- за петдесетте… и смисъла
имам един братовчед…
той e малко учител, и директорче нещо, та станал на 50, време вече не останало и решил да се погрижи за интелектуалното си развитие…
сега от какъв зор – може би щото стояла най-дебела в библиотеката му – да вземе да почне „Тихият Дон”
почвам вика братчеда – героят към 50 и оня /писателят-разказвач/ все „старецът това…”, „старецът онова…” и на мен като ми писна, приех го лично, и му теглих една майна на романа…
какъв старец съм аз вика…
/една от причините споделянето в текст да е по-лесно – е щото можеш да си завършваш казванката…
туй горното, съгласете че не е дълго, бях решил да го споделя с тъщата – тя е умна, толерантна и много либерална жена на 80, със силно изразени демократични и прогресивни /но не от онези „прогресивни“, а от нашите прогресивни/ убеждения…
та почнах да го разказвах… стигам до момента в който братовчед ми посяга към „Тихият Дон” и тя започна- що за идиот е това, та да чете такива книги, да не е комунист, и прочие…
разговора се отплесна, изметна, отсвири в невероятни мета-нива и мета-мета-мета-орбити и забравих откъде започнах и за какво беше всичко…
та радвам се, че успях да ви разкажа споделеното от братчеда в цялост…
въпросът защо е посегнал именно към тази книга остава да виси…
защо я е оставил, мисля че е повече от ясно…/
тука преди два месеца изчетох гогол…
и попадам на това
Стотникът, вече стар, с побелели мустаци, потънал в скръб, беше седнал до масата в стаята си, подпрял главата си на две ръце. Той беше на около петдесет години, но дълбоката тъга по лицето му и някак бледомършавият цвят показваха, че душата му е убита и разрушена изведнъж, в една минута, и цялата веселост и шумен живот са изчезнали навеки.
Н.В.Гогол
Вий / Избрани творби т.I НК С`1976 с.379
„вече стар” „на около петдесет години”…
Гогол го писал туй десeтина години, между 25ата-33а си години – и сигурно петдесетгодишните са му изглеждали „вече стари”…
туй лято изчетох и кнут хамсун… / може и дълго, но по темата…/
И при първия юбилей, те напущат живота и навлизат във вегетацията; когато човек навърши петдесет години, започват седемдесетте.
/ туй е за онези които имат нерви и психомоторика способна да издържи повече от три абзаца…
Дните минават, стъклата по прозорците се размразяват. Снегът се топи, южните склонове се зеленеят, гората се разлистя. Аз продължавам да се нося с първото си намерение да разгарям желязото, което нося със себе си; но бих бил смешен да вярвам, че това е лесна работа. А при все не съм сигурен дали има желязо в мене и, ако го имам, не съм сигурен дали ще мога да го изкова. През тази зима животът ме направи самотен и незначителен, скитам се наоколо и мисля, че някога е било съвсем друго. Всичко туй започнах да съзнавам, когато отново се върнах при хората. Бях някога съвсем друг пътешественик; вълната си има своя залив, имах го и аз. А неврастенията е маймуната на всички болести, тя ме придружава.
Какво по-нататък? Не, разбира се, за това аз не скърбя. Да скърбя? Скръбта е дадена за жените? Животът ни е даден за временно ползуване, аз благодаря за този дар. Понякога аз имах злато и сребро, и мед, и желязо и много още метали и беше доста весело в света, много по-весело, отколкото отнесен във вечността; но удоволствието не може да продължава без край. Не познавам някого, комуто да не е вървяло тъй лошо, както и на мен; но не познавам такъв, който би си признал това. Ах, как им върви назад! Но само тогава казват: „Гледайте само, как още ни върви добре!” И при първия юбилей, те напущат живота и навлизат във вегетацията; когато човек навърши петдесет години, започват седемдесетте. И желязото не е вече червено, а дори и съвсем го няма. Но, Господи Боже, как простотата, застанала там, казваше, че там е желязо и твърдеше, че то е червено. Вижте желязото! – казваше простотата – и вижте как то е червено!
Каточе има смисъл да се задържа смъртта далеч още за двадесет години, когато още от малки сме обречени на това! Не разбирам подобен ход на мисли; но ти разбираш това добре със своята весела посредственост и школски познания. Човек с една ръка може да ходи, човек с един крак може да лежи. И какво знаеш ти за гората? А какво аз научих в гората? Че там растат млади дървета.
Сега зад мене стои една младост, презирана от всяка простота и всяка тълпа до безсрамие и варварство, само защото е млада. Аз съм наблюдавал това много години. Нищо не презирам тъй, както твоята школска мъдрост и твоята присъда като неин резултат. Все едно е дали използваш един катехизис или един пергел, за да очертаем пътя на твоя живот; ела тука млади приятелю, тогава ще ти подаря пергел, изкован от моето последно желязо.
Кнутъ Хамсунъ – Последна радость
Иван Г. Игнатов и синове `1928 с.26/
та
у мен метали няма, само шлака … седемдесетте се отпочнаха
… но стар съм вече. Извън това, смея смело да прибавя, без да бъда зле разбран, че мозъкът завяхва по-рано от сърцето. Това се забелязва у всички старци.
/туй пак е от горното с.132/
цялото туй е за да го докараме до тук…
смисълът е функция на перспективата…
едно време на IV-та на sid mayer`s Civilization с колелцето на мишката можеше да правиш фокуса от почти хоризонталния наглед на града, да се вдигаш високо до птичи поглед да обхващаш цялата си територия, после още по-високо до облаците, после над тях и накрая на някаква орбита където земята почти изчезваше… /като музикалния фон се менеше/
/ имам оригинала – но от години не мога да я играя щото на уиндоус 7 не върви, за „двойката” да не говорим … а тя ми е любима/
тази перспектива с издигането не е никак стара, напротив тя е повече от модерна…
тази „гравюра” е много известна и изглежда още по-стара, но е от 1888 г. …
https://en.wikipedia.org/wiki/Flammarion_engraving
то не може да се роди преди това, щото хората са нямали въображение за подобно…
в момента в който човечеството се сдобило с подобна перспектива и видяло земята „отстрани” – можело да се движи нагоре-надолу, сигурно си е мислило, че много се е обогатило… с нови „гледни точки”
проблемът е, че както ако сега в този момент ви изкарам, както сте си, на някаква орбита да съзрете чудната гледка от такава перспектива, на момента ще се гътнете, поради липса на условия да се поддържате жив… тъй и едни смисли, които са расли и векували в старата „човешка” перспектива в момента в който дори във въображението си играете с мащаба – умират… и не могат наново да се родят…
но никой сякаш не усеща, че те вече са мъртви… и всеки живее все едно нищо не е станало; само че е станало…
щото ставате с много перспективи и въображаеми погледи – но беден откъм смисли /щото са убити/, и плосък като мислене… щото в тези перспектива няма дълбочина/човешкост, може да си ги мислите, но ако ги осъществите, като това което сте, ще се гътнете
/ туй е дълго, но който от това не може да си изведе същността, и с 1000 по толкоз пак няма да може…/
това е за перспективата за „високо”…
има и перспектива за „дълго”, за „още колко”…
при нея младите поради опита който имат, мислят в перспективата на фактическа безкрайност/безсмъртност…
човек като стане на 50, ако не е идиот, трябва да промени тази перспектива, и тогава се раждат едни „нови” смисли, които са стари колкото света, но на всеки конкретно по някое време му се далдисват като нови и лично открити…
разбира се – всяко време има своя старост…
нашето време е особено болно – за туй и старостта днес е нелепо ентусиазирана и плиткоумно дърдореща / като турист с чехли, потник и хавлия /, тя е лишена от интуиция за мъдрост, щото не мисли неизбежното, а се съсредоточва върху „още малкото” на дългото, все едно че вярва дълбоко в очевидността на апориите и че Ахил никога няма да настигне костенурката…
има още една перспектива – и тя е за „дълбоко”
няма я по-добре казана от Никола Гомез Давила „Духът расте навътре”
медията така добре е трамбовала и павирала съвременната Душа, че тя дори и да се опита да „задълбае” – удря на толкоз „здраво”, че отскача…
/ако разбира се, маркетинга преди това не я е изпразнила дотам, че всяко „задълбаване” да е процес на свободно падане /
тази перспектива е угаснала отдавна, за нея интуиция може да има само човек, които няма телевизор, компютър, телефон и прочие валяци за душите… и който се храни от ръцете си, а не от магазина…
аз вече не познавам такива…
както и да е…
някъде бях срещнал един лаф за демокрацията в русия – тя изгни преди да узрее…
това може да се отнесе изобщо за младостта днес…
не мога да разбера как и защо става – /пазар, медии и прочие са само средства – не мога да проумея – кому е нужно, от ‘къф зор тровят / за мен е очевиден единствено процеса на гниене…
има две шматки с предаване с претенции в руския ефир, страшна /наистина в смисъла на „страшно”/ смешка като да ги гледам… гледам ги щото русия ми е непонятна, и тренирам сърцето си… от време на време печеля по някой лаф…
едната шматка цитира някаква поетеса
ужасът не е в това, че сме стари
ужасът е, че стариТЕ сме собствено самите ние
това е самата диагноза на времето, и не само за русия, или за нас, а за цялото съвремие…
гледам водещи, чета учени, следя анализатори и си мисля, че Ужасът наистина не е, че те конкретно са водещи, учени или анализатори, а в това, че те са водещиТЕ, учениТЕ, анализаториТЕ, че други няма, тези смешници са, туй е всичкото налично и друго … просто няма
тъй е и с моята старост… баси
изгнил и неузрял, само Ужас…
и знаете ли какво правя – щото не пия, не пуша, няма особено въображение как да разтоваря Ужаса, че аз съм стариТЕ, и да забравя, разтоварвам като усиля на макс и пускам такива неща
моят Приятел смята че в музиката нямам вкус… може и да е прав, ама на кой му пука
туй е дрога за забравяне, в тая работа много вкус не трябва
izgora 