бабчето си отиде в средата на март…
вие нищо сигурно не знаете, щото не са го дали по телевизията…
но както го е казал чичото с китарата “ но мы знаем что а главном не пишут газетах и о главном молчит телеграф”
беше ме напъпило да споделея нещо … за памет, но като лично реших, че не е потребно на никого, а мислите си бяха и без друго в мен, тъй че по леко нямаше да стане; после реших да пусна нещо за 40те дни, но то обрастна в спомени и стана нелепо дълго и смешно…
и тъй си остана … тихо
…
и все щях да си казвам казванка и … по едно време в началото на май нещо реших да се гътна…
винаги съм си мислил, че ще си отида здрав
дядо в болница не беше влизал и все се чудеше какво е туй да те боли
по някаква тъпа аналогия си мислех че и с мен ще е тъй
ходих си кротко на фитнес и библиотека и за три дена дет му викат за малко да си вземем последно сбогом
ако не беше жена ми – сигурно и щеше да се случи, щото аз на лекар не ходя, а нямах симптоми, освен че нямах сила, кротко щях да дам фира; но жена ми ме е научила да я слушам, най-вече чрез физиономии, които изразяват отношение към моите умствени способности, и така ме натовари и закара при нейната си лекарка, която ми се накара както старшинка в казармата не ми се е карал /за немарливост и безотговорно отношение към здравето/, и веднага ме вкараха у заведението, където ме разпраха като риба от – до…
аз си бях там едно тяло докарано от жена ми в една институция на една индустрия с едни мили телесни инженери, и след осем дена й върнаха поправеното ми тяло
…
беше като цяло доста познавателно…
за първи път мъж ми бръкна с пръст в задника, навираха ми маркучи в носа и в други места, след туй ходих с четири маркуча стърчащи от тялото ми завършващи с торбички, и прочие екстеншъни, и постепенно проумях, че има гледна точка според която животът е сбор от функции с показатели, които трябва да влязат /ако могат/ в някакви параметри за да те пуснат здрав…
и значи туй е цялото…
преди 100, или даже преди 50 години, май нямаше да имам шанс, просто науката не била стигнала дотам, демек туй че пиша сега е нещо продължаващо без никаква моя заслуга, а на един прогрес, наука, с която нямам нищо общо…
направо като келеш без билет в трамвая…
/сина разправя как в автобус влиза контрола и почва бърз лов на нередовни граждани, по средата стои група небрежни цигани, които контролата благоговейно подминава в търсене на несъзнателни гратисчии, стигат до един екземпляр, който преценяват като гражданин, а той се оказва нередовен, но пък духовит, и казва смело “аз съм с тях”, демек с тумбата цвят в сивия автобус… /
та и аз някак без никаква заслуга и без принос се оказах “върнат” от там задето се бях запътил…
не ми пукаше…
Животът е Дар, и трябва всеки ден да сме Благодарни че виждаме Деня, но от друга страна като зациклиш в туй дето възприемаш за “живот”, и всяка вечер си лягаш толкова тъп, колкото си се събудил сутринта, можеш спокойно да заключиш – “то пък един живот…”
та туй което научих, аз си го знаех, но не бях сигурен, е че наистина ми е все едно…
тъпото в това е, че за следващия път пак не можеш да бъдеш напълно сигурен…
както и да е…
…
Шлосер /един немски историк/ пише за Шпитлер /друг немски историк/ в том IV от неговата история на XVIIIв. “Всеки лист от ръководството на Шпитлер открива правилен възглед и бързо схващане на същността на нещата, което често недостига и на най-учените. С удивление виждаш, как великият ум с вроден такт, само прелистващ източници и актове, с естествен поглед, за един миг намира това, което обикновения учен често напразно търси в продължение на няколлко години изучаване.”
туй за шпитлер може и да е така, може и да не е, но е несъмнено, че има хора които /всеки в своя си област/ виждат неща лесно и естествено, които други /считащи се за колеги/колкото и да гледат взирайки се и търсейки главното остават празни и не намерили…
има хора които така виждат неща не само в документите, а и в живота…
Олеша е абсолютен гений… в “нито ден без ред” има един момент който ми отвинти главата – той се отнася до мозъка на маяковски
В деня на смъртта му, когато вече късно вечерта се събрахме на Хендрикова улица, където сега има музей, а тогава беше квартира на Брикови, внезапно откъм стаята му започна да се чува гръмко чукане – много гръмко, безцеремонно гръмко: така могат да секат, струва ми се само дърво. Отваряха черепа, за да извадят мозъка. Слушахме в изпълнената с ужас тишина. След това от стаята излезе човек с бяла престилка и ботуши – нещо средно между прислужник и медицински помощник, с една дума, чужд на всички нас човек; и този човек носеше леген, покрит с бяла кърпа, леко надигната по средата като пирамида, сякаш този войник с ботуши и престилка насеше великденски козунак. В легена беше мозъкът на Маяковски.
Юрий Олеша / нито ден без ред / НК`1975 с. 111
ленин както пукнал му извадили мозъка /разправят, че бил с половин мозък, едната половина се била свила да размера на орехче/, за да го изследват; какво ли са открили при това изследване, освен че е на изрод не знам, но изследвали; науката е наука щото си намира предмет, ако се открие предмет, не е трудно да му се създаде и наука; тъй покрай тоя сифилистичен мозък след няколко години открили Института за мозъка /1928/ в москва; едно време ми беше попаднала една книга на този институт и се спуках от смях, беше ми смешно как може да изследват мозъка; то било просто вземаш мозък и изследваш… и определено, благодарение на това създаваш Прогрес…
и някой след туй жена му го завежда и той продължава да … живее и мисли, евентуално
…
дядо си отиде на 95, като му казваха “дядо да станеш на 100” той викаше “що ме пцуеш бе!” и казваше “човек трябва да се отиде навреме, на хората малко да им е мъчно, щото ако се застоиш, като си отидеш хората си казват: отърва се и ние се отървахме…”
От там лафа на дъщеря ми, на която като и обяснявах, че не може да сме равни, щото единият от нас е мил задника на другия, тя ми отговаря че като гледа бабите и дядовците ми, ще се застоя, тъй че не е изключено да се изравним…”
Боже опази…
често пъти съм писал, че смисълът е функция на перспективата…
туй иде да рече че нещата са такива каквито изглеждат според разстояние, посока, цели и прочие…
Не става дума за това, че една поляна с всичкото мравка, бръмбар, пеперуда, пълзящо, хвърковато, цвеке, трева, трън и прочие форма на живот имат един смисъл когато си полегнал на нея и е Светът в този момент за теб… и съвсем друга погледната и невидяна от другия край на света поради огромното разстояние; или че цялата ни патаклама, дабала-джабала, гюрюлтия нямат този “съдбовен” смисъл ако си представим, че ги зяпаме от Алфа Кентавър…
/като студент гледах един филм за нострадамус, некакъв безкраен ужас за европа, войни, мор и още ужас и още по-толкова и пак няма край, как може спокойно да се разказва такова бъдеще, филма се оказа … австралийски, явно беше спонсориран от имигрантските им служби/
То е за друго…
„Дом Торо“ трябваше да завърши с едни неща по Варлам Шаламов, но най-последно беше за Сталкер /по филма, тарковски/, тогава преди 20 години ме е вълнувало още “Търсенето”, сега мисля че филма е малко твърде “прост” и схематичен, но тогава определено е бил още “гениален” за мен и обрасъл с открития за споделяне /смешното е, че “Пикникът” така и не го разбрах, това го разбрах след като говорих с хора които го бяха разбрали…/; страхът да не влезеш в “Стаята” защото не можеш да си сигурен какво Наистина Истински Искаш и може да се сбъдне, още ме работи… но вече при мен определено няма страст към Търсене
персепективата е променена
не търся, а Чакам
/това може да е игра на хормони, на недостатък на “кванти” сила, просто умора, но определя Перспективата/
сега бих завършил с Лиомпа на Олеша
това е най-гениалното нещо което съм чел
/може да дойде и друго следващо гениално, но в този момент е това/
а е писано от 27 годишен
когато Знаеш това живота остава само да бъде изживян, ако си млад при толкова много време с толкова знание да станеш алкохолик е напълно разумна опция…
Какво тук може да помогне Прогреса…
мога да пиша тук много, но е тъпо да четете мои глупости, като не сте чели на други мъдростта
https://literratura.org/prose/1770-yuriy-olesha-liompa.html
…
инак отдясно до мен имам едно табло дето слагам снимки на всичките ми мили които са “оттатък”, всеки ден си “говоря” с тях…
бабчето винаги стои на фотьойла до печката, аз съм зад масата, и както винаги когато мама слага вечерята й махам през масата и тя с малката си ръчичка и хитра усмивка ми връща поздрава…
/аз физически и махам…/
izgora 