25. маклуън /6/

от каквито се оплакваме на такива се оплакваме…

на дядо майстора

вчерашното нямаше смисъл да го четете, но ако не сте го разбрали, няма смисъл да го четете и туй….

 

V.2.1.

 

– …

значи във виртуалното има само един професор, който ми прави конкуренция, и който без бой и завист признавам, че е далеч по-ясен и съдържателен от мен…

знанието обуславя, то не прославя…

http://shvargalo.com/promo/5-3

 

на фона на горното като добра основа, един мой по-стар опит да се обясня внятно (туй е като едни задължителни Пролегомени към темата за предпоставките…)

лаская се като наблюдавам тази изключителна си консистентност във времето на мисли и стил ( в паралел с горния професор, скромно трябва да обобщя, че сме единствените завършени „мислители” по тез земи…)

http://www.izgora.com/showpost.php?p=766&postcount=18

– …

в спора се ражда истината

това е едно от най-заблуждаващите и подвеждащи клишета – потрошило не малко време и илюзии… ( и най-вече нерви, по тез земи времето и илюзиите някак не се ценят толкоз високо колкото нервите…)

( на всеки човек с някаква „форумна” „история” безсмислието на спора е изначална очевидност… )

в спора нищо не може да се роди…

в спора може само да умре единствено маловерието …

ако вярваш в това, което защитаваш, никакъв спор не може да те убеди в противното…

модерната епоха постулира (прикрива) верите си като „знания”…

( тука е много дълго…)

 

( щото се „освободи” място от един липсващ „цитат” ще сложим друг…  )

 

„… По време на един свой разговор двете любезно обсъждат докъде може да бъде разтеглени етичните граници на философията на Ранд за алтруизма и себичността. Патерсън пита за мнението на младата си приятелка относно една загадка, която е прочела в „Животът на Джонсън” на Бозуел. Представи си, че си в кулата на замък и държиш в ръцете си новородено, казва Патерсън, и само един от двама ви може да избяга жив. Собствения си живот ли ще спасиш или живота на детето? Ранд шокира Патерсън и тя за миг изгубва ума и дума от отговора й, че със сигурност ще остави детето да умре. Но нима е етично да постъпиш така, пита Патерсън. Нима човешките същества нямат морален дълг да се грижат за по-младите? Не, отговаря Ранд, тя не поддържа този възглед, макар да се съгласява, че вероятно анализът й щеше да бъде различен, ако бебето е нейно. Когато Патерсън заявява, че подобно отношение може да бъде преценено като покварено. Ранд заявява: ами добре тогава, значи съм покварена. С това разговорът за момента приключва. По-късно Патерсън отново повдига темата. А какво ще правиш, ако бебето е твое? Ранд се позамисля и отговаря, че въпреки това би избрала да спаси себе си, тъй като е възрастен човек, който да се грижи за бебето и да го храни, то без друго ще умре. Аха, възкликва Патерсън, която явно намира тази логиката за убедителна. По-късно Ранд ще твърди, че чрез такова настъвление е успяла да превърне Патерсън от привърженичка на светската християнска етика в последователка на морала на антиалтруизма. Патерсън благодари на Ранд за пояснението относно родителската етика, но настоява, че винаги е вярвала в просветения личен интерес и че повечето доказателства са на нейна страна.

(Ан Хелър * Айн Ранд и светът, който създаде * Ера С`2010 стр.165-166)

 

(тука пак е дълго…

коя от двете стрини ( страни), всяка от които няма деца, е победител в този „съдбовен” спор…

и каква „истина” може да се роди в него…

единствено „тази” заложена в „предпоставките” ( верите – предубеждения, предразсъдъци и интуиции) на двете…

това е сблъсък на характери, не на „истини”…)

 

на Патерсън любимия лаф бил „Аз ти прощавам, но Бог няма да ти прости”…

на изпроводяк при края на дружбата им, задето отказала да й напише рецензия в печата,  Айн Ранд й казала – „Бог може да ти прости, но аз няма” (основа на всеки един истински „обективизъм”)…

толкоз за спора между „интелигентни” жени…

 

малко хора днес са чували за Макс фон Петенкофер…

http://www.photoseed.com/uploads/2011/08/09/single-mller.jpg

 

http://ru.wikipedia.org/wiki/Петтенкофер,_Макс_фон

http://de.wikipedia.org/wiki/Max_von_Pettenkofer

http://en.wikipedia.org/wiki/Max_Joseph_von_Pettenkofer

 

той е известен с много неща, но е особено забележителен (за хората с едно по-повърхностно отношение към науката) с участието си в един спор…

 

през 1883 година Роберт Кох открива холерния вибрион

( сега научих че Филипо Пачини го открил още през 1854 http://en.wikipedia.org/wiki/Filippo_Pacini  , но това не ни бърка в историята…  )

 

Президентът на Баварската Академия на Науките  Макс фон Петенкофер не вярва че само нещо такова като холерния вибрион може да причини холерата… като учен занимаващ се с хигиената, счита че са необходими и други съпътстващи условия за да се развие болеста; и решава спора по възможно най-радикалния начин – на 7 октомври 1892 г. той взема и изпива една чаша бъкаща от холерни вибриони…

не се разболява…

 

фон Петенкофер счита че е доказал правотата си… (и се сдобива с временна слава…)

науката от това направила нов предмет на спор – какво всъщност е станало, щото днес е приела, че Кох е прав и е доказал причинителя на холерата…

цялото това влиза в обръщение като парадокс, или любопитно научно недоразумение – куриоз…

Петенкофер не е доказал нищо…

мисля си сега сам, какво е трябвало да направи или да стане за да докаже…

 

просто за „заскобяване” на темата за предпоставките ще споменем, че Макс фон Петенкофер завършва живота си на 10 януари 1901 г. със самоубийство, след като го поразява една „небитница”, загубва жена си и трите си деца, и остава сам…

(от гледна точка (предпоставките) на горната стрина и приноса й в решението на проблема с „кулата на Бозуел”, неговото оцеляване би трябвало да се разглежда като изключителен шанс, очевидно фон Петенкофер не го тълкувал така…

въпрос на „предпоставки”…)

 

малко смеят да търсят…

всички искат да знаят…

между първите и другите зее бездна…

тя може да се премине единствено с вяра…

тези дето „знаят” – вярват на „откритията” на другите…

като дойде време за промяна, тези дето „знаят” не трябва да направят нищо друго, освен да си преместят вярата в другия … крачол, почват да вярват в „откритията” на другите други…

 

(много е дълго… а професор Донев е далеч по-ясен….)

 

дали тези дето „знаят” следят споровете на „търсачите”…

съмнявам се…

тука нейде писах за най-големия обир в историята – „живота” на Вселената бе смъкнат някъде преди дестина години от 20 на 13,7 милиарда години, и „знаещите” даже не го забелязаха, просто в енциклопедиите вече пише новата дата (до новото издание), и вече всеки като прави справка … знае отговора…

 

най-точно по отношение на научните спорове се е изказал Макс Планк:

 

„Eine neue wissenschaftliche Wahrheit pflegt sich nicht in der Weise durchzusetzen, daß ihre Gegner überzeugt werden und sich als belehrt erklären, sondern vielmehr dadurch, daß ihre Gegner allmählich aussterben und daß die heranwachsende Generation von vornherein mit der Wahrheit vertraut gemacht ist.“ – Wissenschaftliche Selbstbiographie, Johann Ambrosius Barth Verlag, Leipzig, 1948, S.22

 

в българския уикицитат – това е преведено удивително точно и синтезирано:

Макс Планк:

Новата истина възтържествува в резултат от измирането на нейните опоненти.

http://bg.wikiquote.org/wiki/Макс_Планк

аз разбира се щото не се вра на такива места, я открих през английския й превод у Маклуън: ”Една нова научна истина достига триумф не като убеждава опонентите си, нито като ги кара да видят светлината, това по-скоро става, защото опонентите умират и на тяхно място израства ново поколение, което е запознато с тази нова научна дисциплина.

 

Връзката ти с истината е в това от кои си от тези дето идват или тези дето измират…

а това е въпрос на воля…

 

това което знаеш е само това, което се съдържа в предпоставките, които си приел…

предпоставките са самоочевидно верни, и като такива нерефлексивни…

( да проблематизираш очевидности – това е философска болест…)

Иван Софрониев Стефанов, най-потъналия човек който съм познавал, веднъж каза:

 

– колеги, не проблематизирайте любовта…

 

Във всяко нещо трябва да има някаква мяра, и в търсачеството, и във вярването…

 

нищо не може да издържи докрай ако започне да бъде питано…

нещото е като снежна топка… питането е като пържене в тиган

(на никой не препоръчвам да сложи снежна топка в нагорещено олио)

проблематизираното от нещо става нищо…

 

 

всеки си обича нещо си, някой обича себе си…

(ЕГОИСТ,м. Човек с долнопробен вкус, който се интересува повече от себе си, отколкото от мен.  Амброуз Биърс )

въпроса е що да му приемам „предпоставките”

Вашият коментар