17
не мога кратко, а по добре нищо, отколкото дълго…
казванката е проста, но все обраства с подробности и финтифлюшки, уж за яснота и контекст…
накрая мече със звънче на дирече
щях да пускам цитат… уж го знам къде е, търсех, търсех – няма го…
няма цитат…
/туй е апендикс, страничен израстък от казванката – едно време бях като сина – 12-13 години, и ми вадиха апендикса, бил залепнал някъде, та ме рязаха с пълна упойка; докато киснах у болницата до главата ми стоеше една книга, не знам що взета – уж била смешна, не я дочетох, но винаги си мислих че в нея има нещо, конкретно и много важно като преживяване; аз го знаех, щото то си е в мен, но мислех че е в нея и трябва да отворя и да го намеря и там… тъй минаваха годините, и аз все отлагах да си го припомня оттам, щото ми беше очевидно и ясно; едва в казармата почнах да се чудя как това конкретно и важно може да е било в книгата, от която нищо друго не помнех; като студент я взех/същата/ и я прочетох, в нея нямаше нищо такова конкретно и ясно, препрочетох я, и пак… и тогава ми светна, че докато съм бил под упойка, съм се отвял, но щото не знам де да го туря „в съзнание” туй, съм го „поставил” в книжката, която ми е стояла тогава до главата… върви и търси между кориците на делото…/
скъсах се да го търся, препрочетох туй дето си мислех че е, но няма никой вътре…
баси…
значи няма да е цитат… но пък не помня аз да съм го измислял
представете си град…
имало е битка, загубена е, на сутринта вратите ще се отворят и враговете ще влязат…
жените реват…
военачалникът минава и им казва:
– що ревете сега, трябваше да плачете, когато всичко се рушеше; тогава вие нищо не забелязвахте и безгрижно си живеехте живота…
реалността е резултатна… тя е функция от безброй действия, бездействия, малки избори, и естествен мързел
битката е съотношение на сили събрани в реалното…
някой път нещата са толкова омъглени, че не разбираш, че е имало битка – просто вратите на Града се отварят /щото всички хора по всички земни кълбета са братя/… или просто някой някоя нощ ги отнася за да ги предаде за скрап…
обичам да пътувам с влак…
много е тъжно да гледам през прозореца…
знаете ли какво си мисля когато гледам съсипнята отвън…
мисля си за дядо йоцо…
http://www.slovo.bg/old/vazov/videno/dedoyoco.htm
мисля че днес човек пак трябва да е сляп като дядо йоцо за да Види… този път пълзящото Нищо /изличаващата се България/…
окатите са така залепили поглед в монитора, че нищо не виждат…
както и да е…
скоро много ще се рИве, но то е щото никой днес няма време за една сълза за всички малки неща, които безвъзвратно си отиват без да забелязваме…
всичкоТО се крепи на тях
инак
на съсипнята отвън съответства една съсипня отвътре…
обществото се разпада, щото българинът се е разпаднал
izgora 