всяка казванка е проста като два лафа на кръст върху бял лист, но за да не е чак толкоз проста, туриш едно там, лепнеш второ, подпъхнеш трето, а някъде като се разлее, та се не видя как и от какво започна всичко, тъй неусетно обраства и накрая като стане вече окончателно непроходимо си кажеш това беше…
няма лошо да си напишеш всичко дето ти роди тиквата, да се излее асоциативния поток от хрумки, да го събереш в един чаршаф, пък после с червеното “това да, това не” да триеш колкото се може повече, с едно минималистично и твърдо настроение, тъй че да остане само което има някакъв очевиден смисъл, после да му се придаде на туй малко и безспорно, една стегната и ясна структура, която като всичко просто казванката сама си носи и така да се каже да се приподнесе на жадния и петимен за знание и нови впечатления читател…
чиста работа…
но да знаеш как, не е като да го можеш, едно потока е безкраен, второ критерия за важност и очевидност ми е много широк, трето, “стилът”ми е силно разплетен, и за капак съм състрадателен и ми става мъчно за петимния читател, да не го лиша и от най-малкото удоволствие или евентуална възможност да открие нещо което би го накарало да забележи незабележимото, нещо което се опитвам да разказвам… като мое, ама някак е в него преди да го прочете, ама не го знае…
тъй че кой докъдето може да следи и докъдето стигне… на свой риск
I. за работата
1) преди ковида ходих няколко години на фитнес… това е нещо което не може да се разкаже, то и да се види не е за вярване, щото е абсурдно; всеки, който види заблуден екземляр като мен сред огледала, монитори, уреди и прочие интериор да се лута, пъшка, поти и прочие физиология без всяка методология, научен подход и изобщо мисъл, на момента се превръща в шоп видял жираф и казва “е те такаво животно нема”, а жирафът в мое лице с очила наполовина пълни с пот, налудно ококорен, изпружен, разчекнат и прочие между този научно построени машини за модерна инквизиция тихо простененва – “уви, бедно ти е въображението…”
та, отварям фитнеса аз всяка сутрин по първи петли, и будя съчувствие с нелепостта си сред флората и фауната там… там… е пълно с екземпляри, които са мили и добри, но с профили отговарящи по няколко глави от DSM на APA; това разбира се, ни сближава още повече, и покрай неуморния труд се водят задушевни беседи по всички теми за които може човек да се сети; туй май съм го разказвал, не помня, но там имаше един симпатяга млад компютърджия, шефче в някаква голяма задокеанска компания; той рече да ми помага, да ми обясни смисъла на цялото занятие с уредите, но бързо схвана, че има работа с невменяем и се отказа; аз съм там да се уморя, а не да правя тяло, целта била не да се мориш, а с най-малко усилия, чрез правилно правене на упражненията да правиш “тяло” /баси простотията, кой се интересува от тялото, освен прастранството, което му е скучно да стои празно/; мене ми харесва умората, щото ме правеше споекоен през деня, а тялото ми ми е толкова безразлично, че ако стане по-съвършено, отколкото си е, може да ми донесе единствено повече проблеми с оглед на ненужна допълнителна привлекателност, която и без друго струи от мен, и с която то естествено е надарено, която на моите години влиза в противоречие с подготовка за сериозната финална част от живота, която неминуемо приближава…
та симпатягата, мине, завърне и дойде да си кажем нещо; аз щото все си имам какво да си мисля, и му пусна нещо, дето да не е съгласен, а той като млад, и умен, и успешен, е свикнал винаги да е прав… и тъй все си приказваме; та, той има син, малък симпатяга, и аз му цитирам конфуций – “помни че синът ти не е твой син, а син на своето време”, на него много му хареса, а аз след време разбирам, че той си я разбира като мисъл по отношение на него и баща му, а не между него и синът му; /покрай туй се сетих, че и аз като съм я чел и после пускал в пула, съм я схващал така, като еманципаторска по отношение на баща ми; брат ми днес е същия, щото едва сега големият му влиза в пуберитета не може да разбере, че децата не са това, което са “докато сме под един юрган” – това е лаф на прабаба ми – че “животът е докато децата са под един юрган” – демек животът е пълноценен докато децата са малки и всички вкъщи спят на одъра под един юрган… когато децата пораснат и отлетят – живота се доизживява, разбирането че детето е повече част на своето поколение отколкото от теб е трудно и болезнено осъзнаване и загубване на важна илюзия за смисъла на цялото… илюзията е винаги продукт на Егото, на Гордостта и прочие неща, които човек с акъл ако не може да ги пребори, Животът с опит и на порции го научава…/ та със симпатягата бяхме в различни “фази”, аз схващах, че децата отлитат, а той нищо че имаше 3 годишен син, още в главата си отлиташе от баща си… /трябва да се забележи, че 3-годишните, та дори и 10-годишните някак нямат “поколение”, то се появява малко по-късно/ съзнанието е много илюзорно, аз си разбирах конфуций “правилно”, но бях забравил, как го разбирах за пръв път като го четох преди доста години, във фитнеса си припомних; след време се опитах да му го обясня на симпатягата, но той се обиди, че нещо може да не е разбрал цялостно… но няма да му се размине, и тогаз може и да се сети за мен
туй беше само увертюра към простото, смисълът и беше, да покаже как някои уж очевидни неща в живота са относителни според “когато”, и как трябва да ти дойде до главата за да го вденеш, няма как на някой без деца да му обясниш що е “днешно поколение” и поради що е тъпо да имаш илюзии за бъдещето… с разказване не става…
това разбира се, не е за сегашното “поколение”, колкото повече получавам уроци, толкова повече почвам да се сещам какво съм бил и какво съм правил /неща които като млад лесно се забравят, ако изобщо си ги запомнил/, с което разбирам, че това дето ми се случва не е кой знае какво, а просто е завръщаща се … “карма”, жъна посято
2) има една мисъл, която из нета я приписват на вирджиния улф – Writing is like sex. First you do it for love, then you do it for your friends, and then you do it for money. тя е на улф, колкото е на паоло куелю, хорхе букай, и прочие “бащи” на безсмъртни мисли, които съвременника има нужда да изрази “най-милото”и “съкровеното” си; трябва да разбираш много добре проститутките и журналистите за да можеш да я кажеш толкова добре, беше ми странно как улф ще я роди толкоз откровено, затуй търсих източник и се оказа, че наистина не е нейна, а на някакъв унгарски драматург ференц молнар от 1932; това не я прави, мисълта, по-малко забележителна, щото е “Път” извървяван от много…и в разни сфери
прави ми впечатление, че света се отнася много по-толерантно към проституцията в сферата на Духа, отколкото с тялото; сигурно няма нищо за чудене… но рядко в историята е имало времена като нашето, в които откровени проститутки се лансират като авторитети в духа /питат се, дават си мнението за международно, културно и прочие положение като “авторитетни” институции/, цялата съвременна “звездна” и “експертна” индустрия в т.нар. “култура” е конструирана машина за инсталиране на проститутки в медийното поле, започнали от любов, после малко за приятели и станали “влиятелни” за пари…
3) “Аз съм виждал много умни хора, много умни, които нямаха обувки. Аз никога не водя работа с тях. Може би, техните съвети да звучат много разумно, но самата съдба е срущу тях; те сами не умеят да се сдобият с успех, а ако те не са в състояние да си помогнат сами на себе си, каква може да е моята полза от тях.” тая мисъл е споделена от натан ротшилд /тук няма съмнение в авторството/, дето се вика баш ротшилда;
тя е много коректна и ясна, боси хора полза не могат да донесат, колкото и да са умни;
ако обаче се запитаме що за умен човек, пък бил той и бос, би отишъл при ротшилд и ще се отвори много работа за изясняване; натан ротшилд не бил прост, но бил мономаняк на схемата си /и поради туй успешен по негов си начин/, но поради туй и силно ограничен чиляк /джеймс в париж не бил с повече акъл и вкус, но понеже бил по-суетен изглеждал по-широко скроен/; та що един уж умен човек с идеи ще чини при една посредственост с пари е въпрос пълен с … несъстоятелности
без да разберем, осъзнаем абсурда на горното просто няма изобщо за какво да се говори; живеем във време в което е прието че е повече от естествено един “умен” човек, пък бил той е бос или обут, да отиде при един тъпанар с пари, за да предложи идеите си… същите тези които приемат това за естествено се чудят що света е това, което е, или пък го считат за чудесно, или добро място /което е същото/…
тук помощ не може да бъде оказана… има граници на разбиране и “естественото”, абсурда е очевиден, но приет и изживян като нормален
най-голямото недоразумение на нашето време е, че парите някак са станали мерило за акъл и талант, тази работа е абсурдно нелепа – двете неща изобщо не се корелират /ил казано по харвардски куролация нема/; умните и талантливите ако не са рентиери, а туй е много рядко, и по-принцип за кратко, трябва да отидат боси при някой с пари /или с власт – която раздава пари/ и да се опитат да се продадат /предполага се че с любов и за приятели вече са си минали по реда/- демек да принесат полза/удоволствие на този, чиято цел е … да прави пари;
“умните” ставан “успешни” и “доказали се” като се окажат с пари, туй може да го измисли само някой с пари, или кръгъл беден идиот,к ойто си мечтае да се сдобие с “охолство”…
тъй стигаме до гугенхайм и “съвременната” представа за “красиво” и до смартфона… и това което ни е “идеята” за “прогрес”
4)дядо никога не говореше за работата си…
той все подтичваше, един комшия на село каза “ей, ако го видя този човек да върви, ще си помисля че е болен...”
в града работеше в един дърводелски цех, сутрин отиваше с една мрежа дето се разтягаше от обяда, който си носеше, вечер се прибираше с празна мрежичка, завърташе за малко в къщи и хукваше на лозето; помня го сутрин по празниците за манифестациите, един засмян, скоклив, винаги се порязваше като се бръсне /сигурно щото бързаше/и си тури малко вестник на порязаното и тъй облепен с една самоирония хукваше в празничния кафяв костюм “да не закъснее”…
от него помня, цял живот ще ги помня, един иван и една гергана от работата му, никога не съм ги виждал, но в съзнанието ми са митологични създания, все създаваха препятствия за гладкото и спорно протичане на работния процес в цеха /какъв беше процеса не знам – това което се разказваше е че пречат – митично /, на вилата никой не пречеше и оттам нищо не знам…
като се пенсионира с баба отидоха на село… от там дълги години си носих като селянин от дълбок прованс във софия каси с буркани със зимнина от баба и дядо…
когато си отиде – мама се прибра при баба – и аз трябваше вече да свършвам туй-онуй…
и тогава с мама открихме какво нещо е минавало през ръцете на дядо…
и оттогаз сме в голяма чуденка…
ние с нея по телефона все планираме какво трябва да се прави, кога да отида, как ще го направим, едни приятни “летучки” в планове и срокове; после се сетим, че дядо никога нищо не е казвал – “трябва да правим туй”, а нещата просто са се оказвали свършени; а като свършени ти просто не забелязваш нищо, то е като някакви неизвестни зелени човечета които някак неизвестно кога и как успяват да свършат всичко, за да е наред, и за да има…
просто се побърквам колко сляп съм бил … при това не като пуберитет, а на години…
/всеки път като се ядосам нещо на сина или дъщерята /напр. че не забелязват как чиниите от масата дето са ги оставили се оказват измити в шкафа/, се сещам за туй и си викам – заслужаваш си го…/
туй същото е за татко… той беше машина…
просто е невероятно колко работа е минала през ръцете му, без да каже -помогни…
туй са 200 овце, декари за косене, стотици бали, тонове фураж… и всичко през неговите ръце
абсолютен слепец съм…
брата разправяше, как му дали някакъв участък в някакво дере, той оставил горе трактора, отдолу мъкне горе дървата; брата вика ти не можеш да слезеш долу, той се качвал с трупи…
другият ми дядо като се пенсионира се върна към стария занаят – правеше каручки, за 20 години направи 87 каручки, държеше им бройката; от-до ги правеше, накрая сядаше пред гаража и ги рисуваше, включително отзад с мома с менци, или св.Георги със змея; за едно колело не ме е извикал да стягам, баба помагаше; отида и той – “продадох каручка ето ти да ти си купиш нещо”, аз вече на 40 и кусур и някак ми е “нормално”… като спря накрая – отивам и се правя на мъж и му викам “деде, неща да ти купя; откакво имаш нужда?” , а той “САМО ОТ ПРИКАЗКА, сине…”
тъй някак разбрах – че хората които се трудят, се трудят и не приказват за труда си; за туй което го разправям, те някак работа нямаха, демек не ходеха на робота; и щото има два вида хора, едни са мълчаливите трудещи се, другите са тези, които говорят за бъдещите си творчески планове…
та, ще се направя на мъж, за копане, садене и косене няма да говоря, макар че съм потънал в творчески планове…
/когато ядосам моят Приятел с претенция да положи усилия за нещо си той ме затапва с “а ти по-напред изкарай 5 лева. не 5 лева някой ще ти даде, изкарай 20!” така живота ми мина в комбинации от творчески планове как да изкарам 20 лева за да ме чуе сериозно моя Приятел…
Слава Богу не ги изкарах, щото щях да стана като някой молнар и вече нямаше да пиша на Приятеля си, а за 20 лева…/
5) сега ще съберем горните парчета в нещо дето е самото туй за което е казванката… и като такова просто
…
има труд, има работа, има и фитнес
и при трите има умора и резултат – но смисълът им е коренно различен
има любов, има секс, има и просто чикиджийство
и трите уж са за едно – удоволствие – но са паралелни Вселени, нямащи нищо общо, удоволствието е различно, и изобщо сравнението е само за идиотите, за да се подсетят /ако са способни/, че съществува Любов, и тя не е това, за което те мислят секса
…
още като ученик ми беше попаднала една мисъл на камю, за Достойнството, дето не е по-рождение, а според действията, но за да достойнството пълно, за тях трябва да се мълчи…
покрай туй мълчание, и пълното достойнство на хората от миналото ми, аз не съм видял, разбрал, проумял много неща…
чак когато гледам как Небето бавно се свлича, след като те вече не го подържат на раменете си, разбирам какво са правили, и осъзнавам какво им е коствало, макар че и те надали са се осъзнавали като такива, щото е нямало кой да им го разкаже… всеки просто както казваше дядо за татко – “бие скалата”
6) преди години си намерих на битака целия Кнут Хамсун, и едно лято на село го изчетох; мисля че дето беше на село много допринесе за “нивото” на срещата…
тук се сбърках да търся един лаф, но не мога да го намеря, убеден бях, че е от Скитници , търсих и в Благодатта на земята, Жените от кладенеца, навсякъде, просто не мога да го намеря, но си е там някъде… както и да е
двама герои се връщат отнякъде, където са били, за да тръгнат не след дълго на другаде, отново да се изгубят /тъй е в целия хамсун/, и срещат по пътя майката на единия натоварена с кофи, и те се хващат да й помогнат, а тя се смее с неудобство и казва:
– защо искате да ме направите мързелива…
туй не може да се измисли, това е чуто от реална жена, сигурен съм; и е невероятен морал, да възприемаш помощта като стимулация на мързел…
…
ницше във весела наука има един друг забележителен лаф
Умерено трудолюбие. – Нека да не се стремим да надминем баща си по трудолюбие – това ще ни разболее.
/УИ С`1994 с.145/
II. за четенето…
1) събота и неделя много рано пътувам с трамвай по центъра, и щото още няма джан-джун, всичко е празно и тъмно навън зяпам екстериора, способен съм да го видя, иначе покрай калабалъка и гюрюлтията през деня някак се губи дори като фон…
не понасям графитите, не ги разбирам, те са навсякъде, това е някаква нарцистична цветна полюция на чикиджии, които поради липса на какво да кажат – декларират по фасади, врати и прочие пространство: “и тук бях и тук се изпльоках…”
… възможно е защото съм дърт и задръстен, нещо да не доразбирам… но съм убеден че моята възраст не може да намали допълнително естетическата стойност на изсраното фасадно присъствие…
удивителна е масовостта – всепокритостта, дори да искаш да отклониш поглед за да ни ги гледаш – погледа ти все попада на някоя цветна декларация за непълноценност… дори и вътре в трамваите някой ще е получил позив за обективизация; дори като се прибереш – във входа и асансьора ме посрещат подобни…/
…
може би е неясно, графита е феномен на времето, той винаги е съществувал, и в древен рим са писали и драскали по стените, но днешното е някак уникално, то е обективиран самия Дух на Времето – съобщение за присъствие, но празно, нула информация, само “аз бях тук” – подпис, но защо и закакво е неясно, или напротив пределно ясно декларирано празно биване…
…
цяло щастие е, че небето не е фасада, и го възприемат за празно пространство, мога да си представя какви грандиозни планове за … изкуство може да отвори
…
забележително е, че единствените “чисти” сгради /подобно на небето/ са … банките; дали щото имат видео наблюдение и охрана, дали щото творците знаят нещо, което аз не знам, и имат едно наум, но някак по банковите фасади “творческото” графитно присъствие липсва…
2)човек може да чете и интерпретира надписите по стените, но може да чете и самите сгради; когато се разхождате и се абстрахирате от калабалъка, може да забележите че най-добрите ъглови места на по глемите улици са заети преобладаващо от няколко типа “учреждения” – банки, телекомуникационни офиси, аптеки/оптики, и малко по-рядко цигари и алкохол магазинчета; това също може да бъде “четено” и обяснено, икономически, като занятия с предмет на дейстност с ниски режийни по дейността и висока норма на печалба… но всъщност трябва да бъде “четено” и като “карта” на обществото, не само хоризонтална, но и вертикална, йерархична…
някъде надолу съм цитирал една мисъл на Михаел Енде за града, църквите и банките; за най-високите сгради… Флоренция е Флоренция, щото още не са ръгнали една банка да се извиси над кулата Джото и купола на Брунелески, но и затова тя е музей, а не пъп на съвременниия свят…
3)ортега-и-гасет на едно място говори за “вертикално четене”…
/ “плъзгащото се или хоризонтално четене, неангажиращото умствено пързаляне по текста трябва да се заменят от вертикално четене, от потапяне в малката бездна, каквато е всяка дума, а това е плодоностно гмуркане без скафандър.” /що е философия нбу С 2013 с.90/
“вертикалното четене” по улиците е едно от най-откриващите четения в живота, “паметта за…” и “промяната след …” разчетени по вертикал “разхождайки се сред …” и изтекъл сред “небръснатата буза на площада”…
/туй е дълго, само фиксираме – за друг път…/
4)едно от най-великите “прочества” /четения по вертикал напред/в историческа книга е туй на Тукидид за “славата на Спарта” 10. … ако предположим, че сегашният град на лакедемонците би бил разрушен и че от него са останали само храмовете и основите на сградите, то аз си мисля, че след като мине много време, у потомците ни би се породило голямо съмнение, че могъществото на лакедемонците отговаря на славата им; а в същност те владеят две пети от Пелопонес и стоят начело на всичките му жители и на много съюзници вън от него. И все пак градът би изглеждал незначителен, защото нито кварталите му са слети в едно, нито има скъпи храмове и постройки, а по старинен обичай на Елада се състои от отделни селища. Ако ли обаче същата участ изпитат атиняните, то по външния вид на града могъществото им би изглеждало двойно по-голямо, отколкото е в действителност. /Тукидид История на Пелопонеската война НИ 1979 с. 31/
туй е още по-дълго ще си го спестим за друг път за да можем да продължи
5)преди няколко години ходих на село често с влак; предимството пред автобуса е, че е по-широко на краката и е по-удобно за четене, не друса толкоз…
не знам защо, но купето ми винаги се пълнеше от павликени, никога случайни екземпляри; качат се двечки, правят си в купето селфита с онези физиономии /аз инак си чета/, и между другото разбирам, че отиват на мол в плевен, приказливите стринки са норма, друг път семейство отново на мол в плевен … с планове, които винтят глави; но веднъж се качиха две циганета, момче и момиче, мисля че нямаха 16, то не беше циливане, не беше лигавене, целия репертуар на младо семейство, момчето й лежа в скута, вдига си краката по пердетата, тя звънеше през 15 минути на майка си и обясняваше, че я боли глава, лапето нищо че държеше телефон в ръка ме пита два пъти колко е часа /аз и двата пъти не знаех, щото нямам телефон/, извади от задния джоб на дънките си едно тесте карти /не бях виждал карти от години/ играха война и мир, като въпреки шумния ентусиазъм на младежа девойката с главоболието го биеше регулярно… покрай червен бряг взеха да си викат “тази е моя”, “тази е моя”, очевидно някаква игра, която ми трябваше време да загрея; щото пътувах с гръб по движението, а те са срещу мен, разбрах че си избират къщи от селата през които минавахме; те избираха и аз после виждах какво са си избрали, скараха са една голяма розова къща със стъклена тераса и двамата я искаха…
тогаз някак ми светна – моите деца никога не виждат къщите – не ги забелязват, още по-малко те ги искат /не им идва на акъла да искат…/; децата ми живеят “вътре”, “интериорно”, искат да си подредят стая, да имат свое жилище, в главата им Домът е само отвътре… главно искат спокойствие да са с телефона си; ако обикаляте по околовръсното на софия надали ще ви дойде на акъла да си поискате нещо и да кажете “тази е моя”, щото е грозно, , но и щото не ви вълнува, има места където блоковете са застанали като китайска стена, пази хоризонта, как да кажеш този апартамент там, в третият блок от дясно, осми от ляво, на втора линия, на шестия етаж с остъкления балкон, единственият с изолация във входа “искам да е мой”; ако си имате някаква идея какво искате да направите, винаги си представяте нещата отвътре, вълнува ви квадратурата, на какво бихте се разположили, отвън не е предмет на въображението ви… или поне никога конкретно;
това е градът, съвременния… той си възпитава обитателите…
дали на осмия етаж на 20 метра на земята, или трети под земята, на 10 метра отдолу, няма особено значение, важна е квадратурата /това може да изглежда малко насилено, но не са решили, не са ви убедили, че е “естествено”…/
…
инак като се разхождаш и видиш нещо което се руши, не става дума само за “кащата с ягодите”, има стари случайно останали съборетени, особено из кварталите, които разказват, че някога е имало хора които най-напред са си представяли къщата отвън и това израз на характер – той е отлетял… това са били друг тип хора
/на село е било същото/
…
циганетата живееха отвън и искаха… не искаха хубаво, а голямо и розово, това им харесваше… живи са
6)значи може да четете графити, може да четете къщи, улици, градове, хора… книги
има два вида книги – туй борхес го споменава – едните разказват за някаква борба, противопоставяне на две сили /като илиадата/, другите разказват път, отиване, прибиране, пътуване от някъде за някъде /като одисеята/
по книгите с внимателно четене може да съставите Карти, да картографирате станалото; в илиадата книга втора съдържа “списъка с корабите” по който може да съставите карта на тогавашния свят, като четете одисеята, с пътуването на одисей, картата е друга; в книга единадесетта, отивате някъде в испания и там е преизподнята, място което определено е “долу”, дето героят общува със сенките на загиналите си приятели…
…
има една Велика Книга – която е разказана карта, тя е като своеобразно “световно дърво”, започва всичко с една гора, после се слиза – и се оказвате в корените, дето като корени, са на тъмно и ужасно място, стълбото е една голяма чакалня, на очистване, а коронота е “седемте Небеса” – човек може да живее в тази Карта вечно, от нея може да чете всичко дето е “тук”…
…
турете в гугъл “dante divine comedy map” и разгледайте те са много и всякакви, с тази карта може да разчитате и четете и графитите, и къщите, и градовете и хората…
това е “средновековен свят” в него е отчетлив “Вертикала”, като наличен от него всичко придобива място и ред…
III.за откритията…
1)нека да си представим за момент, че сме се сдобили някак, открили може би, машина на времето, сядаме и поставяме на таймера какво … да речем : 27 август 1894 – орлов мост; и се далдисваме на тогавашния край на софия и виждаме една група весели хора тръгват за някъде в нищото в добро настроение; може да ги видите в гуглето, няколко часа по-късно, имат една снимка сред морени – тръгнали са за черни връх и стигнали, оттогава този ден се чества като ден на организираното туристическо движение в България;
просто си ги представям как минават из шопските села, как се разминават с шопа с косата на полето, или шопкинята с мотиката от някой краен двор, или с говедарчето с хайванчетата, как тази тумба цивилизатори докарват шоплука до границите на въображението – тези гражданя закъде са тръгнали – като нататък няма … нищо;
а те са тръгнали за … “Природата”, да я посетят…
за да отидеш някъде, трябва да го измислиш… или с други думи … “откриеш”
често за да открием нещо, по напред трябва да го забравим – шопа не е забравил нищо, той го живее, потопен в него неотчленимо, пулсира в ритъма му, целият му делник и празник е в съзвучие с … Природата, но не я открива, дори не я забелязва като “Природа”, вплетен в нея, тя е неотчленима от него; трябва да станеш гражданин, европеец, адвокат, културен човек, че да можеш да … “откриеш” Природата, красотата й, и да й ходиш на посещения и поклонения…
2)дълго време си мислих, че това покоряване на Черни връх е първото, но случайно “открих” че не е…
трябвало е, да турим на таймера 25 юли 1889 г., т.е. пет години по-рано на същото място 5 часа сутринта, тогава щяхме да забележим двама ентусиасти по същия път… за нищото
то е разказано много хубаво тук
http://popovart-sofia.eu/?page_id=914
/ако се загуби, щото такова е виртуално, летливо, невечно, днес го има , утре не, става дума за Първата среща на Алеко с Черни връх, 1889 г. – „Пътеописанието” на Никола Тантилов, публикувано през 1907 г. във Възпоменателен туристически лист/
забележителен документ – наистина става много интертекстуално – пак пропадане на черния овен, но каквото такова, трябва да се прочете; направо митично, карта, дъжд, манастир, баба с кураж, овчар с 10 кучета, покоряване, четене на михайловски, и отново цивилизация
3)първият турист /алпинист/ е петрарка… това е документирано от него самия…
когато четете за алеко няма как да не се присетите за влюбения в лаура
…
ако пак решите да си играем на машина на времето трябва да поставим на таймера 26 април 1336, тогаз петрака с брат си и двамата си слуги /без шерпи не може никой алпинизъм/ без особена причина, направо казано БЕЗ ПРИЧИНА, се юрнали да покорят монт венту, връх на планината ванту в прованс, близо до авиньон, дето тогаз се подвизавал папата;
…
това трябва да е пореден черен овен в кладенеца, пропадане в друг текст, но пак няма да съжалявате ако си го причините, има го на английски пишете в гугъл датата и петрака, на руски го има в петрарка “эстетические фрагменты” М`1982 с. 84-91 писмо от 26 април 1336 до дионисио от борго сан сеполкро
петрарка е първият модерен човек, във всеки смисъл, той “открил” “природата”, туризма, себе си, и още сумати неща; като всеки модерен човек, който направил нещо без причина, т.е. не знае защо, но хванал баира и се качил горе – откривайки тази дейност и способност, той е подбуден да разказаже за нея като такава; не било достатъчно качването, нямало апаратче да си направи удостоверяващо селфи, разказал в писмо как го е направил и какво почувствал, щото още нямало интернет, а имал мисли и цитати, които го посещавали, и той ги споделил в текст; някой оспорват, че написал писмото след като се прибрал, казват че е написано петнадесет години по-късно, но това наистина няма значение, щото модерният човек живее в собствения си разказ, а той може да е спонтанен, може да е след време, важното е че разказа заменя станалото… в някакъв смисъл е по-важен от самото станало
/не знам дали сте забелязали, но модерните хора ходят някъде за да има за какво да говорят, иначе дрънчат на кухо… ако не ходи някъде, го хваща истерия, нерва, не може да се понася, щото общуването със себе си го ужасява; когато липсва Вертикала, иде хоризонталния бяс, като луди кучки гонят опашките си, “стяга ими се душата” у Дома/
петрарка разбира се като първи, още не е кух, той е пълен със стари неща, вергилий, тит ливий, чете на върха августин, тури нещо за добрадетел, прибави за грях; вятърът горе разлиства Изповедите точно на Книга десета “Отиват хората да се дивят на върхове планински и на огромни морски вълни, и на широки реки, и на гигантския Океан, и на звездния кръговрат – а та себе си не обръщат внимание и не се чудят…” /св.августин аврелий изповеди НК`1993 с. 171/
…
съвременника е изпуснал из вековете всичко туй, което петрарка е носел по традиция със себе си; липсата на традиция, води до туй плоско и семпло отразяване на посещенията и поклоненията на “природата” под формата на “селфи” от някъде в мрежата; снимката замества мисълта, една снимка може да каже повече от 1000 думи, но повечето снимки, са за да скрият неспособността да се изразиш с 10… лишеността от Вечност, е заменена с бяс да фиксираш моменти, от които никой не се интересува… опитвайки се да се “зацепиш” за момента, да го запазиш, е страха от баздната / пълна с Нищо/ която реално чувстваш под себе си, щото нямаш интуиция за Вечността за която всеки надарен с нея сам тихо се подготвя…
…
туй което трябва да се отбележи за да се разбере – при петрарка го няма “дървото”, “картата”е хоризонтална… в нея го няма световното дърво, което осмисля всичко, дава му място, имаме един човек – цвете, храст, папрат, тръстика, каквото там си решите, от което от време на време пада по някой лист, който той или друг събира като в някакъв хербарий от моменти, който разказва, казва нещо за човека, и които събрани ние приемаме за … човека, но тези моменти събрани никога не могат да направят “Свят”…
“мислещата тръстика” на паскал няма “свят”, тя е крехко, може и чаровно, нежно, мило, ценно, но самотно нещо на вечен кръстопът без разказ…
паскал е модерен, затуй безутешен…
/пирон и пиронизма на никого не са простили, но това е една друга дълга приказка…/
4)горе много дълго и нескопосано се опитах да илюстрирам как алеко е български петрарка 600 години след италианския…
между другото и италианският се среща в подножието на върха с овчар, който се бил качвал горе, но нищо не намерил, затуй било безсмислено катеренето, само умора…
…
така стоят нещата не само с “откриването” на туризма и алпинизма…
ние непрекъснато трябва да преоткриваме на родна почва неща, които други са открили някога си на тяхна, за да се равняваме с тях и да прогресираме… наедно със “света”
Прогреса е онова Нищо, с което се опитват да заменят Дървото, за да създадат илюцията за посока и двежение…
…
иван шишманов в една своя книга “от Паисий да Раковски. Статии по Българско Възраждане” цитира един забележителен “Речник” от А.Сл Кипиловски /ще препиша всичко, щото да не се загуби контекст/ макар че самият речник го намерих и като такъв е безценен
Речника/Лексикон е от 185 с.
А сега Шишманов С` 1943, с.145/146
“Само една година след “Краткото изложение” на Неофит Рилски (1836) А.С.Кипиловски преведе “Краткое начертание на всеобщата история на российският язык сочинено от професорат Господина Ивана Кайданова ”, в която книжка намираме един малък “Речник или Лексикон на Славенски речи, които трябва да се присвоят в нашия язык, а гы откривам и ссъс турски, за да улесня прочитателят да прочита полноразумно, щото чите”л В тоя забавен речник намираме турски или полутурски преводи и обяснения на думи, които днес всяко дете от първоначните училища разбира: министър или министерство (реджилин и реджилик), революция (баш-калдърмак), тълпа (“секи народ дето ходи като циганите” тук-там”), механика (манджалик), фабрики (“фабриките са керхани да прав те сукна и сякакви други естапи и матафи”), художество (занаят), художник (занаятчия), изкуство (кямиллик), живопис (“осталик на зография, дето докара някое лице каквото да е живо, дето кажим като че щи продума”), ваятелство (арангозлук на камак, ташъ-марангосу), музика (чалгаджалъкъ), актьор (оинджия), сцена (“кога играят некакви игри каквыто в театърът и тия игри са разделени от набеты… всеки небет зове се сцена”) и пр.
Всички тия турски обяснения на общопонятни днес български думи и чуждици бяха дадени на българския “прочитател”, за да може да разбира “пълноразумно щото чите”, само четири-пет десетилетия преди освобождението на България, преди политическата, административната, военната и училищната организация на държавата и преди откриването на всички наши по-високи културни институти: Университет, Академия на науките, Художествена и Музикална академия, Театър, Опера и пр.
Тия бляскави резултати, постигнати при най-благопирятни условия, в едно сравнително толкова кратко време, заслужават в всеки случай да се отбележат в деня, когато България Празднува 50-годишнината от своето политическо съществуване. Защот тия резултати са и най0добрият доказ, че българският народ не е изиграл своята роля в историята. “
…
целият речник е българско откритие на чужди открития…
близо 100 години след шишманов, и 200 след лексикона на кипиловски, някак въпреки големите “открития” си мисля, че “потенциала” на туй дето сме ний българите днес е по-малък не само от този преди 100, но дори и на тези преди 200…
5)трябва да си призная, че може би от възрастта, а може би просто съм си бил винаги такъв, но “Прогреса” и съпътстващите го открия, все повече го виждам като безразличен, ако не и разрушение и деградация…
не ми пука и да ме определят като обскурант, то зависи от туй, кой определя критерия за прогрес и просвета; щото в края на краищата наистина в битката за “нормалността” въпроса е кой пръв ще докопа бялата престилка… и ще застане в позицията на даващия оценки
…
някой беше казал /мързи ме да търся сега /, че откритието на XIX век е Откритието…
демек тогава откриват, че да откриваш е нещо ценно, специално и полезно; открития винаги е имало, но те не са имали този статус, и не са били целени, те са резултата от решаване на конкретни проблеми, или постигане на някаква конкретна цел и удоволетворяване на нужда; XIXв. организира институции, създава условия, поставя задача да се правят открития… не проблема, а самото откритие има „примат“… откритието става самоцел
Гутенберг е откривател, но целта му е да разпространява Божието слово, то е само средство за това…
сума ти народ си играе с опити на комбинаторика в различни сфери за да направи откритие на нещо, което не знае за какво ще служи…
като питали стив джобс какви проучвания прави за новите си “открития”, той казва какви “проучвания”, публиката не знае какво иска, преди да и го покажеш...
джобс с откритията си създава … “нужда”
въпросът каква е … Нуждата, която създаваш
…
има една много добра книга – “откривателите” бурстин / “творците” и ”търсачине” не стават/, има много книги които си заслужават за конкретни откриватели рене радо – “Луи Пастьор”, мороа – “Флеминг” / занаятчийски писана, но живота на Флеминг е забележителен/ – има безкраен брой учени откриватели, които са Благодетели на човечеството, които заслужават единствено преклонение и благодарност… това което искам да покажа тук, като интуиция, е че без Дървото, без Големия разказ, без Картината на света, която е пълна с живот, а не с наука, всяко откритие е безинтересно, несъстоятелно и като такова … безполезно
щото Живота се мери не с продължителност, а със Смисъл, и ако го направиш безсмислен, празен и хоризонтален, ебал съм ти откритията…
тенекия…
6) “прогресът” се е докарал до там, че единствено му усилие да лекува последиците от “прогреса”
чака се откритие, което да поправи непредвидените “странични ефекти” на предното откритие
/…/
IV. за законите…
/щото стана наистина дълго, сигурен съм, че от много време, ако изобщо някой е стигнал тук, е тотално загубен в тези дебри от брътвеж и многоточия… затуй накратко
1)хайдегер в началото на “битие и време” – “и всичко туй, изтръгнато нявга от феномените с върховно усилие на мисълта, макар и в откъслечен и начален вид, отдавна вече е станало тривиалност.”
ние сме затрупани, затлачени, зазидани във някога велики, днес безразлични ни “победи”, “пробиви”, “постижения” на мисълта…
около нас навсякъде – включително в монитора който зяпате, r клавиатурата която набивам, “работи” закона на Ом – него го е нямало преди 200 години, после се появил, днес ако тръгнете по витошка, или спрете пред хоремага на кое да село, ще намерите малцина, които да могат да кажат за какво беше, нищо че пият студена бира благодарение на него…
аз на село забелязах Небето, и след много години съзерцание насред двора, след като “прОстата почна да ме информира” по нощите, забелязах лятоска появата на Орион и да определям малките часове по него… в апартамента съзерцанието на отдушника по същото време не ми подсказва нищо…
седенето пред монитора също…
на село на всяка крачка, по всяко време, “феномените” ми крещят и без никакво особено усилие на мисълта откривам … „закони“
споделям само няколко, само да покажа, не да се „хваля“, та и вие да видите, че законите са като “четенето”, търкалят се по Небето и в полето, само трябва да започнете, и ще станете “законооткривател”…
2) беше преди няколко години, бабчето още щъкаше активно; все казваше – отсечете онзи люляк до дувара; ние с мама и леля все й казваме – какво ти пречи, виж колко е красив като цъфне; веднъж след пореден сет от реплики без пробив, бабчето взе брадвичката и на прибежки стигна и почна да сече със страст несполучливо; видели се в чудо, взех ножиците и триона и отрязах лиляката …
стана приказка, и един турчин комшия каза, че покрай дувар не е хубаво да има големи дърва и храсти щото повдигат основата, камъните, и дувара може да падне след време…
въоръжени с важното обяснение, признахме правото на баба, плеснахме се по челото, и открихме “закона на здравия дувар”…
3)пред къщата имахме една стара голяма джанка; много голяма и много джанки даваше; по едно време се появи бръшлян отнякъде покрай дувара и някак се закачи за джанката… и тръгна по него нагоре; цялото стъбло стана вечно зелено, постепенно тръгна по клоните… накрая клоните почнаха да съхнат, остана само един голям, но той даваше толкова много джанки, че пълнехме бидона за ракия едва ли не само от него… инак дървото беше много красиво, някак носталгично романтично запуснато, вечно зелено, сглобавах каручката през лятото точно отдолу… мама малко е романтичка, и много й харесваше; баба все казваше тази джанка трябва да я отсечем ще събори къщата… джанката “някак”изсъхна, един голям клон, зелен от бръшлян, но напълно сух отвътре падна, слава Богу не удари никой, баба вече заплаши, че сама ще хване брадвата… и най-накрая я отрязах… дънера беше огромен, около него беше увита мрежа от корени на бръшляна някои два пръста дебели, исках да запазя обръч, но не стана, само половинки…
дядо ако беше жив нямаше да остави толкоз романтика, сигурно щеше да го изчисти преди да вземе здравето на джанката…
но почитателите на старото имат особено чувство към една инак фалшива запуснатост, която инак уж зелена, убива туй дето дава плод…
трябва да не се чете толкоз, и чувството трябва да е с мяра… мотиката мори всяка романтика, но пък всеки буркан е бомба в сърцето и плановете на международните душмани…
нещата са сложни…
4) горе долу по туй време на годината всичкото мишки и плъхове от къщата тръгва на гости на братовчедите си в полето, но към средата на юли се завръщат дружно… ако не сложиш навреме отрова, става страшно…
къщата е стара, те си имат пътищата, арълъци, ти запушваш с чукелеци, кога с разтвор, но битката е загубена без отрова…
ходя и купувам у ветеринарната в града, и доктора казва – имате ли котка, викам – “котки да искаш”,той “заклевам те, не слагай отровата на открито, щото и котките я ядат”…
баси – си викам – какво нещо е, колко отрова съм сложил, и никога не съм се замислял, как работи отровата; на нея не пише отрова, когато я даваш на някой; тя е направена да прилича на нещо, дето този за когото е, да го иска, а покрай туй дето той си мисли че е намерил, туй да му ебава всичкото…
тъй колко “култура” съм изял щото съм си мислил, че е нещо, а тя само изглеждала, а пък после, след вереме като видя колко ме е отровила , късно…
а винаги си мислиш че тези дето ти дават все е за твое добро, щото са/си “добър”…
5) още дядо беше жив… на лято на път за морето спим някоя друга вечер и към 3-4 часа по нощите горе на тавана някакъв купон, джаста-праста, бяс, стържи, десет минути, после мир… няма никой
оказа се че горе има белка ли, норка ли, не знам, но имаме „комшия“… дядо стар, но казваше, че тоя изрод не напада животните дето живее…
две-три вечери не се забелязват, мине и забравиш…
дядо си отиде, аз се застоях на село – горният изрод си правеше купоните…
веднъж една котка изчезна, и я открих удавена в горната маза/сайвант в един полупълен варел, сложен на събира водата на пукната керимида; викам тая работа няма да я оставя така; хванахме се с мама и леля изнесохме всичко отвън, то беше нещо неразказваемо, щото туй е къщата на дядото на дядо, намерихме мас и газ,, сигурно от запасите от първата световна, изхвърлихме чували с вълна, които дядо незнайно защо е сложил между стената и покрива /ние със своите общо 6 висши и едно полувисше образование решихме че това е само място за мишки и с възмущение ги изхвърлихме, другата зима мама разбра че дядо с четвъртия си клас е имал друг акъл, след като мазата се напълни цялата със сняг/, изхвърлихме един пикап с боклуци, и през цялото време намирахме на най-невероятни места по някое яйце…
изнесохме всичко, изметохме, измихме, въведохме ред и гордо се похвалихме с хубавата работа…
на другия ден, след обед леля вика нещо става, кучето много лае… отивам в стопанския двор, и гледам леш, 24 кокошки и пилета издавени, само една пуйка и две кокошки на едно дърво се бяха спасили…
…
трябваше ми време да загрея…
нощните купони спряха и разбрах че комшията отгоре е напуснал…
с нашето Голямо почистване сме му нахлули в хабитата, развалили мирното съвместно съществуване, от негова страна “договора” вече не важеше, ние го бяхме нарушили, и той на изпроводяк ни каза довиждане, а аз зарових три чувала с пернати…
…
има цветущи държави, в които нищо не става, щото са намерили негласен модус вивенди с приютилите се у тях изрод; но в момента в който съзнателно или несъзнателно договора се наруши, и ще ги последва нашия селски кървав екшън…
6) сега ако още можете се спомнете за двете циганета в купето дето си избират къщи от селата през прозореца…
ние сме като тях само че не пътуваме седнали в купета с прозорци от-до- през някакви села и градове, а във фотьоли пред монитори и нe отиваме от-до-, а търсим първия пост във фейса, или последното видео на тубата, и си избираме кои сме…
/… dead can dance в събота са в ндк …
преди години щях да съм на първи ред…
обожавам брендан пери… още в пула “въртях” много парчета Eye of the Hunter като текст, щото нямаше туба да се чуе…
сега си представете че стоите до мен на монитора, и гледаме туй… /инак клипа е от BARAKA/ в 6.21 мин. казвам “аз съм този”, може да се запитате – кой от многото, /още преди десетилетия при първи гледания си се избрах/ аз съм втория от дясно
/в самия филм това е 26.12 – 26.52 мин./
искам да съм щастлив по такъв начин, туй му се вика “пляски”, събират се хора да си попляскат и потропат, нямат нужда от повече от това да са заедно и да се порадват…
инак BARAКA невероятен филм, в някакъв смисъл, той е Краят, всичкото казано за и от отишлата си Цивилизация; не падането на стената 1989, нито разпада на съюза 1991, нито излизането на “краят на историята и последния човек” са финал /и начало/ на нещо… а BARAKA / 1992г /, след него няма какво повече оттук…
някакви други с други истории и средства ще разкажат своето, но Европа е стигнала до туй като Свят, и няма никой и нищо повече…
какъв Закон има тук – никакъв, и целият, щастието е в радостта да има с кой да попляскате и потропате заедно с чисто сърце…
izgora 