*… значи дойде време за село…
там комп и нет има – но въздуха е друг, през прозореца други неща те гледат, а и има едно друго за вършене…
дядо вече го няма – няма какво много да правя в голямото село…
да споделям излияния и импресии е глупост…
както и да е…
инак в главата все казванки стоят, въртят се, постоят, постоят, па други напъпят, все чакам муза и патос, а няма никой…
като се върнах от село – гладувах – спрях кафето – цепи ме главата три дни като наркоман – накрая се изчистих – и … толкоз
няма пауър – зеленчук…
знаял съм – но винаги е тъпо да откривам, че не аз споделям – а кафето…
без кафе съм като марула – мисля нещо, но не знам какво…
трябва някой да парадира нагло – за да събуди отношение и да отделя … реакция
тук е толкова спокойно – че наистина няма какво да кажа – единствено кроя планове за какво трябва да разкажа…
*та
кротко си съществувах, тихо си четох, на никого не пречех, от време на време вляза в видя какво става по вестниците и отново си чета…
пусти прайд – пуста му гордост – и артилерийска медийна подготовка, стада тъпи педераси убедени в културната си напредничавост, цивилизованата си изключителност и прогресивно първенство имат неистовата нужда да бъдат признати…
като добавим дичев, смилов и тониту николов и … пусто сърце не трае, па вземе че и без кафе се обади…
няма нужда от споделяне – но един момент е искрено ме развесели…
щото педерасите са изключителни кухи лейки – компенсират всичко със самочувствие основано на стадна митология – вярват в невероятни глупости, които сами си измислят… /те нямат предразсъдъци, и нямат заблуди, педераса е най-научното нещо на земята и борави само с … „факти”/
да се оборват е безсмислено – щото не могат да достигнат до съзнанието им – то е блокирано от верата в „културата”, „цивилизацията” и „прогреса” ИМ
забележително е обаче как това за „10те %” обикаля и се върти като „факт”
вече никой няма нужда от доказателства – пак ще го пусна тук , щото това наистина е най-голямото като база изследване, близо 500 000, на острова, територия свободна, напредничава, прогресивна – преко сили 1,5%, селяните австралийци – 1,2%
това за което го пиша – е една реплика на едно мило прогресивно създание отправено към мен–
„Вие консервите ще врите и кипите, но накрая просто ще умрете и на ваше място ще дойдат нови хора с нови разбирания.“
много ме развесели…
преди време като гледаха делата в върховния съд на сащ в huffingtonpost два педераса бял и чер седят на едно канапе, и белия успокоява черния – „тези / консервите, „хомофобите”/ са стари, те ще умрат, важни са младите, а те са с нас”
как бързо се развива света – си викам – вече и у нас знаят, че ще умрем…
редовно минавам по славейков да се ровя да търся нещо да изпадне – преди време си купих една малка бяла книжка – православният свят и масонството – от времената в „Началото” където моментни проблясъци на индивидуална „инициативност” в случая под формата на Ф „АВВА” Благоевград на някакъв ентусиаст издаваха мъдрост от кол и въже… /писана в 1935 в харбин от някой си в.ф.иванов/ – та чета си и на стр. 8 намирам „Оставете старите и възрастните, заемете се с младежта, и ако е възможно – с децата”така настъвлява старата инструкция членовете на масонския орден. („Високи венти”, стр. 10 )
като го четох се разсмях щото си представих два масона през 18 века, точно като два педераса през 21, седнали на едно канапе обясняващи си светлото Бъдеще – с умирането на противниците си…
оня ден седях аз с някакъв педерас на едно виртуално канапе – където той ми обяснява – как колелото на историята се върти до пълната победа … на педерастията
нещата разбира се – са много по- широки
няма как да не се сетя и за Макс Планк
”Една нова научна истина достига триумф не като убеждава опонентите си, нито като ги кара да видят светлината, това по-скоро става, защото опонентите умират и на тяхно място израства ново поколение, което е запознато с тази нова научна дисциплина.”
по-подробно – https://izgora.wordpress.com/2017/03/13/25-%D0%BC%D0%B0%D0%BA%D0%BB%D1%83%D1%8A%D0%BD-6/
*пак тъй се разписах с един „знаток” за ирландия…
https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_countries_by_external_debt
външния дълг на ирландия е … 2,235,142,300,000
само си въобразете цифрата
населението преко сили 4,5 милиона…
и се почна колко съм „невежа”, как не правя разлика между публичен, частен дълг, как не различавам пасиви и активи, и прочие…
щото съм от село, винаги без бой си признавам че съм тъп, даже много, обаче тази констатация не ми е достатъчна… напротив, много съм любопитен щото съм тъп, и обичам да ми обясняват за да знам…
и все се убеждавам как най-знаещите са също тъпи, само че отказват да го разберат, щото са същи педераси…
много е дълго…
но да ми твърдиш че ирландия е супер – при 200 000 000 000 публичен дълг, 150 000 000 000 – дълг на домакинствата – 150% дълг към доход, останалото е корпоративно, трябва да си невероятен … „специалист”
и доказателството е – планът за изплащане до 2035 – аз не знам някой да е фалирал по план, но всеки фалит е от „поради някаква причина” сговнен „чудесно планиран” план
*горещо препоръчвам „смъртта на парите” и „пътят на разрухата” на джеймс рикардс
/ също и епоха на растежа на олег григориев – но моите приятели са с предразсъдъци към руснаците – затуй не настоявам за него
значи много мога да преписвам – но всеки различно си намира
значи исторически малко куца перспективата, щото рикардс е фиксиран в златото /друго целия му контекст е финансов, а в действителност е доста по-широк и дълбок/, ако се почне от по-отрано френско-пруската война налагането на златния стандарт, изтласкването на среброто, контекста ще стане по-ясен – щото целта е една – да се контролират „парите“ – за това трябва да бъдат „обозрими“ и възможни за „контролиране“ – биметализма е „вреден”, щото е твърде „широк“, среброто е „много“ не може да бъде контролирано, палят войната за да „изгонят” среброто, налагат златото, но то пак е твърде широко за да имаш монопол върху него – после ФЕДа и пак война, през декретните пари „вързани” за златото, после „отвързани” и стигаме до … специални права на тираж СПТ на МФВ, които точно са с нищо несвързани само с волята на тоя който ги печата без да създава дефицит…
един факт ми отряза главата – баланса на ФЕДа 2008 е 800 000 000 000, 2016 е 4 100 000 000 000 – 5 пъти повече пари за 8 години, и пак инфлация няма, и никой не си е изял дипломата…
ебаси „моделите“
* има един момент който минава и в двете книги…
ей тъй да го има тук, щото не може да се разкаже по-кратко…
Планът, набелязан от МВФ, е пример за предпочитания от Джордж Сорос начин на действие, описан от неговия любим философ Карл Попър. Сорос и и Попър го наричат „поетапно инженерство” и за тях то е предпочитаната форма на социално инженерство. Идеалът на Сорос и Попър е да се извършват големи промени на малки, едва забележими стъпки, които могат да бъдат ускорени или отложени от това какво изискват обстоятелствата. Попър пише:
Поетапното инженерство ще възприеме съответната метода /…/ чиято подкрепа би могла лесно да стане средство за постоянно отлагане на действията за по-късна дата, когато условията са по-благоприятни. /…/
Плановете за поетапно инженерство са сравнително прости. Това са планове на отделни институции. /…/
Не искам да кажа, че поетапното инженерство не може да бъде смело или че трябва да се ограничава с „дребни” проблеми.
По метода на Сорос-Попър набелязаната от МВФ цел за СПТ като световни пари, чието начало е поставено през 1969г., би могла да се проточи до 2025г. или до който и да е момент, когато, по думите на Попър, „условията ще са благоприятни.”
С.385-386 Джеймс Рикардс Смъртта на парите Изток Запад С`2016
… Шоковата доктрина неизменно присъства на фона на инак антиелитните настроения. Настъпи ли катаклизъм, елитите на мига предприемат действия, за да приложат следващия етап на програмата си. Най-важната задача е да действат бързо, преди въздействието на шока да е е избледняло. Принципът на тресчотката гарантира, че спечеленото от елита вследствие на последната криза няма да бъде отстъпено скоро след това. После процесът преминава в ремисия до възникването на поредния шок.
с.123Джеймс Рикардс Пътят към разрухата Изток-Запад С`2017
смешното е, че това за попър го бях забравил, макар и да съм го чел много отдавна и на различен акъл… същото го помня по много различен начин във връзка с „мисленето” като четох дневника на кен уилбър – където обясняваше как можеш да променяш мненията на стъпки от по 5%…
тогава открих и принципа как се варят на жаби…
що се отнася до „шоковата терапия” принципа – Problem Reaction Solution, обяснява много по-добре действията – макар че така можеш само постфактум да „откриваш” „аджендата”, и да я следваш…
/туй е главата от „отвореното общество” на попър за „поетапното инженерство”
http://www.librev.com/index.php/prospects-science-publisher/2294-2014-01-24-19-56-14
това е пример на упражнение на сорос
http://www.investor.bg/evropa/334/a/djordj-soros-evropa-ima-nujda-ot-plan-b-119891/
за 5% на кен уилбър – https://izgora.wordpress.com/2017/03/20/35-%D1%83%D0%B5%D0%B1%D1%81%D1%82%D1%8A%D1%80-3/
Problem Reaction Solution –
http://ethics.wikia.com/wiki/Problem_Reaction_Solution /
цялото това е само да покажа, защо е необходима съпротива, дори индивидуална и безсмислена…
никога не трябва да се приема и 5% отстъпка, просто щото нищо не печелеш, спокойствието е илюзорно и временно…
колкото и да не знаеш следващото – целта е да се натиска „тресчотката” – пък може и да се счупи…
никакъв компромис – затуй педерасите са педераси – да почнеш да ги наричаш „гейове” или „хомосексуални” е повече от компромис, то е поражение, в следващия момент в който го приемеш – вече си на следващия зъб на колелото…
почнали са те за друго…
тези нямат край- туй е до пълното изтриване на Цивилизацията, каквато си мислим че обитаваме…
тяхната не знам каква е – но определено не е моя – и наистина тя ще дойде чак със смъртта ми…
* има една книга, която е особено актуална и всеки непременно трябва да прочетe
чел съм я сигурно преди 20 години, може би заедно с „отвореното общество” на попър в библиотеката
смешно е, че тогава попър ми харесваше, а този дето беше написал книжката ми минаваше за левак
става дума за „Бунта на елитите” на Кристофър Лаш
https://www.obsidian.bg/?cid=8&bid=162
това е невероятна книга писана на смъртен одър през 1993, дъщеря му записва, така може да пише само някой който не се надява да го издават и „признават” и след това
не мога да препиша всичко, което е ценно за споделяне, за което съжалявам – но ще пусна няколко неща, които да провокират интерес – и който може да чете – не че имам илюзии
И тогава амбициозните хора разбират, че цената да се придвижат нагоре е миграцията като начин на живот. Това е цената, която те с удоволствие плащат, тъй като свързват идеята за дома с досадни роднини и съседи, с дребнави клюки и с тесногръди обичаи. Новите елити се борят срещу „средна Америка”, тъй като те си я представят: технически изостанала, политически реакционна, с репресивен сексуален морал и посредствен вкус, самодоволна и благодушна, затъпяла и старомодна. Онези, които желаят да станат членове на новата интелектуална аристокрация, се събират по двете крайбрежия, като обръщат гръб на вътрешността на страната и изграждат връзки с международния пазар на бързо въртящите се пари, светски блясък, модата и поп-културата. Въпрос е дали те изобщо се смятат за американци. Патриотизмът, разбира се, не заема високо място в тяхната йерархия на добродетелите. „Мултикултурализмът”, от друга страна, им подхожда чудесно, сътворявайки образа на един глобален пазар, в който човек може да се наслаждава неограничено на екзотични кухни, екзотични стилове на обличане, екзотична музика и екзотични племенни обичаи, без да задават въпроси и без да се изисква поемане на ангажименти. Новите елити се чувстват у дома си само когато са в движение, en route към конференция на високо равнище, към бляскаво откриване на нов клон на голяма фирма, към международен филмов фестивал или към престижен курорт. Погледът им към света е по същността си туристически и в никакъв случай не е перспектива, която би поощрила страстна преданост към демокрацията.
В книгата си „Истинският и единствен рай” аз се опитах да преоткрия една традиция на демократичното мислене – да я наречем популистка поради липса на по-добър термин, – която вече е излязла от употреба. … Думата „демокрация” е започнала да служи просто като описание на терапевтичната държава. Когато днес говорим за демокрация, най-често имаме предвид демокрацията на „самоуважението”. Модните днес фрази – различие, страдание, даване на права, упълномощаване – изразяват плахата надежда, че дълбоките разделения в американското общество могат да бъдат преодолени с добра дума и стерилизирано слово. Призовават ни да признаем, че малцинствата трябва да бъдат уважавани не заради постиженията им, а по силата на факта, че са страдали в миналото. Казват ни, че съчувствието и вниманието някак си ще подобрят мнението им за самите себе си, а забраната на расистки епитети и на други изразяващи омраза форми на речта ще направи чудеса с морала им. Обсебени от думите, ние губим поглед за грубите реалности, които не могат да бъдат смекчени просто с ласкаене на чуждата представа за себе си. Какво ги топли гражданите на Южен Бронкс евентуално въвеждане в елитните университети на езикови правила за коректно отношение към малцинствата?
Повечето от тези, които са се замисляли на д въпроса през първата половина на XIX век, приемат, че демокрацията трябва да се основава на широко разпределение на собствеността. Те разбират, че крайностите в богатството и в бедността могат да се окажат фатални за демократичния експеримент. Техният страх от тълпата, понякога погрешно разбиран като аристократична надменност, почива върху наблюдението, че една деградирала трудова класа, едновременно сервилна и изпълнена с омраза, няма духовните качества и характера, необходими за демократично гражданство. Демократичните навици, смятат те – увереност в себе си, отговорност, инициативност – се придобиват най-добре в опита на търговията или в управлението на някаква дребна собственост. Онова, което наричат „компетентност”, засяга както натрупването на собственост, така и интелигентността и преприемчивостта при управлението й. Близо е до ума следователно, че демокрацията работи най-добре, когато собствеността е възможно най-широка разпределена между гражданите.
Въпросът може да се постави по-широко: демокрацията работи най-добре, когато мъжете и жените вършат неща за самите себе сис помощта на своите приятели и съседи, без да зависят от държавата- Не че демокрацията би трябвало да се отъждествява с грубия индивидуализъм. Увереността в себе си не означава затваряне в себе си. Самоуправляващите се общности, а не индивидите са основни единици на демократичното общество…
с.11-13
Нищо от това не вещае добри дни за демокрацията, но перспективата става дори по-мрачна, ако обърнем поглед към влошаването на публичния дебат. Демокрацията изисква размяна на мнения и идеи. Идеите, подобно на собствеността, трябва да се разпространяват възможно най-широко. При все това много от смятащите себе си да „най-качествените хора” винаги са били скептично настроени относно способността на обикновените граждани да схващат сложни проблеми и да изразяват критични преценки. Демократичният дебат, от тяхна гледна точка, прекалено лесно може да се изроди в крясъци на тълпата, където гласът на разума трудно може да бъде чут. Хорас Ман , демонстрирал своята мъдрост относно толкова много неща, не успява да си даде сметка , че политическите и религиозни противопоставяния сами по себе си имат образователна стойност., и поради това се опитва да изключи водещите до разногласие теми от държавните училища (common schools) Желанието му да избегне сектантски сблъсъци е разбираемо, но така оставено наследството ни помага да си обясним угодническия, лицемерен, парализиращ разума характер на публичното образование днес.
с.14
От тази гледна точка проблемът на нашето общество не е просто в това, че богатите разполагат с прекалено много пари, а в това, че парите ги изолират повече от всякога, от всекидневния живот. „Рутинното възприемане на специалистите, упражняващи определени професии, като отделна класа” е шокиращо и зловещо според Каус. Същото се отнася и за тяхното „самодоволство и презрение към по-нисшите в демографско отношение”. Част от проблема бих добавил аз, е в това, че сме загубили уважение към честния физически труд. Ние разглеждаме „творческия” труд като серия от абстрактни мисловни операции, извършвани в кабинет, по възможност с помощта на компютър, а не като осигуряване на храна, убежище и на други такива потребности. Мислещите класи са тотално отчуждени от физическата страна на живота – оттук немощния им опит заа компенсация, като се придържат към изнурителен режим на физически упражнения. Единственото им отношение към производителния труд е това на консуматори. Те нямат опит в сътворяването на нещо веществено или трайно. Те живеят в свят на абстракции и образи, симулативен свят, състоящ се от компютърни модели на реалността – „хиперреалнст”, както се казва днес, – различни от осезаемата, непосредствена, физическа реалност, населявана от обикновените хора. Тяхната вяра в „социалната конструираност на реалността” – централна догма на постмодернисткото мислене – отразява опита да се живее в изкуствена среда, от която строго е изключено всичко, което не се поддава на човешки контрол (а по неизбежност и всичко позната и успокоително близко). Контролът е станал тяхна мания. В стремежа да се предпазят от риска и случайността – от непредвидени опасности, които застрашават човешкия живат – мислещите класи се изолират не само от всекидневния свят около тях, но и от самата реалност.
Културните войни, разтърсващи Америка от 60-те години насам, могат добре да бъдат разтълкувани като форма на класова битка, при която един просветен елит (за какъвто той смята себе си) се стреми не толкова да наложи ценностите си върху мнозинството (мнозинство, възприемано като неизличимо расистко, сексистко, провинциално и ксенофобско) и още по-малко да убеди мнозинството посредством рационален публичен дебат, колкото да изгради паралелни или „алтернативни” институции, в които вече изобщо няма да се налага да се сблъсква с непросветените.
с.24-25
тук ми писна да приписвам – затуй малко копи пейст от руски, който не го мързи
Только в мире, где слова и образы имеют все меньшее сходство с вещами, которые они, как кажется, описывают, могло стать возможно, чтобы какой-то человек, вроде Райха, именовал себя, не впадая в иронию, секретарем по труду или с таким пылом писал об обществе, где правит цвет и блеск. Последний раз, когда „цвет и блеск“ захватили управление страной, они ввергли ее в затяжную, нравственно разлагающую войну в Юго-Восточной Азии, от которой наша страна еще полностью не оправилась. Тем не менее, Райх, кажется, полагает, что новое поколение вундеркиндов сможет сделать для спотыкающейся американской экономики то, что поколение Роберта МакНамары не сумело сделать для американской дипломатии: вернуть, голой силой мозгов, то мировое первенство, недолго принадлежавшее Соединенным Штатам после Второй мировой войны, и впоследствии потерянное не столько, конечно, из-за глупости, сколько из-за той самой самонадеянности – „самонадеянности силы“, как бывало, сенатор Уильям Фулбрайт ее называл, – к которой „цвет и блеск“ имеют прирожденное пристрастие.
Эту самонадеянность не следует путать с гордостью, характерной для аристократического сословия, которая опирается на наследие древнего рода и на долг защищать его честь. Ни мужество с рыцарством, ни каноны куртуазной, романтической любви, с которой сии ценности тесно сопряжены, не находят себе места в картине мира этих представителей „цвета“ и „блеска“ общества. Меритократия не больше полагается на рыцарство и мужество, чем наследственная аристократия – на хитроумие. Хотя наследственные преимущества играют важную роль для достижения статуса специалиста или управленца, новый класс должен поддерживать фикцию, что его сила имеет опору лишь в интеллекте. Следовательно, он не ощущает особой благодарности к предкам и не считает себя ответственным перед прошлым. О себе он думает как об элите, обязанной своими привилегиями исключительно собственным усилиям. Даже такое понятие как литературный мир, которое, думается, могло бы привлекать элиту, по-крупному ставящую на высшее образование, почти полностью отсутствует в ее системе отсчета. Меритократическая элита находит трудным представить себе общность, даже общность по интеллекту, которая простирается и в прошлое, и в будущее и чье единство определяется обоюдным сознанием долга одних поколений перед другими. „Зоны“ и „сети“, восхищающие Райха, не имеют большого сходства с общиной в каком-либо традиционном смысле этого слова. Населенным временными постояльцами, им недостает той непрерывности, которая является производной от чувства места и от норм поведения, с опорой на самосознание культивируемых и передаваемых из поколения в поколение. „Сообщество“ представляющих собой цвет и блеск – это сообщество современников: в том двойном смысле, что ее члены считают себя юношеством без возраста и что знак этой юношественности и есть как раз их способность оставаться на гребне последних веяний.
в българското издание 41-42с.
Согласно общепринятым нормам мудрости – разделяемым как левыми, так и правыми, — мы живем в обществе взаимозависимости, где добродетель полагания на собственные силы стала таким же анахронизмом, как и мелкое производство. Популистская традиция, как я ее понимаю, оспаривает этот взгляд. Независимость, а не взаимозависимость — вот популистский пароль. Популисты считали полага-ние на собственные силы (что, конечно, не исключает сотрудничества в политической и экономической жизни) самой сущностью демократии; добродетелью, необходимость которой всегда остается непреходящей. Их оппозиционирование крупномасштабному производству и политической централизации было связано с тем, что они ослабляют в людях уверенность в своих силах и отбивают охоту принимать ответственность за свои поступки. Правомерность этого беспокойства сегодня как никогда ранее подтверждается нынешней распространенностью культа жертвы и той важной ролью, что ему отводилась в недавних кампаниях за социальные реформы. Сила движения за гражданские права, которое может пониматься как часть популистской традиции, в том и заключалась, что оно принципиально отказывало жертвам угнетения в притязании на привилегированное моральное положение. Мартин Лютер Кинг в теологии своего социального евангелия выказывал себя либералом; но настаивая на том, что чернокожие должны взять ответственность за свою жизнь на себя, и воздавая хвалу частным буржуазным добродетелям: способности к тяжелому труду, трезвости ума, самоусовершенствованию, – он был популистом. Если движение за гражданские права было торжеством демократии, то это потому, что руководящее участие в нем Кинга преобразило униженных людей в активных, исполненных самоуважения граждан, заново обретших для себя достоинство в ходе защиты своих конституционных прав.
с 80-81
Либералы всегда занимали ту позицию, что демократия может обойтись без гражданской доблести. Согласно этому ходу мысли, либеральные установления, а не нравы граждан, вот что приводит демократию в действие. Демократия — это правовой строй, дающий людям возможность уживаться при их различиях. Нависший кризис компетентности и гражданского доверия затягивает плотной пеленой сомнения то удобное предположение, что установления, а не нравы, обеспечивают необходимое для демократии достоинство. Кризис компетентности указывает на необходимость произвести ревизию в понимании американской истории, которой было бы выявлено, до какой степени либеральная демократия жила темным капиталом моральных и религиозных традиций, предшествовавших подъему либерализма. Вторым элементом этого ревизионизма оказывается повышенное уважение к до сих пор остававшимся в небрежении традициям мысли, берущим начало в классическом республиканизме и в ранней протестантской теологии, никогда не питавших никаких иллюзий о пренебрежимости гражданской добродетелью. Чем больше мы начинаем ценить те приверженность и уважение, что когда-то давали „опору, цель и цельность взгляда на жизнь“, тем больше нам придется обращаться за наставлением к мыслителям – Эмерсону, Уитмену, Броунсону, Готорну, Джосии Ройсу, Кули, Дьюи, Рэндолфу Бурну, – которые понимали, что демократия должна символизировать запрос на нечто большее, нежели просвещенное своекорыстие, „открытость“ и практика терпимости.
с.83
Демократия также требует более действенной этики, чем просто терпимость. Терпимость — прекрасная вещь, но это только начало демократии, а не ее назначение. В наше время демократии более серьезно угрожает безразличие, чем нетерпимость или суеверие. Мы стали слишком искусны в изобретении оправданий длясебя и что хуже — в изобретении оправданий для „ущемленных“. Мы так заняты защитой своих прав (прав, обеспеченных, по большей части, юридическими постановлениями), что нам недосуг подумать о своих обязанностях. Мы редко высказываем то, что мы думаем, из боязни причинить обиду. Мы твердо настроены уважать каждого, но мы забыли, что уважение должно быть заработано. Уважение не есть называние другим словом терпимости или всепонимания по отношению к „альтернативным стилям жизни и сообщеетнам“. Такой подход к морали — это подход туриста. Уважение – этоТО, чтомы испытываем перед замечательными достижениями, превосходно воспитанными натурами, во благо употребленными природными дарованиями. Оно связано с практикой устанавливающего различие суждения, а не приятия всего без разбору.
с.86
Популизм, как я его понимаю, недвусмысленно привержен принципу уважения. Именно по этой причине, среди прочих, популизм и следует предпочесть коммунитаризму, который слишком быстро идет на соглашательство с государством всеобщего благосостояния и на одобрение его идеологии сочувствия. Популизм всегда отвергал и политику почитания, и политику жалости. Он стоит за прямое и простое обращение, за откровенный прямой язык. На него не оказывают действия чины и другие символы высого общественного положения, но также равнодушным он остается и к притязаниям морального превосходства, выдвигаемым от имени угнетенных. Он отвергает „выбор в пользу бедных“, если это означает обращаться с бедными как с беспомощными жертвами обстоятельств, освобождая их от ответа или извиняя им невыполнение долга на тех основаниях, что бедность являет собой презумпцию невиновности. Популизм — это подлинный голос демократии. Он исходит из того, что человеческие особи имеют право на уважение, покуда они не выкажут себя его недостойными, при этом настоятельно подчеркивая, что ответственность лежит на самих индивидах. Он неохотно делает скидки на то, что „винить следует общество“, и не воздерживается от суда на этих основаниях. Популизм „оценочен“, если припомнить ходкое прилагательное, употребление которого в уничижительном смысле показывает, насколько ослаблена способность к оценочному суждению в климате гуманистической „озабоченности“.
с.101
има още много, но и без друго няма илюзии, че някой ще чете…
моят Приятел ще се обади и ще каже … „руското го прескочих…”
* джеймс рикардс цитира талеб, който в едно изслушване в конгреса коментира „таланта” на уолстрийтския „елит”
„ за какъв талант става дума, те загубиха трилиони…”
изобщо, няма по-красноречива охарктеризиране на целия „меритократичен” либерастки елит
какво наследиха…
и какво докараха…
туй съм го писал и преди
1971 америка скъсва връзката на златото с долара
1973 американската психиатрична асоциация обявява че педерасите не са болни, в америка легализират абортите, боби скинър издава „отвъд свободата и достойнството”, тогава „откриват“ и „потребителския кредит“
Истински подкрепители могат да се използват по начини, които имат неприятни последствия. Правителството може да предотврати дезертьорството, като направи живота по-интересен – като осигурява „хляб и зрелища” и като насърчава спорта,хазарта, употребата на алкохол и други вещества, и различни типове сексуално поведение, при което ефектът е да се държат хората в обхвана на неприятните санкции. Братята Гонкур забелязват ръста на порнографията във Франция по тяхно време: „Порнографската литература – пишат те – служи на Империята… човек дресира хората така, както дресира лъвовете – чрез мастурбация.”
с.40 Б.Ф.Скинър Отвъд свободата и достойнството Изток-Запад С`2017
/ l912 г. Кнут Хамсун пише Последна радост – в нея има такава забележка /бълг издание от 1927 г с.84/
Англия сигурно скоро ще трябва да издигне старопиталища за своите деца. Тя изражда своя народ в спорт и fix идеи; и ако Германия сега не я държеше в вечно безпокойство, в няколко само поколения би се превърнала в страна на педерасти…
баси пророка, германия се омиротвори, спря да бъде заплаха и англия наистина се изпедерасти
сега си търсят противник – на който да могат да се опънат педераси и откриха … русия
очевидно педерасите не смеят да се опънат на китайци и араби, преценили са си силите…/
този изродски глобалистко-либерастки елит не може да бъде съборен без да иконмически колапс – щото само той може да „прекъсне” за момент менталната „мастурбация” на западната популация…
само че когато колапса дойде – елита си има аджендата и следващата цел /зъбче от колелцето/ – а мастурбиращата популация няма нищо освен … порнографската си преса и телевизия, която му разказва … какво става по света, и какво да прави за да … „оцелее” като добитък
izgora 