имам проблем с виртуалното…
изобщо с електронното…
постепенно виждам как капана щрака, как става все по невъзможно без телефон, акаунти, карти и други свинщини, които ги продават като прогрес и услуги, а всъщност е изнасилване и контрол…
/свинщина доброзорна…/
в това няма никаква свобода и удобство, а само пранги и стени, но няма как да се обясни на някой който не вижда стената на килията, щото се е зазяпал в екрана на телефона си, или прангите, щото се е изръсил да си ги купи като украшение…
да пиша това тук е простотия и би било отчаяние, ако бих имал някога надежда, а да го разказвам в реалността е тъпо, щото никой не споделя реалността ми…
…
изкарах лятото на село, мислех да споделя разни хрумки, дето се насъбраха, после осъзнах, че да пишеш виртуално е единствено занимание да обучаваш ботове, аз бих ги изтрил, а не усъвършенствал…
миналото лято бях нацепил 20 кубика,щото като няма дърва поръчваш на един, който не носи, после на друг, на трети, поне при един да стане, и се случи, че дойдоха накрая 20 кубика… чист късмет, след операцията не мога да съм много физически вложен, но 10 кубика стигат за зимата, и се оказа че съм приготвил мама и за следващата зима; мама милата след баба не иска да остава зимата на село, аз си викам аз ще остана… чета си чудесно, децата ми звънят рядко и по-задължение, щото като звъннат ги питам докъде са /колко са прочели/, те разбира се нищо не са чели, не им е приятно и предпочитат много, много да не звънят, не че не си липсваме и не се обичаме, но някак е прилично да си се спестяваме… изобщо ролята на близкия е онази не особено приятна роля на опора при криза и не дай си Боже катастрофа, инак е просто … грижа
та реших да остана на село, и се прибрах в софия за 2 дни да си взема зимни дрехи и книги… като им го казах “решението” настана … Криза; оказа се че съм Ценен и Нужен; а аз съм безполезен в най-прекия смисъл на думата… прост факт, но някак отношенията е хубаво да са на стендбай… хем да е /налично/, хем да не пречи /лично пространство/, хем да се чувстваме мили, добри и готини…
… демек не срещнах разбиране за решението ми…
Истината не беше удобна за приемане
то си беше за мен, а се оказа че засяга други с … липсата ми
смешно…
на село е по-живо, щото е по-осъзнато, по-една проста причина … не е удобно
града е направен да се забравиш…
по нощите като стана да пикая /по телевията ми обясняват че някаква прОста/та/ ме информира, определено не е умна и е доста досадна/ трябва да стана да слезна долу да отида на поляната, тоалетната е по-далеч и да се изпикая гледайки звездите… това винаги навява мисли за мащаб, място във Вселената, какво правя тук и защо съм… изобщо дори изпикан и сънен продължавам да зяпам свода Небесен изумен и туй всеки път… дори и зиме, когато се подписвам на снега удивлението не е по-малко, и това само за времето на едно просто изпикаване… в апартамента то е безотносително от сезона и си остава едно просто изпикаване без нищо друго, можеш да съзерцаваш отдушника /пуснат или спрян/ но никога няма да се сетиш за вселена, място и мащаб… когато стане студено, топлото става грижа, която не се решава с помощта на винтила на радиатора; това разбира се не е удобно /дори селяните масово завиждат за парното и искат “мекото” на града/ НО то те кара да се чувстваш някак ЖИВ, и те принуждава да полагаш усилия и грижа, което придава смисъл на направеното /в града “спестеното” отива в съзерцание на монитор и “умора” от безсмислената работа… в града “приемат умората за работа”, туй по хегел, но да си само уморен не е достатъчно да се стоплиш, трябва да си и определена работа/
…
та взех си абичката и книжките и се прибрах за ОЩЕ МАЛКО на село; качих се автобуса с мисълта дали онази проста пак няма да ме информира за себе си някъде посредата на пътуването, отворих си книжката и се зачетох даже преди да тръгнем… тъкмо тръгваме и някъде отзад нещо се обади по телефона на друго нещо, и започна конверсейшън… някакво споделяне без начало и край, без център и план, без нужда и надежда, просто поток… безкрай; “знаеш ли колко багаж имам?”, “кажи де колко?”, “два куфара и четири чанти”, “знаеш ли колко пари имам?”, “не бе колко?”, “150 евро, евра /тя започна да се чуди как е правилно, признавам че и аз не знам/ и 86 лева”, “зет ми и дъщеря ми ще ме посрещнат”, “видя ли ми снимките дето качих във фейсбук?”, “отдолу съм писала, чете ли?”, “това са глупости, но харесха ли ти?” и тъй, и още, и някак тунелите се появиха… аз съм си купил касирер “мита за държавата”, но просто няма потъване в него, отзад мита за свободата на общуването и технологиите които свързват просто потопи и изяде всеки друг конкурентен мит…
бях като онова невинно създание в самолета /очевидно болно/седнал зад шофьора, на което в момент на всеобщ екстаз му извадиха системата… страх ме беше да погледна назад за да не срещна блесналите погледи на колегите-пасажери
това преживяване разбира се нямаше нужда от споделяне от моя страна, но в него госпожата роди звезден лаф; по-едно време някъде между тунелите тя сподели, че е взела хапче за сън, което породи надежда, че може би този словесен поток ще пресъхне, но или хапчето беше със забавено действие, или по-вероятно беше някаква нова съвместна разработка за хапче на цру-кгб-мосад-ми6 за разпит на терористи под формата на ментален пургатив…
та тя обясняваше на слушателя мъж, своите взаимоотношения с някакъв друг мъж като изръси “Не искам затвор! Искам щастие!”
това определено е най-прекрасната, точна и ясна формула на Желанието – уви обикновено гонейки второто получаваш първото… рядко някой успява да не се опетлае в конците на съдбата и да не получи туй което не иска гонейки онова за което мечтае…
по една време някак изненадващо настъпи… Тишина
беше странно
необичайно
нещо липсваше, бях приел че с билета и услугата преместване от от т.А до т.В получавам и непрекъснато упражнение във вербален тероризъм, вече бях развил стокхолмски синдром…
зачетох се…
преди да сляза стигнах до туй
Модерните политически митове сега въздействат по твърде различен начин. Те започват с налагането или забраната на определени действия. Те се стремят да променят хората, за да могат да направляват и контролират постъпките им. Политическите митове действат като змия, която се опитва да парализира своите жертви, преди да ги нападне. Хората стават техни жертви без никаква сериозна съпротива. Те биват победени и подчинени, преди да разберат какво в действителност е станало.
Касирер Мита за държавата С`2023 с.360/361
слушането на тази дулсинея, породи в мен едно отвратително чувство, все едно съм воайор, нечиста, откачена работа, а няма как да избягаш, да се скриеш, да не чуваш; целият свят днес, не Света, а медиите в които живеем, паразитират върху това отвратително упражнение, карат те да присъстваш в разговори на други като наблюдател…
и да избягаш от един отиваш на друг…
писането тук не е качествено различно от това на излиянията на горната нещастница…
нямам никакви илюзии
прилично е да се спестяват, но и вие имате свободата да не влизате в този … автобус
…
преди три седмици мацах дуварите с бяла кал…
дуварите са от кирпич, те са много /наистина много/ и бяха в чудесно състояние; как, не беше ясно, но е факт; дядо си отиде преди 14-15 години и те продължиха известно време да си стоят, но постепенно явно нещо почна да им липсва и почнаха да се голят и да не са това което бяха, не изглеждаха добре; мама заключи че трябва бяла пръст, и в мислене от де да вземем бяла пръст минаха няколко години; в центъра правят някакъв магазин и с багер се разровили и излезнала бяла пръст, миналата година с количката с мама отидох да донеса няколко чувала / от разказа трябва да разберете, че съм нещо като селски идиот, близо 60 годишен, но без мама, аз на село съм абсолютно безпомощен, щото съм некомуникативен и отнесен, без начална скорост и посока, просто блуждая в блянове и тъпи мисли, но ако има хамалогия, в която интелект не е нужен, се справям прилично/; та докарах няколко колички с чували бяла пръст; след цяло лято назландисване и пазене /мама пази идиота да не се гътне от труд/ мама отиде при сестра ми и ми се отвори фронт да мажа дуварите… то не е за разправяне, щото е трагедия, първо пораженията по дуварите са по-големи и открих че не чували, ами каруци с пръст липсват, но това не е интересно; аз се омацах да ушите, що туй става с ръце, но трябва и чалъм, от който аз поради нефелност съм лишен, и всяка стрина от Сахел би сърцераздерателно ревала/ или евентуално безсърдечно гътнала от смях само ако ме види удавен в моята неравна отчаяна борба с калта…
та мажа и бриша, лепя и мацам, както ми подскаже интуицията /технологията ми е чужда/, докато свърши бъркалото, прибирам се кален, цъфнал и угрижен, сядам на люлеещия се стол и пускам … телевизора… събота или неделя, дават интервю с някакъв успешен българин в …америка, ентусиазиран и чаровен, ентусиазиращ и вдъхновяващ; той произвежда лекарства на някакви сателити в космоса; от делиормана стигнал там, дето коват бъдещето, наса го изнамерила и го финансирала със 100 милиона; аз кален и разбрал че дувара след няколко години ще даде фира зяпам нашенец няма 30, който обяснява как рокфелер прецакал карнеги, и той ще е по-напред от мъск, щото не пътя, а кой го ползва е решаващо затова кой ще е по-напред в … “състезанието” по-по-най успешен; в студиото роден журналистически ентусиазъм и завалян презокенски български, толкова е заразително, аз му се кефя, радва ме и си викам “Боже какво глупаво американско хайванче…де да намеря една каруца бяла пръст за едно голямо кално бъркало…
…
има едни хора, които са родени за щастие и спокойствие; не се изисква много просто задника и тиквата ти да са на едно място…
това е една теория на относителността, която е някъде преди, или много след така известните обща и специална теория на относителноста /ТО/; за да я отличим от тях бих я кръстил трамвайна ТО; когато пътувам с трамвая около мен в него има някакви надписи, които си стоят там и винаги мога да ги прочета, те се движат с мен, когато погледна през прозореца покрай мен текат поредица от различни реклами, бордове, други надписи, които ако не съм бърз даже не мога да ги прочета; оказва се, като се замисля, че задника ми стои неподвижно сред едни надписи, докато се движи от т.А до т.В, а междувременно погледът ми следва една течаща река от надписи отвън, които минават и заминават, и не мога никога същия два пъти да мина през тях…
хората които дали щото са от определени зодии, дали с определена нагласа на ума, или просто по вътрешна конституция са примирили глава и гъз живеят в мир със себе си, и изобщо разликата между местоположението на надписите и задника им не ги обърква… щото не им пука или не им се чете
други като мен, са кото вълка от ну погоди в тролея
главата е на едно място, задника на друго, и никога не могат да се отпуснат в мир…
/ако продължим аналогията, с филмчето сцената с телевизора е също дащна на аналогии – телевизионна ТО, хора които живеят с глава в телевизора, и гъз на дивана, забравят къде са… и мислят че живеят в свят, който им е разказан от екрана, те нямат свой свят, и дори не разбират относителността на теорията/
колкото и да се опитвам, а вече може би и да не се опитвам, не мога да туря главата и задника на едно място и да намеря мир, да съм там където съм, и само там, щото това е условие за щастие, а не бягство от … там където ти е задника…
един път съм бил в европа, лятото 1989, бях в берлин, обикалях по една улица по която върви Стената, отсреща /от друтага страна/ на една висока сграда се въртеше емблемата на мерцедес, задника ми беше от едната страна, главата от другата /във Въображението си/; след това много пъти съм могъл да отида и да видя „от другата страна“, но знам, че не може да е толкова красиво, колкото можех да си го представя, защо да се разочаровам…
а вече знам че вече не е това, което е било, че е съвсем друго, но това са разкази от глави които са преместили задниците си там
мога да пращам главата си навсякъде, но цената е задника ми да не мърда…
…
книгата е като пътуване с трамвай спрян на депо, слагаш някъде задника си, и по страниците пътуваш за друго място, докато си стоиш в т.А, и докато не се завърнеш отнова там…
това ще е книжна ТО;
удивително е, колко много пътувания забравяме…
чел съм нещо, знам определено че съм го чел, но то е оставило в мен толкова неопределен спомен, все едно от пътуване с метро на определена дата по определен повод, ходил съм преди време до летището, посрещал съм, но какво съм правил докато съм пътувал в метрото нямам спомен…
има една книга която като четох ми хареса, даже много; препоръчвал съм я, даже преди години като раздавах просвещенски книги съм я дал на някой, и се наложи да си я купя втори път, щото оня, който и да е той, не ми я е върнал… става дума за хипериона и ендимиона на дан симънс; харесва ми, а почти нищо не помня, помня християнския начален разказ, който без съмнение беше антихристиянски, но това не ме беше впечатлило особено, помня за техноцентъра и порталите за телепорнтация, чрез които контролира всичко… и туй
помня че ми хареса и това е май цялото което помня..
отдавна исках да я препрочета, щото в мъглата която помнех контрола на техноцентъра много ме работеше, но нищо в конкретика; та преди месец я препрочетох..
беше шок и ужас – аз съм я чел преди 25 години, все пак съм бил на 30 години, че и повече, не можах да разбера какво ми е харесало…
това е някакъв изродски “юдео-масонски” антихристиянски пасквил, без фантазия и с плакатни политически внушения, светове като потьомкински села, мащаб като модел на Вселена от средношколски кръжок по астрономия направена от папие-маше, боядисано с водни боички…
аз нямам проблем с книгата, проблемът ми е с мен си, как е било възможно на 30 години да съм бил толкоз тъп… то е ясно че и сега съм тъп от позицията на един средно развит интелект, но аз съм бил трагичен…
толкова плакатно, толкова ачик, и аз нищо не съм схванал, колко съм бил сляп, пък даже съм я разпространявал…
тя си е в канона на фантастиката / поне бард я издава като такава в големите томове и обективно си е в него/, но ебаси канона, ако е съставена от такива изродщини…
нямам проблем че в бъдещето с телепортация, ще има палестинци които трепят моли шиити, или евреи в кибуци на планета хеброн, нито че главният герой като се научи да чува гласовете на мъртвите , ще чува гласовете на дедите си от полското еврейско гето; сигурно и аз ако се хвана да пиша фантастика за това какво ще е след 1000 години в междузвездни полети ще включа типажи като филип тотю и панайот хитов; това разбира се, ще накара здравата българска критика да ме завре на кучето в гъза, където ми е и мястото, заради извратеното ми мустакато вмирасано на лук патриотарство, но Разказа в който живеем, дан симънс няма проблем, той си е направо на място и е тренд, повече от естествено; сигурно е и естествено издевателството и гаврата с католицизма; за мен не е разбираемо защо, кому е нужно, но очевидно представата за Зло на автора е толкова персонифицирана, а фантазията толкоз постна, че не е имал много опции за широта и дълбочина на Злото, а то и си е написано, прошнуровано и прономеровано, катологизирано един вид, готово за “имплементиране”в разказ…
/като си помисля, Мел Гибсън що … изяде, че екранизира един свещен текст, даже и на арамейски за автентичност, за да излезе антисемит за което, което пък разбира се е ужасно; дан симънс какъв е не знам, но определено е заслужил награда, от тези които притежават привилегията да си раздават наградите/
аз като глупак, съм чел наградени книги, и съм резонирал със стадото, не знам къде ми е бил задника, но главата ми определено се напълнила с … лайна
не става дума да си простя, или да разбера що съм бил толкоз тъп и сляп, просто ми е мъчно за мен си, колко съм сляп и тъп, дори не за времето дето съм загубил ме е яд, а с колко глупости съм си пълнил главата през това загубено време…
и си мисля по-добре нищо отколкто глупости
…
предните книги четат новата книга...
всяка книга е зависима в някаква степен от предната…
да прочетеш пет книги е различно взависимост в какъв ред ще ги прочетеш
все се опитвам да обясня на децата че няма Утре, всичко е Сега и какво правиш в Момента
да не четеш в момента е да не четеш изобщо
изгубения Миг е загубен Завинаги, няма връщане
младите страдат от прокрастенация, едно непрекъснато отлагане на Живеенето, очакване на Истинското като му дойде времето, и докато чакаш зяпайки да стане Сериозно несериозно си остарял
как да се обясни на някой който не го е преживял
най-смешното е че докато обяснявам това на децата битувам в моя си прокрастинация
непрекъснато отлагам за по-подходящо Време да се погрижа за … Душата
тя стои на стендбай и чака да й дойде реда, да й обърна внимание, има толкова други неща, задачи, непрочетени книги, предварително необходими условия за да мога да и обърна сериозно Специално внимание…
Абсолютен Нещастник…
как го беше казала стрината в автобуса – не искам затвор! искам щастие!
с този акъл, шастието е невъзможно, а Затворът Неизбежен и Безалтернативен
дали ще пуснат Душата вътре или ще си се мъча Сам
и да не я пуснат, тя ще влезе, кой може да я спре да си се прибере, тогава ще си обръщаме внимание, щото няма да има нищо друго
izgora 