преди доста години ми стана ясно нещо дето в началото не ми е било
живота е пълен с Начала които го правят непроменим
/началото е Илюзия, която при употреба изчезва, и нещата си оставата такива каквито са си, безначални…/
та, след едно начало, след като е продължило известно време ми е светнало, че тая работа не е такава каквато ми е изглеждала, а е друга, и всичко туй дето съм го започнал, не е това което съм си мислил, а Нищо, някакъв разряд на въображението
това е за отдавна, но едва преди известно време ме напъпи да го обясня, преди четири месеца седнах да го разкажа, викам трябва да е кратко, де се чете наведнъж, и като такова да се напише наединпът … писах, писах, олях се и доникъде…
кой ще го чете, за какво, хеля пък защо…и отгоре на туй и абсолютно неясно /тъй ми се струва…/
и времето мина…
но за друго не ми се говори, щото туй е … най-важното за обяснение
но да е ясно, не е, колкото и да го преработваш, не става по-разбираемо…
някак нямам вече никакъв патос за споделяне, някой път моят Приятел като ми звънне му кажа, което в момента ми се е събрало, като нещо, не като чувства, не мога да си въобразя Някой на който да вярвам, че туй е интересно /макар че у мен се събира много, като чета, но то непрекъснато се натрупва с всяко друго, следващо, и се затрупва, аз не си записвам, щото човек трябва да разчита на Паметта си, и то остава някъде… забравено като ненужно в момента, и заминава в табора на сенките, от където е и дошло/
от две години не влизам във фейса и туитъра, но не вярвам, че нещо се е променило, аз тях само ги четях нямах профили за писане; тези фалшивите ги изтрих като изгониха тръмпи, и любопитството ми се стопи, сега гледам го възстановяват, и конспирациите се оказват истина, но вече не ми е интересно какво може да е казано там, щото просто нищо “ново” не очаквам…
репостване на простотия, ре-ре-ре-ре-ре-репостване на глупави “анализи” на смехотворни “мъдреци”, която активност е да покаже, че си от “нащьи”, че си с “правилни” разбирания и отстояваш “позиция”, че щеше да е само смешно и жалко, ако не беше като подпиране на декори да не паднат в горящ театър
та тъй…
тук няма нищо, най малко за Теб
наистина
туй за което го разказвам е да изясня една ситуация, нелепост и недоразумение, което сам си създадох, и което след опит, разбрах че е това, което е; и че илюзиите не създават реалност, но не можеш да знаеш, когато си глупав, че илюзиите са илюзии, и защото си глупав ти трябва опит за да го осъзнаеш… някога
та, през 2005 на друго място започнах „Дом Торо“, туй което беше в него е някъде надолу /мързи ме да търся, това тук е отвратителна форма, но формата винаги е без значение/; бях го намислил в 10 части и беше абсолютно ясно и просто…
то беше свързано с Преживяването, като единствено истинско и имащо смисъл нещо в живота… с премахване на разликата между виртуално и реално, щото и двете доставяха “преживявания” и с един ненаписан философско-виртуален трактат, в който истинските “факти” са единствено преживявания…
първите три бяха свързани с “родата” /някакви останали/ разказани/ праживявания от моята рода/ като разказани, беше лесно да се преразкажат, и нямаше никакъв проблем; вторите три по идея бяха свързани с мен, и щото … така, смешно бях решил да са от времето на казармата, първата беше за една песен на стоунс, и дойде време за втората – и не мога, не че не ми е ясно какво искам да кажа, то преживяването си е в мен, спомена е жив, но някак не става, и почнах да пиша около него, да пиша и … никак да не се приближавам
и тогава проумях, че не става, не мога, не може…
беше смешно щото на 40 да разбереш нещо, което е очевидно, е голямо откритие /това че живеем в мисли за възможности, които са само в главата ни, че трябва да опиташ – за да разбереш че това го няма, че е илюзия…/ и се чувстваш глупак, че си си мислил толкоз години за нещо просто и лесно, нещо което е невъзможно…
нещата изобщо не са толкоз драматични, щото стават единствено в главата ми, и откритието на новата ми немощ е само елемент от цялата нищота, която представлява … виртуалното, дискурса и прочие неща, които продуцирани от илюзии продуцират илюзии
нали е смешно, човек да разказва за казармата, то е направо диагноза…
както и да е, за да не остават питанки – третата част 7-9 парчета, щяха да бъдат за книги… /помня кои бяха тогава, сега сигурно ще са други, но тогава бяха ясни, важни и на място,обрасли в мисли, щото много казват…/; 10-то парче беше отворено, то е върху книга/филм, по-скоро върху филма и предаваше чувство, което тогава ми се струваше много “торо-вско”…
всичко туй е затогава…
за не моженето
всяко неможене обаче ражда мисли, щото дава време и повод за мислене от неправене; провалите често са по-ценни от успехите, щото показват границите, а само чувството за граница провокира развитие, т.е. напрягане за отвъд, или разбиране как функционира наличното
тъй реших да продължа “Дом Торо” там където спрях, в V.2. част в едно обикаляне около невъзможността да бъде споделено, и живота в илюзия, че е лесно да разкажеш преживяно, преди да опиташ…
Та нека туй да е Дом Торо 5.3.1.
без план, само нахвърляме разни неща, да съберем достатъчно нИща, та в тази немощ да обобщим очевидното… и причината за нея
Asia, е може би първата група, която не я наваксвах, а стана “пред мен”
смешно е, но чрез нея открих Емерсън, Лейк, Палмър
между вкъщи и училището, имаше два високи блока, дето се водеха работнически хотел, току между детската градина и болницата; те блоковете бяха свързани долу с едно клубче и аптека; клубът беше младежки, и се зовеше “Жизнерадост и Дръзновение” /нЕма майтап/, щото беше нов, туй 1982, беше много тежък, барче на входа, тежки тъмни пердета на външната остъклена стена, вътре кръгли маси и едни баровски кръгли тапицирани кресла, всички обърнати към един … телевизор; влизаш плащаш вход 50 стотинки, купуваш си кола или швепси, щото инак темерута на входа те гледа лошо, и сядаш докато се напълни; след това комсомолецът-барман идваше и пускаше една касетка с разни клипове; тъй един час… после, после си излизаш… за да влязат други; веселото беше че касетата беше една; първият път отидох, щото ми казаха че на нея има стоунс, само аз слушах на село стоунс, но всеки знаеше, и съчувствено като на селски идиот, всеки ако дочуеше нещо за тях ми казваше; имах един в класа, беше ходил на концерт на ФСБ във варна и сметна за съдбовно да ми спомене, че са изпълнили “Задоволство” /демек сатисфекшън, но той каза задоволство/ оттогаз като мисля за задоволство, не песента, а човешкото задоволство ми изниква този невероятен тихаж, пълна моя противоположност, той имаше възрастни родители, канарчета, беше добър в математиката, плетеше без стеснение, като хоби, беше изключително спокоен, уравновесен и успешен момък, и по-нататък си остана такъв, виждаме се на 5 години… изобщо „Задоволство“…
аз тъй не го открих, останах си нервак и истерик…
но да се върнем в клубчето – там в Касетката имало стоунс, и аз ходя да гледам – по някое време от нея се появява мик джагеро подскачащ като шибек, кийт и рони ууд в ишиаски спазми се кършат под китарите си като в реклама за обезболяващи, а чарли и бил отзад си хвърлят снизходителни погледи за онези пред тях – беше невероятно, дотогава бях ги гледал само на снимки; имах един плакат и статия от списание “народна младеж” под заглавие “менажерията на доктор фауст”; що е Комунизъм, и що е Простотия и колко може да вирее по нашите земи, може да съдите по туй, че сигурно тази касетка съм я гледал 10 пъти, разбира се, заради шибека мик, пих кола и мислех че туй е Велико; след години по VH1 от време на време като пускаха някой клип от Касетата и го знаех наизуст и шашках децата с познание какво следва в тази непозната песен; та, в касетата беше и Нeat of the moment на Asia; Asia бяха супергрупа, което в пуберската ми глава сигур е било нещо много суперспешъл-невърендед-пауър, едните вътре бяха от Yes, които на село се слушаха, но никога не са ме хващали, джон уитън беше от кинг кримсън дето ги бях чувал, но не се слушаха, а карл палмър от EL&P, ходих на пазара в студиото, което може да се опише в друг роман, и си записах единственият албум който имаше на EL&P – love beach /който е смешен, но като първи … любим/ и тъй открих … грег лейк /който вече ме е правил/
за да завършим с клубчето, ще кажа, че то има дълъг живот и продължава да живее; поради липса на младежи, култура, която да го изисква и поддържа като младежки – сега е пенсионерски клуб “Дръзновение” /това без майтап/; лято като си идвам от село да се пера в града, минавам покрай него, накацали мили старци дзарат табла и цакат белот на входа, палаво игриви наборки придават цвят и аромат на пасторала… аптеката е затворена и празна от години, щото нашият пенсионер е бамбашка и мре здрав без лекарства…
Толкоз и за КапитализЪма
Живота мина в заплес по глупости, други от смях и закачки тъй не разбраха, че в прехода от КомунизЪма и КапитализЪма някъде изпуснхме жизнерадостта, но с константно дръзновение и джендърни четива и практики я компенсираме…
…
няколко години по-късно вече студент, приказвам на брата нещо за музика, спрягам някакви имена, на групи, музиканти, албуми… татко около нас седи и слуша и по едно време изръси:
С КАКВИ ГЛУПОСТИ ТИ Е ПЪЛНА ГЛАВАТА!
а аз като “третият” тракторист
один Жан-Поль Сартра лелеет в кармане,
и этим сознанием горд;
другой же играет порой на баяне
сантану и “Weather Report“.
изобщо в “съзнанието си особно горд” гледам отгоре седнал върху натрупания “културен капитал” и знам че татко нищо не разбира, но трябва/длъжен съм, да отворя очите на брат ми /той 8 години по-малък е попивателна, аз авторитет/ дащен за “култура”; така той стана втория човек на село, който слуша стоунс; моята простотия беше особено заразна; татко явно е имал проблеми със семейнто планиране, щото малкия брат се появи когато бях на 15; малките братя бяха котка и мишка, и тъй като по-големия слушаше стоунс, малкият реши че е почитател на битълс… и стана наистина; това е някаква идиотска културна инверсия, щото в началота на 90-те на някой тинейджър битълс да са му любима група е анамално явление… милият, Бог да го прости, отиде с колело до анфийлд, и ми донесе картички с бийтълс от ливерпуул…
…
както и да е…
туй цялото го разказвам за туй, никога не съм противостявал джон уитън на грег лейк, и не съм се питал кой ми е по-любим; но преди време нещо се бях разтърсил и попадам на бая теми уитън vs лейк; Баси, си викам… но покрай туй научих че двамата са от барнемут и уитън и лейк, че са ходили в един клуб там, че оттам е и робърт флип и някак всичко ми става вълнуващо и … важно
представям си… какво си представям, глупости
и пак чувам татко да казва: С КАКВИ ГЛУПОСТИ ТИ Е ПЪЛНА ГЛАВАТА!
но аз знам кинг кримсън
туй е края на 60-те XX в. на някакъв остров в някакъв борнемут
в края на 90-те на XVIII в. в тюбинген в една стая се събират трима дето са родени около щутгарт хьолдерлин, хегел, шелинг…
и пак си представям, и пак Глупости…
всяко време с духа си, с интересите си, с културата си и … с произведенията си
…
Бабчето е на 99, вече е взело и дало, но е Велико…
понякой време седи, седи, и изведнъж почне отникъде: КРАЙ БОСФОРА ШУМ СЕ ВДИГА … и я изкарва до края…
да се спукаш от смях, щото е отникъде, някъде у малката и главица някакви синапси се разреждат… /но дълги синапси, цялата песен, малките се чудят колко е дълга песента/
дъщерята се смее, но и викам, мило да си ми живо и здраво да живееш колкото баба си, но ме е страх да си пимисля какви синапси ще разреждаш под формата на песни след години…
за себе си знам, че нито една, щото нито една песен не знам… Факт
в главата ми само мелодии… и ритъм, никога текст
туй лято дават по телевизията някакъв стар филм за Калоян, бабчето от някъде се включва в драмата с въпроса “ПОКРЪСТИХМЕ ЛИ СЕ ВЕЧЕ!” сбъркала е леко тайминга и филма, но Грижата е искрена и сърцата…
Туй е в нея – в мен само Глупости /любими, важни, разплакващи, но глупави…
и туй е … Завинаги
щото няма вече закога друго
инак
джон уитън е велик, наистина какъв глас, нямам нужда да го споделям из форуми, и под клипове, то си е такова, каквото си е, и си е за мен, НО
The Smile Has Left Your Eyes
izgora 