1/ утре…
утре…
утре…
та две седмици утре…
прибрах се от село…
още там ме застигна новината за оставката на дани кирилов и назначението на новата министърка…
/какво нещо е времето – три седмици по-късно, днес все едно е нямало такъв министър – може би само аз още помня…/
писах, писах, чаршафа у главата, но не можах да свърша, викам като се прибера в софия ще довърша…
тук съм толкоз уморен, че не мога да се събера…
а и нямам желание да продължа…
трябва отначало
там… разказвах за село и колко нелеп съм с дългата лъжица като бъркам лютеница
сега и тук, си мисля сам в себе си… как татко, и дядовците ми никога не са говорили за работа и какво са свършили, или какво има да правят – Никога
работата беше винаги свършена… аз даже не съм я забелязвал, и никога не съм се сещал да питам какво, кога и как…
забелязвам, как само хора без работа разказват какво са свършили, щото каквато и свършена работа за тях е новина…
обикновено това са чантаджии, офисен планктон, те и да вършат и да не вършат нищо не се променя; затуй ако преместят нещо оттук до там – мислят че променят света, новина е, и трябва да се похвалят…
/туй е дълго – но е важно – затуй накратко;
дядовците ми и татко поддържаха Небето, то никога не падна докато бяха живи, но аз си мислих, че то така по природа естествено си стои там “горе”; трябваше да си отидат, за да забележа как Небето пада – и че някой трябва да го подпира, не знам дали да им се сърдя, че са били толкова добри и скромни, че са ме оставили сляп и в неведение за тяхното усилие… те и подобните им си отиват незабележими
когато Небето падне след тях … разбираме как е работило всичко
офисният планктон, онова отгоре до долу, което говори, а не прави, може единствено да симулира подпиране – те имат пълното съзнание за своята нефелност – но са организирани и солидарни, имат знание как стоят нещата и как да бъдат представяни за да изглеждат необходими…
те непрекъснато се врът да не би да пропуснеш техните усилия; пишат протоколи, отчитат дейност, създават документооборот, който удостоверява съществуване – след години историците ще пишат Историята по техните лъжи, и глупаците ще вярват и разказват какво как е било “в действителност”
има и едни трети – които са уникални в своята Нищост и Безмислие – те нищо не правят, живеят в едно бъдеще, което никога не иде, но отговарят най-често на въпроса: „Какви са вашите бъдещи творчески планове?“ те имат способността да изглеждат ценни…
ако им повярваш живота докато предстои и си е отишъл…
и никога няма да разбереш как стои Небето горе… /
има хора, които поради прост вътрешен живот – единственото с което могат да се похвалят е да се изтипосат на фото пред някоя сграда, с което да покажат, че с тялото си са някъде…
целта на упражнението е да се покажат, да удостоверяват съществуване, което не е лошо, но при опит и да обяснят чувство, единствено демонстрират семплота /то си е простота, но по сложен начин/ на преживяването, затуй най-добре би било да останат с фотото и изложеното си тяло…
/човек с въображение може да им припише и мисли…/
та не че не ме напиня да разкажа за мен си на село, но ще се направя на дедовците си, и ще оставя безмълвието на свършеното кротко да избледнее с песента на щурците…
поради липса на фото, ако искате да си ме представите – нелепо шортест, разгърден, целият от глава до колени в червено като гладиатор насред колизеума с дълга двуметрова дървена лъжица бъркам лютеница със замечтан поглед към хоризонта скрит от 3 метрова царевица…
инак на село прогледах пак телевизия, политизирах се и прописах … из форуми
страшно затъпяване, но беше … неизбежно
Не че има нужда, но поради “галактническия” интерес към бисерите които ръся – мога само да дам ключ към вратата, която дава отговор на всеки въпрос, който си зададете – “интелектуалеца противостои” – туй е достатъчно; вътре вече е по-сложно да се види като “история”, но си има начини…
инак дето вика хегел – има такива хора – които приемат възбудата за вдъхновение, напрежението за работа и умората за резултат
възбуден, напрегнат и уморен отново съм на линия
izgora 