туй го писах преди месец, но не годовърших, и тъй си остана…
Синът ми и Моят Приятел, гледат някакви подкасти, и ме карат да ”Видя” нещо дето са гледали или очакват да видят, тъй снощи гледах “разговор” андрей райчев с Николай Гочев… потрес
тази сутрин пускам радиото докато джвакам филийка и красен станчев се упражнява върху Референдума за еврото с някой си панчев и водещ, който ачик си каза че “защо трябва да се водим от плоскостта на общественото мнение, не винаги общественото мнение е правилното, е правилната позиция на държавната политика”, и “то мнозинството може утре да поиска излезане от ЕС, излизане от НАТО, то значи ли, че трябва да следваме желанията на мнозинството… ”
тоя тъпак, водещият, които работи в обществена медия, и получава пари не от реклами, а от данъци, е плакатна Илюстрация на цялата Система, и медийна и политическа, а тя е че сам те карат да плащаш за да те ЕБАТ у ГЛАВАТА
но докато с Властта е ясно, то със свободата на независимите сеячи на Глупости ми е още по-… тема
та туй е объркано, разхвърляно, неяно и незавършено, но каквото – такова, колкото – толкова, и кой разбрал – разбрал каквото могъл
даже и аз не могага да го прочета
1. значи едно е едно да си го мислиш, друго е да го кажеш…
удивително е, колко разстояние има мужду двете, понякога сврахестествено демек, абсолютно…
между нищо и друго Нищо…
четеш нещо, или просто зяпаш нещо си, и между туй в момента и нещо друго вътре вече стоящо се светне ел.импулс, некакъв синапс блесне, припламне, или неколко синапси направо се изпразнят, разредят, един след друг, и на теб ти се струва че тази дъга или микродъги електрически, в този асоциативен разряд, ти се е открила, някаква констелация, демек постоянна връзка, очевидност, дето освен несъмнено, е и нещо не съвсем незначително…
и ти стане едно важно, почти откривателско…
и си викаш трябва да го споделя…
щото го е нямало, Избухнало е от Нищото, ей го свети някъде у теб, очевидно, и следва волеви импулс да го пратиш навън, извън породилия го вътрешния разряд…
и тогава почва големото мислене…
що?, на кого?, и какво от туй…
и тази очевидност щото е само импулс, разряд, постои, постои, почака, отначало свежо и вълнуващо, после леко се спаружи, тихо и бавно увехне, аз се назландисвам има ли на кой да му е интересно, щото то не е просто “ей го…”, а трябва толкоз повече да се обясняват условия за да се разбере, да стане ясно и просто, естествено, демек требе му контекст, пейзаж на който да разположиш “дъгата на разряда”, за да е видима такава каквато е, и прочие … и времето минава, а ти не си на “стоя и чакам” за да го пратя, а то други “дъги” се разреждат, през цялото време в тиквата текат някакви други мимолетни разряди, и накрая … оная Констелация от разряди така се разреди че остане спомен за нещо, което беше, но какво точно беше, вече не помня ясно и … тя отлети в “табора на сенките”, “разредена”, откъдето се е “заредила” и демек долетяла…
и седна и се опитвам да си спомня какво беше онова толкозо важно дето трябва ше да кажа, а то не е едно, щото има толкоз важно изчезнало у “табора на сенките” и мисля…
парижани след като Роден изложил “Мислителят” / който всъщнос бил “Поет”, поетът всъщност бил Данте, а за модел на Данте Роден използвал … парижки боксьор/ набързо го кръстили “Констепация”…
разбира се, веднъж изложена скулптурата развълнувала, станала е известна, даже може би и символ на нещо си се явила, но все пак – като видя “мислителят” и се сещам за парижани и тяхната интерпретация…
бедният Роден…
2.попадна ми една стихосбирка на кирил христов, първо издание 1901, много добре запазено; аз чувство към книги като тяло нямам, към поезия още по-малко, прочетох две три и нищо не ми стана, и викам дето ще я туря някъде между другите, и децата като ги хвърлят, като тръгнат да продават апартамента, без да разберат какво е, по-добре е да я подаря на Моят Приятел, който има “чувства” към поезията…
и му я подарявам, а той моля ви се – знате ли какво ми казва – проверявал на коя дата бил роден тоя екземпляр, кирил христов, щото си мислил, че е роден на моята рожденна дата, щото мислил другите за глупаци, а себе си за голяма работа…
направо да паладеиш…
и туй Моят Приятел, дето му казвам всичко…
няма как да не вярвам в Съдбата, ако не ми попаднала тази книжка, никога нямаше да разбера какво си мисли за мен… кирил христов, мола ви се, некакъв поет
можете ли да си представите какъв ужасен човек съм… щом Моят Приятел туй … и след всичко туй какво да споделям…
истина е, че съм му казвал, че Платон е “гърче педерасче”, ама туй не е щото се смятам за умен/напротив/ може ли умен човек да каже подобно нещо, а него за глупав/още по-напротив/, няма съмнение, че е “Божествен”, цял живот живея в “една бележка по линия” на негов диалог, а щото само “гърче педерасче” може три пъти да ходи до сиракуза да осъществява … Идеал /при това и на зряла възраст, на години когато човек илюзии не би трябва да има/; но като си казал нещо, то си остава и … накарая: кога е роден “кирил христов”?
та ужасните хора като мен трябва внимателно да мислят какво мислят, и по-добре пропаста между “мисля си” и “казвам” да е непреодолима, та ужасите да са по-малки…
НО…
Моят Приятел гледа разни подкасти и ми казва какво някой е казал, или направо ме праща да го гледам, и аз му казвам, какво си мисля, за тези от подкастите и после… “кирил христов” кога беше роден?!
3. бях преди време на село; да сеем с мама картофи, арпаджик, тикви и прочие “коктейли молотов” в сърцето на пазарната икономика…
та лежа в леглото и чакам мама да даде сигнал да ходим да садим картофите и зяпам телевизия; в къщи телевизия нямам, но на село е особен кеф, морен да си лежа горе в леглото и да обикалям по каналите на едно малко телевизорче; та… зяпам по скайнюз някакви женки в синьо и джеф безос в някаква стая се прегръщат, после коли ги доставят до една ракета, качват се с асансьор, бият една камбана на някакъв мост във въздуха и … мама отдолу вика “Айде…”; айде, айде, викам, тези докато ги изстрелят ще ударя два реда картофи и ще видя как излитат; изпрасквам два реда картофи, влизам в къщи и … онези кацнали, джеф безос обикаля с една брадва около една капсула /даже си помислих, че капсулата е паднала от ракета без да излети, щото два реда картофи не е … вечност/ и се оказа че съм отървал цялото шоу, което било 10 минути; сигурно труженичка на тираджийски паркинг би се бавила в кабината на камиона малко повече…
както и да е…
важен е резултата – кети пери е космонавт
/другите космонавтки не ги знам, но сигурно са същи валентини терешкови…
и кети пери нямаше да я знам, но тя ми образува незабравима “констелация” която ме потресе почти колкото мислителят на роден, но не я асоциирам като “констепация”, а като диария…
преди години с един приятел се срещахме от време на време у едно кафе, което имаше екрани на стената и вървеше mtv, но със спрян звук, а музиката вървеше от някаква уредба; та звучи някакво парче, а на екрана върви клипа Katy Perry – California Gurls (Official Music Video) ft. Snoop Dogg
не мога да си позволя да го кача тук, но ако ви е нужда си го причинете, но без звук за да е ефекта пълен, музиката само ще ви разсейва…/
връщам се от село и синът вечерта влиза и ми казва гледай туй: и ме праща в 65 аудитория, дето андрей райчев и иван кръстев “дебатират” “войните на XXI век”; и него по горните причини няма да го кача, но можете да си го причините със или без звук, без особена разлика… това беше също “констелация” подобна на кети пери и снуп дог;
Кети Пери и още пет женички са космонавти от близо месец по същия начин по-който, андрей райчев и иван кръстев са анализатори от тридесет и пет години… това е едно непрекъснато снизхождане от политическата стратосфера с послания от миналото и разкриване тайните на бъдещето…
тая работа е неспасяема, но отговаря на фундаменталните родни политически въпроси “Как са възможни Киро и кокон Кокор?”, “Защо Пеевски?” и “Докога с Бойко?”
Моят Приятел все гледа някакви подкасти, и понякога ми споделя неща, аз щото … “кирил христов” и прочие, го храня и си въздигам дупка недостижима като плювач и глупак с голямо самочувствие…
а само искам да кажа, че трябва да се чете; докато гледаш как едни от екрана бистрят, цял живот ще ти е Мъгла; единствено самотното занимание е занятие което дава шанс, но туй си иска време и усилия…
Моят Приятел е голям почитател на “Философско каре”, много е гледал и свалял, аз му обясних че това е “духобол”; и той не може да разбере какво е… аз съм раснал до четвърти клас в студенско общежитие; туй е средата на 70-те, здрав соц, имаше “димитровска стая” с телевизор, голяма маса със столове за президиума, и много столове за събранията, а най-отзад стоеше тенис маса, и беше зор да се докопаш да играеш; понякога се махаше мрежата, от двете страни на масата клякаха по 9-10 души, и мощно духаха така топчето за пинг-понг та да падне от страната на другия отбор; беше невероято забавно и сериозно, аз щото “барабар петко с мъжете” се включвах, а съм сигур на 8-9 години, а те са солидни чичковци на по 20-21 години, абсолютни авторитети, номера освен да духаш е и да разсмиваш онзи отсреща – щото опитай се да духаш докато се смееш… та да гледаш “философското каре” е като да гледаш духобол в димитровска стая в средата на 70-те;
както и да е, в края на краищата и на кирил христов накрая са кръстили улица в софия…
снощи Моят Приятел ми се обади, докато гледа телевизия дали да си купи “ориентализмът” на едуард саид, щото “проф. иво христов” е препоръчал по телевизята, аз за малко не го напсувах, но това са рисковете да имаш Приятели които гледат телевизия и подкасти…
едно от най-големите дрисни писани от “мислители” е “ориентализмът” на едуард саид…
а инак единствено нещо което знам за кирил христов е от стилиян чилингиров от неговите спомени…
4. туй са няколко цитата от Стилиян Чилингиров “Моите съвременници” БП 1955
С 131-132
кирил христов отива в берлин и посещава там стоян чилингиров и разказва какво ново в България; излиза списание “Художник” на Павел Генадиев, вътре стихотворения на Теодор Траянов като “сътрудник” и и кирил христов ги хвали, стоян чилингиров обобщава: “Слушам и не вярвам на ушите си. Това Кирил Христов ли го говори, и то за свой колега? Наистина неверятно.”
на път за берлин, кирил христов се отбил във виена, и там посещава братя торчанови, пианист и цигулар, гостувал им 1-2 пъти, не може да нахвали тяхната музикална дарба; и в историята на нашата музика им определя същото място каквото и на траянов в литературата
– А братя Торчанови, представи си, синове на някакви аптекари в Разград, чудо ти казвам. Свират, та се тресе цялата къща , Виенска, и многоегажна къща е туй, а не някаква нашенска паянтова колибка, която се люлее и когато дишаш. И поцели дни единият на пианото, а другият с цигулката до него. Замърчи ли, запалят угарки от свещ – ей такива на – и пак по своя музикален унес. Чувстваш, че без музика не биха могли нито час да живеят. Чувстваш и почваш да се питаш: Отгде пък в Делиормана да се паднат такива дарби. Не, благословен от бога е нашият народ, който каквоот и да казва. Не го давам за нищо на никой друг народ на света.
/туй като го четох, си викам Боже, как мога да не съм ги чувал тези делиорманци – и се спуках от смях – как в делиормана “падат такива дарби” – https://ekip7.bg/2020/02/27/muzikantite-torchanovi-gordost-za-razgrad-i-za-balgariya/ /
135-136 с.
мащаба е много важен, като предложили да кръстят някаква улица на кирил христов, той преценил и отказал – “Мънечка е!”
стилиян чилингиров разказва за един разговор на маса, подсказан от кирил христов; темата не е дребна – “Кой е най-великият българин?”, поета предлага да се направи анкета в някакъв вестник, и седят на чашка и се питат, а на всички е ясно, че е на масата, но се въртят около името му, но с усмивка все не го казват…
завалията поет не издържал:
– Това сме то ние. Пуста му завист! В устата с името ми, но не искат да го изговорят.
– От страх да не те оскърбим. Разбира се, ти ще събереш най-много. В това съмнение не може да има.
– Нали?
и Моят Приятел проверявал на коя дата е роден…
аз съм Идиот
5. инак имаме една леля Кинка…
тя е далечна роднина… първа братовчедка на мама, но имат по-голяма разлика, щото майка й била най-голямото дете, а дядо пък изтърсак, тъй че беше по-свързана с него; но мама и звънеше от време на време, а тя през лятото идваше редовна на село да се видим…
та, веднъж мама й звъни:
– како кинке, здравей, как си?
– лежа и гледам тавана.
– що ма, како кинке, да не си болна?
– не ма, наоколо навсякъде работа, само на тавана няма…
тя е невероятно къщовница, мама тъй разправя, къщата й по конец; като идваше на село все разправяше, че прави по 500 компота, за 3 къщи, туй са само компотите, и почват да си мерят бурканите…
тя имаше два сина, и няколко внука, но синовете й починаха, тя е над 90, внуците й се махнали от града останал един и снахите…
абе живот
и мама преди време и звъни, тя не вдига, притесни се, па звънна на сестра й, па и тя не вдига, пък после стана ясно че била в болница, пък най-най-накрая се изясни, че леля кинка снахите я пратили в старчески дом в някакъв съседен град където било много хубаво; но се оказа, че тя отначало си мислила че са я пратили в болница, пък после разбрала каква била работата… и се отчаяла… и изобщо едни бабини телефонни истории, които човек под 55 не са му интересени, щото на него няма и не може да му се случат, пък то в Живота, както при Крез, чак накрая се разбира, че нищо докрая не е ясно…
туй го разправям, щото е Илюстрация на нещо, дето е навред, но е неописуемо – то е вътре, чувство, нещо като “как може?”, “не е честно!”, и прочие, онова O`Dear, но не адам-къртисовия O`Dearism, а по-жестоко и по-чудовищно, щото е лично и близко…
и тук … какво мога да направя… нищо не помага, и нестава с жест, за облекчаване и отминаване…
а за безпомощност и пълно неразбиране… въпреки че всичко е логично е естествено
туй с болест и лекарство не може да се обясни
не е в медията, а в нас…
Oh dearism – Adam Curtis
та кака Кинка винаги ще остане с един убийствен лаф за тавана и работата…
при нея новината не е работата, а че погледнала за кратко тавана…
дядо като седеше на двора и минеше някой и го поздравеше “до сто години дядо да живееш” – той викаше “ти що ме пцуеш бе!”
и казваше “една майка десет деца може да отгледа, но десет деца една майка да гледат не могат”
изобщо мисля си кака Кинка в Живота и в старческия дом, като рамка, през която зяпам андрей райчев, иван кръстев, проф.иво христов и прочие медиен планктон, и всеки напън да споделя нещо напъпило… се спихна, не се смирявам, щото за туй е нужен Дух и Характер, аз го нямам, но едно тихо O`Dear и пременавам на следващата … книжка
нещастник
6. а сега пок отначало
туй е просто, но за това пък не е лесно за осъзнаване… /не е лесно, не е лесно, колко пък да е трудно…/
като нещо много близко, направо “вътре” в теб /колко ли пък да е вътре…/, е трудно да го отдалечиш за да го видиш…
та
очевидното не е очевидно или обратното не е очевидно очевидното
живеейки заобиколени с очевидности /за нас/ ние непрекъснато се сблъскаваме с някой за който “очевидното” не му е видно и ако не сме толкоз заврени у себе си, по анология, можем/ще трябва да заключим, че и неговото очевидно не ни чак е толкоз очевидно…
и като си викаш: баси, какво ли му има на този… е хубаво да предупреждаваш кибика отсреща, да не се шашка, че не ти е у ред ряпата, и неговото очевидно не ти е тъй ачик просто и ясно както му е на него у него си…
затуй за да се “разбираме” е добре да се ограничаваме в споделяне на “труизми”, като “А е А”, “снегът е бял”, “днес е много студено”, и изобщо общи неангажиращи разговори за времето, като внимателно избягваме теми относно климата, неговото изменение и прочие неща които предполагат лични “очевидности” и “знания”…
като махнем “труизмите”, които не са много и затова са досадни и по правило неинтересни, изобщо, по принцип в тях нас ни няма, и като винаги верни извън нас те са някак “просто така” незаслужаващи споделяне, та като махнем “труизмите” при отваряне на уста ние изпадаме в едно безкрайно бръщолевене, в което се опитваме да се удавим едни други, уж за да се разберем, а всъщност за да се… и аз не знам какво, да се занимаваме с нещо като пълним нищото…
тъй туй мога да го редя с метри надолу, но нема смисъл…
да предлагаш бръщолевенията си е тъжна история
да ги продаваш се е направо жалка работа
/но живеем в свят в който поради “базова задоволеност” и вървяща с нея “основна неадекватност”народа е луднал и се е завъртял в едно активно -пасивно самопредставяне/излагате – зяпане/сеирджийство без начало и без край
следвай-лайквай-подписвай-кеширай…/
тъпо е да мязаш на онзи индианец с кошниците на Торо, но много виртуално чукат на вратата
Неотдавна един странстващ индианец-кошничар спрял пред дома на известен адвокат, мой съсед. „Ще си купите ли от моите кошници?“ – попитал. „Нямаме нужда от кошници“ – бил отговорът. „Така значи! Да не искате да ни уморите от глад?“ – възкликнал индианецът и си тръгнал. След като се е нагледал как процъфтяват предприемчивите му бели съседи и особено адвокатът, комуто е достатъчно да изплете своите пледоарии, за да дойдат като с магическа пръчка богатството и общественото положение, индианецът трябва да си е казал: „И аз ще се заловя за работа, ще плета кошници, това мога.“ Мислел си е, че неговата задача приключва с изплитането на кошниците, а купуването им е задача на белия човек. Не се е досещал, че покупката трябва да е изгодна за другия или поне да му бъде представена за изгодна, че може би се налага да изработи нещо друго, което да заслужава парите на купувача. И аз веднъж бях изплел една много фина кошница, но тя не се оказа на сметка за никого. Въпреки това обаче не си направих извода, че не ми е изгодно да плета кошници и вместо да се уча да ги правя така, че да са на сметка за другите, научих се как да избягвам необходимостта да ги продавам. Това, което хората са свикнали да признават като житейски успех, е само една от разновидностите му. Защо да я превъзнасяме за сметка на всички останали?
Торо Живот без Принцип ЛИК 2001 282 с.
не че ви чукам на вратите да ви продавам “плетените” си бръщолевения, нито пари ви искам, но да “споделяш” днес по принцип, а след една определена възраст е Срамно, невменяемо…
забележително е /колко да е забележително, но е видно/, че живеем във време в което не работата, или по-скоро не “неспирния труд”, а “прекарването на времето” и представяне на различните негови форми се е превърнало в начин на изкарване на “доход”, т.е. станало е “работа”; това може да минава за голям късмет, или дори за успех, направо Прогрес, но си мисля, това е по скоро “хакване”, отколкото “решения” в живота; “публиката” иска да си загуби времето, щото и стои като налично, но й е непотребно, но тя не може да си признае че “иска” наистина да го губи, но като не знае за какво й е, “неспирен труд” звучи тъпо, ако не и направо зловещо, и тя предпочита да загуби, като оставя направо да й го откраднат; това идиотско празно време трябва да бъде напълнено с нещо, не трябва да е с усилие, щото е неприятно, най добре е да е впечатления, по-възможност приятни…
и ти се пълниш с Нищо и Нища
т.е. демек “неща” свидетелстващи “имане”, демек свидетлества за “живот”, публиката иска да бъде впечатлена, тъпо е живота ти да тече празно, така тя усеща уж нещо, без да в усеща в действителност нищо, иска да бъде забавлявана, да е свободна и да не чувства задължение…
ТОРО има едно велико наблюдение…
Нека преценим начина, по който прекарваме живота си.
Тоя свят е място за труд. Какво само непрекъснато суетене! Почти всяка нощ ме буди пуфтенето на локомотив. Прекъсва сънищата ми. Без почивка. Прекрасно би било поне веднъж да видя човечеството в бездейство. Всичко е работа, работа, работа. С мъка си набавям бележници с бели листове, в които да записвам мислите си – повечето са разчертани за нанасяне на долари и центове. Един ирландец, който ме видял да си отбелязвам нещо насред полето, решил, че си броя парите. Ако някой като дете падне от прозорец и осакатее за цял живот или пък, изплашен от индианци, загуби разсъдъка си, най-често го жалят, защото е станал негоден за… работа! Според мен нищо, та дори и престъплението, не противоречи до такава степен на поезията, на философията, на самия живот, както тоя неспирен труд.
Торо Живот без Принцип ЛИК 2001 248 с.
ние живеем ПОЧТИ в мечтан свят на ТОРО, работата в голямата си част е от пусто в празно, като всичко тя в голямата си част е ерзац, но броенето на пари е останало, то заменя същността на работата /аз не смятам адвокат, счетоводител, журналист, актьор за работа, производителя на цигари, крупието в казиното, оръжейника също, мисля че само селянина създава доход; демек представител съм на школата на физиократите, и смят Франсуа Кене за най-големият икономист, който е успял да не бъде/стане мошеник/
НО без “неспирния труд” уви ние не сме отдали на поезияТА и философияТА, както си е надявал ТОРО, просто са дошли ПразнотаТА и ДосадаТА
у един френски офицер участник в наполеоновите войни почти съвременник на ТОРО бил в испания и разказва
На другия ден от пристигането ми във Витория, аз влязох в един обущар, за да ми поправи обущата, обаче не видях никого в магазина; господарят беше седнал на отсрещната страна на улицата и си пушеше. Една надупчена дреха покриваше раменето му, и той проличаше на просяк, но на испански просяк, който се гордеше с мизерията си, вместо да се срамува. Той се приближи до мене и аз му обясних за какво съм дошъл. “Почакайте”, ми каза той, и извика жена си.
– Колко пари имаме оше?
– Дванадесет монети ( 14 лв. И 40 ст.)
– Тогава не работя.
– Но те ще свършат лесно, казах аз.
– Qui eu has rista magnana? Кой е видял утрешния ден? отговори той и ми обърна гръб.
Отидох у един негов колега, който не притежаваше навярно толкова огромна сума, защото благоволи да ми услужи.
капитанъ Е.Блазъ Спомени на един офицер от Великата армия
Изд. Ст.Атанасов с.49
това е границата на цялата ПОЛИТИЧЕСКА ИКОНОМИЯ и началото на всяка СВОБОДА, разбира се можеш да мислиш за утре, за нови дрехи, за възможността да си купиш банани, кола и часовник, но това е само ако поправиш обувките на този който ще те обира… /разбира се в един град-държава, това не е така, но кой днес живее в град-държава… кой днес е СВОБОДЕН/
нито англичаните, нито аристокрацията, нито масоните, нито евреите, не са спрели наполеон, мамата са му ебали испанските и руските селяни – само те са имали истинска идея за СВОБОДА
/пазарните фундаменталисти разбира се ще разказват за крепостничество и цивилизация, простотия и просвещение, но те нищо не разбират от СВОБОДА, свободата за тях е ти под гнета на обстоятелствата да си им доброволен роб и да им поправяш чизмите, за да могат по-добре да те тъпчат… /
и още малко…
цивилизацията е приятен брътвеж, приятен, но брътвеж…
селото е тежко мълчание сред облаци гъст многозначителен дим
Всичко беше ново за мене в тази чудна страна, и аз тичах цял ден по улиците, за да гледам. Испанският език е много лесен за провансалеца, особено ако знае латински и за туй аз много лесно го научих. Но, испанците не обичат да говорят; вместо веселостта, искреността и лоялността които характеризират нашата нация, тук намерих намръщени чела, присторени, като героите на нашите мелодрами. Вижте тези групи по площадите и ъглите на улиците, те бездействат и пушат и изглежда, че това сътавя най-висше щастие. Когато във Франция се съберат десет души на едно място, те не могат да се чуят, защото всеки иска да говори, всеки иска да блесне в разговора: в Испания – всички мълчат. Загърнати в техните мръсни горни дрехи, които покриват още по-мръсни долни дрехи, испанците седят по цели часове един срещу други, без да си продумат и си изпращат облаци дим. От време на време, някой се наканва да проговори и веднага млъква, тогава най-словохотливите от слушателите отговорят pues. Това pues е предлог, съюз и възклицание, което отговаря за всичко. Според начина по който го произнасят, според утвърдителния, съмниителния или отрицателния знак, който правят, тази дума да значи: да, не, според, но, обаче, имате право, не вярвам и пр. и пр
В испанския език се среща още една дума много често употретребявана: тя е carajo. Ако махнем тези две думи от разговора на испанците, ще остане само димът от цигарите им. Вместо да казват carajo, жените си служат с едно умалително carai – и carajo, каквото е френското je m`en fiche е за едно неизвестно изражение не утвърдено още от френската академия.
капитанъ Е.Блазъ Спомени на един офицер от Великата армия
Изд. Ст.Атанасов с.46/47 с.
carajo / по дяволите, не ме интересува/ – е началото на истинската СВОБОДА
останалото е брътвеж, френски, цивилизационен, просвещенски – но нищо не казващ
та какво да ви приказвам…
за протокола – Не на Еврото
не щото нещо, но просто не се прави така, евтини дребни шмекери и бездарници; Убедете; като не можете, Духайте го; цял живот, и при комунизма, и при либерализма, стадо „служебни“ победители, слуги на скрити Изроди продават трици на маймуни…
ако не… то…
какво ТО!?
ще изпаднеш от Историята – ами голям праз, то пък една История
щото сигурно вие, платени свирчовци, сте се качили на теснолинейката на вековете
смешници
това с Еврото, е само в интерес на банките, да си намалят разходите, и увеличат печалбите; за нас остава славата да сме им добри слуги, слуги на слугите…
2017г. си нямах работа и изчислих печалбата на банките към бвп; туй съм го пускал тук, беше 1,5% от БВП; проверих тогава как е в германия – печалбите на банките беше 0,5%; миналата година 2024г. – при 202,8 млрд лв БВП, печалбата е 3,7млрд лв, или 1,82% от БВП; при всичките им номера с раздути разходи, абсурдни такси /някой ако ги отвори че тук сме плащали данък на турците че си хабят зъбите като ядат, тези ще се светнат да търят и такса зъби на банкери/, аутсорсване, схеми с изпълнители и прочие официален некорупционен грабеж, става дума за ПЕЧАЛБА, нещо дето си изнасят, големите банки преобладаващо не са български… през ковидната 2020г. “най-трудната”, когато БВП падна с над 4%, печалбата беше 0,69% от БВП; това е ПЕЧАЛБА на банки, някой страни в НАТО, като италия и испания не могат да направят %та на военни си разходи от БВП, колкото банките в България си правят ПЕЧАЛБА; аз като гледам те само с печалбата си могат да наемат армии и да я окупират тази страна, НО това ще им е по-скъпо, засега е по-евтино да държат тези политици на власт…
инак CARAJO
или както каза един Дебил на заплата от данъците на неговите съплеменници в общественото радио днес
“то мнозинството може утре да поиска излезане от ЕС, излизане от НАТО, то значи ли, че трябва да следваме желанията на мнозинството… ”
https://bnr.bg/horizont/post/102155880/krasen-stanchev-impiichmant-za-prezidenta
izgora 