122.6. кубът на максим 01.

просто съм влюбен в това парче

прибрах се, тръгнах да чета, не мога да се събера да разказвам, а дойде време пак да си ходя…

казах си, кой е жив наесен ще разказва…

нЕма муза, само хвърчащи “важни” глупости за споделяне чакат време да им дойде реда; важни, важни, колко да са важни… дали нещо е важно можем да разберем само ако го отложим, и след известно време ако си остане важно, значи е такова… /голяма част от “важните” неща се лекуват сами с необръщане на внимание и стават това което са били, моментни фиксации на разбити нерви; нервите  се обличат в глупости за да станат видими; ако не ги забележиш, или се направиш, че не ги забелязваш в тях, те бързо се обличат в други глупости в надежда да им обърнеш този път внимание – в какво се обличат няма никаво значение, но често ние възприемаме това в което нервите ни се явяват като “важно”, и се тревожим, бързаме, действаме, “споделяме” и прочие … демек реализираме нервите си/

…

и туй щеше да си остане така, неясно дали е важно, ама днес с един приятел не се разбрахме, и то не просто не се разбрахме, ами направо не се слушахме; не е драма, но ми е мъчно… щото е тъпо, очевидно за него е важно, а за мен е идеологическо и като такова е лесно… накрая излезе че съм “путинист” /за него/, което е смешно, на мен не ми пука кой как ще ме определя, но той щото е готин и много честен, ми е мъчно, че такъв ме намира, и че не мога да му обясня внятно, туй което искам да му кажа… просто е бетон

както и да е… не е чак толкова голяма драма…

до всеки от нас има едно море за което само малките и циганите не подозират…

нарича се Тъга…

/сега, ако не купим сладолед на хлапето, а то се тръшка и реве, щото много иска, сигурно е тъжно; един циганин може пее тъжни песни, и то не е щото няма сладолед, и той е тъжен, но и при хлапето и при циганина не става дума за … Морето; до него се стига след една определена нагласа следствие от “умора на материала”/

та,

постепенно с времето осъзнаваме присътвието на туй Море; тихият му прибой е фон на много важни открития и преживявания за нас; има хора които са просто склонни да се приютят у бреговете му, и ходят да си строят биваци…

не съм от тях… за да живееш с Него се иска особена нагласа и упражняване на странно за мен изкуство за оцеляване…

в началото от време на време ходиш на брега Му, и като дете си играеш бягайки от вълните по пясъка, и викаш когато те опръска…

с времето влизаш все по смело, първо до глезените.. да пошляпаш, после като видиш, че “няма нищо страшно” и по смело…

свикваш, а със свикването иде и приятното… просто да се отпуснеш на вълните

уж е забавно, а има и една илюзия, че е “истинско” и си лекуваш /отпускаш/нервите като пошляпаш вътре…

има обаче и “мъртви течения”, които ако не си много внимателен при тази игра с “Морето” и може и да те овлече навътре и … да дадеш фира

не препоръчвам…

има едни “избрани” които с лодки порят хоризонта на Морето с Небето, повечето са ми далечни и неразбираеми; има други които като соц-серсеми от соц-миналото по соц-курортите въртят педалите на водни колела покрай брега с поглед “някой де не ме е забелязал” и издават стихосбирки и сборници с разкази, а почитателки стоящи като бракувани шамандури по пясъка пляскат впечатлени от дълбочината на преживяното…

това горното са глупости…

има един разказ на зощенко “безпочвеният интелигент”, на български е издаден през 1940 година в пика на “монархо-фашисткия терор” в татковината в едноименен сборник разкази; оказва се че такъв разказ няма, т.е. има, но се казва “Не все потеряно” – може да се прочете тук /много ми харесва/

https://traumlibrary.ru/book/zoschenko-ss07-02/zoschenko-ss07-02.html#s188

иска ми се да го препиша целият, да го има /в старата изгора затуй имаше тема “счупеното огледало”/, но ще стане много, тъй поне началото за да ви зарибя…

Чудно, много чудно е даже, как на някой хора не им се иска да живеят.

Наоколо, може да се каже, стават различни интересни факти, разгарят се борби, развиват се събития, произшествия, кражби. Наоколо, природата с щедра ръка безплатно раздава своите блага. Слънце грее, тревата расте, мравките лазят.

Въпреки това, намират се меланхолици, които не искат да преценят правилно и да видят нещо красиво в живота. И изобщо, не знаят как да преживеят на тоя свят.

Те не знаят как да преживеят на тоя свят и с какво да се заемат и с какво да не се заемат, и може да предпочитат да се гмурнат във водите на Лена.

Разбира се, тези хора, в по-голямата си част повехнали меланхолици и безпочвени интелигенти са уморени от своето средно образование. Те и по-рано, при стария режим не се разделяха със своята меланхолия. Така, че опитът им да хвърлят вината върху развиващите се събития, не ще излъже никого. И, позволете, вместо тая гола философия, да ви разкажа за един такъв безпочвеник. И да това, как той престана да тъжи и как намери смисъла на живота. Тоя факт е истински и заслужава всеобщо внимание. С една дума, тоя разказ е особено полезен за ония интелигентни люде, които все още не знаят в какво, така да се каже, се състои целта на живота…

…

сега…

ако се върнем пак по-горе до морето Тъга, трябва да кажем, че зощенко като един същи папуас живее в него по безподобен начин, на наколно жилище вътре в туй море, и с лодка цепи хоризонта… / в папуа, има и мирни и кротки люде, които за да намерят мира от планинските ловци на глави и кръвожадни насилници, с които трудно може да се излезе на глава, строят навътре в морето наколни жилища, за да намерят … сигурност и мир/ та и зощенко, които бил изключително тъжен, мрачен човек, направо си е човек-амфибия, си е като кротките папуаси намерили спасение във водите на споменатото море; но от там като излизе с разказ … се скъсваш от Смях, и хем се скъсваш от смях, а то май уж се скъсваш от смях, но вътре в себе си без да разбереш те е отвлякъл на лодката навътре в морето с него…

не е много ясно, но толкоз…

докато не ти натресат “съквартиранти”, не те окрадат, не си счупиш нищо /няма болка/ всичко е прекрасно, не е необходимо всичко туй да ти се случи за да „зачервиш“ бузите, не е необходимо да чакаш “небето да падне” /древните гали са се страхували само от туй/ за да разбереш че Живота е/бил чудесен…

/понякога Живота ни вкарва в някое купе и ние с отворени очи за Света се опитваме да комуникираме и познаваме – не винаги нещата са такива каквито изглеждат – понякога пътуваме с луди, а понякога ние сме лудите /без да разберем/, не можем да сме сигурни кой кой е, и кой от кои е, прекрасно е Всичко да е ясно, но когато е така, то по-скоро само изглежда такова, отколкото в действителност е…

още малко зощенко

https://traumlibrary.ru/book/zoschenko-ss07-02/zoschenko-ss07-02.html#s248

та… слушай как расте тревата … и остави влаковете да се движат по разписание/

инак ще стане дума и за “куба на максим”, но другпът…

… от два месеца слушам този концерт и не мога да му се наслушам; просто е уникален, колкото повече, толкова повече, и непрекъснато си правя нови открития в него… мисля си, че са единствените които бих отишъл да видя, но те стигат само до прага в края на годината, а аз не мърдам, тъй че ще се разминем…