жув съм…
и толкоз…
- „vivere“
има един френски ренесансов гений Шарл Бовел; 1509 издава една книга “Мъдрецът” където определя 4 стадии на Битието: esse-vivere-sentire-intelligere /демек съществуваш-живееш-чувсваш-мислиш/; камъкът само съществува, от растението нагоре живее, животното чувства и т.н. за по-нагоре нямам представа…
преди седмица ме Заболя зъб както не помня друг път да ме е болял; от 7-8 години си бях спестил зъболекаря, жена ми все ще сменя старата, щото вече е стара и рядко има свободни часове, и тъй не я смени и ходеше при други; старата, с която бях свикнал, щото ходих рядко, ми беше казала преди време, че съм “проклятие за зъболекарите”, щото съм имал здрави зъби и обсъждаше със сестрата “гена ми”; доверих й се и след 7-8 години вдигнах нивото на Битието от “живеене” в “чувстване” – беше силно Чувсто…
та тръгнах на зъболекар, едно младо дете /дъщеря ми ме записа/ се учи много мило върху мен…
стига ми само да живея, да чувствам не ми е на оферта…
главата отдавна ме е предала, не ме слуша, но аз не й преча да блуждай, все има какво да кажа, но след малко забравям какво беше, НО ако те боли зъб, чувството е много ясно и определено и не можеш да забравиш “мисълта” за болката… /
та…
имам проблем вече с казването, споделянето и прочие на хаоса у тикавата върху туй бялото на екрана…
дето на времето бай тошо казваше: “сега всеки ден, всеки час, навсякъде има матриал” – демек все нещо бръмчи в главата ми като барабана на стара пералня; “КАКВО” винаги е имало, “КАК” никога не ми е пукало, като илитерат, даже не го забелязвам, “ЗАЩО” е твърде сложно /то е въпрос от сферата над “чувстването” и ми е непознато/ за да ме спре; НО някак вдянах, по-скоро интуитивно, отколкото от опит /тук е сложно, идиотите нямат опит, т.е. те имат, но не го забелязват; и отвън изглежда че отказват да учат, а те всъщност, не правят избор да откажат, просто не го отчитат и си перат през полето на тъпотата си/; та забелязах / не в очите на другите/, или по-скоро усетих /то си е чувство, вътре, не може да си види, но е като зъб, усеща се някак/, че туй което плещя и за мен не е маловажно, за другите е “баси простотията”; и значи по-добре да си спестяваме споделяне на чувства и открития, за да не си създаваме други чувства и открития от които не се нуждаем и можем просто да си ги спестим като не ги индуцираме; и някак разбрах, че НЯМА на КОГО; това разбира се е инфантилна пуберететска драма, и всеки я е изживявал навремето си, но е забележително как когато се връщаме по колелото на живота там откъдето сме дошли минаваме през същото място навръщане; това не може да бъде обяснено на “човек на пика на силата си”/ щото той екстрапулира временото си като вечно, и никой не може да го лиши от тази илюзия/,но може да бъде наблюдавано у запътилите се “към началото” склеротици; в началото по-бойките и тъпите от тях даже протестират, и намират липсата на идиоти, които да ги слушат за несправедливост… а това трябва се приема спокойно, как да се изразя по- изискано: “радвай се на “живей”, зарзават спаружен, и стига си се занимавал с “чувствата си”, ти мисли нямаш!”
та
тази липса НА КОГО, ви спестява излияния, които само биха ви убедили, че е по-добро, че ви се спестява; тук има дребен парадокс, ако си стигнал до тук, а ти си стигнал до тук, щото още го четеш туй, означава, че има някой достатъчно тъп да настоява, НО просто не мога да си представя ЩО за идиот ще чете това, от какъв зор, какво търси, какво му е интересно, каква липса на зъбобол го мъчи, и единственото което ми идва на акъла, е че това може да прави само психиатър без практика, който търси материал за “изследването си”, която поради некъдърност и нефелен материал никога няма да напише…
та…
как се пише на психиатър…
заеби…
туй лято на два пъти ме напъпи да споделя, и двата пъти обрастна стана ГОЛЯМО и се спихна в нищо… но поводите си останаха…
кака Кинка си отиде…
и това и единствено което СТАНА това лято, другото са глупостите и трагедиите по телевизиита…
2. „какво“
искам да бъда кратък, щот ако се разхвърлям, пак няма нищо да излезе
има едно нещо което е хубаво да видите, хубаво е да видите цялото, сигурно е, че сте гледали много по-големи час-и-половинови глупости в живота си, но изгледайте поне 18-27 минута
щото всичко чезне, и туй след време няма да го има, въпроса е дали този сайт или този линк първи ще даде фира, за туй е хубаво да го разкажа, но тогава “ефекта”, а и контекст и чувство се губи, затуй само същината:
“изведнъж усетих съдбата на емигранта; няма пред кого да се похвалиш”
това е абсолютна “диагноза” на съвременния социален атом, освободен от горе-долу, дясно-ляво, добро-зло, сакрално-профанно блуждаещ като “вечен емигрант” в едно “вечно Никъде”; преди, когато е имало Граница, “тук“ и ”отатък”, “туй” и “после” е имало нужда от Въображение да си представиш, и Надежда че има къде да отидеш, да Искаш, а когато си вече “там” да си мислиш какво е другите да те Видят вече “Тук”, това което придава илюзията за “Битие” и неговата “значимост” е да се “покажеш-похвалиш” – “къде си”, “как си” … върху това “положение” на “емигрант” паразитират всички социални медии днес… всички тези снимки с незапочнати трапези, с екзотични изгледи и тъпо изплезени идиоти на преден план, с недочетени разтворени книги на маса, е просто вик, или скимтене, на емигрант “ех, да можеше да ме види…”, преди пак да се върнеш в атомизираната си самота…
цялото това пришиване, преливане, хлуйване към виртуалното е резултат от оная празнота, скъсаност, ущърбност на онова, което преди да бъде забравено с гледане в екрана или телефона сме възприемали за Реалност…
удоволетворението от Виртуалното е като от чикия… терапевтично Нищо
та какво да ви разказвам…
3. „как“
това лято отидох рано на село с “големи очаквания”…
имам нов голям киндъл /който е леново/ пълен с книги, донесох си и други, щото в началото на Лятото /началото на лятото е младостта изживявана всяка година/ очите и плановете винаги са Големи…
инак боба не стана, доматите и те /късно ги засяхме, но и тези дето рано ги засяха и на тях не им стана, годината бе куца/, но аз поливах, наместо фитнес; работата на село дебнеше отвсякъде, но аз се правих на кьорав, и уж се грижих за душата, като четях глупости…
мама повечето време беше в софия, но все повтаряше по телефона как като дойде трябва да отидем при кака Кинка да я видим, щото “не може така”
кака Кинка, която не можах да разбера дали е на 93 или 95 /тече спор/ ми е хем чужда, щото е първа братовчедка на мама, от съседен град, и съм я виждал няма десет пъти в живота, като е идвала на село през летата при баба и мама /тогава трите сестри на кака Кинка идваха на гости, аз стоях горе в стаята си, и чувах през дъските на пода, как долу в кухнята се смеят и приказват безспир глупости, чуруликат като лястовици на жица/; хем ми е стана близка, щото някак ми стана чувство да я мисля, като пример за Съдба, живот и прочие неща, които почваш да мислиш след 50-55, когато едни хормони се спихнат, а едни интуиции почнат да се прескачат между ушите…
та аз мисля, че трябва мама като дойде да се ходи до един град да видим кака Кинка, като както мисля, разбира се, нищо не правя, само планове, а времето минава…
… а слънцето пече ли пече…
наистина по едно време беше невероятно горещо…
и насред туй звънна телефона /стационар/ и…
глас / веднага познах леля Д., сестра на кака Кинка; кака Кинка е по-голяма но се води “кака”, а леля Д. най-малка, но заради братовчедите се води “леля”/
– К., майка ти у вас ли е?
викам – в софия е
Аааа – и започна нещо което може да се сравни с картеч насред мирна демострация за свобода, равенство и справедливост, някакъв вербален орешник, прелетял неизвестно откъде, изпепеляващ и поразяващ всичко което се окопало дълбоко в мен… – виж сега ние с А., дойде от В., ходихме до П. да видим кака, отвън даже си помислих че я виждам, бяха изкарали хорицата на слънчице, но я нямаше, припознах се. Майката ти да не ходи, няма никакъв смисъл. те я държат в една стая, сама, щото мирише, но превръзките й са чисти, сменят ги, имаше бутилка върху шкафчето , но нямаше водичка. Тя отначало не ме позна, ама аз й говорих; Майка ти няма смисъл да ходи. Окото й е черно, нали знаеш – тъкмо да кажа че не знам – започна с невероятни подробности, имала рак на кожата, като френски натуралист или немски експресионист, завършен вербален терорист, да описва неща, които и да гледаш, не можеш да видиш по-добре, отколкото когато леля Д. ти ги разказва; на всеки три изречения следваше рефрена ний с А. бяхме, майка ти по-добре да не ходи; и всичко това с интензивност и експресивност, която не могат да постигнат и онези с подкастите които за ефект махат паузите между изреченията /мислите си/ и ги лепят тъй, че преди да осмислиш едното, което си чул, вече те е ударило третото… некакъв шок, некакъв ужас, некакъв ад… и след 5 минути канонада леля Д. отнякъде каза “Да поздравиш майка си” и затвори
и аз бях …
довършен… нямаше нужда и от контролен изстрел
значи туй е все едно главата ми да е някакъв вир, голям гьол, да плуват вътре некакви кротушки, заблуден сом и други неидентифицирани с хриле, раци да се шматкат по плиткото, да дойде някое диване, да вземе една шашка, да я палне и да хвърли у вира … да стане едно БАМ… и да си тръгне, все едно Нищо… всичките ми “мисли” след малко плуваха в гьола на съзнанието ми избелили коремчета нагоре… няма никой
кака Кинка заседна в съзнанието ми окончателно…
ни напред – ни назад
чувството стои – мисъл по идея не мога да родя – нещо трябва да се направи – но какво – не знам
туй за което го разказвам туй – е за КАК
КАК леля Д. разказва; ако можеш така да разказваш, дори Ужас, си заслужава да разказваш; щото го умееш; след твой разказ оставаш в стаята само разхвърляни, висящи, разкъсани ментални трупове…
леля Д. е много самотна, и много дребна, слаба женица, тя си живее сама /децата са другаде, на майна си/, ходи за едно нещо от единия магазин, връща се, а за друго от другия, не заради промоциите, а за да среща повече хора; щото иначе с едно излизане, стои повече сама в къщи; където сигурно си мисли какво да разкаже ако срещне някой… и като го хване, ако онзи е загубил инстинкт за оцеляване, 5 минути вербален орешник, и завалията вече не е същия…
дали искам да и имам нейното “КАК!”, о, и още как, но затова трябва много самота /за сила на експресията/, но и много око да Види /за подробностите които разкъсват/, но с туй се раждаш, не може само с култивиране… при мен е умножение по нула
като го нямаш КАК, трябва да го приемеш, и да си въртиш глупостите глупаво в глупавата глава сам…
добрите разказвачи са като добри убийци, такива се раждат
4. „защо“
защо? е най-безсмисленият основен въпрос
отговорът на защо, е винаги някоя костенурка…
/щото не знам, кой чете, трябва да обяснявам, ако знае, се сеща, и ще му е досадно, че обяснявам ясни неща, ако не, а това е повече от нормално, щото никой не е длъжен, да знае какво може да си мисли друг, хеля пък откачалник, откачалникът трябва да се илюстрира, а така текста набъбва, и експресията се изпарява, и остава една проста подробна манифестация на липса на КАК /би трябвало просто, ясно и естествено да се подреждат мисли, чувства и прочие напъпили неща…/
та древните индийци си представяли света стоящ на гърбовете на три слона, един досадник, рекъл да блесне с ум и задал големия въпрос “а на какво стъпват слоновете”, отговорили му “на костенурка”, туй се ядва, но досадата винаги градира, и след като един попитал, друг рекъл по аналогия да попита /хитроумно му изглеждало/ – “а върху какво стои костенурката?” – на което получил достойния отговор по аналогия – “от там надолу са само костенурки!”
та на Защо? получаваш винаги някаква “костенурка”
тъй като Светът е пълен с бездарни Оригиналници, които си мислят че всичко започва с тях, и светът трябва да бъде преразказан от тях – започват с умния въпрос “а върху какво стои костенурката?” и или ги пращат у лево с отговора “друга костенурка”, или откачалникът успява и ти продава някаква своя “костенурка” за нещо Ново и нечувано…
Преди време в тубата гледах един хабадник заради някакъв екстремум от наглост, защото нещата се познават единствено в сравнение, евреите с наглост не могат да изненадат, фоновото ниво, очакванията и търпимостта към тяхната наглост по принцип е висока у публиката, но има наистина забележителни, откровени екземпляри, които чупят наглометъра и се открояват и стават забележими и изпъкващи /върхове сред високи планини/; та гледах някакъв хабадник, и между другото ме умери, щото точно тематизираше въпросите КАКВО-КАК-ЗАЩО
та за него Какво? трябва да се прави – е в тората, там са 613 заповеди
Как? да се изпълняват законите – е в талмуда
а Защо? са се обяснява в кабалата…
туй ми направи впечатление, щото е забележително, как най-напред има едно КАКВО?, което каквото и да е, е просто и ясно, дори някое да изглежда при мислене измислено, нелепо, ненужно; туй го търсим в нещо старо и скрупольозно го изнамираме и прошнуроваме / 365 забранителни и 248 задължителни заповеди/
после започва едно обяснение на Как?, което обраства с мнения, школи и подробности до туй което се получило като талмуд, за което Как да му мислят евреите
и накрая дошли хабадниците, които почнали да претендират че знаят Защо?, било всичкото туй “какво” и “как”, демек сложили последната “костенурка”
/смешно е, но кабалата си е поеврейчен елинистичен гностицизъм, който евреите, като добри преразказвачи и търговци, като го преопаковали го продават на заблудените балъци като тяхно си еврейско, нещо което те правят от както са се обявили за “светоч человечества” с много други неща…
но същина е, че това е “костенурка”, за тези които търсят нещо под “слоновете”
само като допълнение – И Цзин е същата работа с четирите слоя; едно допълнително разясняване, нещо което в началото е било ясно с една дума, с времето все повече е било обяснявано и разширявано, обрасвало, за да могат повече идиоти да го разберат, за да стане дебела книга с подробности и тънкости…/
всичко туй разбира се са само предпоследни глупости, последните глупости винаги предстоят, последното “Защо?” винаги предстои…/
та
беше неделя сутрин, 10 и нещо, и телефона звъни, мама беше на село, вдига и каза “кака Кинка е починала, погребението е в 2 часа”; почнаха планове, но неделята рейсовете между градовете са редки, и настанаха планове и накрая … нищо
после мама се сети че заради племенника не може да ходи на гробища /некакъв “закон” или суеверие, но нещо което работи в човешките глави, и обяснява какво-как-защо/
и тъй…
мама заключи: “Животът е Несправедлив!”
как може такъв човек да си отиде по такъв начин…
имаше изобилие от ЗАЩО?
но костенурки нЕма, дефицит…
изобщо забелязвам, че евреи и мюсюлмани, китайци и индийци някак добре се справят с костенурките-подложки, но белият човек, европеец, я кара смело някак насред едно голЕмо Нищо, и когато го удари по чутурата нЕкое неприбрано от улицата Защо? се омотава в едно: ама Как може?! де е Държавата? тук е Европа! все едно държава и европа могат да са отговори и решения на нещо Важно!
костенурката на Европа е думата “Прогрес”
а европейският “Прогрес” е онова непрекъснато очакване на следващото Ново, което да те отплесне от това да Видиш, че си сред едно голямо НИЩО; или казано по-кратко –да замениш Нищото с Промяна за да не го забелязваш… /тук е дълго, за друг път ако дойде …/
XVI в. средната продължителност на живота била 20-25 години; ако епидемиите се забавят, ще дойдат войни, за да се върне продължителността към“средната”; в началото на XX в. поради липса на големи епидемии и войни в европа, и най-вече благодарение на откриването на … хигиената, средната продължителност се вдига до 40 години; идиоти мислителите се изнервят, а дейните нерваци почват да плещят за “място под слънцето”и с войни, отново регулират прирастта; след 45-а няма войни, няма епидемии, и вече среданата продължителност на живота е над 75-80 години; но … някак липсва ищах за Живот, толкова е хубаво, че чак няма нужда от това да се размножаваме, та почваме да си вкарваме “живот” отвън… / туй не е ново, очевидно е цикличен “закон”, разказан още от Полибий за Ахея, после наблюдаван и в Рим/ да има кой да сменя пампарсите, и да изкарма пенсиите; и изведнъж основна причина за финал на Хубавото стават не куршум или вирус, а дегенеративните заболявания; “Прогресът” обещава да го реши, и всички очакват поредното решение на “последната” пречка; паралиите се замразяват в креонни камери да дочакат … вечното “Бъдеше”
Цин-ши-хуан-ди в края на III в.пр.Хр. като завладял Поднебесната, създал Империята, изкоренил конфуцианството /така му се сторило/, пратил народа да строи Стената, щото сибир бил далеч, а на народа трябва да се намери работа за да не прави глупости, му се дощяло … най-естествено … Безсмъртие, и се заобиколил с даоски алхимици, те му го обещали, и като го взели за бяло зайче, го уморили без време с експерименти за безсмъртие…
серсеми… /не даоските алхимици, туй е занаят, а тези които ги търсят и си поръчват безкрайност/
татко като видя свако как строи къща със стръмни стапала за спални на втория етаж му каза: “абе В., ти няма ли да остаряваш…”, но свако беше млад, и екстрапулираше туй и сега като вечно и завинаги…
уви, туй е необясняемо/ съответно неразбираемо; хормоните не вярват на доводи… аргументите са безсилни пред илюзиите, само болката лекува
та човек ако живее дълго и се задържи повечко, надживее децата и се обърква веригата и идва … ЗАЩО? И КАК така?
дядо викаше “синът ми в земята лежи аз ще живея, ба…”
когато чуя за безсмъртие се сещам за зъбобол; има идиоти /социопати и психопати/ които прекарват целия си живот в болната си психарска културна анестезия, мечтаят за безсмъртие, и лекуват липсата на Смисъл с мечтата за “Вечност”
5. др. Пешева
туй за кака Кинка не може да се говори с млади, то с никой не може да се говори, щото е … такова; като съм на село, като отида в града вече няма при кого да отида; / туй е щото съм темерут, и не мога да поддържам контакти, т.е. празно поддъдржане на разговор, с приказки за времето, като почна да приказвам на някой, усещам, че е по-добре да не съм го правил/; всички познати са в гробищата и ходя там да си говоря, те не протестират; има само една бабичка при която ходя от време на време, която като сама е много петимна за приказки; тя е на почти 80 и си е болна по неин си начин /туй здрав-болен е като щастливите-нещастни семейства при толстой/, но продължава да е любопитна, а като всеки стар човек има нужда да се разказва… та и разказах за кака Кинка, а тя ми разказа за другарката Пешева…
другарката Пешева – казва леля Ц./ така се казва бабата при която ходя/ – за мен винаги ще си остане другарката Пешева; ми е учителка, тя е вече на 95 години; още преди “100 години” куцала, нещо със ставите на коляното, така й не се оженила; тя била от другия град, там била учителка, но пенсионерка дошла в нашия, дето имала племенница; мъжът на тази племенница ходи два пъти в седмицата да й пазарува, тя живее на четвъртия етаж, без асансьор; леля Ц. разправя как преди 5 години, др. Пешева й се обадила по телефона /обажда й се всеки месец, за проверка/, веднага да ходи у общината, как срока изтичал, да се запише за социален патронаж и прочие програма, и че говорила там с някоя си жена, проверила е и е сигурна че отговаря на условията; др.Пешева няма нужда от тази програма, нищо че е 15 години по-възрастна, но грижата за “учениците”, които гонят 80 още я носи; леля Ц. разправя, че я чула само веднъж да се оплаче, че книгите вече й тежали, щото ходи два пъти месечно до библиотеката й си вземала по 3 книги… викам – “стига бе, лельо Ц.”, а тя – да бе тук преди месец някаква друга съученичка я срещнала на улицата й е помогнала с книгите до тях…
просто не знам…
др. Пешева без съмнение няма да е вечна, но някак си мисля, че е Безсмъртна…
има неща, които са чудеса, и са толкова големи, че са невидими, незабележими…
те не са Чудеса, щото са някакви големи Победи, а са такива /Победи/ щото просто са успели да Бъдат, да се Случат; толкова са Големи, че даже да не ги забелязваш и не им се уЧУДваш като минеш покрай тях, приемаш ги за ДАДЕност…
кака Кинка, която ми е чужда, но явно е от тях – един от село я познавал й казал на мама “Каква Жена беше…” тя си Е, щото е Била такава…
6. captain beefhearth
за да захапем опашката, да се върнем в началото…
цветан марангозов е поет и кинаджия, аз нито стихове чета, нито филми вече гледам, не мога да имам мнение за него; онуй горе в началото го изгледах с интерес, и има много неща, които ме работят като “истории”, одраскват ме;
не знам що човек почва да се разказва на стари години стари истории, някак придобива склонност да си спомня; според мен, тогава интелекта вече гасне, асоциативните вериги стават все по-къси, делата намаляват и почваме да мислим за себе си в ретроспекция, а и хората вече почват да ви възприемат като “бил”… и затова затова ви питат, как е било, а не какво предстои…
смисълът е функция от перспективата, и нещата придоват разказания смисъл, като свършени в минала цялост, а не като част от още биващо…
туй лято прочетох между другото спомените бернард барух, не знам какво съм могъл да очаквам, но беше доста семпло за толкоз “влиятелен деятел”, сигурно щото е писано на стари години, а може би условие за определен вид “влиятелност” е да си особено “семпъл” /прабаба ми казваше – “дюс, дюс, семплото не е за нас”, демек “семплото” сложно й се виждаше, ако мога да се изразя по бабешки, бернард барух ми си видя доста дюс/
определено не е безсмъртен, а че е бил влиятелен спор няма
инак марангозов ми прилича физически много на кейптан бийвхърт; с този мустак, бретона, а й очите, и тази … несериозност някаква, ирония
преди хората да остареят някак поради онова вътрешно дюс-дюс в което е затворено цялото им “какво-как-защо” за пред другите, му придават някаква несериозност, представят го с някаква ирония, скриваш онуй което чувства в теб, за да излезе навън, онуй което вече е почувствано…
а то интересното е Онава което Чувства
и затова днес всичко е представено или несериозно или грубо, и като такова … Никакво
както и да е
имам една любима песен на кейптан бийфхърт, тя е чудесна, но е отровена от ирония, щото времето ни се срамува от хубостта
между другото кейптан бийфхърт пее в единствено парче с текст Willie The Pimp в Hot Rats на Zappa; и май никой друг не го пее повече и си остава инструментал…
izgora 