– родната къща…
дядо още я пази…
– родилен дом…
показали ме от прозореца на втория етаж за първи път–
баба отдолу подскочила и викнала: „да литне в Космоса”…
( забележете без да е чела Артър Кларк и Айзък Азимов)
какви времена…
(толкова съм се стреснал от „пожеланията”, че така и не заобичах истински фантастиката…)
– останах на Земята… (къщата на дедите…)
голямата дъщеря това лято ме пита:
„и сега кой живее на село в къщата на дядо?!”
(тя е къщата на прадядото на дядо й, но за нея тя си е на дядо й)
„никой…”
„как така?!”
„ами няма кой да живее там…”
„и какво ще стане?!”
„ами покрива сигурно ще падне…” (ако вече не е паднал)
…
( в главата й, някак всяка къща си има хората…
когато хората си „отидат”, трябва да стане нещо, но не е ясно какво…
някакви незнайни хора трябва да дойдат…
близки… не е хубаво къщата да стои празна…
от къде…
не е ясно…)
– щото като си отида в града, винаги спа в апартамента, дядо се сърди, че не оставам при него:
„и тук е КЪЩА…”
реших да му направя евала, и веднъж останах…
дядо вече две години живее сам, и леко вече е над много неща…
страшна горещина, надвечер, ама сигурно 30 градуса не мърдат…
7 часа – дядо пуска телевизора с оттрениран жест с дистанционното:
„дай да видим какво ще ни лъжат днес душманите…”
в 7.20 го спира щото му е писнало да го лъжат…
( това е облекчение, щото той недочува и слуша на мах…)
сядаме да ядем…
печени чушки, домати, няколко лафа…
7.50 „чувствам” че трябва да си лягаме…
упътвам се към другата стая, той ми дава едно вълнено одеало, и ме пита дали имам нужда от нещо…
нямам…
на излизане ми казва, че е много горещо и няма нужда от чаршафи…
беше незабравима вечер…
горещо…
прозорците отворени…
събота, някъде далеч цигани се женеха…
отдолу нещо червено вълнено, отгоре друго вълнено и то боцкащо…
а не можеш и тениска да облечеш, щото за минута става вир вода…
– за рождения ден на дядо отидохме със сина от предната вечер…
за Празника…
бях го предупредил, че ще е малко по „войнишки”…
(както предвидих пак нямаше нужда от чаршафи…)
сутринта малкия се буди…
сънен идва оттатък носи Подаръка, прегръща дядо, тегли една джигитска наздравица без чашка, и продължава
„тази сутрин изобщо не усещах одеалото…вече не ми боцка…”
беше свикнал…
оказа се, че чаршафите са подробност…
( мама, на село, цяло лято го пращаше рано да купува хляб от магазина; за да не свърши нарязания хляб; разправя че вече се дразни да реже хляба, свикнала била, било допълнителна работа… мама цял живот е правила хляб; когато се разправяхме за този й „мързел” да реже хляба, леля се сети, как преди години, като започнали да продават и нарязан хляб в града, но завода на мама още го продавали ненарязан, тя купила от нарязания, а мама и казала „как може, колко хубав бил техния, и какво толкоз има в това да си режеш филиите сам… ”
и мама вика – „Божке, човек как се втелява…”
цяла наука е човешкото „свикване”…
но има две и двеста…
човек се плаши и уморява повече от очакването и страха от Промяна, отколкото от „новото”, или връщането на „старото”…
всичко е във Въображението…
стане ли – свиква се…)
– на обед на село като лежа в леглото гледам тавана и мисля:
тези греди са на повече от сто години… и държат…
ако нещо стане… нямам идея как се сменят…
нямам идея изобщо, що за конструкция има тази къща…
де се опира, що я носи…
това са дърве по на над сто години…
Магия някаква…
работи, щото още покрива не е паднал…
но магьосника вече отдавна го няма…
кой да обясни докога ще държи…
( в Япония има един храм…
той е на няколкостотин години…
той е същия какъвто е бил в началото…
но няма толкоз вечни дърве, които да издържат толкоз дълго…
просто като мине известно време, до храма започват да издигат същия, по същия начин като първия, без никаква промяна…
за тях е важно да могат да го направят отново същия…
така го пазят…
и вярват, че е същия… )
гледам тавана…
вече няма кой да направи тези дъски така…
и разбирам (някак), че тогава е нямало машини…
тогава са знаели кое дърво кога да го отсечеш, как да съхне, колко да го оставиш, и разни подробности, за които аз идея си нямам…
мисля си долу за основите…
няма кой да вдигне тези камъни отново…
и пак си мисля (сещам се), тогава е нямало машини…
то няма как да ги докарат…
(какви хора са били…)
(има един стих в Илиадата, (много ме работи) V песен, битката между Диомед и Еней:
„Синът на Тидея надигна камък огромен и тежък – двамина от днешните хора него не биха понесли, а той го самичък захвърли.”
туй да е писано VIII век за живелите XII пр.Хр. …
(приказка… може би…
вижте Лъвската Порта в Микена и си помислете за „строежа” на Японския Храм…
какво умеем ний от това…)
колко пъти по колко по двама не биха понесли, което предходните сами са захвърляли, за да се стигне до мен учудено зяпащ тавана на село…)
(тук е (има) една приказка за Маршал Маклуън и неговите „екстензии”, но тя твърде дълга и ще чака…)
за недоразбралите – (обобщение)
получили сме „Свят” даром
нямаме идея как функционира
загубили сме фундаментални интуиции
оплетени в незначителни подробности и евтини фокуси
способностите са закърнели
няма как да го опазим
преебахме се …
/…/
(1)
във вътрешния двор на село, имаме един курник, в който през зимата баба и дядо прибираха малкото останали кокошки за през зимата…
преди няколко години, пристигам посред лято, гледам вратата на курника отворена, вътре някакви кокошки…
и почвам – бабче, какво правите бе, кокошките ще избягат…
тя се смее – туй са – вика- бройлери, няма къде да избягат…
тогава за първи път видях бройлери…
вратата стои отворена…
долу баба е сложила една тачка, широка не повече от 20 сантиметра…
бройлерите не могат да я прескочат, стоят „затворени”…
те са толкоз дебели и сакати, че почти не мърдат…
само ядат и серат…
… и пълнеят невероятно бързо…
(това е целта на цялото упражнение…)
хранят се с някакви смески, които предполагам, че са отровни; преди да ги заколиш, трябва две „седмици” да не ги храниш с тях, за да се „изчистят”…
във водата трябва най-редовно да им капеш някакъв антибиотик, щото ако не го правиш, те са толкоз кекави (макар и дебели), че ще пукнат…
бройлера е най-нещастното и най-грозното животно което съм виждал…
дори малките са противни, което си признавам не е нормално…
но самите те са някак неестествени, имат непропорционално големи за малките си тела крака…
(странно неестествени, щото са живи…)
и когато ги гледаш, макар и малки и още мърдащи, ти става гадно и отчаяно…
тъжно е да ги гледаш…
жалко и противно…
на децата никога не им идва да отидат да ги видят какво правят…
(при другите животни ходят редовно и с желание)
те никога нищо не правят…
(2)
инак една нормална кокошка е най-любопитната и най-досадна твар…
(муха на два крака…)
дядо разправяше баща му колко мразел кокошките…
когато давали зоб на овцете, до яслите винаги се навъртали кокошки ( а когато „мине” кокошка, овца не ще да яде…), та прадядо ми ако хванел кокошка тогава, в яда си й извъртал врата и я хвърлял настрани… (дядо с жест показваше как хвърля нещо през рамо…)
аз питах – и какво я правехте…
дядо – мама я готвеше… – и ме гледаше ужасен, смееше се и казваше – кокошки да искаш…
(3)
значи…
не съм отчаян, но някак загубих патоса си…
едно време някъде в мен, въображението ми рисуваше някакви още неизвестни ми, но за сметка на това многобройни непознати, с които само трябваше да се открием за да се разберем….
инфантилия…
бавно зрея…
сега вървя по улицата и гледам…
имам чувството че обитавам ферма за бройлери…
„живота” ни беше „богат” и „сигурен”– смески и антибиотици
сега нещо ни ги спряха да се „изчистим”…
нищо не казвам…
(4)
(туй съм го пускал още в пула…)
в нашия град преди години имало един дядо…
срещнал един младеж, който си купувал вестник…
– какво правиш бе, младеж?!
– вестник си купувам…
– що?!
– истината да науча! да знам…
– каква истина бе, момче! за Истината убиват…
(5)
в „Утопията на власт” М. Геллер и А. Некрич, преразказват една история…
Една комунистка на едно „съвещание” разказва, как като ходила в Далечния Изток се срещнала с един голд ( нанаец), мъжът седял в лодка, а жена му гребяла;
– Ти защо не гребеш”?
– Мисля.
Когато след известно време пътувала отново с тях, голда гребе, а жена му седи отзад…
– Сега, Сталин мисли, как трябва да живея, а аз мога да работя…
( „Несколько лет спустя, на Всесоюзном совещании жен командного и начальственного состава РККА, одна из жен рассказала о своей беседе на Дальнем востоке с представителем местного населения — гольдом. Гольд ехал в лодке, гребла его жена. — Ты почему не гребешь? — спросила его приезжая. — Думаю, — ответил он. Когда она ехала с ним второй раз — греб гольд, а жена сидела сзади. — Теперь, — объяснил он, — Сталин думает, как мне жить, а я могу работать.” )
не мога да го измисля и разкажа по-добре…
това че Сталин го няма да мисли, не означава, че хората са се върнали към това да „Мислят”…
дори си мисля, че тоя голд е един от последните, които сериозно са знаели и разбирали – какво е това – „МИСЛЯ”, може би още само в някъде в джунгла, или в някоя пещера, Някой е запазил подобна сериозност и решителност в МИСЛЕНЕТО…
(6)
преди месец като го мислих това, горното, лежа в леглото и чета, горе съседа е надънил телевизора, всичко се чува – гледа VIP-Brother… (…)
все едно че чета „там”…
къде е това „там”, не знам…
но е странно…
някакви известни тъпаци говорят глупости, чувам ги ясно, а аз се опитвам да крада мисли от един отдавна умрял, щото не мога сам нищо да измисля…
ние сме общество от културни бройлери…
хранят ни с някакви смески, в които не знаем какво има…
ядем на доверие, щото това ни дават…
пием и не ни интересува какво ни капят вътре…
пием на доверие, щото само това има…
гениално е… в своята чудовищност…
дори не сме затворени…
само една малка летва…
символична…
колкото някой да не се обърка…
и излезе…
инак
човек
мислейки си мисли – сънува
река
лодка
мъгла
„КАК МНЕ ЖИТЬ?!”
само с МИСЪЛ
можеш да ВИДИШ с малко напред…
сигурен ли си, че искаш…
а още можеш ли…
izgora 