се обяснява, без никаква надежда да бъде ясен като изказ и прозрачен като смисъл…

така

текста ми някак неусетно се превръща в едно пътуване в кладенец от народна приказка, в което героя все пада на черния овен, който го води на още по-долна земя, в която има съвсем различни задачи, от тези в началото на приказката, а белият овен, който ще го изкара горе все му се разминава…

така всяка казванка се превръща в безкрайно пропадане в темата…

както и да е…

отделете сетивата от съблазните както костенурката си прибира крайниците и всичко ще стане ясно от само себе си… без нужда някой да разказва за някакви три слона, и вие да им търсите някъде тяхната друга основа, вие просто ще разбирате /платон затуй говори за Истина само при умопостигаеми същности, не при емпирични…/