- 1.
любимата ми мисъл беше… ( … е)
Животът е пълен с комизъм, и е величествен само в своя вътрешен смисъл. ( Достоевски)
реалността на „вътрешния смисъл” се гарантира единствено от Душата…
няма ли Душа, всичко е един абсурд и … комизъм…
– всеки строи Планове…
избира, подрежда, планира някакви неща да стават в Бъдещето…
за да стане Хубаво…
– образът Бойко, така беше наредил и планирал нещата за редовните тазгодишни избори, та да му се отвие ръката да чупи питки и соли хапки, да получава китки, да реже ленти и да полива с менчета обекти… ( само пълната ми лишеност от умения ви спестява един клип от строежи и успехи, какъвто може лесно да се сглоби в духа на петилетните планове от зората на едни други времена…)
това щеше да е върховна реализация на едно 4-годишно неуморно строителство във времена на непрестанно затягане на коланите…
оставяне на следи – обосноваващи една нова 4-годишна претенция за успехи…
(това беше сценария)
`убаво, ама едни му развалиха сценария…
взеха че излязоха на улиците…
в резултат лицето Борисов отърва откриването на магистрали и мостове, а и на маса други обекти…
( едва ли по българските земи, има втори след Омуртаг, който да е по-мотивиран да си издигне колона с надпис за направеното от него…
а така да остане измамен и неразбран…
дали пък хан Омуртаг не предтеча на пи-ар-а по тез земи…)
– тези дето развалиха „плана” на Бойко, едно че му скриха ножичката за лентички и му ритнаха менчето с вода, изобщо затриха сценария – а за капак му направиха такъв номер с едни бюлетини по техен вече сценарий, че той се видя в небрано лозе, без да може да обясни, че изобщо не е там…
успехът на новите сценаристи беше пълен…
но на половина…
щото едно е да развалиш плана на „другарчето”, а съвсем друго да прокараш своя, новите освободители от авторитарния строител така се увлякоха и повярваха в сценария си, че се оказаха без време точно в ролята на батя ви Бойка…
не си бяха направили сметката;
бяха се подготвили да вкарат новините от съдебен процес в съдебен процес, като „истинско” „народно” отмъщение и възмездие – така вместо мостове и магистрали щяхме да зяпаме мъже и жени с тоги по дела с документи и да гледаме невероятното – български политик да влезе у затвора за далавери…
но и тези добри хора зациклиха в цугцванг-а на пълното си бездарие…
-народът излезе…
така туй дето го наричат „Улица” – излиза за втори път масово по улиците в рамките на няколко месеца…
ентусиазмът в тон с температурите – расте…
( и спада съответно…)
но си мисля, че резултата ще е като предходното…
от протеста едно не може да се роди „План”, а и да се роди Нещо, ще е като „плановете” на предходните синковци, които силно мотивирани – силно си поверваха… но накрая го докараха до едно … Нищо
тръгнаха си изпълнили Вселената с комизъм…
само някой особено материално мотивирани намират нещо „величествено” в намеренията им…
-не че не ходих и на двата протеста мотивиран от „вътрешен смисъл”…
… просто нещата стават все по очевидни…
картинката е глобална… и глобално върви към катастрофа
нашите драми са дребни и безперспективни поради тяхната вторичност, производност и неразрешимост на местна почва…
решенията ще дойдат от разпада „отвън”, а не в резултат от действие вътре…
– за нас можем само да го кажем с думите на Лао Дзъ:
Който се повдига на пръсти,
не може дълго да стои.
Който прави големи крачки,
не може дълго да върви.
първо, трябва наистина да стъпим здраво, второ, да изберем накъде да тръгнем, и трето без да се изсилваме да правим крачки по мяра…
- оня ден говорих с един приятел, който като работещ и ангажиран няма много свободно време, и с изненада установих, че той не е чул за Едуард Сноудън
това направо ме отвя…
медията е забележително „същество”…
както и да е…
преди два дни гледах малко Bloomberg, CNBC, CNN изобщо не скриваха Сноудън, напротив само за него говориха, но беше такъв майтап, класика в жанра; основното в случая е дали и защо Китай и Русия няма да предадат Сноудън…
и какви ще са последиците…
„същината” на нещата е според конкретните „предпоставки” на всеки, демек от камбанарията му…
от моята е очевидно, че става дума за доказана възможност на нерегламентирано следене и подслушване на всеки… ( туй че не се отнасяло за американски граждани, и не нарушавало конституцията е пълен виц, щото е очевидно, че възможността я има, и е въпрос само на добрата воля на „някой” да не го прави, а кой го контролира този някой… не е ясно…
за останалите дето не са американски граждани, конституцията не важи, и няма проблем да те следят…)
разбира се, американските власти много ще ги е яд затова, щото вече е доказано, и не могат просто да го пропуснат като „конспиративни” небивалици…
( разбира се, защитниците на официалната американска позиция казват че е повече от естествено възможността да те следят… аз пък си мислих досега, че по „американски” е точно свободата да не те следят…)
непредаването на Сноудън се превръща в истински тест за глобалната сила на Америка и по-точно на нейната криза… (има една дълга казванка, но тя ще е ако е живот и здраве есента… накратко – свидетели сме на разпада на части на т.нар. „глобален елит” – просто клона се смалява – и някой маймуни ще изпаднат – премерването ще реши кои… това което става у нас е подобно, но само в умалени мащаби)
ако някой си мисли че горното прослушване и проследяване на връзки са отнася единствено за терористи просто трябва да се прегледа – то е преди всичко бизнес с бизнеса…
т.нар. „пазар” вече е такъв виц, че наистина не знам някой да вярва в подобна простотия…
отдавна вече не се говори за „Ешалон”, сигурно и вие сте забравили, беше през 90-те (набързо и за кратко намерих туй)
http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/sviat/2001/06/09/209256_mitut_eshelon_e_realnost/
с какво се занимаваше „Ешалон-а”… със същото с което се занимава и „Призм-а”, само дето „технето” вече е различно; и резултата какъв е за „Пазара” според вас, ами най просто този който има достъп до системата пИчели… който няма духа супата…
(а сещате ли се за „Енигма”…
Чърчил е писал „Втората Световната война” със самочувствието, че ще я четат както Цезаровата „Галските войни”… смятал е че историята на Войната е тази която той пише…
прочетох 6-те тома точна така…
по-късно след като изчетох на български каквото имаше преведено, прегледах няколко негови биографии, и там някъде открих – как започвали сутрините му на министър-председател по време на Войната – с една червена кутия с разшифрованите съобщения от „Енигма” за деня доставяна в леглото му; тогава някак Чърчил като „историк” свърши, и остана … писател… никъде той не споменава за тях;
забележителното е друго, в една негова биография от англичанин ми остана дълбоко една забележка – как 30 години до разсекретяването на „Енигмата” поради давност, въпреки че хиляди са знаели за нея, няма и най-малък теч на информация за нея (т.е. че англичаните са могли да разшифроват и да знаят военните тайни и планове на немците) – какви са били „тогавашните” англичани – и как днес всеки е готов да продаде всичко на вестниците, стига да има кой да плати…
ролята на „разбиването” на „Енигма”, както се казва, трудно може да се надцени…
въпросът е друг, малко в духа на Маршъл Маклуън – това което технето ти дава, ти го отнема като атрофиране на сетивото…
мисля, че „англо-саксите” тепърва ще берат ядове следствие на атрофирането – продукт на „червените кутии” рано сутрин…
това развращава (знаенето на тайните) – всеки го иска и търси – някой по професия, ( но в резултат те морално сетиво нямат), но не това е страшното, а следствието – обществото просто загива, когато осъзнае, че някой някъде може да има всичко в една „червена кутия”… (разбира се, овцете са стадо, не общество, при тях нищо между тях не може да загине, щото никога не е живяло… )
туй е накратко – по-дълго и широко наесен, ако има време… )
(туй само като „още ” (да го има)- питането и знанието назад е много показателно, мнозинството счита, че „желязната завеса” е лаф на Чърчил, едни малко по-знаещи от мнозинството „знаят” че е на Гьобелс, аз при руснаците по книжки съм го срещал с авторство на Василий Розанов…
сега открих че на английски авторството на „желязната завеса” по отношение на Русия е на една мома – Сноудън…
уикипедията не е източник – в най-добрия случай отправна точка на невежи
в нашата стигат до Гьобелс – http://bg.wikipedia.org/wiki/Желязна_завеса
в английската наистина доста назад – https://en.wikipedia.org/wiki/Iron_Curtain
- сега излезна едно удивително предложение, което го чух преди време най-напред при руснаците, но си мислих че се бъзикат…
истината обаче си е тази – http://europa.eu/rapid/press-release_MEMO-13-564_bg.htm
сега пак много може да се говори, но ако не бяха смешните французи с тяхното кино и култура, никой нямаше да забележи кога са започнали преговорите…
след две години по някое време щеше да научи че са завършили…
оня ден в „новините” като едно време ми говорят с някакъв идиотски оптимизъм, че благодарения на договора в Европа ще се открият нови 450 000 работни места, някой запита ли се, колко „стари” работни места ще се закрият „благодарение” на същия на договор… когато някой ти продава нещо, винаги ти казва „плюсовете”, но ако не си идиот, трябва да калкулираш и „минусите” и да направиш обща рекапитулация от „далаверата”…
истината е, че Европа (елита й )не е автономен и ще приеме договора, цифрите горе в линка може да са „верни” (като намерение) но дългосрочно това е края на Европа (ако не приемем че той е настъпил преди доста време) – първо, в европа енергоизточниците са относително много по-скъпи ( тук има някой интересни данни http://ec.europa.eu/europe2020/pdf/energy2_bg.pdf ) , второ, социалните осигуровки много по-високи, регулациите и те, и дори някъде (франция, германия) да са по-производителни, не са по-конкурентноспособни… в един кратък период от време това под „силата на пазара” ще се наложи да се регулира, т.е. да бъде прието да се изравни с американското, което ще доведе до същото … нищо… щото ще подари 10-15 години на американския елит да лъже избирателите си, че нещата са „наред”, точно както европейския лъжеше своите, докато превземаше пазара на „източна европа”… накрая цяла европа ще е това което сме ние в момента, и сащ ще са като днешна европа, само че не знам кой ще ги прилапа…
затова обаче по медиите няма да се спори и дебатира, някой да е чул дебати по Лисабонския договор, само ще ни осведомяват, както стана с него ( европейската конституция, или това което я замести, и който нито един европеец не е чел)
- вчера излязоха решенията на Върховния съд на САЩ по гей-браковете…
такива каквито ги очаквах… (не беше нужно да си пророк)
писах на друго място- тук само ще го пусна
преди няколко часа Върховния съд на САЩ излезна с две решения –
http://www.dnevnik.bg/sviat/2013/06/26/2090718_istorichesko_reshenie_na_suda_v_sasht_brakut_ne_e/
едното е във връзка с http://en.wikipedia.org/wiki/Defense_of_Marriage_Act
приет от Конгреса през 1996 с 342 срещу 67 гласа – определящ „брака като съюз на мъж и жена“
17 години по-късно – днес, Върховният съд на САЩ приема горната „норма“ за противоконституционна с 5 на 4 гласа…
второто днешно решение на Върховния съд на САЩ беше относно референдума в Калифорния от 2008 – който утвърди „че единствено брака между мъж и жена е валиден и признат в Калифорния“ с 52.24% срещу 47.76% от гласувалите http://en.wikipedia.org/wiki/California_Proposition_8 ; решението на Върховния съд отново с 5 на 4 гласа обявява тази „норма“ на Конституцията на Калифорния за противоконституционна…
толкоз – имаме пример как един акт на Конгреса приет с огромно мнозинство 5 с/у 1, не толкова отдавна (17 години) и резултатите от пряко народно волеизявление в рамките на съвсем скорошен референдум се обезсилват от решението (мнението) на 9 човека в съотношение 5 на 4…
решаващият глас, човека който решил какво казва конституцията на сащ е антъни кенеди – http://en.wikipedia.org/wiki/Anthony_Kennedy
според мен едно решение на конгреса по един толкова важен за обществото въпрос е смислено да се отменя с друго решение на конгреса, и един референдум с друг, но не би…
един конкретен глас е определящ повече затова какво казва Конституцията, още преди три месеца при изслушванията казаха, че ключовия глас ще бъде на съдия Кенеди…
толкоз за демокрацията…
другите 4 „защитници“ на американската конституция са така наречените „либерали“ във Върховния съд (любопитно е да им прочетеш биографиите)
http://en.wikipedia.org/wiki/Ruth_Bader_Ginsburg
http://en.wikipedia.org/wiki/Stephen_Breyer
http://en.wikipedia.org/wiki/Sonia_Sotomayor
http://en.wikipedia.org/wiki/Elena_Kagan
на мен вече не ми пука, чаках това „предизвестено“ решение за да си взема „сбогом“ със Запада (това лично…);
вече наистина не ми пука нито за Европа, нито за Запада, тези са обречени… (лично мнение)
мога да пиша много, но наистина не намирам особен смисъл, това не е въпрос на доводи, а на предпоставки… моите и тези на т.нар. Запад са различни; писал съм големи глупости през тези 12 години, бил съм глупав, срам ме, че чак толкоз глупав съм бил, но това не поправя нищо…
- преди дни ми попадна едно писмо на Георги Марков от тук
https://www.facebook.com/notes/иван-ценов/писателят-георги-марков-1/115059615354368
хубаво е да го има и тук…
Георги Марков до Димитър Бочев
ПИСМОТО
18-22. 02.1977 г.
Лондон
Драги Митко,
Извинявай, че малко забавих отговора си на последното ти писмо, но просто нямах време да седна да ти пиша, пък и вече намразих всякакъв вид писмовна дейност, след като трябва да прекарвам вероятно две трети от времето ми, дадено от природата – върху пишеща машина. Благодаря ти много за желанието ти да бъдем заедно, което много би ме радвало, но не се обадих на Захариев, нито имам намерение да му се обаждам. Причината е, че докато не ме изгонят от Би Би Си, по-добре да стоя тук, защото смяната, както знаеш добре, ще бъде най-проста илюстрация на нашата поговорка („Пременил се Илия – пак в тия”). Второ, струва ми се, че между мене и всички тия радиоорганизации съществува точно същия вид разминаване, което съществуваше между мене и българските партийни организации. От много отдавна вече не вярвам в „свобода на словото“, която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Но я се опитай да изкажеш мнение в „независимия” вестник ТАЙМС, или в независимото Би Би Си? Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, но както и в „Работническо дело“, трябва да се съобразиш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите – едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки. Всичко това, което ти говоря, ти вече си го познал. И всичко това аз имам твърдото намерение да напиша в един или няколко романа. Защото нито хората от Радио София, нито хората, които стоят зад тукашните радиостанции, ги е грижа за България и българите. Просто хората си изкарват хляба, както биха могли да го изкарат с отглеждането на таралежи, например. Единственото, което вълнува и едните, и другите, е сигурността, която работната площадка им дава, т. е. повишенията, пенсиите, разните други удобства, плюс суетата да се наричаш радиожурналист, което при всички случаи звучи по-добре отколкото „таралежовъд“. Така че всяко решение, което те взимат, всяко мнение, което те изразяват, няма нищо общо с истината, правдата, борбата за доброто и съвършенството на човека, любовта, красотата. Не! Никаква друга кауза, освен своята проста и ясна кауза – да си циментираш положението и да не си създаваш неприятности. Все повече ме смайва впечатлението, че истинската болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а главно (може би дори единствено) това мръсничко, подличко, егоистично добре маскирано, добре гарнирано чувство да си осигуриш твоето живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от тебе да му чистиш пипалата.
Все по-силно съм убеден, че светът съвсем не се дели на добри и лоши хора, на леви или десни, на вярващи или невярващи, а главното деление, което има значение за нас, е на хора, които могат, и на хора, които не могат. С други думи – на творци и на паразити. Има различни видове творчества, както има и различни видове паразити. Селянинът, който сее на нивата, е творец, жената, която ражда и отглежда деца, е творец точно толкова, колкото Айнщайн, Бетовен и Достоевски са творци. Този, който прави обувки, е творец, клоунът на сцената е творец, бръснарят на ъгъла е творец и т. н.. Но оттук започва най-голямата драма на хората. Творците и особено талантливите от тях никога не се съюзяват. Първият белег на един талант или на един гений е неговото несъгласие с другите. Много пъти съм казвал, талантът е независимост. И затова всички истински творци поради вътрешната си сигурност, поради устройството си винаги са в пълно разногласие по всички големи въпроси. В замяна на това паразитите или ако щеш посредствениците се обединяват, подреждат се в стройни редици и създават могъщата армия на администрацията и бюрокрацията. Тъй като те нямат творческата сигурност и смелост, тъй като по даденост са страхливи и несигурни, те намират подкрепа в своето общество, в своята администрация, която трагично им дава власт над творците. Администраторите най-много ненавиждат през живота си творците и творчеството, защото всяко нещо, създадено на този свят, им казва, че те не могат да създават, че те са просто паразити. Никой не е изливал повече злоба и завист спрямо творческата част на света от тия осакатени нещастници, които са си присвоили правото да управляват другите. Те се боят от творците, защото творецът не се подчинява лесно, той не е добър служител, той не е примерен чиновник, който казва сладникаво усмихнат „да, сър!” И затова на тебе ти е ясно например защо всяка дребна редакторска маймунка, колкото и бездарна да е, която почука на вашата врата (или на тукашната), има огромни предимства пред такива като мене. Защото те не се интересуват какво всъщност предават за България, не се интересуват да вникнат дълбоко в нуждите на ония, които слушат оттатък, да отговорят най-пълно на техните очаквания… а просто да си изслужат времето за пенсия и след това да имат приятни старини в някое крайморско топло заливче.
Когато пристигнах тук, на Запад, бях много изненадан да открия, че почти всички хора, които срещнах, и тукашни, и емигранти всъщност се бореха и мечтаеха да получат в живота нещо, което аз бях захвърлил в България – пари, гарантирано положение, слава. Почти всички и англичани, и германци смятаха, че аз съм бил луд и че е абсолютно морално да лежиш на гърба на цял народ и да си живееш като привилегирована гадина. Този морал така ме порази, че тогава разбрах, че обществената съвест на Запад е или мръсна политическа игра на деня, или куп лайна, че тя не е искрен отклик на нищо, защото малцината честни и искрени донкихотовци, които милеят за човешкото достойнство, нямат достъп нито до радио, нито до телевизия, нито до вестници. Ако търговските интереси на Запад повеляват, те са в състояние да започнат да свирят съветския химн редом със собствените си национални диарии.
За мой и твой ужас, това е действителността. Това е все същият конфликт между партията и отделните творци. Ако комунизмът някога дойде на Запад, уверявам те, че техните диктатури ще бъдат далеч по-отвратителни от нашите – източните. Но ако не дойде, причината за това ще бъде, че техните обществени форми са по-съвършено неморални и по-солидни укрепления за посредствеността и бездарието, основите на несправедливостта са много по-дълбоки и парфюмът на демагогията (за да прикрие миризмата на лайната) – много по-силен.
Знам, че въпросът ти е естествено – А ЗАКЪДЕ СМЕ НИЕ? КАКВО ДА ПРАВИМ НИЕ?
Най глупавото би било да се лъжем, че нещата не са такива, каквито са. Най-непростимото би било да се гръмнем. Отговорът е много прост – ние трябва да продължаваме да бъдем точно това, което сме били – луди. Защото това е формата на живот, която най-добре ни приляга, защото ние сме родени за нея и защото е най-висша привилегия на природата – ДА НЕ БЪДЕШ КАТО ТЯХ. И струва ми се, че цялата красота на живота, че ако щеш целият му смисъл (нали красотата е смисъл), като че е заложен в лудостта на лудите. Всичко наистина голямо и красиво, което и природата и хората са създали досега, е изблик на тази лудост, която според мен е самата същност на МОЖЕНЕТО.
Пиши, ако чувстваш, че можеш да пишеш, рисувай, ако мислиш, че можеш да рисуваш, кови, ори, пей, прави нещо, което усещаш, че можеш да правиш, и не се извинявай, че някой не ти е дал микрофона си, че не искат да те печатат. Когато творбите ти станат безспорни, конформистката същност на ония, другите, ще заработи в твоя полза, те ще те приемат като СВОЙ, ще те пуснат по радиото, по телевизията, навсякъде, паметник ще ти издигнат, за да докажат, че онова, което ти си направил, е ТЯХНО. Те винаги са си присвоявали всичко голямо от историята, всичко, което лудите са създали. И затова можеш да си обясниш такива странни картинки, че музикално глухи охкат и ахкат по Бетовен, литературно слепи хора хвалят до небесата Достоевски и цели шайки от нищожества честват коленопреклонно Ботев (и дори наум не им минава да се опитат поне мъничко да бъдат като него).
Ето това е конфликтът! Най-големият, най-дълбокият, единствен сериозен конфликт.
И в този конфликт такива като мене нямат микрофоните, нямат вестниците, издателствата, киното. Всички те са от другата страна, където комунистически, капиталистически, националистически и господ знае какви още микрофони стоят редом и се борят, за да наложат под един или друг цвят властта на нищото.
Трагично, ние не можем без един компромис – този, който ти дава залъка. Но само при условие, че този компромис ще ти помогне да продължаваш да бъдеш това, което си.
Драги Митко,
Ето ти горе-долу картинката на нещата, така както аз я виждам. Тя не е безнадеждна. Тя е реална, което значи, че вътре, дълбоко в себе си съдържа надежда.
След като ти изпонаписах всичко, което чувствах, позволи ми сега да спра, да пожелая на тебе и на Клавдия здраве и любов и предполагам, че скоро пак ще си пишем.
Най-сърдечно твой
Жоро
- имам една книга в главата…
никога няма да я напиша…
щото …не съм писател…
тя се разказва за едно село…
с кмет, поп и даскал…
с моми и момци…
баби и дядовци…
с много деца…
… и с едно овчарче…
непрекъснато ми изникват историйки… те са „индуцирани” от ставащото около мен…
по е просто да разказвам какво е станало около мен… но то така разказано не е интересно – щото отпраща към нещо обикновено… и като такова … никакво
когато го пратиш обаче като в ставащо „Свят”, „смисъла” на казванката някак се измъква от „обикновеността” и се сдобива с една особена „тежест” „на-искаща-нещо-да-каже”… препраща към нужда да се разбере, щото не че смисъла не е същия, но предполага този който слуша да интерпретира…
както и да е…
в този „Свят” за да има място за „магическото” което съществува, но в нашия обикновен живот е в липса, има една място… за което всеки в селото знае, но избягва да ходи, а и да говори за него, щото там стават … странни неща…
разказва се, че от незнайни времена там живели дракони, старите мрели, младите растели, и така незапомнени времена, пращали им девойки, яли млади юнаци тръгнали да ги борят, обирали крушите, пресушавали кладенците и прочие чудесии и ужасии, накрая останал един последен дракон, педераст ли бил не е ясно, но наследник нямал, преди много време вече престарял си закачил „топките” от немощ или невнимание на върха край селото и паднал, претрепвайки се в подножието; умирайки, заплел някакво старо заклинание… създавайки това странно място, пълно с неопределени сили, в което стават странни неща, и което никой не изпитва нужда да посещава…
освен един млад мелничар, на когото мелницата е там и по занятие си ходил да си върши работата… историята е дълга…
тук я зачеквам за друго…
има едно овчарче което си чува овце, и щото пашата покрай онуй драконово място е хубава, ходи там…
и се случва кога стадото навлезе у туй магическо „место” овците се превърнат ту на пролетарска демонстрация, ту на спонтанен демократичен протест, веднъж гейски парад, друг път градско стъргало; песовете ту полицаи, ту провокатори, ту с „бастон, дебела шуба, пура” и прочие…
не му требе телевизор на овчарчето, всеки ден различно – стадото едно… и едната „драконова” магия…
и овчарчето на границата между „тук” и „там”…
самото овчарче от време на време навлезе със стадото у тези магични полени и се чувства същия, но някак особено и различно…
върви из тая магия, и щото помни, че отвън е различно се чуди какъв ли е погледнат отвън…
кой да му каже…
няма как да си и вътре и вън…
наистина какви ли сме погледнати отвън – погледнати отвъд магията
сигурно силно комични…
izgora 
