значи точно преди 20 години за първи път се “виртуализирах”…
преминах от тая страна…
лесно се помни щото беше 1 март…
Реално беше в един офис на Приятел, беше ми набрало нещо на симо безсребърника, който дойде “за полза роду” да си прибере и свои своето и кое друго изпадне; а Виртуално беше в един форум, дето Приятелят влизаше да се драчи с комунисти, мене пък ме бе напъпила нещо Муза и просвещенска страст, та рекох като него да се облекча; толкова беше лесно… измислих си набързо име за регистрация /от имената на дядовци от родата/, щото не можех да пиша на клавиатура, седнал/излегнал се/ на едно бюро диктувах антропологичните си “размисли” и обяснявах феномена на карго култа приложен в нашата политика на друг приятел, който чинно ги записваше…
тъй станах maxim_petkov, и се появи темата “Кобургът в Кобургия”…
наивността в перспектива е смешна… или жалка, зависи от това закъде си бил тръгнал и къде стигна…
в онзи момент заникъде… беше момент
както и да е…
туй отдавна го няма…
трудно ще намерите нещо в мрежата отпреди 20 години…
/допреди 3 дни и туй стоеше празно – врата за никъде…
слезте надолу и вижте колко качени клипа от преди година ги няма, тогава са стоели, зеят като изтърбушени врати и прозорци в изоставен дом… цялото виртуално е такова, но е някак невидимо, щото то всичко и винаги е “сега”, и тече като река пред теб… след малко е друго, и туй дето е било е изтекло в нищо/
няма новина, че нещо “от тая страна” е изчезнало, но е забележително колко лесно изчезва…
изтича…
да пишеш върху водата на “ от тая страна” е занимание единствено терапевтично, в него няма нещо което да може да се задържи или за което да се задържиш, на което да се закрепи или да бъде закрепено, което да остане или да бъде оставено…
оня форум изчезна отдавна, не че съм мислил да е вечен, напуснах го преди да потъне, но не съм мислил, че е нужно да си пазя онези “неща” /които сега са … нищо/, щото някак общото винаги изглежда като по-дълговечно от личното…
а всъщност съществува само личното – а общото е илюзия на сетивото – запазеното общо съществува само дотолкова, доколкото е останало у някой или у много живо като лично…
след туй – стана друг форум пак общ – и той уйде като общо без лично – и си получих урока, че докато не е лично – няма как да закрепя нещо общо… и направих Първата Изгора…
тя не беше замислена като моя Изгора – но остана такава, щото приятели като всеки ентусиаст, си мислят “контента” като въпрос единствено на време и декларират желание за споделяне, стига да има място /докато няма място/, в главите им се прескачат мисли и това е очевидно за тях когато обещават да пишат, но кога се седне пред бял монитор и желанието изтлява, и времето го хваща липса, и най вече мислите, дето уж са толкоз много, изчезват и … монитора си остава бял
та покрай техния бял монитор останах сам…
и сам си писах… и свикнах сам да си говоря у … форум
после и първата Изгора изчезна, даже не разбрах как, щото приятели я правеха технически и … нещо стана /остана някакъв ранен бек-ъп, каквото и да означава това/
после дойде Втората Изгора, която вече беше благодарение на един Приятел, щото той я плащаше, а друг приятел я направи…
и всичко течеше с години …
/някак у ред, което за човек като мен който от “глупости” /техника и пари/ не се интересува, се приемаше за “естествено”/
години, забравено и самотно на края на виртуалната Вселена…
имаше един “Дом Торо – домът на виртуалните скитници”, дето скитах сам в главата си… без терапевтичен ефект
но и тя изчезна…
сигурно съм сам виновен…
но аз телефон нямам, фейсбук нямам, електронна поща не поглеждам, и сметка нямах, но всичко беше платено за години напред / от Приятеля…/…
и изчезна…
тия при които се хоства сменяли сървъри, аз ни знам к`во е бек-ъп, ни ме интересува, пиша върху водата…
и тя изтече…
за капак, ония идиоти след като се затри всичко, взеха /изтеглиха от сметката на/ от Приятеля, 700 долара или нещо подобно за хостване на Нищо за следващи 3 години…
естествено останаха с парите и с една моя майна…
Приятелят каза – че туй сегашно място е най-добро и подредено, а Дядо си беше тъкмо отишъл и аз се оказах реален земевладелец с някаква рента, и сметка в банка, и почнах да си плащам за виртуално място, изгората си остана “моя” и платена от Приятеля на ония дето държаха хоста… до преди година
аз на тях пари няма да им дам, тъй че чаках да изтече за да си купя изгора.ком от друг, онези обаче го пазят една година… за мен, и аз си викам циреи по задниците им, една година няма да пиша, да си го държат… годината мина, но вместо „свободен“, някакви някак държат запазен домейна изгора.ком и искат пари да ми го продадат, циреи и за тях, и си купих изгора.орг ей тъй за принципа да имам някакъв домейн Изгора…
и сега е същото – но на друг адрес – което няма никакво значение – щото адреса е абсолютно излишен, когато не чакаш никого
та, затуй ме нямаше година…
немаше болка, я съм отчасти шоп, и писането ми е като копането, можем да пишем, можем и да не пишем;
Преди година след поредното нихилиране си викам, що да не напишем книга – но туй съдържа в себе си една скрита/подразбираща се/ “декларация” за сериозност, а аз не мога да подпиша подобно нещо…
и остана белия монитор…
това беше и преди 20 години…
не че има какво да се говори – всичко е ясно – но и не пречи – щото в други ден туй пак няма да го има, ще стои като избит прозорец, както туй стоя една година, тъй че такова-каквото
единствено хубавата музика има смисъл, но тя е преобладаващо стара, и като всичко истинско което изчезва е … лично преживяване сред река задръстена от вече непотребни пластмасови факти
izgora 